Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

199/11.07.2013 г., гр. Варна

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение, в публично заседание на 02.07.2013 год. в състав:

 

                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРА ХРИСТОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА ЗЛАТИЛОВА

                                                                     АНЕТА БРАТАНОВА

                                                

при секретаря Д.Ч.

като разгледа докладваното от съдия А. Братанова в.т.д. № 211/2013 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл. 258 и сл. от ГПК.

По делото е постъпила въззивна жалба от „А – ДХ” ЕАД – Варна против решение № 1857/28.12.2012 год.  на Варненски окръжен съд, постановено по търг. дело № 290/2012 г., с което е отхвърлен предявеният от дружеството срещу Х.Б.Ц. иск за за заплащане на сумата от 26 000 лева, частичен иск от сумата 600 000 евро,  представляваща нанесени на дружеството имуществени вреди поради извършено ненадлежно плащане на тази сума на WADE BISNES INC LTD –Панама, в качеството му на изпълнителен член на СД, на осн. чл.240, ал.2 във вр. с чл.236, ал.4 ТЗ.

В предявената жалба се излага, че съдебният акт е неправилен, поради съществени процесуални нарушения, противоречие с материалния закон и необоснованост. Решението на съда съставлява пререшаване на вече разрешен със сила на пресъдено нещо търговскоправен спор – предмет на т.д.№ 25/2006 год. по описа на ОС – Търговище. Ответникът е осъществил плащане по неавтентичен договор за заем в полза на чуждестранно юридическо лице. Плащането има вредоносен характер, тъй като води до обедняване на ищеца. Действията на ответника имат виновен характер, факт имплицитно признат от страната в договора за продажба на акции от капитала на АД  с дата 06.02.2007 год.

В о. с. з. предявената въззивна жалба се поддържа.

Въззиваемата страна оспорва основателността на предявената въззивна жалба.

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

Въззивната жалба е депозирана в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на императивните изисквания на чл.260 - 261 ГПК. На посоченото основание, въззивната жалба е допустима.

Варненският окръжен съд е бил сезиран с осъдителна парична претенция с правно основание чл. 240, ал.2 ТЗ. Твърдяното вредоносно действие на ответника съставлява плащане на сумата от 600 000 евро по договор за заем от  02.07.2002 год., сключен  между WADE  BUSINESS LTD, Панама – заемодател и „Брезите” ООД – заемател. Ищецът поддържа, че плащането има противоправен характер, тъй като:

- плащането  е осъществено без надлежно решение на Общото събрание и на СД;

- плащането е осъществено по договор, признат за неавтентичен с влязло в сила решение на ТОС, постановено по т.д.№ 25/2012 год.; погасен е дълг, който не съществува, а даденото в полза на третото лице е без основание;

- ищецът не е осчетоводил плащането;

Основанието и петитума на претенцията са изложени в п.11 от исковата молба, уточнена с последваща молба от 22.03.2012 год. /л.197/. С оглед правното основание и квалификация на иска, в тежест на ищеца е да установи фактическия състав за приложение на чл.240, ал.2 ТЗ, а именно:  че ответникът в твърдяното органно качество е осъществил описаното  в исковата молба действие; че същото е противоправно на основанията, твърдяни от ищеца; че е довело до настъпване на претендираната вреда като пряка и непосредствена последица. Горните предпоставки обуславят изхода от спорното правоотношение, поради което следва да бъдат установени от страната по реда на главно и пълно доказване.

Между страните не се спори, че ответникът е изпълнявал функциите на изпълнителен директор на “А – ДХ” АД /понастоящем ЕАД/ в процесния период към м.март 2006 год. Мандатното правоотношение със страната понастоящем е прекратено, респ. ответникът е заличен като член на СД и изпълнителен директор с решение на надлежния регистърен съд от 15.05.2007 год.

1. Твърдяното противоправно действие съставлява форма на разпореждане с парични активи на ищеца и е на стойност, ненадхвърляща половината от стойността на активите на дружеството съгласно последния заверен годишен финансов отчет на дружеството. Съобразно представения и неоспорен  баланс на дружеството към 31.12.2006 год., стойността на активите за предходната финансова година възлиза на 10 005 000 лева. Следователно – разпоредителната сделка не попада в обхвата на законовите ограничения, предвидени в чл. 236, ал.2, т.2 ТЗ.  Същевременно, по делото не са представени доказателства за въвеждане на ограничения към представителната власт на изпълнителния директор посредством нарочни предвиждания в устава – чл.236, ал.1, изр.1 ТЗ или посредством решение на СД – чл. 236, ал.1, изр.2 ТЗ.  Осъщественото плащане не е противоправно на твърдяното основание.

2. Фактът на неосчетоводяване на плащането само по себе си не е в причинна връзка с претендираната вреда. Ищецът твърди управленски деликт  с характер на загуба, изразяващ се в погасяване на несъществуващ дълг.   Допуснатото бездействие във връзка със счетоводното отразяване на финансовата операция не обуславя нито пряко, нито косвено твърдяното обедняване.

3. Процесното плащане на сумата от 600 000 евро е предприето с цел погасяване на чужд дълг – изискуемо задължение на „Брезите” ЕООД /с едноличен собственик „А ДХ” АД/ към  WADE  BUSINESS LTD, Панама, обективирано в договор за заем от  02.07.2002 год.  На 20.03.2006 год. удовлетвореният кредитор е цедирал притежаваното вземане в полза на ищеца. Цесията е уговорена като възмездна. По арг. от  чл. 100, ал.1 ЗЗД цесията на несъществуващо вземане не е нищожна, а  кредиторът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето. Следователно – твърдяната от ищеца неистинност на договора за заем включва имплицитно и твърдение за несъществуване на последващо цедираното вземане. Последното влече възникване на договорната отговорност на цедента по чл. 100, ал.1 ЗЗД. Заплатената цена по договора за цесия подлежи на връщане от цедента и не съставлява вреда, чиято обезвреда може да се претендира от ответника по реда на чл. 240, ал.2 ТЗ. Изпълнителният директор на дружеството би бил отговорен за реализирания пасив единствено ако съществуват фактически или правни пречки за възстановяването му чрез  третото лице и то при наличие на останалите предпоставки за реализиране на отговорността по чл. 240, ал.2 ТЗ. Ищецът не е предприел правни действия срещу цедента за реституиране на имущественото разместване, а  в настоящото производство не се твърдят каквито и да е пречки за реализирането на предвидената в чл. 100, ал.1 ЗЗД отговорност.  

4. Съвкупната преценка на представените по делото доказателства обуславя правния извод, че при осъществяване на процесното плащане, ответникът не е допуснал противоправност, изразяваща се в нарушение на изискванията за дължима грижа – чл.237, ал.2 ТЗ. Преценката за положена от изпълнителния директор дължима грижа е фактически въпрос, при решаването на който следва да се изхожда от всички икономически и правни аспекти на процесното правоотношение. В тази си преценка, настоящият състав не е обвързан от фактическите и правни изводи на  ТОС във връзка с разрешаването на спора по т.д.№ 25/2006 год. Съдебният акт се ползва със сила на пресъдено нещо единствено спрямо страните по спора – чл.298, ал.1 ГПК, а по отношение на трети лица – само в изрично предвидените случаи на чл. 298, ал.2 и ал.3 ГПК. Ответникът не е участвал като главна или подпомагаща страна в процеса, респ. постановеният съдебен акт му е непротивопоставим. Правилото за стеснените субективни предели на съдебното решение не се дерогира от твърдяното от ищеца „знание” за процеса. Добросъвестността на страната е ирелевантна за важимостта на съдебния акт. СПН важи само в определени субективни предели и нейното зачитане винаги предпоставя, че е налице пълно тъждество както в предмета, така и в адресатите.

                   Плащането на сумата от 600 000 евро е предприето от ответника след назначаването на частна СГЕ, според чието заключение договорът за заем има автентичен характер както досежно подписа на заемателя, така и досежно положения дружествен печат. Плащането е предприето при представен оригинал на договора за заем и  доказателства за надлежно възникнала представителна власт на пълномощника. Договорът изрично  удостоверява предаването на заемните средства, падежът за връщане, вкл. и последиците с наказателно-санкционен характер при неизпълнение. Следователно – ответникът е предприел погасяването на чуждия дълг, респ.  придобиване на вземането чрез цесия при полагането на достатъчна грижа за проучването на дълга и неговата ликвидност.

                   Преценката за положена дължима грижа изисква и проследяване на търговските правоотношение на „А ДХ” ЕАД, датиращи от 2005 год. С договор по чл.129 ТЗ, сключен на 21.11.2005 год., надлежно вписан в ТР на 22.11.2005 год., „А ДХ” ЕАД е закупил дружествените дялове в „Брезите” ООД с праводатели Мариана Ангелова Василева и Огнян П. Узунов.  Като резултат от придобивната сделка, ищецът е придобил едноличната собственост в „Брезите” ООД, а продавачите са поели задължение да отговарят пред купувача за всички  новооткрити пасиви на дружеството, възникнали преди 21.11.2005 год.  – чл. 5 вр. чл.4. Не се спори между страните, че в периода на твърдяното вредоносно плащане, купувачът „А ДХ” ЕАД е дължал на Мариана Ангелова Василева и Огнян П. Узунов сумата от 2 500 000 евро, съставляваща остатък от дължимата продажна цена по договора за продажба на дружествени дялове /така протокол от 18.02.2006 год. , л.16 от т.д.№ 25/2006 год./                 Изложеното обуславя извода, че погасеният дълг на „Брезите” ООД към WADE  BUSINESS LTD има характера на новоткрит пасив на дружеството, възникнал преди 21.11.2005 год. Пасивно задължена страна по договора за заем е „Брезите” ООД, но във вътрешните отношенията между продавачи и купувач по договора с правно основание чл. 129 ТЗ, отговорността за заплащането на новооткрития дълг тежи върху праводателите – чл. 5 вр. чл.4. Със споразумение от 21.03.2006 год., продавачите М.Василева и О. Узунов са  признали ликвидността на задължението си към „А ДХ” АД.  Приели са насрещното изявление за компенсация като изрично са се съгласили, че продажбеният дълг на „А ДХ” АД е частично намален със сумата от 600 000 евро, равностойна на новооткрития и посаден дълг на „Брезите” ООД.  Споразумението включва и изричен отказ от „всякакви съдебни действия” срещу ищеца и дъщерното му дружество – чл.11, ал.2 вр. ал.1. Сключеното споразумение съставлява спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, в която чрез взаимни отстъпки страните са прекратили съществуващ спор при изричен отказ за неговото бъдещо съдебно инвокиране. С оглед типичното установително, регулиращо и преобразуващо действие на спогодбата, правата и задълженията на страните са такива каквито са уговорени в споразумението. Срещу материално-правният ефект на спогдбата, противната страна може да се бори единствено с възражение за нищожност или унищожаемост на волеизявлението. Следователно – погасяването на чуждия дълг е предприето от ищеца при осигуряване на изричното съгласие на праводателите на дружествените дялове, вкл. ангажиране на отговорността им по чл.5 вр. чл.4 от договора по чл.129 ТЗ чрез съставянето на нарочна спогодба по чл. 365 ЗЗД.  Последната, при липса на пороци  във волеобразуването, има силата на закон между страните – чл. 20а, ал.1 ЗЗД.

         При това положение, фактът, че ищецът е изгубил спора – предмет на т.д.№ 25/2006 год.  по описа на ТОС и е бил осъден да заплати на третите лица сумата от 600 000 евро, съставляваща остатък от продажната цена за дружествените дялове, не може да се вмени във вина на ответника, чиито представително правоотношение е било прекратено в хода на заведения процес. Следва да се отбележи и че в това съдебно производство ищецът не е проявил нужната процесуална активност и не е обжалвал постановения съдебен акт. 

`При така осъществената съвкупна преценка на всички обстоятелства по процесното договаряне, съдът приема, че ответникът не е допуснал нарушение на задълженията за грижа и опазване на дружественото имущество. 

5. Неоснователни са въззивните доводи на ищеца, основани на представения договор за продажба на акции от капитала на АД с дата 06.02.2007 год. /л.292/.  Договорът обективира продажба на 500 броя акции от уставния капитала на АД, представляващи 100% от капитала на дружеството в полза на Снежана Георгиева Бошова и Любомир Димитров Христов.  Правното действие на коментирания договор е предмет на съдебно оспорване, предприето от ответника  по т.д. 949/2012 г. по описа на ВОС, понастоящем висящо пред АС – Варна под № 430/2013 год. Ищецът твърди, че договорът обективира признание за вредоносния характер на осъществените от изпълнителния директор Х.Ц. действия, във връзка с които е образувано т.д.№ 25/2006 год. по описа на ТОС. Подобно признание в договора липсва. Разпоредбата на чл.4, б.”а” обективира единствено волята на купувачите, формиращи 100% от членския състав на АД за частично освобождаване от отговорност на Х.Ц. във връзка с обстоятелствата по делото /в настоящото производство ответникът се е позовал на коментирания договор, независимо, че е предприел действия по съдебно оспорване на прехвърлителното му действие/. Частичното освобождаване от отговорност е акт, който не презумира, че такава е възникнала. Изразявената в чл.4, б.”а” воля от лицата, формиращи членската маса на АД по съществото си  съставлява отказ от права, който има погасително действие по отношение на отговорността по чл.240, ал.2 ТЗ за конкретно визирани действия или бездействия.  Сочената воля е недвусмислено изразена и следва да бъде зачетена, независимо от факта, че не е обективирана в нарочно решение на ОС.

Така мотивиран, съдът намира, че решението на ВОС следва да бъде изцяло потвърдено

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и с оглед изхода на спора, въззивникът следва да бъде осъден да му заплати сумата от  2900 лева, представляваща адвокатски хонорар за настоящата инстанция.

Водим от горното, Варненският апелативен съд

 

Р   Е   Ш   И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1857/28.12.2012 год.  на Варненски окръжен съд, постановено по търг. дело № 290/2012 г.

ОСЪЖДА  „А–ДХ” АД, ЕИК 103262126, със седалище и адрес на управление: гр.Варна, ж.к.”Владиславово”, бл.18, вх.6, ет.4, ап.101,  ДА ЗАПЛАТИ на Х.Б.Ц.,*** сумата в размер на 2900 лв. съдебно-деловодни разноски пред настоящата инстанция, представляващи адвокатски хонорар.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщението до страните пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

 

 

                                                                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                                  ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                                                                                                                                                                                                         2.