Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  №188

 

Гр.Варна, 05.10.2017г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение в публичното съдебно заседание на деветнадесети септември през двехиляди и седемнадесета година в състав:

 

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

                                                                      ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ 

ДАРИНА МАРКОВА

 

При участието на секретаря Десислава Чипева   

            Като разгледа докладваното от съдията Дарина Маркова в.търг.дело № 223 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, образувано по жалба на Д.С.С. от гр.Варна срещу решение № 45 от 16.01.2017г. по търг.дело № 1931/15г. по описа на Варненски окръжен съд, в частите му, с които е уважен предявения срещу него от „Райфайзенбанк /България/“ АД иск и е прието за установено в отношенията между страните, че той дължи на банката сумата 113 490.92лв., представляваща предсрочно изискуема главница по договор за потребителски кредит, обезпечен с ипотека от 27.02.2006г. и два анекса от 14.12.2009г. и 11.04.2012г., сумата 3 548.09лв., представляваща сборно вземане за възнаградителни лихви с настъпил падеж като част от вноски по погасителен план преди предсрочна изискуемост за периода от 15.05.2013г. до 16.02.2015г. и сумата 5 135.55лв., представляваща сборно вземане за наказателни лихви, начислени като обезщетение за забавено плащане на просрочена главница, считано от настъпване на падежа на съответните вноски по погасителен план от 15.06.2013г. до предсрочна изискуемост и на предсрочно изискуем остатък от главница, считано то 17.02.2015г., всички начислени по същия договор до 26.05.2015г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 3157 от 29.05.2015г. по ч.гр.дело № 6061/15г. по описа на ВРС.

Твърди че решението в обжалваните от него части е неправилно и незаконосъобразно, постановено при неправилно приложение на материалния закон, необосновано, противоречащо на събраните по делото доказателства.

Излага, че съдът е игнорирал текста на чл.4.3 от договора, като твърди, че той е недвусмислен относно необходимостта да бъде уведомен кредитополучателя за промяна на лихвата и нейното влизане в сила след това уведомление. Сочи че по делото не са представени доказателства за извършени уведомления, изпратени на кредитополучателя за увеличение на лихвата, независимо от установеното по делото от приетата експертиза, че има извършени четири повишения на лихвения процент СБР от 4.5 % до 8 %. Излага, че по делото няма представени и подписани от него погасителни планове. Оспорва изложеното от съда, че заплащането от негова страна на вноски, съответстващи на повишените анюитетни вноски след извършеното увеличение на лихвения процент на СБР, не могат да заместят задължението на банката, произтичащи от договора за кредит. С оглед на изложеното оспорва извода на съда, че едностранното повишение на лихвените проценти на СБР е произвело своето действие и съответно за банката е възникнало правото да получи увеличения размер на лихвата и след отразяване на извършените плащания по кредита то дължимата главница е 91 210.02лв., а не както е приета от съда 113 490.92лв. Твърди че сума в този размер не е констатирана и изчислена от вещото лице по експертизата. Оспорва и размера на приетите от съда лихви върху главницата по редовния дълг в размер на 3 584лв. и наказателни лихви в размер на 5 135.55лв.

Оспорва изводите на съда че клаузите на чл.4.3 и чл.4.4 от договора за кредит от 27.02.2006г., даващи право на банката едностранно да променя лихвените условия по кредита и чл.8.2, чл.8.3 и чл.9 от анекс № 1 към договора от 14.12.2009г. не са нищожни. Позовава се на разрешенията, дадени в решение № 205 от 07.11.2016г. по търг.дело № 154/16г. на ВКС, І т.о.

Оспорва извода на съда, че кредитодателят при договаряне на условията по спорните текстове на чл.4.4 и чл.4.3 от договора за кредит е действал добросъвестно. Твърди че в конкретния договор липсва ясна и разбираема за потребителя клауза за начина и условията при които ще се променя лихвения процент, а в договора е изброено примерно без да се посочва алгоритъм на изчисление на това увеличение. Сочи че идентично е положението и с анекс № 1 от 14.12.2009г. Твърди че в чл.8 от анекса е дадена нова дефиниция на „Стойност на банковия ресурс“, различна от първоначално определената дефиниция по договора, като са вкарани субективни елементи, зависещи и определяни единствено от банката, както и че липсва определена методика за определяне на лихвения процент, която да е ясна за кредитополучателя и да е основана на обективни критерии.

Сочи че от представените в заключението таблици с данни е видно, че темпът на нарастване на СБР по решения на органа е по-висок от темпа на нарастване на Софибор за периода – т.е. липсва пряка и корелативна връзка между промяната на Софибор в СБР като част от лихвата по кредита. Излага, че компонентите, които се взимат предвид при определяне на СБР като цена на депозитите, минимални резерви са относително постоянни и нямат приписваното им влияние, обосноваващо увеличение на СБР по решенията на органа на банката.

Оспорва изводите на съда по отношение на възражението за нищожност на анекс № 2, с който начислените лихви към главницата и наказателните лихви за просрочие са включени като част от главницата, след което отново се олихвяват по погасителния план. Оспорва като неправилен извода на съда, че договора за банков кредит не изисква фактическо прехвърляне. Твърди че договорът за банков креди, дефинитивно определен в чл.430 ал.1 от ТЗ е разновидност на договора за заем за потребление по чл.240 от ЗЗД с предмет предаване на парични суми и акцептни кредити с точно определена в договора цел – предпоставка за самото му съществуване, условия и срок. Сочи че с анекс № 2 от 11.04.2012г. действително кредитополучателят е искал да преструктурира своя кредит за да облекчи наложените му непосилни условия от страна на банката, но в това преструктуриране в противоречие на закона банката е включила като част от главницата начислената лихва и наказателна лихва, като по този начин е започнала да начислява лихви върху лихви, прикрити като главница. Сочи че в случая с подписването на анекс № 2 без на ответника да са предоставени парични средства са му вменени като част от главницата суми, които той реално не е получил. Наличието на дължими лихви по договор за кредит, няма как да обуслови превръщането им в главница, независимо от правата на банката да ги получи като възнаграждение. Твърди че сключеният анекс № 2 представлява анатоцизъм, който е недопустим и противоречи на добрите нрави, поради което и не може да породи правни последици и на основание на него да се претендира неизпълнение на договора и предсрочната му изискуемост.

Моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск в обжалвана част. Моли съда да намали и присъденото юрисконсултско възнаграждение, като го намали до размера предвиден в сегашната редакция на чл.78 ал.9 от ГПК. Претендира направените разноски за двете инстанции. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, поддържа жалбата и моли съда да я уважи.

Въззиваемата страна „Райфайзенбанк /България/” ЕАД със седалище гр.София, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор оспорва въззивната жалба. Моли съда да потвърди решението, претендира направените по делото разноски. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, моли съда да потвърди обжалваното решение, претендира направените по делото разноски.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предявен е установителен иск след заповедно производство от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД срещу Д.С.С.,  с който да се приеме за установено в отношенията между страните, съществуването на вземане от Д.С.С. по договор за банков кредит от 27.02.2006г. и анекси към него № 1 от 14.12.2009г. и № 2 от 11.04.2012г., за което има издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК.

Между „Райфайзенбанк /България“ ЕАД и въззивникът Д.С.С. е сключен договор за банков кредит от 27.02.2006г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя сумата 110 000лв. със срок за погасяване 15.02.2031г. Уговорено че кредитът ще бъде използван за рефинансиране на кредит за покупка на жилище и потребителски кредит в „Банка ДСК“ ЕАД с дължими суми за предсрочно погасяване в размер на 88 395.96лв., а остатъкът ще бъде използван за потребителски нужди. Към договора за кредит са подписани анекси № 1 от 14.12.2009г. и № 2 от 11.04.2012г. В двата анекса, освен признание за съществуващи просрочени вземания по погасителния план към договора за кредит, уговорки за изплащането им, страните постигат съгласие и по детайлни дефиниции за стойността на банковия ресурс, възможността на банката едностранно да променя лихвата по договора, в частта и досежно стойността на банковия ресурс, а с анекс 2 – и уговорки досежно формирането на годишната лихва, както и е продължен и срокът на договора до 15.03.2042г.

За вземанията си по договора за кредит банката се е снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 53157 от 29.05.2015г. по ч.гр.дело № 6061/15г. по описа на ВРС, IХ състав.

На 17.02.2015г. на въззивника С. е връчена нотариална покана съдържаща изявление на банката за наличие на падежирани и неплатени месечни вноски от кредитополучателя за периода от 15.05.2013г. до 06.02.2015г. и за обявяване на цялото вземане по договора за кредит за предсрочно изискуемо.

Не са спорни пред въззивна инстанция обстоятелствата досежно: получаване на сумата по договора за кредит, съществуването на обективните предпоставки, даващи право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, упражнено право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. Моментът от който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател, и то ако са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока, в настоящия случай – 17.02.2015г.

Спорен пред въззивна инстанция е размерът на сумата, която кредитополучателят дължи на банката – главница, просрочени договорни лихви и лихви за забава. Във въззивната жалба се признава дължима главница в размер на 91 210.02лв. Разликата в размера на дължимата сума, според въззивника е в резултат на нищожност на клаузите на чл.4.3 и чл.4.4 от договора за кредит от 27.02.2006г.  и чл.8.2, чл.8.3 и чл.9 от анекс № 1 от 14.12.2009г., даващи прави на банката едностранно да променя лихвения процент и  на нищожност на уговорката в анекс № 2 от 11.04.2014г.  в частта му, с която начислените просрочени договорни лихви  и наказателни лихви за просрочие са включени като част от главницата и отново се олихвяват по погасителен план.

По възражението за нищожност на клаузите на чл.4.3 и чл.4.4 от договора за кредит от 27.02.2006г. и чл.8.2, чл.8.3 и чл.9 от анекс № 1 от 14.12.2009г., даващи прави на банката едностранно да променя лихвения процент, въззивният съд намира следното:

Не е спорно че въззивникът има качеството на потребител по ЗЗП както и възможността да се ползва от предвидената в закона защита, като се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит.

Чл.39 от ЗБ /отм./, действал към момента на сключване на процесния договор задължава банките при отпускане на кредит да предоставя на своите клиенти правила за делова дейност, които да съдържат данни за общите разходи по заема /лихви, такси, комисионни и други/ и за обективните критерии въз основа на които тези разходи могат да се изменят, метода за изчисляване на лихвата,  и други, а в случаите на предоставен потребителски заем в писмена форма и сведения относно прилагания текущ лихвен процент, изразен като годишен лихвен процент, размера на дължимата от заемателя сума, критериите за определяне на плаващ лихвен процент, ако такъв е прилаган, както и за другите разходи. Съобразно разрешенията, дадени в решение № 95 от 13.09.2016г. по търг.дело № 240/15г. на ВКС, II т.о. и в решение № 205 от 07.11.2016г. по търг.дело № 154/16г. на ВКС, I т.о., и двете, постановени по реда на чл.290 от ГПК и представляващо задължителна съдебна практика, е прието, че конкретната формула за изчисление на лихвата, съответно базовия лихвен процент, е съществен елемент от съдържанието на банковата сделка и като такъв изключва възможността да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключване на договор, независимо дали лихвения процент е фиксиран или променлив. Прието е от касационната инстанция, че когато на потребителя не е предоставена предварително достатъчно конкретна информация как банката може едностранно да промени цената на доставената финансова услуга, както и методологията на банката, включена във вътрешните и правила, не е част от кредитния договор, кредиторът не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП. Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите  парични средства може да бъде променена е законово задължение на банката, произтичащо от текста на чл.147 ал.1 от ЗЗП. То е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговореният размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска. Правото на информация за цената на услугите е основно право на потребителя /чл.1 от ЗЗП/, респективно задължение на добросъвестния търговец е да даде на потребителя информация, позволяваща му да направи своя избор /чл.4 от ЗЗП/. Ако предпоставката – добросъвестност на търговеца, /предлагащ на потребителя договор с клауза за изменение на цената, респ.лихвата/, обективирана в ясно, недвусмислено и подробно описан в договора метод за промяна на цената, не е налице, същият не може да се ползва от изключението по чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП.

В чл.4 от договора за банков кредит от 27.02.2006г. страните са уговорили правилата за дължимата от кредитополучателя лихва като възнаграждение за банката за ползваната от кредитополучателя сума. Уговорено е че дължимата лихва се формира от стойността на банковия продукт /СБР/, определен от банката + надбавка. За първите дванадесет месеца, страните са се съгласили, че дължимата годишна лихва е в размер на 5.8 % /чл.4.1.1./ След изтичане на първите дванадесет месеца, страните са уговорили лихва в размер на 7.95 %, от които надбавката е 3.45 %. Дадена е дефиниция на „Стойност на банков ресурс“ – лихвен процент по междубанкови депозити за съответния период и валута по котировка предлага + законоустановените разходи на банката, в т.ч. за поддържане на ЗМР и свързаните с Фонда за гарантиране на влоговете, изчисляван текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции“ при банката. В чл.4.3 на договора е дадено право на банката при промяна на пазарните условия едностранно да променя лихвата в частта СБР. Уговорено е задължение на банката да уведоми кредитополучателя за новия лихвен процент, задължение да изготви нов погасителен план за дължимите анюитенти вноски, който да се предостави на кредитополучателя в двуседмичен срок от влизане в сила на определената нова лихва. Представените по делото Общи условия за делова дейност на банката, действали към момента на сключване на договора за кредит, не съдържат клаузи относно лихвите по кредитите.

Така съществуващата клауза на чл.4.3 на договора за банков кредит от 27.02.2006г. въззивният съд намира за неравноправна клауза по смисъла на чл.143 ал.1 т.10 и т.12 от ЗЗП, поради което и нищожна. В тази разпоредба в договора е предвидена възможност за едностранна промяна на лихвения процент от страна на банката спрямо първоначално съгласувания между страните размер на лихвата, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита.

Нищожни като неравноправни са и клаузите на чл.8.1 и чл.8.2 от анекс № 1 от 14.12.2019г. към договора за банков кредит от 27.02.2006г.

В чл.8.2 от анекса изрично са разписани пазарните условия, както и параметрите в изменението на които, дават основание за едностранна промяна на лихвата в частта СБР. Такива пазарни условия са: средните годишни лихвени нива по привлечени депозити от нефинансови предприятия и домакинства, обявявани в статистиката на Централната банка; основен пазарен измерител на кредитен риск на РБ; кредитния рейтинг на РБ според някоя от основните рейтингови агенции; индекс на паричните пазари за съответната валута; промени в нормативна база и/или регулациите на Централната банка и падежната структура на пасивите спрямо падежната структура на активите, влияеща разходите на банката за управлението им/. Безспорно това са обективни фактори, които са извън контрола и волята на търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на лихвата не може да е поставено под контрол на кредитора, защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективната власт на търговеца и/или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо, че ощетената от увеличението страна, винаги е по-слабата, потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението е въведено при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле  на изключващата неравнопостановеността норма на чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП. Този извод следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл.144 ал.4 от ЗЗП – при клауза в потребителския договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора“. В този смисъл са изложените мотиви в цитираното по-горе решение № 205 от 07.11.2016г.

Въззивният съд намира, че в чл.8.2 от анекс № 1 ясно са разписани пазарните фактори, изменението на които може да доведе до промяна на лихвата в частта СБР. Посочени са параметрите на измененията, които дават основание за промяна. Имайки предвид и дефиницията на стойността на банковия ресурс, в чл.8.2 от анекса не се дава отговор за тежестта на всеки от един от тези фактори при промяната на лихвата. Посочено е от експерта, в приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза, че от банката е изготвена Методология за определяне на референтния лихвен процент, която е оповестена на интернет страницата на банката, като съобразно методологията СБР се изчислява посредством формула, представляваща сбор от три основни компоненти – разходи за първичен депозитен ресурс, разходи за вторичен депозитен ресурс и допълнителни разходи, и съответно са дефинирани начините на определянето на всяка от трите компоненти. Тези правила обаче, не се съдържат нито в сключения между страните анекс, нито в действащите към момента на сключването общи условия на банката. Сключеният между страните анекс към договора не съдържа ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който предвид настъпилите изменения в съответния финансов индекс ще се формира новият лихвен процент на банката в частта му СБР. Липсата на такава конкретна методика или формула, определящ трайно съотношението между изменението и изброените пазарни лихвени индекси създава възможност при наличието на предвидените в анекса изменения на пазарните фактори, банката – кредитор произволно да променя размера на лихвата по кредита. В този смисъл доколкото определянето на референтния лихвен процент е въз основа на методика на кредитодателя – част от вътрешните му правила, клаузите на чл.8.1 и чл.8.2 от анекс № 1 от 14.12.2009г. са неравнопоставени по смисъла на чл.143 ал.1 т.10 от ЗЗП – допускат доставчикът едностранно да промени условията на договора въз основа на предвидено в него основание. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното е и че доколкото референтният лихвен процент на банката се формира както от лихвени, така и от нелихвени разходи и фактори, специфични за конкретната банка и определяни от нея, но публично недостъпни, то субективният елемент не може да бъде изключен. При неговото наличие за стойността на тази лихва не може да се направи никаква прогноза или самостоятелни изчисления от страна на кредитополучателя, което само по себе си е в противоречие с изискването за добросъвестна търговска практика.

С оглед на така изложеното, съдът намира, че клаузите на чл.4.3 от договора за банков кредит от 27.02.2006г. и на чл.чл.8.1 и чл.8.2 от анекс № 1 от 14.12.2009г. към договора, даващи право на банката едностранно да променя лихвения процент са нищожни и не пораждат действие. Поради което в отношенията между страните по повод предоставения кредит при определяне на дължимите възнаградителни лихви, и съответно в хипотеза на забава и при определяне на наказателна лихва следва да намерят приложение изрично уговорените между страните лихвени проценти, а именно – 5.8 % лихва за първите дванадесет месеца от договора, 7.95 % лихва за периода до 14.12.2009г., 11.45 % лихва за периода от 15.12.2009г. до 11.04.2012г. и 8.25 %  от 11.04.2012г. След подписването на анекс № 2 от 11.04.2012г. страните са обвързали промяната в лихвения процент с промяната на 6 месечния SOFIBOR, въз основа на който се преизчислява и променя лихвата на банката, поради което след измененията на лихвения процент следва да бъдат съобразени.

Предвид установената нищожност на посочените по-горе клаузи, въззивният съд намира, че не следва да обсъжда наведените възражения от страна на въззивника за неизпълнение на други задължения на банката – кредитодател - неуведомяване за променения размер на лихвата и влизането му сила, за неизготвен погасителен план.

Въззивният съд намира, че разпоредбата на чл.9 от анекс № 1 от 14.12.2009г. не е нищожна. Нормите на анекса, които уреждат възможността на банката за напред да променя едностранно лихвения процент по предоставения кредит са нищожни. Но с чл.9 страните уговорят нов лихвен процент – нова цена за ползването предоставения кредит. Налице е съгласие на страните за промяна на уговорената лихва, като елемент от договора за кредит, поради което и нормата не може да бъде определена като неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Поради което и за периода от подписването на анекс № 1 до подписването на анекс № 2 към договора кредитополучателят е обвързан от уговорената между страните в анекс № 1 лихва и именно тази изрично уговорена между страните лихва следва да намери приложение.

Възражението на въззивника, че уговорката в анекс № 2 от 11.04.2014г., с която начислените просрочени договорни лихви и наказателни лихви за просрочие са включени като част от главницата и отново се олихвяват по погасителен план, въззивният съд намира за неоснователно.

В анекс № 2 страните са се съгласили със съществуващ към момента на сключване на анекса, размер на незаплатени падежирали главници, договорни лихви и лихви и наказателна надбавка върху просрочени главници. Прието е в чл.2 от анекса, че с подписване на анекса, тези вземания в своята съвкупност стават редовна главница, която ще бъде погасена от кредитополучателя съгласно условията на анекса.

Въззивната инстанция споделя изложеното от първоинстанционния съд в тази част, че уговорката на страните в чл.2 от анекс № 2  е действителна, волята на страните е за преструктуриране на задължения по вече ползван кредит, като кредиторът се е съгласил да до добави признато просрочено задължение към редовно ползван кредит. В конкретният случай не може да се приеме, че е налице анатоцизъм, тъй като с подписване на анекса по договора за кредит е преструктуриран дълга или експозицията, съгласно чл.13 от Наредба № 9 от 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите операции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск. С уговореното преструктуриране всъщност се формира едно ново по размер задължение, което е допълнително за кредитополучателя и по необходимост е свързано с неизпълнение на договореното. В този смисъл и няма начисляване на лихва върху лихвата, тъй като е налице постигнато съгласие между страните за нов размер на дълга, който след като е преструктуриран се дължи от кредитополучателя, а всяко неизпълнение на парично задължение под формата на забавено изпълнение обуславя дължимостта и обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД.

С оглед приетата нищожност на клаузите на договора, позволяващи едностранно увеличение на лихвения процент от страна на банката, размерът на вземанията на банката – представляващи просрочена главница, просрочена лихва и наказателна лихва към датата на сключване на анекса, който съобразно уговореното става част от дълга, не следва да бъде този, посочен от страните в анекса, а определеният от експерта.

С оглед на така изложеното, въззивният съд намира, че размерът на дължимите към датата на предсрочната изискуемост – 17.02.2015г. от кредитополучателя С. суми следва да бъдат определени, съобразно вариант А на допълнителната задача от съдебно-счетоводната експертиза, приета от въззивния съд, а именно дължимите суми са както следва: главница в общ размер на сумата 106 820.22лв., от които 2 554.52лв. - просрочени вноски за периода от 15.07.2013г. до 15.02.2015г. и сумата 104 265.75лв. остатъчна главница; просрочени текущи лихви в размер на 10 112.82лв. за периода от 15.07.2013г. до 16.02.2015г. и наказателна лихва в размер на 302.67лв.

Предвид на това и предявеният установителен иск е доказан и основателен до посочените по-горе размери, до които следва да бъде уважен. Решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено за тези размери и отменено за разликите в частта му за главницата над 106 820.22лв. до 113 490.92лв. и в частта му за наказателна лихва за разликата над 302.67лв. до 5 135.55лв. Предвид по-ниския претендиран размер на дължимото вземане за просрочени възнаградителни лихви  за периода до обявяване на кредита за предсрочно изискуем, с установения размер в настоящата инстанция, решението в частта за просрочени договорни лихви следва да бъде потвърдено.

С оглед променения размер на дълга, от въззивния съд следва да бъдат определени наново и дължимите разноски в заповедното производство и за първа инстанция. Съразмерно уважената част от иска дължимите от ответника разноски, включени в издадената заповед за незабавно изпълнение са в размер на сумата общо 3 851.82лв., сбор на дължима държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. Поради което и решението на окръжния съд в частта му, с която ответникът е осъден да заплати разноски в заповедното производство следва да бъде отменено за разликата над 3 851.82лв. до 4 251.96лв. Съразмерно уважената част от иска дължимите от ответника в полза на ищеца разноски за първа инстанция са в размер на сумата 5 807лв., поради което и решението на първоинстнационния съд в частта, с която ответникът е осъден да заплати направените по делото разноски за разликата над 5 807лв. до 6 254.96лв. следва да бъде отменено. Въззивният съд намира възражението на въззивника срещу определения от първата инстанция размер на юрисконконсултското възнаграждение за неоснователно. Размерът му следва да бъде определен от съда съобразно нормативната уредба, действала към датата на приключване на устните състезания по делото – 15.12.2016г., а към датата на постановяване на съдебното решение. Поради което и изменената в брой 8 от 2017г. на ДВ норма на чл.78 ал.8 от ГПК не следва да намери приложение.

Дължимите от ищеца в полза на ответника разноски за първа инстанция са в размер на сумата 328.91лв., която сума ищецът следва да бъде осъден да я заплати.

От въззивника няма представени доказателства за извършени разноски за въззивна инстанция.

На основание чл.78 ал.1 и ал.8 от ГПК и направеното искане в полза на въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени направените по делото пред въззивна инстанция разноски, съразмерно уважената част от исковете, а именно сумате 726.93лв., от които 351лв. – възнаграждение за вещо лице и 376лв. - юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 45 от 16.01.2017г. по търг.дело № 1931/15г. по описа на Варненски ОС, търговско отделение, в частите му, с които, е прието за установено че Д.С.С. дължи на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД вземания по договор за потребителски кредит от 27.02.2006г. и два анекса към него от 14.12.2009г. и 11.04.2012г. както следва: до размера на сумата 106 820.22лв. – главница, сумата 3 548.09лв., представляваща сборно вземане за възнаградителни лихви с настъпил падеж преди предсрочна изискуемост и до размера на сумата 302.67лв., представляваща сборно вземане за наказателни лихви, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 27.05.2015г. до окончателното изплащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 3157 от 29.05.2015г. по ч.гр.дело № 6061/15г. по описа на ВРС, както и в частите, с които Д.С.С.  е осъден да заплати на Райфайзенбанк /България/“ ЕАД  сумата 3 851.82лв., разноски в заповедното производство, включени в издадената заповед и сумата 5 807лв., разноски за първа инстанция.

ОТМЕНЯВА решение № 45 от 16.01.2017г. по търг.дело № 1931/15г. по описа на Варненски ОС, търговско отделение, в частите му, с които, е прието за установено че Д.С.С. дължи на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД вземания по договор за потребителски кредит от 27.02.2006г. и два анекса към него от 14.12.2009г. и 11.04.2012г. както следва: за разликата над сумата 106 820.22лв. до 113 490.92лв. – главница, за разликата над сумата 302.67лв. до 5 135.55лв. - сборно вземане за наказателни лихви, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 3157 от 29.05.2015г. по ч.гр.дело № 6061/15г. по описа на ВРС, както и в частите, с които Д.С.С.  е осъден да заплати на Райфайзенбанк /България/“ ЕАД разноски както следва: за разликата над сумата 3 851.82лв. до 4 251.96лв. - разноски в заповедното производство, включени в издадената заповед за незабавно изпълнение и за разликата над 5 807лв. до 6 254.96лв., разноски за първа инстанция и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД със седалище гр.София срещу Д.С.С. от гр.Варна, с който да се приеме за установено в отношенията между страните съществуването на вземания на банката по договор за потребителски кредит от 27.02.2006г. и два анекса към него от 14.12.2009г. и 11.04.2012г. както следва: за разликата над сумата 106 820.22лв. до 113 490.92лв. – главница и за разликата над сумата 302.67лв. до 5 135.55лв. - сборно вземане за наказателни лихви, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 3157 от 29.05.2015г. по ч.гр.дело № 6061/15г. по описа на ВРС.

ОСЪЖДА Д.С.С. от гр.Варна, м.“Манастирски рид – 2“ № 414, ЕГН **********, да заплати на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД със седалище гр.София, ЕИК 831558413, сумата 726.93лв. /седемстотин двадесет и шест лева и деветдесет и три стотинки/, представляваща направени пред въззивна инстанция разноски,  от които 351лв. – възнаграждение за вещо лице и 376лв. - юрисконсултско възнаграждение.

ОСЪЖДА „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД със седалище гр.София, адрес на управление гр.София, ул.“Николай Гогол“ 18-20, ЕИК 831558413, да заплати на Д.С.С. от гр.Варна, ЕГН **********, сумата 328.91лв. /триста двадесет и осем лева и деветдесет и една стотинки/, представляващи направени по делото пред първа инстанция разноски.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: