Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

№  256/ 18.11.2019 година                           град Варна

 

 

В    И М Е Т О    Н А   Н А Р О Д А

 

Апелативен съд – Варна                       търговско  отделение                                

в открито  заседание на  осми октомври                  година 2019

в състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:         В.Аракелян

ЧЛЕНОВЕ:А.Братанова

                             М.Недева

при  секретар Д.Чипева

като разгледа  докладваното от съдията М.Недева в.т.д. № 203  по описа  на Варненския апелативен съд за 2019г., за да се произнесе, взе пред вид следното :

          Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.

          Образувано е по подадена въззивна жалба от В.П.Г., ЕГН: **********  от гр.Силистра против решение № 109/28.12.2018г. на Силистренския окръжен съд, постановено по т.д. № 37/18г., с което е признато за установено в отношенията между нея и  „Банка ДСК”, ЕАД гр.София, ЕИК 1218306161569, че същата  дължи на банката следните суми:  главница -  105 068.45 лева, договорна лихва за периода 03.08.2015 г. - 16.09.2016 г. в размер на 10 958.00 лева, наказателна лихва за периода 26.08.2015 г. - 16.09.2016 г. в размер на 3 277.50 лева и заемни такси в общ размер: 1 197.09 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.09.2016 г. до окончателното изплащане на задължението, за  които са издадени Заповед за изпълнение №2425/2016г. и изпълнителен лист от 19.09.2016г. по ч.гр.д. №1348/2016г. по описа на РС Силистра за солидарното й осъждане с посочени в заповедта лица, ведно с 2 860лв. – разноски за исковото производство. По съображения, подробно изложени в жалбата и свеждащи се до твърдения за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, моли съда да го отмени и вместо него – постанови друго, по съществото на спора, с което да отхвърли предявената срещу нея искова претенция.

          Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна и моли съда да потвърди обжалвания съдебен акт като правилен и законосъобразен.

          Съдът, за да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено следното :

          Предявеният иск е с правно основание чл.422 ГПК.

          Ищецът „Банка ДСК” ЕАД претендира да бъде признато по отношение на ответницата В.П.Г. от гр.Силистра, че същата й дължи главница -  105 068.45 лева, договорна лихва за периода 03.08.2015 г. - 16.09.2016 г. в размер на 10 958.00 лева, наказателна лихва за периода 26.08.2015 г. - 16.09.2016 г. в размер на 3 277.50 лева и заемни такси в общ размер: 1 197.09 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.09.2016 г. до окончателното изплащане на задължението, за  които са издадени Заповед за изпълнение №2425/2016г. и изпълнителен лист от 19.09.2016г. по ч.гр.д. №1348/2016г. по описа на РС Силистра.

          Безспорно установено между страните по спора от фактическа страна е, че по силата на Договор за жилищен и ипотечен кредит от 07.06.2011 г., сключен  между „БанкаДСК” ЕАД и трима крдитополучатели, един от които ответницата банката предоставила  ипотечен кредит в размер на 108 600 лева, от които за покупка на недвижим имот 71 000 лв. и 37 600 лв. за текущи нужди, със срок за издължаване – 360 месеца, считано от датата на неговото  усвояване.   Кредитът е обезпечен с договорна ипотека върху  недвижим имот, находящ се на адреса на местоживеене на ответницата, предвид на което е извън приложното поле на ЗПК съгласно чл.4 ал.1 т.2 от същия. С оглед датата на сключването му спрямо него е неприложим и ЗКНИП съгласно пар.4 от ПЗР. В този смисъл всички аргументи от защитната теза на ответницата, поддържани и в настоящата въззивна жалба, черпени от тези два закона се явяват неотносими към предмета на спора и по тях съдът не дължи произнасяне.

          От заключението на ССчЕ, прието пред първата инстанция се установява още, че кредитът е бил усвоен изцяло на 27.06.2011г. и погасен в общ размер на 43 977,88лв. До 26.05.2015г. погашенията по него са правени редовно, след което са започнали просрочия на вноските. Редовното погасяване на кредитното задължение е преустановено на 28.05.2015г., когато са погасени напълно задълженията за падеж 26.05.2015г. Към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по реда на чл.417 ГПК – 17.09.2016г. непогасеното задължение е : 105 068,45лв – главница; 10 958лв – редовна лихва, начислена за периода от 03.08.2015г.  до 16.09.2016г.;  3 277,50лв санкциониращи лихви – 8,22лв по т.20.1 от ОУ върху просрочени вноски по главница за периода от 26.08.2015г. до 24.05.2016г. вкл + 3 269,28лв по т.20.2 от ОУ и 1 197,09лв – заемни такси, включващи суми по имуществени застраховки, такса предсрочна изискуемост и такса управление съгласно тарифата на банката.

          Кредитът е обявен за  предсрочно изискуем на 25.05.2015г., когато другите двама кредитополучатели са получили волеизявлението на банката за отнемането преимуществото на срока. Ответницата е получила това волеизявление на 14.01.2016г. В.лице установява, че към 25.05.2016г. са налице 9 броя просрочени вноски.

          На първо място в жалбата се изразява несъгласие с твърдението на банката, че не е налице едностранно увеличение на лихвения процент през целия срок на договора до настъпването на предсрочната изискуемост освен по причина, че е налице неизпълнение на някое от условията по Програма  „ДСК Уют”, предвид на което и на осн.чл.7.2 от договора за кредитора е отпаднало задължението за прилагане на преференциален лихвен процент. Според въззивницата кредиторът не е посочил и не е представил доказателства  на кои точно условия тя не отговаря и от кой момент е спряла да отговоря, както и какъв лихвен процент е бил прилаган по договора следствие отпадане от програмата.

          Оплакването е неоснователно по следните съображения :

          Съобразно уточненията на исковата молба, направени пред настоящата инстанция, банката се позовава на новелата на т.7.1 от договора, съгласно която за предоставения кредит кредитополучателят заплаща лихва в размер на 8,29 %. Този лихвен процент е формиран при използване на преференциалната лихвена отстъпка по т.7.2 от договора докато кредитополучателят отговаря на условията по Програма „ДСК Уют” и след прилагането на две отстъпки по 0,5 %  съгласно условията на програмата и заявката за ползването й, подписана от В.Г.. Стандартният лихвен процент по кредита, когато не е приложима Програма „ДСК Уют” е 9,29%, видно от Лихвения бюлетин на банката, валиден за  периода 23.08.2010г. – 30.06.2011г.

          От представените по делото доказателства – заявка за ползване на преференциален лихвен процент, подписана от ответницата, лихвен процент на банката и заключението на ССчЕ, съдът намира за доказано от фактическа страна твърдението, че към момента на подписването на договора за кредит ответницата В. Г. е отговаряла на условията по програмата да ползва две лихвени отстъпки от по 0,5 % : 1. на осн.т.2 от Условията за ползване на преференциален лихвен процент по Програма „ДСК Уют”, тъй като е имала открита разплащателна сметка в банката, от която се издължава кредита – т.2.1 и по същата е превеждала трудовото си възнаграждение – т.2.2, като двете условия са били изпълнени едновременно; 2. на осн.т.4.2 от Условията  - да извършва плащане на минимум една услуга и ползва „ДСК Директ”.

          Съгласно същите Условия  ползването на лихвените преференции по програмата се отнема, когато в продължение на два последователни месеца клиентът не осигури постъпление на работната си заплата по разплащателната си сметка. От анализа на движението на разплащателната сметка на В.Г. в.лице е установило, че работната й заплата е превеждана  до 26.04.2012г. След изтичане на двумесечния срок, през който не са осигурени постъпления на работната заплата, е прекратено действието на преференциалния лихвен процент и кредитът е започнал да се олихвява с 9,29 %, считано от падеж 26.07.2012г., в резултат на което месечната вноска се е променила от 818,93лв на 895,01лв. Този лихвен процент е прилаган до 26.03.2015г. От 26.03.20165г.  до 26.08.2015г. длъжникът отново е ползвал преференциалния лихвен процент, тъй като е отговарял на условията за това. След 26.08.2015г. кредитът се олихвява с 9,29 %, а анюитетната вноска се променя на 894,63лв, като този лихвен процент и тази месечна вноска се запазват до 16.09.2016г.

          От горната фактическа установеност следва извода, че единствените изменения на лихвения процент по договора са тези, свързани с ползването на лихвени преференции по Програма „ДСК Уют”. Други изменения на лихвения процент банката не е предприемала.

          Във връзка с така установеното изменение на цената на предоставения финансов ресурс във въззивната жалба се поддържа възражението за наличието на неравноправните клаузи в Договора за жилищен и ипотечен кредит от 07.06.2011г., визуализирани в чл.9.1 вр.чл.9.5 от ОУ, чл.20.1 и 20.2 ОУ и т.8.1 ОУ. Според поддържаната теза клаузите са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП и нищожни на осн.чл.146 ал.1 ЗЗП, тъй като са уговорени не в индивидуалния договор, а в ОУ и кредитополучателите не са имали възможност да възразят  срещу тях. Тъй като са и неясно посочени, потребителите, неразполагайки със специални знания, не са можели да прогнозират тяхното прилагане на практика.

          Съгласно посочените разпоредби от ОУ кредитът се олихвява с променлив лихвен процент, който е зависим от базов лихвен процент, определян по определена от кредитора методология, като промяната на лихвения процент става по решение на кредитора. Методологията не е представена по делото, но според ОУ тя е оповестена в офисите на банката и на Интернет страницата й.

          Легална дефиниция на понятието неравноправна клауза се съдържа в чл. 143 ЗЗП, според който неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в цитираната норма са изброени неизчерпателно отделни хипотези на неравноправни клаузи.

Твърденията на страната, че са й наложени договорни клаузи, които позволяват на търговеца или доставчика на финансовата услуга да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, както и да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора следва да се квалифицират като такива за нищожност по смисъла на чл.146, ал.1 ЗЗП и чл. 143, т.10 и т.12 ЗЗП.

          Тези твърдения обаче не се потвърждават от събраните по делото доказателства. Установено бе, че лихвеният процент по кредита е формиран въз основа на изразено от кредитополучателя В.Г. съгласие с условията на Програма „ДСК Уют” – приложение № 2 към договора, при изпълнението на които да има право на преференциална лихвена отстъпка. Установи се още, че самата тя е подала заявка да се ползва от този лихвен процент. Установи се и че лихвата по кредита не е завишавана от банката на основание сочените като неравноправни, респ. нищожни клаузи от ОУ към договора.  В случаите, когато кредитополучателят е спрял да отговаря на условията по програмата и не е осигурил договорения финансов ресурс по разплащателната си сметка, предназначен за погасяване на кредитните й задължения, лихвата по кредита е била завишена, но това изменение не  е извършено едностранно от банката, а е резултат от развитието на кредитното правоотношение, съгласно условията по подписания между страните договор.

          Ето защо съдът намира, че изменението на цената на предоставения финансов ресурс не е осъществено въз основа на приложението на неравноправни клаузи от договора между страните, поради което релевираното в тази насока възражение се преценява като неоснователно.

 

          Неоснователни са и поддържаните във въззивната жалба възражения срещу извода за настъпила предсрочна изискуемост на кредита.

          Т.20.2 от ОУ към Договор за жилищен и ипотечен кредит от 07.06.2011г. дава право на банката  да превърне кредита, заедно с лихвите и другите свързани задължения в предсрочно изискуем при

 допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни. Предсрочната изискуемост не настъпва автоматично, а при наличието на две кумулативно дадени предпоставки : неизпълнение на задълженията на кредитополучателя като обективна предпоставка и едностранно волеизявление за трансформирането на целия дълг в изискуем, надлежно доведено до знанието на длъжника.

          От заключението на назначената по делото ССчЕ се установи, че редовното погасяване на кредитното задължение е преустановено на 28.05.2015г., като към датата на подаване на заявлението за издаване на ЗНИ – 17.09.2016г. са налице 12 падежа на непогасени падежирали вноски.

          На 14.01.2016г. В.Г. е получила, чрез своята майка, нотариалната покана на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Другите двама кредитополучатели са получили волеизявлението на банката на 25.05.2016г., поради което и тази дата е приета за дата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Неоснователно са възраженията на въззивницата, че нотариалната покана не съдържа посочените във въззивната жалба реквизити, което правело уведомяването нередовно. Видно от съдържанието на същата волята на банката за отнемане преимуществото на срока на кредитополучателите е изрично изразена и недвусмислено формулирана. Липсва неяснота и по отношение на кредитното правоотношение, условията за настъпване на предсрочната изискуемост и правните последици от нея. С оглед на изложеното съдът приема, че е налице настъпил трансформиращ ефект на нарочното волеизявление на банкатапо отношение на процесния договор за кредит.

          Неоснователни са и поддържаните във въззивната жалба оплаквания за недължимост на сумите от 656,06лв застрахователни премии и 421,03лв – такса за управление на кредита. Съгласно чл.13 т.5 и 6 от ОУ  кредитополучателят се е задължил да застрахова в полза на банката  приетите по договора вещни обезпечения, както и да подновява договора за застраховка до изтичане на крайния срок на договора за кредит – чл.26 от ОУ, като дава съгласието си при неизпълнение тези действия да бъдат извършени от кредитора от негово име и за негова сметка. Представени са по делото застрахователните полици, сключени от банката съгласно посочените текстове на ОУ. Твърдението на въззивницата за тяхната недействителност поради противоречие със ЗПК и ЗКНИП се преценяват като неоснователни, доколкото съдът приема, че тези два нормативни акта са неприложими към процесните отношения. Същият правен извод е валиден и за твърдяната неприложимост на уговорката за такса управление, доколкото възраженията срещу  нея са идентични.

          По изложените съображения жалбата се явява изцяло неоснователна. Обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

          С оглед изхода на спора и направено искане на въззиваемата страна се присъжда юрисконсултско възнаграждение в размер на 300лв.

          Водим от горното, съдът

 

Р       Е       Ш      И       :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 109/28.12.2018г. на Силистренския окръжен съд, постановено по т.д. № 37/18г.

          ОСЪЖДА В.П.Г., ЕГН: ********** *** да заплати на „Банка ДСК”, ЕАД гр.София, ЕИК 1218306161569 юрисконсултско възнаграждение в размер на 300лв.

          Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му при условията на чл.280 ал.1 ГПК.

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                           ЧЛЕНОВЕ: