РЕШЕНИЕ

 

 

 

Номер  147/20.05. 2015 г.                                    град Варна                                                             

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Варненски апелативен съд                   Търговско отделение, втори състав

На двадесет и втори април                                                       Година 2015

в публично заседание в следния състав:

 

                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

     ЧЛЕНОВЕ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

АНЕТА БРАТАНОВА

 

При секретаря Е.Т. като разгледа докладваното от Ванухи Аракелян в.т. д. № 201 по описа за 2015 година, за да се произнесе, взе предвид следното:                                                        

Производството е образувано по въззивна жалба на С.И.Г. от гр. Варна, чрез адв. В.М. ***, против решение № 930/15.10.2014г. постановено по т.д. № 509/2014 г. на Варненския окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от нея срещу Застрахователно дружество (ЗД) „ЕВРОИНС” АД – гр. София искове с правно основание чл. 226 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за горницата над 70 000 лева до претендираните 200 000 лева и по чл. 86 от ЗЗД за горницата над 15 712.04 лева до претендираните 44 891 лева. В жалбата се излагат съображения за несъобразяване на първоинстанционния съд при определяне на обезщетението с икономическата конюнктура в страната и възприетото от обществото понятие за справедливост в подобни случаи. Сочи, че към момента на настъпване на застрахователното събитие – 28.12.2011 г., съгласно §27. ПЗРКЗ и чл. 266 КЗ лимитът на отговорността за всяко събитие при едно пострадало лице е бил сума в размер на 1 000 000 лв., което също не било съобразено от съда. Моли за отмяна на решението и уважаване на исковата претенция изцяло.

Няма постъпил отговор на жалбата от въззиваемото ЗД „ЕВРОИНС” АД – гр. София.

Подадена е и частна жалба от С.И.Г. срещу определение № 327/27.01.2015г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение, постановено по т.д. № 509/2014г. по реда на чл.248 ГПК, с което съдът е оставил без уважение молбата на С.И.Г. за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.

Въззиваемата страна ЗД „ЕВРОИНС” АД – гр. София в законоустановения срок не е депозирала отговор на частната жалбата.

          Жалбите са редовни, подадени са в срок от надлежни страни срещу подлежащи на въззивно обжалване съдебни актове, поради което съдът ги намира за допустими.

В провелото се по делото съдебно заседание депозираните жалби са поддържани от жалбоподателката.

          Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна по следните съображения:

          Въз основа на събраните по делото писмени доказателства съдът намира за установен факта за наличие на валидно застрахователно правоотношение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” сключена между първия ответник ЗД „ЕВРОИНС” АД гр. София и Д В Д – водач на МПС – товарен автомобил „ФОРД” с ДК № СА 7894 ВТ. Съгласно разпоредбата на чл.257 ал.2 КЗ за застраховани лица се считат, както собственикът на моторното превозно средство, в случая „НАДИН КОМЕРС” гр. София -работодател на  Д В Д, така и всяко лице, което ползва МПС на законно основание. Водачът на товарен автомобил „ФОРД” с ДК № СА 7894 ВТ, Д В Д, причинил на 28.12.2011г. процесното ПТП, е управлявал МПС собственост на „НАДИН КОМЕРС” гр. София, поради което и съгласно чл.257 ал.2 от КЗ същият следва да се счита застраховано лице по сключената задължителна застраховка „Гражданска отговорност”. Включването на водачите на МПС в категорията „застраховани лица” по застраховка „Гражданска отговорност” произтича от правилата на субективния състав на деликтната отговорност, тъй като този вид застраховка е предназначена да покрие вредите от непозволеното увреждане.

          Извършването на деянието, неговата противоправност и вината на дееца Д В Д са установени по безспорен начин със задължителната на осн. чл.300 ГПК за гражданския съд сила на присъдата по НОХД №1369/2013 г. по описа на ВОС.     

Ищцата е дъщеря на починалата при ПТП нейна майка Д Р, установено от представеното по първоинстанционното дело на л.5 удостоверение за наследници, поради което е от кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при причинена смърт.

          Съобразно установеното по-горе, съдът приема, че застрахованият Д В Д е причинил виновно смъртта на Д Р и отговоря спрямо ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди, каквито обичайно възникват при внезапна и неочаквана загуба на близък човек. Налице са и основанията за носене на деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД на застрахованото лице, следователно и основания за ангажиране отговорността на застрахователя, тъй като отговорността му в хипотезата на чл.226 КЗ при застраховка „Гражданска отговорност” е функционална на деликтната. Следователно ответникът „ЕВРОИНС” АД гр. София отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, изразяващи се в конкретния случай в претърпени от ищцата страдания, свързани със смъртта на нейната майка.

          Предмет на обезщетяване е неимуществена вреда, изразяваща се загубата на близък човек. По отношение репарацията на неимуществените вреди съдът съобразно правилото на чл.52 ЗЗД отчита всички конкретни факти и обстоятелства.

От събраните по делото доказателства е установено, че починалата Д Р е била здрава и жизнена за възрастта си, без здравословни проблеми. Ищцата е дъщеря на починалата в следствие ПТП Д Р. Безспорно е обстоятелството, че тази загуба е невъзвратима и болезнена както за нея, така и за баща ѝ - преживелия съпруг на починалата Д Р. Ищцата е понесла целият комплекс от негативни и травмиращи преживявания свързани със смъртта на своята майка. Установява се, че ищцата е единствена дъщеря на починалата и е съжителствала в едно домакинство с родителите си повече от 20 години. Починалата е помагала при отглеждането на детето на дъщеря ѝ. Поддържала е къщата и целия двор, домакинството, както и е полагала грижи за боледуващия си съпруг. Няма никакви данни семейството да е имало влошени, обтегнати отношения. Напротив, свидетелите по делото сочат, че майка и дъщеря са споделяли проблеми и радости. Двете са били близки, с безкрайно доверие една към друга, със силна не само родствена, а и емоционална връзка помежду си. Инцидентът е предизвикал силен шок за всички в домакинството, променил е стереотипа и начина на живот на цялото семейството. Ищцата е била непрестанно до майка си преди смъртта й в болницата, полагала е грижи както за нея, така и за баща си, за който до този момент се е грижела пострадалата Д Р. Ищцата е преживяла неимоверен стрес, което е предизвикало проява на стари заболявания, загуба на тегло, безсъние. Приемала е антидепресанти. Често е получавала световъртеж. Здравословното състояние на съпруга на пострадалата и баща на ищцата също се е влошило, с което грижите полагани за него са се увеличили и усложнили.

Инцидентът с майка ѝ и последвалата смърт са се отразили много зле на ищцата, като свидетелските показания сочат, че и до момента ищцата още не може да се отърси от преживяната травма. Страданията претърпени от ищцата необратимо са се усилвали с оглед на това, че от инцидента до настъпилата смърт е минал значителен период от време, през който се е влошило и здравословното състояние на баща ѝ, съпруг на пострадалата. След случилото се, доколкото смъртта е настъпила два месеца по-късно, пострадалата Д Р (медицинско лице) е осъзнавала в цялост не само травмите и развилите се последиците, а и предизвестения фатален край. Всичко това е било съпреживяно от ищцата, която до последния момент от настъпване на ПТП и постъпването ѝ в болница не е преставала да полага грижи за майка си, наред с необходимите грижи за болния си баща. В следствие на това се е стигнало до продължително натрупване на негативни емоции в резултат на породения стрес и настъпилите промени в живота на семейството, което от своя страна довело до влошаване на здравословното състояние на всички в домакинството – не само на ищцата, но и на баща ѝ - преживелия съпруг на починалата Д Р. След смъртта на майка си ищцата е трябвало да се грижи и за баща си, и за сина си. Здравословното състояние на баща ѝ значително се е вложило, а година и половина след настъпването на ицидента същият е починал.

От доказателствата по делото не се установява съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата. Този извод на съда се основава както на заключението на приетата САЕ, така и на всички данни по делото. Починалата се е движила съобразно изискванията на ЗДвП по тротоарното платно и го е напуснала само за преминаване съответната пресечка, в която е бил товарният автомобил. Липсват обозначения за пешеходна пътека на мястото на инцидента или светофарна уредба и пътни знаци, които да не са спазени от пешеходците при пресичането. Механизмът на ПТП е такъв, че в резултат на липсата на видимост поради това, че панелът на автомобила е бил наравно с бордюра с главния път, пострадалата е предприела заобикаляне на автомобила, за което се е наложило да навлезе в платното на главния път. Шофьорът на автомобила, познавайки добре конструкцията на кабината и височината й е бил длъжен преди да предприеме каквато и да е маневра да се убеди, че няма да застраши другите участници в движението и най-вече да пропусне пешеходците, което не е сторил. Настоящият състав на съда споделя в тази част изцяло мотивите на окръжния съд, към които препраща на осн. чл.272 ГПК.

          По конкретния казус претендираното обезщетение е свързано с преживяванията на ищцата следствие смъртта на нейната майка. Размерът на обезщетението в тези случаи неминуемо следва да е обусловен от съществуването на връзка между родител и дете, нейния характер, степен на близост в отношенията, мястото, което починалата е заемала в живота на увредения и т.н. По делото се установиха твърдените от ищцата обстоятелства на преживяна загуба като израз на съществуващите приживе помежду им близки отношения. Тук съдът намира за нужно да посочи, че тази близост не може автоматично да бъде поставена в зависимост от възрастта на дъщерята и майката /дете – родител/. По тези причина според съда възрастта на ищцата и нейната починала майка не са обуславящи за наличието или липсата на финансова зависимост от починалия родител или зависимост от полагането на физически грижи от родителя. Напротив, както изложи по-горе, след смъртта на майка си, ищцата е била тази, която е полагала грижи за болния си баща-преживелия съпруг на пострадалата Д Р,  за който иначе последната преди инцидента изцяло е полагала грижи с оглед здравословното му състояние. Пострадалата е помагала на ищцата и в грижите за сина ѝ. Със сигурност, мъката и страданията на дъщерята от загубата на майка, с която са свързвани очаквания за помощ в домакинството, при полагане грижи за болен баща и при отглеждане на внуци, не би могла да бъде компенсирана чрез паричен еквивалент, но това е единствената форма за възмездяването им. Тези обстоятелства мотивират съда при определяне на размера на неимуществените вреди в размер не по-висок от обичайния, свързван със загуба на близък в семейство със среден стандарт на живот. Определяйки размера на обезщетението съдът съобразява описаните по-горе физически и емоционални болки и страдания на ищцата, техния вид, интензитет и продължителност, вида и тежестта на уврежданията - в конкретния случай смъртта на родител. Съдът отчита и действащите към момента на застрахователното събитие размери на лимитите на минималните застрахователни суми (Решение № 189 от 4.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 634/2010 г., II т. о., ТК), като критерий за обществена оценка за стойността на накърняване на лични права. Ето защо, съдът счита, че болките и страданията следва да бъдат обезщетени (макар и несъвършено) със 100 000 лв., като еквивалент на негативните емоционални преживявания от внезапна загуба на близка родственица, която макар и в напреднала възраст е била в добро здравословно състояние, полагала е грижи за дома и близките си, била е тяхна опора. По този начин е постигнат справедливият баланс между претърпени вреди в резултат на деликта и паричното измерение на нуждата от обезвреда, респ. спазен е принципът за справедливост по чл. 52  ЗЗД, без обезщетението да представлява средство за повишаване на стандарта на живот на пострадалите. За горницата до претендираните 200 000 лева искът е неоснователен по размер, поради което съдът намира въззивната жалба в тази ѝ част за неоснователна.

С оглед установеното по-горе и на осн. чл.52 ЗЗД съдът определя на ищцата обезщетение за неимуществени вреди от 100 000 лева. До този размер исковата претенция е основателна и доказана и се уважава, като за разликата над този размер до предявените 200 000 лв. следва да се отхвърли. Върху присъдената сума се дължи и законна лихва, считано от датата на увреждането – 28.12.2011 г. до окончателното й изплащане.

Ето защо решението в обжалваната отхвърлителна част за главницата за разликата от 70 000 лв. до 200 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 28.12.2011г., следва да се отмени. Вместо него въззивният съд постановява друго, с което присъжда на ищцата допълнително сумата 30 000 лв. - главница, ведно със законната лихва, считано от 28.12.2011г. до окончателното й изплащане. Решението в отхвърлителната му част за главницата за разликата от 100 000 лв. до претендираните 200 000 лв. е правилно и следва да се потвърди. С оглед крайния резултат по главния иск основателна се явява въззивната жалба в частта за акцесорния иск за лихви за сумата от 22 445.79 лв., като за разликата до претендираните 44 891 лв. съдът намира същата за неоснователна.

По отношение частната жалба против определение № 327/27.01.2015г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение, постановено по т.д. № 509/2014г. по реда на чл.248 ГПК, разгледана по същество същата се явява неоснователна, по следните съображения:

Изложените в жалбата оплаквания, че неправилно първоинстанционния съд не е съобразил при изчисляване размера на възнаграждението на разпоредбите на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и по-конкретно чл. 7, ал. 2, т. 4 от същата, настоящият състав намира за неоснователни.

Отговорността за разноски, по правило, се понася от страната, срещу която е постановено решението, спрямо която то се явява като санкция за неоснователно предизвикания правен спор. При частично уважаване на иска отговорността за разноски се разпределя пропорционално на уважената и отхвърлена част от иска. Така ответникът заплаща на ищеца платената държавна такса, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако е имал такъв, когато искът бъде уважен. Съответно, ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника разноските, които той е направил, и възнаграждението за един адвокати, съобразно отхвърлената част от иска. С оглед изхода от спора по настоящото първоинстанционно дело разноските следва да се понесат и от двете страни в процеса пропорционално на уважената, съответно отхвърлената чст от исковата претенция.

Съгласно дадените в т. 1 на ТР №6/6.11.2013г. по  тълк.д. № 6/12г. на ОСГТК на ВКС указания по приложението на чл. 78 ГПК съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат само когато страната е заплатила възнаграждението. По делото има представен списък с приложени към него необходими доказателства по см. на чл. 80 ГПК (л. 98 от т.д. № 509/14г. на ВОС) за заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 4 450 лв.. Представеният по делото договор за правна защита и съдействие има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение.

Досежно размера на адвокатското възнаграждение, настоящият състав намира, че ВОС напълно законосъобразно и съобразно константната съдебна практика е изчислил дължимото адвокатско възнаграждение на ищцата съобразно уважената част от исковата претенция съблюдавайки нормативната уредба за това. Разноските се разпределят пропорционално на уважената част, като за целта следва да се изчисли процентното съотношение на уважената част от иска спрямо неговия пълен размер. В разглеждания случай не може да намери приложение т.3 от ТР №6/6.11.2013г. по  тълк.д. № 6/12г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като наведените в жалбата оплаквания се свеждат до правилността на извъшеното от първостепенния съд математическо изчисление на дължимите разноски за адвокат, респ. не се касае за възражение за прекомерност на присъдените такива, настоящият състав намира за неотносима разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (арг. Определение № 115 от 5.03.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2265/2013 г., I г. о., ГК). Ето защо, изчислено съобразно уважената част от иска дължимото възнаграждение за адвокат, което следва да се присъди на ищцата, възлиза в размер на 1 557,50лв..

          Като е стигнал до същите правни изводи, постановеното от ВОС определение, като правилно, следва да бъде потвърдено.

          С оглед изхода от спора, на въззивната страна следва да се присъди сумата от 667,50 лв. – съдебно-деловодни разноски за първа инстанция, на основание чл.78 ГПК.

Що се отнася до претендираните от жалбоподателката разноски за въззивната инстанция, изразяващи се в адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на осн. чл.78 ал.1 ГПК вр. с чл.38 ЗА, съдът намира искането за неоснователно. Вземайки предвид липсата на посочено, респ. позоваване на конкретно основание от разпоредбата на чл. 38 ЗА, посочен размер на сторените от страната разноски за адвокатски хонорар, съответно доказателства за заплатен адвокатски хонорар, а не на последно място и липсата на списък по чл. 80 ГПК, настоящият състав приема, че на въззивната страна не следва да бъдат присъждани разноски за въззивната инстанция.

Разноски не следва да се присъждат и на въззиваемата страна с оглед липсата на предприети от представляващия застрахователното дружество юрисконсулт процесуални действия. Дори и да се приеме, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 9 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, то в разглеждания случай назначеният за юрисконсулт при дружеството-ответник по жалбата не е изпълнил нито едно от визираните в цитираната разпоредба условия. Липсва депозиран отговор както по въззивната жалба, така и по частната жалба, а отделно от това в провелото се по делото открито съдебно заседание не е присъствал представител на страната. Ето защо, настоящият състав намира, че липсват основания за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на ЗД „ЕВРОИНС” АД – гр. София.

ЗД „ЕВРОИНС” АД следва да бъде осъден да заплати в приход на бюджета на съдебната власт по сметката на Апелативен съд Варна държавна такса в размер на 734,68 лв..

Водим от горното, съдът

 

                                                Р  Е  Ш  И  :

 

ОТМЕНЯ решение № 930/15.10.2014г. постановено по т.д. № 509/2014 г. по описа на ВОС в обжалваната отхвърлителна част за главницата за разликата от 70 000 лв. до 100 000 лв., ведно със законната лихва, както и за акцесорния иск за лихви върху главницата за периода от датата на деянието 28.12.2011 г. до 07.03.2014 г. за разликата от 15 712,04 лв. до 22 445.79 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА ЗД „ЕВРОИНС” АД – гр. София, ЕИК 121265113, да заплати допълнително на С.И.Г. от гр. Варна ЕГН **********, както следва: сумата от 30 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени следствие на ПТП на 28.12.2011г. на осн. чл. 226 КЗ, ведно със законната лихва от завеждане на иска 13.03.2014 г. до окончателното изплащане на сумата; сумата от 6 733.75 лв. лихва върху главницата от 30 000 за периода от датата на деянието 28.12.2011 г. до 07.03.2014 г. на осн. чл. 86 ЗЗД; както и сумата от 667,50 лв. – съдебно-деловодни разноски за първа инстанция, на основание чл.78 ГПК.

ПОТВЪРЖДАВА решението в отхвърлителната му част за главницата за разликата от 100 000 лв. до претендираните 200 000 лв., както и за претендираната лихва по чл. 86 ЗЗД за горницата над 22 445.79 лв. до 44 891 лв..

ОСЪЖДА ЗД „ЕВРОИНС” АД – гр. София, ЕИК 121265113, да заплати в приход на бюджета на съдебната власт по сметката на Апелативен съд Варна държавна такса в размер на 734,68 лв..

          ПОТВЪРЖДАВА определение № 327/27.01.2015г., постановено по т.д. № 509/2014г. по описа на Варненския окръжен съд.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                                       2.