Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  №165

 

Гр.Варна, 13.07.2017г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение в публичното съдебно заседание на двадесети юни през двехиляди и седемнадесета година в състав:

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:  РАДОСЛАВ СЛЕВОВ 

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: ДАРИНА МАРКОВА

 ЖЕНЯ ДИМИТРОВА

                                                                                               

          При участието на секретаря Десислава Чипева   

           Като разгледа докладваното от съдията Дарина Маркова в.търг.дело № 189 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, образувано по жалби на Застрахователна компания „Уника” АД със седалище гр.София срещу решение № 948 от 23.12.2016г. по търг.дело № 1934/15г. по описа на Варненски ОС, в частта му, с която застрахователното дружество е осъдено да заплати на Г. *** на основание  чл.226 ал.2 от КЗ /отм./ и чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 60 000лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания в резултат на настъпило на 04.05.2012г. в гр.Варна пътно-транспортно произшествие, причинени от Т.П.К. от гр.Добрич при управление на МПС – лек автомобил марка „Субару Трибека“ с рег.№ ТХ ХХХХ ХХ и

по въззивна жалба на Г. *** срещу същото решение, но в частите му, с които предявеният от него иск за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 60 000лв. до 100 000лв.

В жалбата на Застрахователна компания „Уника ” АД се твърди че решението в обжалваните от него части е неправилно, постановено при съществени нарушения на процесуалния и неправилно приложение на материалния закон, необосновано и недопустимо.

Твърди че съдът е допуснал процесуални нарушения водещи до недопустимост на решението. Като порочно процесуално действие сочи с допуснатото с определение № 1149 от 04.04.2016г. привличане на застрахователя като трето лице помагач на страната на евентуалния ответник. Счита, че доколкото той е главен ответник е недопустимо да участва в две качества в съдебното производство. На следващо място твърди че допуснатото с определение в последното по делото съдебно заседание изменение на иска, като същия да се счита предявен като частичен за 100 000лв. от 150 000лв. е недопустимо. Твърди че съгласно чл.69 ал.1 т.1 от ГПК размерът на цената на иска е търсената сума, която се определя от ищеца. Същият при предявяването на искането си до съда следва да уточни дали предявената сума е цялата цена на иска или същият е предявен само за част. Когато искът не е предявен като частичен, то следва да се счита, че предявената сума представлява пълния размер на исковете за парични вземания. Твърди че до края на първото по делото съдебно заседание ищецът може да измени основанието си или да измени  искането си, като до приключване на съдебното дирене е допустимо само изменение на размера на иска. Твърди че ищецът не е предявил иска си като частичен с исковата молба, както и не е изменил искането си до края на първото съдебно заседание. Поради което твърди че допуснатото от съда изменение е процесуално нарушение, при което съдът се е произнесъл върху непредявен иск определяйки справедлив размера от 150 000лв. На следващо място в отношение на евентуалност твърди, че съдът е допуснал процесуално нарушение като е определил размера на съпричиняването извън рамките на първоначално предявения иск. Твърди че размера на търсената от ищеца сума е от значение за рамките, в които съдът дължи произнасяне в диспозитива на решението си. Когато с исковата молба е заявен не пълния размер на вземането, а само част от него, съдът дължи произнасяне в диспозитива на решението си само до размера на заявената част, а не за цялото вземане.Поради което и твърди, че определеният процент на съпричиняване следва да се отнесе към предявения размер в случая 100 000лв. и така определеното обезщетение да се намали, защото само по този иск съдът дължи произнасяне.

Оспорва определения от съда процент на съпричиняване в размер на 1/3 като твърди че е твърде занижен и не отговаря на установените обстоятелства от фактическа страна, а именно че в близост е налице пешеходна пътека, както и че пострадалият, изскачайки внезапно пред спрелите автомобили не се е огледал и не се е съобразил с идващия автомобил. Поддържа че пешеходецът е допуснал нарушения на разпоредбите на ЗДвП, като с действията си има основна вина за настъпването на произшествието.

Оспорва определения размер на неимуществените вреди като твърди че е крайно завишен и не съответства на реални претърпените вреди.

Моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд и да постанови друго, с което предявения срещу него иск за обезщетение за неимуществени вреди да бъде отхвърлен изцяло. Претендира юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.

Въззиваемата страна по тази жалба Г. ***, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор, изразява становище за неоснователност на подадената жалба  и моли съда да потвърди решението в обжалваните от застрахователя части.

Във въззивната жалба на Г. ***, се твърди че решението в обжалваната от него отхвърлителна част е постановено в нарушение на закона, на процесуалните правила и е необосновано.

Оспорва извода на първоинстанционния съд за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия в размер над 5%. Не оспорва, а изразява съгласие с извода на окръжния съд, че справедливото обезщетение на претърпените от него болки и страдания е в размер на сумата 150 000лв., като твърди че същият съответства на формираната задължителна съдебна практика и е съобразен с всички критерии при определяне на справедливия размер на обезщетението. Оспорва определения от първоинстанционния съд принос на пострадалия пешеходец за настъпване на вредоносния резултат, като твърди, че същия е значително завишен. Твърди че в настоящия случай не е доказано по делото че пешеходците са се появили внезапно на пътното платно. Твърди че в конкретната пътна обстановка те са представлявали предвидимо препятствие на пътя с оглед интензивния трафик в дясната пътна лента. Твърди че при такава ситуация задължение на водача е да се движи със съобразена скорост, за да бъде в състояние да спре. Сочи че поставения на САТЕ въпрос каква е максимално разрешената скорост в този участък и каква е опасната зона за спиране са ирелевантни, защото пешеходците не са се появили внезапно, а представляват предвидимо препятствие за водача и негово задължение е да съобрази скоростта на движение. Твърди че ако на експертизата са били поставени поисканите от него въпроси за съобразената скорост в конкретния случай, изводите на съда за степента на съпричиняване биха били много по-различни, както приноса на водача за настъпване на произшествието е изключителен.

Моли съда да отмени решението на съда в частта му с която е отхвърлен предявения от него иск за неимуществени вреди за разликата над 60 000лв. и да постанови друго, с което застрахователното дружество да бъде осъдено да му заплати допълнително сумата 50 000лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.12.2012г. до 26.02.2016г. и върху главницата от 110 000лв., считано от 27.02.2016г. до окончателното плащане.

Въззиваемата страни по тази жалба Застрахователна компания „Уника“ АД със седалище гр.София, в депозиран в срока по чл.263 ал.1  от ГПК отговор, изразява становище за неоснователност на подадената жалба  и моли съда да потвърди решението в обжалваната от ищеца част.

Евентуалният ответник Т.П.К. от гр.Добрич, в срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозирал отговор по двете въззивни жалби като счита жалбата на Г.М.К. за неоснователна, а по жалбата на застрахователното дружество оспорва твърденията за недопустимост на решението в  частта му, с която е постановено решение при участието на застрахователя като трето лице помагач .

Към настоящето въззивно производство са присъединени и:

частна жалба от Застрахователна компания „Уника“ АД срещу определение № 645 от 02.03.2017г., с което молбата на дружеството за изменение на решението в частта му за разноските по реда на чл.248 ал.1 от ГПК е оставена без уважение. Твърди се в частната жалба, че обжалваното определение е незаконосъобразно. Излага че присъдените имуществени вреди са в размер на 5 052.64лв., а отхвърлената част от този иск е в размер на 9 664.01лв. Твърди че върху тази разлика следва да му се присъди юрисконсултско възнаграждение по реда на чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на сумата 813лв. Моли съда да отмени обжалваното определение и да му присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 813лв.

и частна жалба от Застрахователна компания „Уника“ АД срещу определение № 646 от 02.03.2017г., с което е оставена без уважение молбата му за допълване на решението с диспозитив, в който да се посочи че исковете до размера на 40 000лв. се отхвърлят като погасени поради плащане в хода на процеса и да се присъдят разноски в следствие на това. Твърди че обжалваното определение е незаконосъобразно. Твърди че безспорното по делото обстоятелство – плащане от застрахователя в хода на процеса на обезщетение в размер на 40 000лв. което обстоятелство следва да намери отражение в диспозитива на решението. Моли съда да отмени обжалваното определение и да допълни диспозитива на решението, както и да присъди разноски върху отхвърлената част от иска.

Насрещната страна по частните жалби Г.М.К. в депозирани в срока по чл.276 от ГПК писмени отговори изразяват становище за неоснователност на подадените две частни жалби.

В съдебно заседание, ищецът Г.М.К., поддържа своята жалба, оспорва жалбата на застрахователното дружество и моли съда да потвърди решението в осъдителната му част и да го отмени в частта му, с която е отхвърлен предявения от него иск.

В депозирана за съдебно заседание писмена молба от процесуален представител на „Уника” АД поддържат своята въззивна жалба, оспорват въззивна жалба на ищеца и молят съда да отмени решението в обжалваните от тях части като отхвърли предявените срещу него искове. Претендира съдебно деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В съдебно заседание евентуалният ответник Т.П. Кантарджиев, чрез процесуален представител, изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца, а въззивната жалба на застрахователя срещу присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди, счита за основателна.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предявени са  искове с правно основание чл.226 от КЗ /отм./ и чл.86 от ЗЗД от Г. *** срещу ЗК „Уника” АД за обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания, вследствие на травматични увреждания, претърпени от пътно-транспортно произшествие на 04.05.2012г., причинено виновно от Т.П.К., при управление на лек автомобил, при сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, ведно със законни лихви от датата на произшествието. Постановеното от първата инстанция решение в частта му, с която застрахователят е осъден да заплати имуществени вреди не е обжалвано и е влязло в сила.

Не е спорна пред въззивна инстанция установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка:

С присъда № 255 от 23.06.2015г. по НОХД № 4831/14г. на Варненския РС, Т.П.К. е признат за виновен в това, че на 04.05.2012г. в гр.Варна, на бул.“Христо Смирненски“ в посока кръстовището с бул.“Цар Освободител“ при управление на МПС – лек автомобил „Субару Трибека“ с рег.№ ТХ ХХХХ ХХ нарушил правилата чл.20 ал.2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил на Г.М.К. тежка телесна повреда, изразяваща се в продължително разстройство на съзнанието, а именно посттравматичен органичен мозъчен синдром, ретроградна, конградна и антероградна амнезия и пет средни телесни повреди, а именно: черепно-мозъчна травма с контузия на мозъка, която е обусловила изпадане в безсъзнателно състояние и счупване на покрива и основата на черепа и изразяваща се в разстройство на здравето, временно опасно за живота; кръвоизлив над твърдата мозъчна обвивка, който е обусловил разстройство на здравето временно опасно за живата; пневмоцефалия, доказваща пряка комуникация между вътречерепното пространство и външната среда, която е обусловила проникващо нараняване в черепната кухина; счупване на лявата ключица, която е обусловила трайно затруднение на движението на горния ляв крайник за период над 1 – 1.5 месеца и счупване на основата на метакарпална /дланна/ кост на I-ви пръст на дясната ръка, която е обусловила трайно затруднение на хватателната функция на горния десен крайник за около 1 – 1.5 месеца, съставляващо престъпление по чл.343 ал.1 б.Б предл.1 във връзка с чл.342 ал.1 и чл.54 от НК.

Не е спорно, че между ЗК „Уника” и собственика на автомобила, с който е причинено пътно-транспортното произшествие е сключен договор за задължителна застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите”, действаща към датата на пътно-транспортното произшествие, която покрива отговорността на застрахователя за причинени от К. вреди при управлението на лекия автомобил.

От приетото от първата инстанция заключение на съдебно-медицинска експертиза, обективно и компетентно дадено, неоспорено от страните и кредитирано от въззивната инстанция изцяло, от обясненията на експерта в съдебно заседание и от представените по делото епикризи, въззивният съд приема за установено, че в резултат на претърпяното пътно-транспортно произшествие пострадалият К. е получил тежка мозъчно-черепна травма, изразена в счупване на черепа, контузия на мозъка, хематом над и под твърдата мозъчна обвивка. Приет е по спешност в Клиниката за оперативно лечение като в същия ден му е направена оперативна интервенция – краниектомия по повод фронтотемпорален епидурален хематом вляво. След първоначалния престой в болница /04.05. – 27.05.2012г./ пострадалият поради наличие на костен дефект на мястото на оперативната интервенция е приет през м.юни 2012г. отново в болница за оперативно лечение и му е извършена нова операция и е направена краниопластика. Приеман е последователно още няколко пъти в болница през м.ноември 2012г., през м.декември 2012г., м.януари 2013г. и през м.юли 2015г. във връзка с различна оплаквания, свързани с претърпените травми. Проведена е физиотерапия във връзка с претърпяните счупвания на лява ключица и дясна метакарпална кост. Обяснено е от експерта, че в първите месеци пострадалият се е нуждаел от чужда помощ за всичко, нуждата от която постепенно при възстановяване отпада. Към настоящия момент е налице посттравматичен органичен мозъчен синдром, налице е светлобоязън, необходимо е провеждане на повторно оперативно лечение за реинплантация на титаниева мрежа в областта на травмата. Пострадалият не може да извършва физическа дейност. Посочено е от експерта, че в медицинската документация няма данни за съпътстващи заболявания, които да са повлияли на продължителността на оздравителния процес и интензивността на преживените болки и страдания. Според експертното мнение не се очаква подобряване в състоянието на пострадалия К. за напред, и той ще продължи да има същите оплаквания и за в бъдеще.

От приетото от първата инстанция заключение на съдебно-психиатрична експертиза, обективно и компетентно дадено, неоспорено от страните и кредитирано от съда изцяло, въззивният съд приема за установено, че в резултат на пътно-транспортното произшествие К. страда от посттравматичен органичен мозъчен синдром с водещи емоциално-волеви нарушения оформящи депресивен синдром с умерена тежест. Посочено е че постравматичният мозъчен синдром се проявява със симптомите на главоболие, световъртеж, лесна уморяемост, затруднения в концентрацията, вегетативни симптоми, намалена поносимост към психогенни и физически дразнители. При К. са настъпили промени в различните психични сфери – памет, емоции, подтици, мислене, които са нарушили значително функционирането  в семейната и социалната среда, в резултат на което се е засилила депресивната сипмтоматика. Прогнозата относно повлияване на органичния  мозъчен синдром не е добра с оглед персистирането на последиците от мозъчната травма и възможността до задълбочаване на установените нарушения до органична промяна на личността. 

От показанията на разпитаните от първоинстанционният съд свидетели Т К Д и М В У – Димитрова, преки и непосредствени, депозирани непротиворечиво и убедително и взаимно допълващи се, кредитирани от въззивния съд изцяло, съдът приема за установено че след инцидента е налице огромна промяна в поведението  и живота на К. и сега той няма нищо общо с човека, който е бил преди катастрофата. Свидетелите сочат, че най-страшното след инцидента е че К. няма вече психиката на нормален човек. Непосредствено след катастрофата грижи за него са полагали неговите родители, самите те с онкологични заболявания. Свидетелят Димитров установява, че поради предприемани спасяващи операции на черепа, счупванията на ключицата и на ръката не са лекувани достатъчно и към момента са зараснали накриво и не може да си служи нормално с ръцете. Към момента К. може сам да извършва нормалните дейности – да се храни, да се къпе, да се обслужва. Други неща извън обичайните не може да извършва. Дразни се от светлината, вие му се свят, не може да издържа дълго време прав. Изменена му е и психиката – дразни се лесно, става нервен, включително и агресивен, макар и да няма физическа сила. Свидетелите сочат, че К. не се чувства пълноценна личност. Установяват се че в резултат на промените, които са настъпили в поведението му се е стигнало и до раздяла със съпругата и малкото му дете.

Видно от представените по делото решения на ТЕЛК и на ТП на НОИ на ищеца К. е определена 78 % трайно намалена работоспособност и считано от 30.108.2013 той е пенсионер с пенсия за инвалидност поради общо заболяване.

При определяне по справедливост на основание чл.52 от ЗЗД на размера на неимуществените вреди на увреденото от деликт лице съдът отчита характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпяните физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, икономическите условия на живот в страната към момента на увреждането. Към датата на произшествието пострадалият К. е бил на 36 години. Претърпял е тежка черепно-мозъчна травма, няколко животоспасяващи операции, счупвания на крайниците. В резултат на травмите е неработоспособен, с тежък посттравматичен мозъчен синдром, изцяло променен личен и социален живот. Съобразно експертните заключения няма прогнози за пълно възстановяване. Взимайки предвид посочените по-горе критерии, въззивният съд определя сумата 195 000лв., като паричен еквивалент на всички понесени от К. емоционални, физически и психически болки, неудобства и сътресения, които са настъпили в живота му в резултат на претърпяното на 04.05.2012г. пътно-транспортно произшествие.

Въззивният съд намира че при определяне по справедливост на общия размер на обезщетението за неимуществени вреди, съдът не е обвързан от посочения от страната размер на обезщетението. Единствено при присъждането на обезщетението, съдът е обвързан от размера на претенцията на ищеца, поради което и дори да приема, че размерът е по-голям може да присъдите обезщетение само до размера на исковата претенция. В съответствие с диспозитивното начало в ГПК следва да има съвпадение между петитума на предявения иск и диспозитива на решението. Определеният цялостен размер на обезщетението в мотивите на същото, който не е присъден с диспозитива на решението не се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което ако такъв е определен в по-голям размер от петитума на иска и диспозитива на решението, не е налице недопустимост на решението в тази част. В този смисъл е разрешението, дадено в решение № 166 от 13.01.2012г., по търг.дело № 43/11г., т.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК и представляващо задължителна съдебна практика за допустоящите съдилища.

По спорния пред въззивна инстанция въпрос за наличието на съпричиняване от страна пострадалия Г.М.К., въззивният съд намира следното:

Възражението за съпричиняване е направено своевременно като се твърди, че пострадалият К. е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат тъй като е предприел внезапно пресичане на пътното платно на място, на което няма пешеходна пътека, в непосредствена близост пред автомобила и без да се съобрази с неговата посока, скорост на движение и отстояние, представляващи нарушения на задължения на пешеходеца по чл.113 от ЗДвП и чл.114 от ЗДвП.

За установяване на механизма на пътно-транспортното произшествие от първата инстанция са събрани гласни доказателства – показанията на свидетелите А М К, съпруга на евентуалния ответник и пътник в автомобил, причинил пътно-транспортоното произшествие, свидетелката М В У - Димитрова, участник в същото произшествие, пешеходец, пресичала заедно с пострадалия К., и на свидетеля П Т Д, първи отишъл на мястото на произшествието, както и е приета съдебно-автотехническа експертиза, обективно и компетентно дадена, и кредитирана от съда изцяло.

Не е спорно между страните, че пътно-транспортното произшествие е настъпило на 04.05.2012г. около 15 часа през светлата част на деня и при слънчево време, на бул.“Христо Смирненски“ в посока от бул.“Сливница“ към кръстовището с бул.“Цар Освободител“ до автомивка Спийд и Борса 2 на фирма „Авангард“. Не е спорно че пострадалият К. и свидетелката Димитрова са предприели пресичане на пътното платно напречно на булеварда  на място, на което няма обособена пешеходна пътека за пресичане. Уточнено е от експерта в съдебно заседание, че мястото на което са предприели пресичане е на около 100 метра от най-близката пешеходна пътека на кръстовището на бул.“Цар Освободител“ и бул.“Христо Смирненски“, където има регулирано светофарно движение и очертани пешеходни пътеки с прекъснати линии за пресичане на пешеходци. В дясната лента е имало колона от бавно движещи се автомобили, като един от тях е спрял и е дал възможност на пешеходците да преминат пред него. При навлизането на пешеходците в лявата лента са ударени от движещия се в нея лек автомобил, управляван от евентуалния ответник Кантарджиев. Съприкосновението с К. се е осъществило между предната част на автомобила в областта на фара и лявата част на тялото на пешеходеца. От възникналия ударен импулс тялото на пешеходеца е повдигнато и е паднало на предния капак и предното стъкло на автомобила. Скоростта на движение на лекия автомобил „Субари Трибека“, при която водачът е започнал да натиска спирачния педал е била 56.689 км/ч, а скоростта в началото на удара е била 50.94 км/ч. Посочено е от експерта, че пострадалият е могъл да забележи автомобила „Субару Трибека“ в момента, в който е подминавал пропускащият го в дяната лента автомобил.

В константната и задължителната практика на ВКС последователно е поддържано становището, че за да е налице съпричиняване по смисъла на чл.51 от ЗЗД като основание за намаляване на дължимото от делинквента или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” обезщетение, е необходимо пострадалият обективно да е допринесъл с поведението си за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51 ал.2 от ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на делинквента, до увреждането като неблагоприятен резултат.

Вината на водача на лек автомобил „Субару Трибека“ е установена с влязла в сила присъда. Евентуалният ответник К. е нарушил правилата за движение – чл.20 ал.2 предл.първо от ЗДвП. При пресичане на пътното платно пострадалият пешеходец К. е нарушила разпоредбата на чл.113 ал.1 т.1 и чл.114 т.1 от ЗДвП, тъй като е предприел пресичане на непозволено за целта място и не се е съобразил със разстоянията на приближаващите се пътни превозни средства и тяхната скорост. Наличието на съпричиняване от страна на пострадалия е отчетено и от наказателния съд при определяне на размера на наказанието на виновния водач. Нарушението на разпоредбата на чл.113 ал.1 т.1 и чл.114 т.1 от ЗДвП е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат защото ако пешеходецът бе предприел пресичане на пешеходната пътека, на регулираното със светофар кръстовище, находящо се на около 100 метра от мястото на произшествието, и ако пешеходецът бе преценил правилно движещия се в дясното платно автомобил, нямаше да се стигне до вредоносния резултат, поради което съдът приема за доказано направеното възражение за съпричиняване.

При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Паралела и сравнението на поведението на участниците в движението, с оглед правилата, които всеки е длъжен да съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и за разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. Съразмерността на действията и бездействията на пострадалия с останалите обективни и субективни фактори, причинили пътното произшествие, ще определят и приноса му за настъпването на вредите.

С оглед на така изложеното, въззивният съд приема за доказано направеното възражение за съпричиняване като определя приноса на пострадалия в размер на 1/3. При определяне на по-голяма отговорност на водача на автомобила съдът отчита от по-голямата отговорност на водачите на превозни средства, която ЗДвП им поставя за осигуряване на безопасността на движението /чл.5 ал.2, чл.20, чл.116 от ЗДвП/.

С оглед на така изложеното предвид определения от въззивната инстанция справедлив размер на обезщетението за претърпените от К. неимуществени вреди - 195 000лв. и определения процент на съпричиняване на вредоносния резултат – 1/3, и отчитайки платеното от застрахователя обезщетение за неимуществени вреди след завеждане на иска в съда в размер на сумата 40 000лв., въззивният намира предявеният иск за основателен и доказан до размера на сумата 90 000лв. Поради което и обжалваното решение в частта му с която е отхвърлен иска за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 60 000лв. до 90 000лв. следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът да бъде уважен.

При присъждане на претендираните лихви върху разликата в размера на обезщетението следва да бъде съобразено направеното от застрахователното дружество възражение за погасяване на иска по давност, както и присъдените от първоинстнационния съд законни лихви върху сумата 100 000лв., считано от 10.12.2012г. до 26.02.2016г., поради което и законни лихви върху присъдената от въззивния съд сума в размер на 30 000лв. следва да бъдат присъдени с начална дата 27.02.2016г. до окончателното изплащане на задължението.

По оплакването във въззивната жалба срещу допуснатото с определение в съдебно заседание на 25.11.2016г. изменение на иска, като същия да се счита предявен като частичен за 100 000лв. от 150 000лв, въззивният съд намира следното:

Не е спорно че с исковата молба искът на К. за обезщетение за неимуществени вреди не е предявен като частичен, а обхваща цялото спорно право и има за последица окончателно приключване на спора чрез влезлия по него в сила съдебен акт, който изключва възможността да се търси съдебна защита на това право отново.

В настоящия случай с молбата на ищеца от 24.11.2016г. за увеличение на размера на иска, поддържана и в съдебно заседание едновременно се иска увеличаване на размера на иска на 150 000лв. и произнасяне от съда в предявения с исковата молба размер – 100 000лв., който размер да се счита за частично предявен. Въззивният съд намира, че на практика от ищеца няма искане за увеличение на размера на предявения иск, предмет на разглеждане, а има искане за преминаване от иск за цялото спорно право към иск за част от спорното право. Въззивният съд намира, че определянето на иска като иск за цялото вземане или като частичен иск от цялото вземане може да стане само при предявяване на иска, а не и по реда на чл.214 ал.1 изр.последно от ГПК – като увеличение на размера на иска. По своята същност увеличението на иска е предявяване на нов, допълнителен иск към първоначално предявения относно такава част от спорното право, която не е била предявена с първоначалния иск. Увеличението на иска се предприема или когато първоначалният иск е бил предявен като частичен или когато в хода на делото се разкрива, че ищецът е допуснал грешка относно размера на иска, като и в двата случая се иска от съда произнасяне с диспозитив по новия размер на претенцията. С нарочната си молба до съда ищецът няма искане за изменение на размера на предявения с исковата молба иск.

С оглед на изложеното, въззивният съд намира, че допуснатото от първоинстнационния съд увеличение на размера на иска, разбирано като предявяване на иска като частичен иск е недопустимо. Доколкото същото е намерило отражение в постановения от първата инстнация отхвърлителен диспозитив, сочещ на предявена частична претенция, в тази част диспозитива на съда следва да бъде отменен.

Оплакването във въззивната жалба срещу допуснатото с определение № 1149 от 04.04.2016г. привличане на застрахователя като трето лице помагач на страната на евентуалния ответник, няма да бъде разгледано от въззивния съд поради неразглеждането на предявения в отношение на евентуалност иск срещу прекия причинител.

С оглед на така изложеното, съдът намира, че решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено до размера на присъдените на ищеца 60 000лв. отменено в частта му, с която предявеният иск за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 60 000лв. до 90 000лв., както и да бъде потвърдено в частта му, с която предявения иск за разликата над 90 000лв. до 100 000лв. е отхвърлен.

Въззивният съд намира частната жалба от Застрахователна компания „Уника“ АД срещу определение № 645 от 02.03.2017г., с което молбата на дружеството за изменение на решението в частта му за разноските по реда на чл.248 ал.1 от ГПК е оставена без уважение за неоснователна.

Предмет на частната жалба е присъденото в полза на застрахователното дружество юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от иска за имуществени вреди. Решението в частта му досежно претендираните имуществени вреди е влязло в сила и не е предмет на въззивно обжалване. Застрахователното дружество е осъдено да заплати имуществени вреди в общ размер на сумата 5  052.64лв., а за разликата до претендираните общо 14 716.65лв. или за 9 664.01лв. искът за присъждане на имуществени вреди е отхвърлен. Съразмерно отхвърлената част от иска първоинстанционният съд е присъдил в полза на застрахователното дружество разноски в общ размер на 339.33лв., от които 297.38лв. юрисконсултско възнаграждение и 41.95лв. разноски. Претендираното юрисконсултско възнаграждение, съобразно представения от страната списък за разноски е в размер на сумата 3 530лв. и същото е определено за защита по предявените искове по делото в техния общ размер, като сбор между исковете за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди. Именно върху тази общ размер на претендиранато юрисконсултско възнаграждение е определено и дължимото в полза на застрахователя юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от иска за обезщетение за имуществени вреди. Изчислени и от въззивния съд дължимите в полза на застрахователя разноски съразмерни на влязлото в сила решение в частта му за имуществените вреди са в размера, определен от първоинстнационния съд. Поради което и обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Изчисленията на дължимите в полза на застрахователя разноски са извършени съобразно общия размер на исковите претенции. Правилно от съда е отчетено обстоятелството, че плащането на сумата 40 000лв. от застрахователя е извършено след завеждане на иска в съда, поради което и към момента на предявяването му претенцията на ищеца е била изцяло основателна и разноските и за отхвърлената поради плащане в хода на производството част от исковата претенция следва да бъдат понесени от ответника застраховател. След като ответникът е дал повод за завеждане на делото и е платил част от задълженията си към ищеца след получаване на препис от исковата молба, то той следва да понесе отговорността за направените от ищеца разноски.

Поради което и частната жалба срещу определение № 646 от 02.03.2017г. в частта и относно искането за изменение на решението в частта му за разноските с присъждане на разноски в полза на застрахователя съразмерно отхвърлената част от иска за неимуществени вреди следва да бъде потвърдено.

Частна жалба от застрахователната компания срещу определение № 646 от 02.03.2017г., в частта му, с която е оставена без уважение молбата му за допълване на решението с диспозитив, в който да се посочи че исковете до размера на 40 000лв. се отхвърлят като погасени поради плащане в хода на процеса, въззивният съд намира за основателна. Отхвърлянето на иска поради плащане на задължението или на част от него в хода на процеса следва да намери отражение в диспозитива на решението, като размерът следва да бъде съобразен с изхода на спора във въззивното производство.

С оглед обстоятелството, че при определяне на дължимите разноски за първа инстанция, окръжният съд е определил дължимите разноски, като е приел, че цялата претенция на ищеца към момента на предявяване на иска е била основателна, не се налага промяна от въззивната инстанция на присъдените разноски за първа инстанция. 

С оглед изхода на спора и неоснователността на подадените от застрахователното дружество въззивна жалба и частни жалби, въззивният съд намира, че разноски за въззивна инстанция в полза на ЗК „Уника“ АД не следва да бъдат присъждани.

Искане за присъждане на разноски за въззивна инстанция от ищеца Г.К. и от евентуалния ответник К. няма направени.

С оглед промяната в размера на уважената част от иска за неимуществени вреди и на основание чл.78 ал.6 от ГПК застрахователното дружество следва да бъде осъдено да заплати дължимата за въззивно производство държавна такса в размер на сумата 600лв.

Водим от горното, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

ОТМЕНЯВА решение № 948 от 23.12.2016г. по търг.дело № 1934/15г. по описа на Варненски ОС, в частта му, с която е отхвърлен предявения от Г. *** срещу „Застрахователна компания „Уника“ АД със седалище гр.София иск с правно основание  чл.226 ал.2 от КЗ /отм./ за разликата над 60 000лв. до 90 000лв., претендирана като обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания в резултат на настъпило на 04.05.2012г. в гр.Варна пътно-транспортно произшествие, причинени от Т.П.К. от гр.Добрич при управление на МПС – лек автомобил марка „Субару Трибека“ с рег.№ ТХ ХХХХ ХХ, както и последния абзац от първия диспозитив на решението, а именно израза „представляваща част от цялата претенция в размер на 150 000лв.“ и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Застрахователна компания „Уника“ АД със седалище гр.София, адрес на управление гр.София, ул.”Юнак“ № 11-13, ЕИК 040451865, да заплати на Г. ***, ЕГН **********, сумата 30 000лв. /тридесет хиляди лева/ представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания в резултат на настъпило на 04.05.2012г. в гр.Варна пътно-транспортно произшествие, причинени от Т.П.К. от гр.Добрич при управление на МПС – лек автомобил марка „Субару Трибека“ с рег.№ ТХ ХХХХ ХХ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.02.2016г. до окончателното и изплащане.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 948 от 23.12.2016г. по търг.дело № 1934/15г. по описа на Варненски ОС, в частите му,

с които „Застрахователна компания „Уника“ АД е осъдено да заплати на Г. *** на основание  чл.226 ал.2 от КЗ /отм./ и чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 60 000лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания в резултат на настъпило на 04.05.2012г. в гр.Варна пътно-транспортно произшествие, причинени от Т.П.К. от гр.Добрич при управление на МПС – лек автомобил марка „Субару Трибека“ с рег.№ ТХ ХХХХ ХХ, ведно със законни лихви

в частта, с която е отхвърлен предявения от Г. *** срещу „Застрахователна компания „Уника“ АД със седалище гр.Варна иск за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 90 000лв. до 100 000лв., като добавя към диспозитива и следния израз „като погасен поради последващо исковата молба плащане“.

както и в частите му, с които са присъдени разноски.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 645 от 02.03.2017г. и определение № 646 от 02.03.2017г. в частта му с искане за допълване на решение в частта му за разноските.

ОСЪЖДА „Застрахователна компания „Уника“ АД със седалище гр.София, адрес на управление гр.София, ул.”Юнак“ № 11-13, ЕИК 040451865, да заплати по сметка на Апелативен съд – Варна сумата 600лв. /шестстотин лева/, представляваща дължима за въззивното производство държавна такса на основание чл.78 ал.6 от ГПК.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: