Р Е Ш Е Н И Е

№      213/17.07.2014 год.                           гр.Варна

        В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН  СЪД  - Търговско отделение в публичното заседание на 17.06.2014 г. в  състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЗЛАТКА ЗЛАТИЛОВА        

ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ 

          ПЕТЯ ХОРОЗОВА     

при секретаря Е.Т.,  като разгледа докладваното от съдия Р. СЛАВОВ  в.т.дело № 206 по описа за  2014  год., за да се произнесе с решение, съобрази следното:

Производството е по чл.258 ГПК.

Постъпила е жалба от „Е”ЕООД гр.Добрич, представлявано от П.А.К. и П.А.К., чрез процесуален представител–ответници по т.д. № 67/2013год. по описа на ОС-Добрич, срещу постановеното решение по делото, в частта му, с която исковете са уважени. Считат решението за недопустимо, евентуално за неправилно- поради незаконосъобразност и  необоснованост на същото, като се иска неговата отмяна и постановяване на ново, с което исковете да бъдат отхвърлени.

Въззиваемата страна „У Л”АД, представлявано от Р М И и Д Н Л, чрез пълномощникът си адв.С. Д.–ищец по т.д. № 67/2013год. по описа на ОС-Добрич, счита жалбата за неоснователна.

В съдебно заседание жалбата се поддържа, съответно оспорва чрез процесуални представители, както и чрез писмени становища на същите.

 Жалбата  отговаря на изискванията на чл.260 и чл.262 ГПК и е допустима.

Производството пред  ОС – Добрич  е образувано по искова молба с правно основание чл.422 ГПК, предявена от „У Л” АД  - София ЗА ПРИЕМАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО, че ответниците „Е” ЕООД – Добрич и П.А.К. дължат на ищеца  заплащане на вземането по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 3807/2012 год.  по описа на РС – Добрич. По посоченото дело съдът е издал изпълнителен лист, по силата на който „Е”ЕООД гр.Добрич и П. Атаносв К. са осъдени солидарно да заплатят на ищеца сумата от 59 297,56 евро, представляващи неиздължена главница по запис на заповед № 87649/06.02.2009год., ведно с обезщетение за забава, считано от подаване на заявлението-02.11.2012год. до окончателното изплащане на сумата., ведно със сторените разноски в заповедното производство в размер на 4 250,32лв. С Допълнителна искова молба оспорва направените с писмения отговор възражения, като неоснователни, по изложени съображения и заявява, че активът не е продаден.  Сочи, че ответното дружество е погасило по договора за лизинг сумата от 36 829,40лв., като счита че същият е развален от 27.06.2010год. на осн. чл.30 ал.1 б. „л” от същия. 

Ответниците като издател и авалист, чрез процесуален представител, са оспорили исковете като неоснователни. Позовават се на изтекла погасителна давност по отношение на записа на заповед.

Излагат също, че ищецът е основал своето вземане въз основа на абстрактна сделка-ЗЗ, а предявеният иск по чл.422 ГПК е на друго основание, а именно, че задължението на ответниците произтича по каузална сделка-договор за финансов лизинг № 87649/06.02.2009год., която каузална сделка се обезпечава от записа на заповед. Това основание е различно от заявеното в заповедното производство, поради което производството следва да бъде прекратено. Заявяват, че по договора за финансов лизинг до неговото разваляне, са заплатили общо 26 605,61лв., представляващи лизингови вноски, за което представят счетоводна справка.  В случай, че има остатък от непогасени лизингови вноски до разваляне на договора, правят възражение за изтекла погасителна давност на тези вноски, поради периодичния характер на задължението.

Съдът съобрази следното, относно обжалваната част от решението:

Не се спори, че на 06.02.2009год. ищецът и първия ответник са сключили договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 87649/06.02.2009год., при лизингова цена 151 410,27лв. с ДДС. Като обезпечение по договора, лизингополучателят е издал на ищеца ЗЗ № 87649/06.02.2009год за сумата от 59 468,49евро, платим на предявяване в срок от 25 месеца, който е авалиран от втория ответник. Не се спори също, че поради неизпълнение на задълженията по договора за финансов лизинг, същият е едностранно прекратен  от ищеца с нотариална покана, считано от 27.06.2010год. 

Според чл.19 т.15 от договора лизингополучателя като обезпечение за редовното и точно заплащане на на всички суми по договора, както и на сумите на договорените неустойки и лихви за забавасе задължава дапредаде на лизингодателя валиден запис на заповед, платим на предявяване.

В чл.30 ал.1 б.В от договора за лизинг, страните са се договорили, че при разваляне на договора за лизинг по вина на лизингополучателя,  същият дължи неустойка в размер разликата между лизинговата цена и платените месечни лизингови вноски.

От съдържанието на заявлението  по ч.гр.д. № 3807/2012год. на ДРС, както и от издадената заповед по чл.417 ГПК се установява, че основанието  за издаване на заповедта за сумата от 59 297,56евро, е  парично задължение по запис на заповед, издаден на 06.02.2009год. Въз основа  на заповедта на 05.11.2012год. срещу въззивниците е издаден изпълнителен лист за сумата от 59 297,56евро, представляваща дължима главница  по записа на заповед.

Съобразно заключението на ССЕ, допусната при първоинстанционното разглеждане на спора /103/, неоспорено от страните, общото задължение по ДФЛ е в размер на 120 001,26лв. към от които към 27.06.2010год. са непогасени 54 551,77лв. в равностойност 27 891,88 евро /стр.110/.

Задълженията на лизингополучателя по ДФЛ на ППС № 87649/06.02.2009год. към дата 02.11.2012год. са следните:

Задължения по главници към 27.06.2010год.-51 585,19лв.:

-Задължения за лихви към 27.06.2010год.-738,99лв.

-……по неустойки….1 980,90лв.

-…..по застраховки…246,70лв.

-Лизингови вноски по погасителен план за периода м. 07.2010год. до датата на предаване на вещта с протокол -29.10.2012год.-36 208,43 съобразно допълнителното заключение на ССЕ, задължение, на основание чл.30 ал.1 б.”В” от договора, представляващи разликата между лизинговата цена на обекта -. приспадната с фактурирани и падежирали вноски-сумата 89 966,80лв.  Законова лихва за периода 28.06.2010год.-25.10.2012год.-23 071,69лв.

С оглед на установеното  съдът прави следните правни изводи :

Ищецът е предявил искове с правно основание  чл.422 ал.1 ГПК и чл.86 ЗЗД.

 Не се спори, че чрез сключения на 06.02.2009год. договор за финансов лизинг и приложение към него, страните са били обвързани с валидно облигационно отношение.

Не се спори също, че поради неплащане на дължимите суми по договора, с нотариална покана, получена на 23.06.2010год., на първия ответник  е даден тридневен срок за изпълнение на договорните задължение, с предупреждение, че при неплащане, договорът ще се счита за развален. Поради неизпълнение в дадения срок, следва да се счита, че ищецът валидно е упражнил правото си да развали договора по реда на чл.87 ЗЗД вр.чл. 32 ал.1 б.Л от Договора, считано от 27.06.2010год.

Видно от съдържанието на заявлението  по ч.гр.д. № 3807/2012год. на ДРС, както и от издадената заповед по чл.417 ГПК, основанието  за издаване на заповедта за сумата от 59 297,56евро, е  парично задължение по запис на заповед, издаден на 06.02.2009год. Същото основание е посочено и по иска с правно основание чл.422ГПК.

Следователно, искът за заплащане на главницата черпи своето основание от менителничното вземане, което е независимо от каузалното правоотношение.

Не се спори, относно наличието ва каузалното правоотношение  между страните и гаранционния характер на ЗЗ, обезпечаващ изпълнението му. Спори се кои задължения обезпечава записа на заповед-само лизинговите вноски по договора-според ответниците в случая до развалянето му: всички дължими суми съобразно клаузите на договора-според ищеца.

Относно възражението, че менителничното вземане е погасено по давност:

Същото е неоснователно. ЗЗ е издаден на 06.02.2009год. с падеж на предявяване до 25 м. от издаването му.  След изтичане на този срок, започва да тече три годишния давностен срок по чл.531 ал.1 ТЗ, поради което менителничното правоотношеине не е погасено по давност.

Относно погасяване на част от вземанията  за лизинговите вноски поради изтичане на тригодишната погасителна давност:

Видно от съдържанието на заявлението  по ч.гр.д. № 3807/2012год. на ДРС, както и от издадената заповед по чл.417 ГПК, основанието  за издаване на заповедта за сумата от 59 297,56евро, е  парично задължение по запис на заповед, издаден на 06.02.2009год. Същото основание е посочено и по иска с правно основание чл.422ГПК. Следователно, искът за заплащане на главницата черпи своето основание от менителничното вземане, което е независимо от каузалното правоотношение. Следва да се има в предвид, че двете отношения-каузалното и менителничното съществуват паралелно и независимо, поради което кредиторът разполага с право на избор по кое от основанията да претендира вземането си. Или, същият разполага с различни искове по основание и размер, по които давността по всеки от исковете е различна. Следователно, погасяването по давност на вземане по каузалното правоотношение не влияе на менителничното вземане. С оглед на изложеното, погасяването на вземане по каузалното правоотношение, не влияе и е ирелевантно относно иска, произтичащ от менителничното отношение между страните.

Следователно, не е налице основание за погасяване на задължения, ва основание погасяването им по каузалното правоотношение.

Относно възражението, че ЗЗ покрива само лизинговите вноски: Съобразно наведените от ищеца твърдения в исковата молба и допълнителна искова молба  от 29.05.2013 год. исковата претенция е формирана от сбора от останали непогасени лизингови вноски /с включена възнаградителна лихва/ и законна лихва за забава, начислена след датата на прекратяване на договора за лизинг – 28.06.2010 год.  до 29.10.2012год., както и неустойка по чл.30 от договора.

 Видно от съдържанието на чл.19 ал.15 от договора, страните са уговорили  издаването на гаранционен запис на заповед, обезпечаващ „редовното и точно заплащане на всички суми по договора, както и на сумите на договорните неустойки и лихви за забава”.  Следователно, страните са се съгласили, гаранционният характер на записа да се разпростира по отношение на всички главни и акцесорни задължения на лизингополучателя и не е ограничен до конкретен вид задължение или период.

Горния извод не е в противоречие с разпоредбата, указваща че сумата по записа е равна на лизинговата цена. Страните изрично са предвидили във вътрешните им отношения и че  главницата по записа ще се счита намалена с редовно платените лизингови вноски –чл.19 т.15 от договора. Остатъкът от абстрактното задължение обаче обезпечава всички задължения по договора. Този извод следва и от уговорката, че при забава на плащане, лизингодателят има право да предяви  за плащане издадения запис на заповед и да изиска за плащане на  всички дължими суми по договора включително и неустойките и лихви за забава /чл.19 ал.15/. Следователно, страните изрично и многократно са изразили съгласието си, записът да обезпечава както главните, така и натрупаните акцесорни и други задължения по договора. Или, страните са се съгласили, лизингополучателя да предостави на кредитора допълнително облекчение за събиране на кое да е от вземанията по лизинговия договор, чрез използване на ценната книга до размера на всички остатъчни задължения.

По размера на изискуемите вземания по лизинговия договор: Съобразно заключението на ССЕ-основно и допълнително,  допусната при първоинстанционното разглеждане на спора, общото сума на задълженията по договора е  113 831,20лв.

Относно претенцията за присъждане на законна лихва за забава, на основание чл.86 ЗЗД:

Лизингополучателят е в забава относно паричните задължения по договора, считано от 28.06.2010год., като мораторна лихва се дължи на посоченото основание и е в размер определен от ССЕ-сумата от 23 071,69лв., която е включена в общата сума на задълженията -113 831,20 лв. равняваща се на 58 225,67евро.

С оглед на изложеното, съдът приема, че ищецът е доказал възникване и съществуване на парични вземания по каузалното правоотношение в посочения размер от 58 225,67евро. Предявеният установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК е основателен до посочения размер.

Поради съвпадане на крайните изводи на настоящето решение с първоинстанционното решение, същото следва да бъде потвърдено, като на основание чл.272 ГПК, препраща и към мотивите на първоинстанционното решение, относно направените фактически и правни изводи, които споделя.

Разноски: На основание чл. 78, ал.1 ГПК и с оглед изхода на спора,  на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени  направените съдебни разноски –сумата от 4 732,80лв.

С оглед на гореизложеното, Варненският апелативен съд

 

                                               Р Е Ш И

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 13/04.02.2014 год., постановено по т.д.№ 67/2013 год. по описа на Добрички окръжен съд-търговско отделение.

ОСЪЖДА „Е”ЕООД, ЕИК 124064350 гр.Добрич, представлявано от П.А.К. и П.А.К., ЕГН **********, да заплатят на „У Л”ЕИК 121887948 гр.София, представлявано от Р М И и Д Н Л сумата от 4732,80 лева /четири хиляди седемстотин тридесет и два леваа и 80ст./  - разноски, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщението до страните пред ВКС на Република България при условията на чл.280, ал.1 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                     ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                       

                                                                                    2.