Р Е Ш Е Н И Е   № 145

 

17.06.2019г., гр. Варна.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на петнадесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                                                                          ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

                                                                                НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

 

при участието на секретаря Ели Тодорова, като разгледа докладваното от съдията Н. Дамянова въззивно т. д. № 234 по описа на ВнАпС за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по жалба на Ю.М.К. ***, подадена чрез адв. К. Т. ***, срещу решение № 122/08.02.2019г., постановено по т. д. № 1170/2018г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от въззивника отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, за приемане за установено спрямо ответника „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, че ищецът не му се дължи сумата 90 000лв. - просрочена главница по договор за потребителски кредит от 12.11.2007г., както и законна лихва върху тази сума, считано от 13.05.2008г. до изплащане на задължението.

Поддържайки доводи за неправилност на решението в отхвърлителната част, въззивникът моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което искът да бъде уважен изцяло. Оплакванията са за неправилност на извода, че с подаването на молба от 13.06.2012г. от взискателя „ОББ“ АД, с която е поискано налагане на запор върху банкова сметка ***, е прекъснато течението на срока по чл. 433 ГПК. Доводът е, че за да прекъсне течението на срока, по тази молба е следвало да бъде предприето изпълнително действие от съдебния изпълнител.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от предприетото частично обжалване, и е процесуално допустима.

Въззиваемото дружество „ОББ“ АД, представлявано в процеса от ю. к. К. Н., представя отговор в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, в който е изразено становище за неоснователност на жалбата, с подробно изложени доводи и съображения по всички оплаквания на въззивника.

В проведеното открито съдебно заседание жалбата и отговорът се поддържат.

За да се произнесе по спора съставът на ВнАпС съобрази следното:

Варненският окръжен съд е бил сезиран с разглеждането на отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 във с чл. 124, ал.1, предл. 3 ГПК, предявен от Ю.М.К. *** срещу „ Обединена българска банка“ АД – гр. София. Ищецът твърди в исковата молба, че е погасено по давност, при условията на настъпила перемпция, правото на ответника за принудително изпълнение по изп. дело № 20087050400143 по описа на ЧСИ с рег. № 705 в КЧСИ, образувано на 16.07.2008г. за паричните вземания по изпълнителен лист, издаден по заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 1041/2008г. по описа на ВТРС. Излага се, че след образуване на изпълнително производство съдебният изпълнител е осъществил действия по принудително изпълнение, чрез налагане на възбрани по имотната партида на длъжника и запори, на 12.10.2010г. е била насрочена публична продан на имот, предоставен като обезпечение по договора за кредит, след което до настъпване на перемпция на 12.10.2012г. и погасяване по давност на всички парични задължения по изпълнителния лист на 12.10.2015г. липсват валидни действия по изпълнителното производство.

Ответникът оспорва иска, като твърди, че в хода на изпълнително дело не е настъпвала перемпция, тъй като са извършвани действия по принудително изпълнение и са подавани и други молби след 12.10.2012г., освен посочените от ищеца.

Обжалваното решение, с което установителният иск е уважен частично, е валидно като постановени от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК, както и допустимо в обжалваната част. Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното до съда искане, спорът е правилно квалифициран. Ищецът обосновава правното си твърдение за погасяване на установено с влязла в сила заповед за изпълнение изпълняемо право за парични задължения по договор за кредит на новонастъпили факти по смисъла на чл. 439 ГПК – погасяване по давност в период след стабилизиране на изпълнителният титул въз основа, на който е образувано № 20087050400143 по описа на ЧСИ рег. № 705 в КЧСИ, респ. след прекъсване на давността в изпълнителното производство с последното валидно изпълнително действие по чл. 116, б. „в“ ГПК. Следователно налице са особените процесуални предпоставки за допустимостта на производството по чл. 439, ал. 2 ГПК.

Предвид оплаквания в жалбата и становището на насрещната страна, следва да се приеме, че в тази инстанция страните не спорят по отношение на приетите за установени факти и обстоятелства. Същевременно, възприетата от окръжния съд фактическа обстановка е резултат от правилна съвкупната преценка на събраните доказателства.

Установява се по безспорен начин, че изп. дело № 20087050400143 по описа на ЧСИ с рег. № 705 в КЧСИ, по което ответникът е взискател, а ищецът– длъжник, е образувано на 16.07.2008г., за принудително изпълнение на паричните вземания по изпълнителен лист, издаден въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 1041/2008г. по описа на ВТРС. Заповедта за изпълнение е влязла в сила при условията на чл. 416, предл. 1 ГПК, респ. длъжникът не е подал възражение по чл. 414 ГПК. До м. 07.2010 г. по изпълнителното дело са предприети изпълнителни действия по отношение на жилищен имот, предмет на обезпечение по договора за кредит – налагане на възбрана, опис, многократно е насрочвана публична продан на имота. С молба вх. № 2222/10.08.2010г. взискателя е поискал насрочване на поредна публична продан на недвижимия имот. По тази молба ЧСИ е разпоредил „да се насрочи съгласно срока в ГПК“. С молба от 24.08.2010 г. е оттеглено изричното овластяване с всички права по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Със съобщение изх. № 3016/07.10.2010г., отправено до длъжника, същият е уведомен за насрочена публична продан за периода 12.10.2010г. – 12.11.2010г. С Протокол от 07.10.2010г. е прието редовно разгласяване на публичната проданта. Със съобщение изх. № 3074/12.10.2010г., взискателят, чрез адв. В., е уведомен за насрочената публична продан. На 29.10.2010г. е съставен Протокол от ЧСИ за изготвени нови 4 бр. обявления за насрочената публична продан.

С молба вх. № 2288/13.06.2012 г. взискателят е направил искане за налагане на запор на банковите сметки на длъжника в „Банка ДСК“ АД. След тази молба се съдържа запорно съобщение от дата 13.06.2012г., за което няма данни да е изпращано и получено от „Банка ДСК“ ЕАД. С молба вх. № 886/04.03.2013г. взискателя е отправил искане за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника в „ПИБ“ АД. Отново няма данни запорно съобщение да е било изпратено и получено от „ПИБ“ АД. С молба вх. № 238/21.01.2015 г. представителят на взискателя е отправил искане за определяне на нова начална цена на имота и насрочване на нова публична продан, а с молба от 23.01.2015 г. отново е поискано налагане на запор върху банкови сметки на длъжника. Запорът е бил наложен на 11.02.2015г., въз основа на запорно съобщение от 09.02.2015г.

Основните спорни въпроси по делото пред тази инстанция са дали по изп. дело № 20087050400143 по описа на ЧСИ с рег. № 705 в КЧСИ е настъпила перемпция / към 12.10.2012 г. / на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК/, и дали вследствие на това главното вземане на ответника срещу ищеца за сумата 90 000лв., представляваща просрочена главница по договор за потребителски кредит от 12.11.2007г., ведно с акцесорното вземане за законна лихва, се е погасило по давност поради липса на валидни изпълнителни действия след 12.10.2010 г. /на която дата е предприето според ищеца последното валидно изпълнително действие – насрочена публична продан на недвижим имот, върху който е била учредена ипотека за обезпечаване на вземанията по договора./

И на двата въпроса следва да се даде отрицателен отговор, като съображенията за това са следните:

Погасителната давност е период от време, определен в закона, в течението на който легитимираният правен субект е оправомощен да осъществи правото си. С изтичането на този период правният субект изгубва правото да търси и получи съдействие от съд и съдебен изпълнител за реализиране на субективното си право. Погасителната давност определя срока, в който правният субект може да търси принудително изпълнение на своето право, докато перемпцията е период, след който правото на принудително изпълнение на взискателя престава да съществува в рамките на конкретното изпълнително производство.

Не се установяват от събраните доказателства условията на перемпция, респ. прекратяване на изпълнителното производство по право съгл. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради бездействие на взискателя да иска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, което да е настъпило в периода от образуваното на изп. дело № 20087050400143. Срокът е бил прекъснат на 13.06.2012г. с подаване на молба от взискателя за налагане на запор върху банкови сметки на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД. Започналият да тече нов двугодишен срок е прекъснат с подаването на молба от 04.03.2013г., с която представителят на взискателя е поискал налагане на запор върху банковите сметки на длъжника в „ПИБ“ АД. Прекъсването е само по отношение на перемпцията в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а не и по отношение на погасителната давност, която продължава да тече и се прекъсва с всяко ново изпълнително действие в изпълнителното производство. Без значение за правния ефект на молбите по отношение прекъсването на двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК за прекратяване по право на изпълнителното производство, е че няма данни за реално налагане на запори върху банкови сметки на длъжника по тези искания на взискателя. Изводът за осъществяване на предвидените в закона предпоставки по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК за настъпване перемпция предполага установяване бездействие на взискателя да поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, респ. бездействието на съдебният изпълнител относно изпълнението на действията за които е валидно сезиран, или ефективността на изпълнителното действие, са ирелевантни.

Давността, съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД и разясненията, дадени в мотивите по т. 10 от ТР № 2/2013г. на ОСГТК, се прекъсва от предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. В цитираното тълкувателно решение примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността - налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане и т. н.; както и действията, с които давността не се прекъсва - образуването на изпълнителното дело, изпращане на призовка за доброволно изпълнение, извършване на справки, изискване на удостоверение за данъчна оценка, проучване на имущественото състояние на длъжника и др.

Поредното искане на взискателя, направено с молба до ЧСИ от 23.01.2015г. за налагане на запор върху банкови сметки на длъжника, е направено при липса на визираните от закона предпоставки за прекратяване по право на изпълнителното дело, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Изпращането на запорно съобщение от 09.02.2015г., въз основа на което е наложен запор на 11.02.2015г. по молбата на „ОББ“ АД, съставлява валидно изпълнително действие от кръга на изрично посочените в ТР № 2/2013г. на ОСГТК, като прекъсващи погасителната давност.

Тъй като погасителната давността е уредена с императивни правни норми, съдът следва да формира изводи, въз основа на установената фактическа обстановка, за приложимия давностен срок съобразно разпоредбите на чл. 110 – чл. 120 ЗЗД, без да е обвързан от доводите на страните. При условията на противоречивото разрешаване от съдилищата на въпроса за приложение на чл. 117, ал. 2 ЗЗД по отношение на вземания, установени със заповед за изпълнение от съдилищата, настоящият състав е на становището, че по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, и текстът да бъде приложен по отношение на процесните парични задължения.

Характерно за влезлите в сила решения е тяхното установително действие в отношенията между страните - след влизане в сила на решението страните не могат да продължават спора. Правното положение е установено и страните са длъжни да съобразяват своето поведение с решението. Те не могат да се позовават на факти и обстоятелства възникнали до приключване на устните състезания след които решението е влязло в сила - такива факти са преклудирани. Изключение представляват институтите на отмяна на влязло в сила решение и случаите ако след устни състезания са настъпили нови факти, даващи право на нов иск за спорното право. Аналогично е положението при влезлите в сила заповеди за изпълнение. Съгласно практиката на ВКС длъжника по заповедта не може да оспорва вземането с възражения основани на факти или обстоятелства, които са му станали известни или са могли да му станат известни до изтичане на срока за възражение по чл. 414 ГПК. Следователно влязлата в сила заповед има установително и преклудиращо действие. Осъдителните решения имат изпълнителна сила, каквато имат и заповедите за изпълнение по чл. 420 ГПК (след влизането им в сила) и тези по чл. 417 ГПК. Както при съдебните решения, така и по отношение на заповедите има възможност за преразглеждане на съществуването или дължимостта на вземането само на строго лимитирани основания - по реда на чл. 423 ГПК (аналогичен на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК), чл. 424 или чл. 439 ГПК. Редът по чл. 439 ГПК е приложим при нововъзникнали обстоятелства, които както при съдебните решения могат да се релевират чрез иск щом са настъпили след приключване на устните състезания и съответно не се преклудират. Основанията по чл. 424 ГПК са аналогични на основанията за отмяна на влезли в сила решения по чл. 303, ал. 1, т. 1 с особеност, че се релевират по исков ред. Следователно законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения.

Дали в случая намира приложението чл. 117, ал. 2 ЗЗД за погасяване по давност на изпълняемото право за главница по договор за кредит, за която е била издадена заповед за изпълнение, чието принудително изпълнение е предмет на изп. дело № 20087050400143 по описа на ЧСИ с рег. № 705 в КЧСИ, или се прилага общата норма на чл. 110 ЗЗД е без значение за крайния извод на съда за неоснователност на предявения отрицателен установителен иск в частта, предмет на въззивното производство, доколкото решението в частта за паричните вземания, за които се прилага тригодишният давностен срок по чл. 111 ЗЗД е влязло в сила. В периода от датата 12.10.2010г., посочена от ищеца като такава, на която е извършено последното изпълнително действие, до 09.02.2015г., на която давността е прекъсната, не е изтекъл предвиденият от закона петгодишен срок за погасяване по давност на правото на принудително изпълнение. Следователно въззивникът продължава да дължи изпълнение в полза на въззиваемото дружество по отношение на главното задължение по заповедта за изпълнение, ведно с акцесорното вземане за законна лихва.

Поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции по съществото на спора първоинстанционното решение следва да се потвърди в обжалваната част.

Предвид резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 1 във вр. ал. 8 ГПК, въззивникът дължи на въззиваемото дружество и следва да бъде осъден да заплати разноски, представляващи възнаграждение за защита от юрисконсулт в размер на 200 лв., които са поискани своевременно от представителя на банката.

Воден от горното, ВнАпС, ТО, І-ви състав

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 122/08.02.2019г., постановено по т. д. № 1170/2018г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ю.М.К. *** отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, за приемане за установено спрямо ответника „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, че ищецът не му се дължи сумата 90 000лв. - просрочена главница по договор за потребителски кредит от 12.11.2007г., както и законна лихва върху тази сума, считано от 13.05.2008 г. до изплащане на задължението, като неоснователен.

В останалата част решението на ВОС не е обжалвано и е влязло в сила.

 

ОСЪЖДА Ю.М.К., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, ЕИК 000694959, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. "Витоша", № 89Б, сумата 200 / двеста/ лева, представляваща възнаграждение за юрисконсултска защита пред въззивна инстанция, на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ: 1.                      2.