Р Е Ш Е Н И Е   № 159

 

10.07.2017г., гр. Варна.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на двадесет и първи юни две хиляди и седемнадесета година, в състав:

                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                                                                           ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

                                                                                 НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

 

при участието на секретаря Ели Тодорова, като разгледа докладваното от съдията Н. Дамянова въззивно т. д. № 235 по описа на ВнАпС за 2017г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по жалба на Б.А.В. ***, подадена чрез адв. Д.Й. ***, срещу решение от 06.03.2017г., постановено по гр. д. № 206/2016г. по описа на Разградски окръжен съд, с което отхвърлени, като погасени по давност, предявените от въззивника установителни искове по чл. 422 във вр. чл. 415 ГПК срещу Е.А.Х., лично и в качеството й на ЕТ „ЕМ-777-Е.Х.“***, и М.С.Щ., за приемане за установено в отношенията между страните, че ответниците дължат на ищеца солидарно сумата от 67 641 лв. по запис на заповед от 28.01.2011г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на заявлението по чл. 417, т. 9 ГПК - 03.02.2016г., до окончателното изплащане на задължението.

Поддържайки доводи за неправилност на решението, въззивникът моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което исковете да бъдат уважени. Твърдят се допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалния закон, изразяващи се в неправилно разпределение на доказателствената тежест и отказ да се допусне изменение на иска чрез прибавяне на установителен петитум по иск за неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването, и е процесуално допустима.

Въззиваемите Е.А.Х., лично и в качеството й на ЕТ „ЕМ-777-Е.Х.“, и М.С.Щ. представя общ отговор в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, в който е заявено становище за неоснователност на жалбата. Иска се потвърждаване на решението като допустимо и правилно, с присъждане на съдебно – деловодни разноски за въззивна инстанция.

В проведеното открито съдебно заседание жалбата и отговорът се поддържат.

За да се произнесе по спора съставът на ВнАпС взе предвид следното:

Първоинстанционният Разградски окръжен съд е бил сезиран с положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, предявени от Б.А.В. *** срещу Е.А.Х., лично и в качеството й на ЕТ „ЕМ-777-Е.Х.“, и М.С.Щ., за установяване съществуването на солидарни парични вземания на ответниците към ищеца, за които са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр.д. №82/2016г. по описа на РС – гр. Исперих, за сумата 67 641 лв., дължима по запис на заповед от 28.01.2011г., ведно със законна лихва, считано от датата на заявлението по чл. 417, т. 9 ГПК - 03.02.2016г., до окончателното изплащане на задължението.

Ответниците, които са издатели на процесния запис на заповед от 28.01.2011г., оспорват иска по основание със своевременно релевирано възражение за погасяване по давност на менителничното задължение поради изтичане на срока по чл. 531, ал. 1 ТЗ преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Абсолютни възражения за липса на реквизити на ценната книга, както и релативни възражения, основани на каузалното правоотношение, не са направени.

Обжалваното решението на ОС – гр. Разград, с което исковете са отхвърлени, е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК. Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба, и отправеното до съда искане, спорът е правилно квалифициран. Исковата молба е подадена в рамките на законоустановения едномесечен срок, считано от уведомяването на ищеца за подадените от длъжниците възражения по чл. 414 ГПК за недължимост на сумите по заповедта за изпълнение. Налице са процесуалните предпоставки, в това число и особените такива, и липсват процесуални пречки за допустимостта на производството по чл. 422 ГПК.

При съобразяване на задължителна практика по чл. 290 ГПК въззивният съд намира, че при разглеждане на спора, който е за вземане, породено от запис на заповед, следва да извърши преценка доколко представеният от ищеца – кредитор документ отговаря на формалните изисквания на императивна материалноправна норма - чл. 535 ТЗ, които му придават значението на запис на заповед, независимо дали е сезиран с доводи във въззивната жалба.

Ищецът Б.А.В. е приносител и ремитент по запис на заповед, издаден на 28.01.2011г. /приложен в оригинал към зявлението по чл. 417 ГПК/, чиято автентичност не е оспорена. Документът съдържа всички законоустановени реквизити, визирани в чл. 455 ТЗ. Наименованието „ запис на заповед” е посочено както в заглавието на документа, така и в текста на същия. Издателите Е.А.Х., лично и в качеството й на ЕТ „ЕМ-777-Е.Х.“, и М.С.Щ. са поели безусловно и неотменимо задължение да заплати сумата 67 641 лв., без допълнителни изявления, с които да е разколебана безусловността или неотменимостта. Падежът е уговорен съобразно разпоредбата на чл. 486, ал. 1, т. 4 във вр. чл. 537 от ТЗ – на определен ден /28.02.2011г./, вписани са дата на издаване – 28.01.2011г., място на издаване и място на плащане – гр. Исперих, ул. „ Шести септември“ № 10.

При падеж на задължението – 28.02.2011г. специалният давностен срок за менителнични задължения по чл. чл. 531, ал. 1 ТЗ е изтекъл на 28.02.2014г., което е преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК - 03.02.2016г.

Предвид задължителните указания по приложение на процесуалния закон по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, във връзка с чл. 269, ал. 1 ГПК, извън задължението за служебно произнасяне по валидността и допустимостта на решението и проверката за правилност относно допуснати нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция, въззивният съд е ограничен по останалите въпроси от посоченото в жалбата.

Спорният въпрос, поставен за разрешаване пред въззивния съд, който е правен, е за допустимостта на предприетото от ищеца последващо изменение на исковата претенция с искане за прибавяне на нов петитум: за установяване на задължения за неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ за сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение.

Съставът на въззивния съд намира, че подобно изменение на иска, което е отказано от първоинстанционния съд с неподлежащо на самостоятелно обжалване определение № 5/04.01.2017г., е недопустимо, като съображенията за това са следните:

Предмет на проведеното по заявление на ищеца заповедното производство и на последващото исково производство по специален установителен иск по чл. 422 ГПК е вземане, черпещо своето материалноправно основание от едностранна сделка. Установителната претенция за неизпълнено задължение по запис на заповед от издателите съставлява пряк менителничен иск с правна квалификация по чл. 531, ал. 1 ТЗ. Претендираните материални права съгласно заявения нов петитум се основават на правилата на менителничното неоснователно обогатяване– чл. 534 ТЗ. Правото на приносителя на записа на заповед да предяви този специален кондикционен иск възниква в случаите, когато е погасено правото му на пряк иск по чл. 531, ал. 1 ТЗ. Обогатяването на издателя е във формата на спестени парични средства, които същият се е задължил да плати, но не е платил поради погасяване по давност или пропуск да бъдат извършени необходимите действия за запазването на преките менителнични искове, а обедняването си изразява в пропуск на приносителя да увеличи имуществото си със сумата по менителничния ефект, издаден в негова полза.

Под формата на изменение на иска, ищецът цели недопустимо въвеждане в предмета на спора, чрез последващо предявяване на исковата молба обективно съединяване, на нов иск, основаван на различно материалноправно основание, за установяване съществуването на задължения, за които не е проведено заповедно производство. Единствената процесуална възможност в случая, след проведено заповедно производство, за допустимо сезиране на съда с произнасяне в това производство и по претенция, основана на неоснователно обогатяване, е ако с исковата молба бяха предявени обективно съединени осъдителни искове по чл. 534, ал. 1 ТЗ, в условията на евентуалност спрямо установителни искове по чл. 422 ГПК.

По изложените съображения ВнАпС, І – ви състав, прави крайния извод, че направеното от ищеца искане за допускане изменение на иска правилно е отхвърлено от РОС и съответно, игнорирано при постановяване на обжалваното решение. Валидно предявените и съответно разгледани с обжалваното решение искове по чл. 422 ГПК за установяване на солидарни менителнични задължения са погасени по давност и подлежат на отхвърляне. Поради съвпадение на правни изводи на двете инстанции по съществото на спора, решението следва да се потвърди.

Въззиваемите не са представили доказателства за направени съдебно – деловодни разноски за тази инстанция.

Воден от горното съдът

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 06.03.2017г., постановено по гр. д. № 206/2016г. по описа на Разградски окръжен съд.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ: 1.                      2.