Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  №156

 

Гр.Варна, 14.06.2016г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение в публичното съдебно заседание на седемнадесети май през двехиляди и шестнадесета година в състав:

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:  РАДОСЛАВ СЛАВОВ 

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: ЖЕНЯ ДИМИТРОВА

                                                                                           ДАРИНА МАРКОВА     

 

           При участието на секретаря Д.Ч.   

           Като разгледа докладваното от  съдията Дарина Маркова в.търг.дело № 238 по описа за 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, образувано по жалби на Елена А.И. *** срещу решение № 34 от 13.01.2016г. по търг.дело № 375/15г. по описа на Варненски ОС, в частта му с която е отхвърлен предявения от нея срещу ЗД „Бул Инс” АД със седалище гр.София иск с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ за разликата над 5 000лв. до 12 000лв., претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на пътно-транспортно произшествие на 25.07.2014г., причинено виновно от Т. В. К., като водач на товарен автомобил „Рено Мастер” с рег.№ СА 5702 РС, обхванат от действието на застраховка „Гражданска отговорност” по застрахователна полица № 02113002472131 издадена от ЗД „Бул Инс” АД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането до окончателното и плащане и

по жалба на ЗД „Бул Инс” АД със седалище гр.София срещу същото решение, но в частите му, с които е осъдено да заплати на Е.А.И. сумата 5 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от същото пътно-транспортно произшествие, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 25.07.2014г. до окончателното изплащане на задължението, както и е осъден за заплати направени по делото разноски.

В жалбата на Е.А.И. се твърди че решението в обжалваната от нея част е неправилно и явно несправедливо и постановено при допуснати от съда процесуални пропуски.

Оспорва извода на съда досежно приетия по справедливост размер на претърпените от нея неимуществени вреди в размер на 10 000лв., както и извода за наличие на съпричиняване от нейна страна на вредоносния резултат в размер на ½. Излага че по делото е установено по безспорен начин, че на пътния участък има поставени пътни знаци, обозначаващи пешеходна пътека. Твърди че е пресичала точно на обозначена пешеходна пътека и задължение на водача е било да и даде предимство. Сочи че се е намирала почти в средата на предната част на автомобила и водачът е бил в състояние да я забележи ако е контролирал адекватно своя автомобил и променящата се пътна обстановка. Излага становище за действието на находящия се на кръстовището светофар, като твърди, че тя да няма как да задейства бутона за осигуряване на зелен сигнал за преминаващ пешеходец. Оспорва изводите на експерта, в частта, с която е определена скоростта на автомобила, като твърди че същите са произволно определени, непочиващи на конкретни данни по делото. Оспорва извода на съда, че се е поставила сама в опасна ситуация и е проявила небрежност, като не е съобразила разстоянието и скоростта на приближаващото МПС. Твърди че е пресичала пътното платно на обозначена с пешеходен знак А-18 и Д-17 и пътна маркировка М8-2, при наличие на вертикална и хоризонтална пътна маркировка. Твърди че няма задължение да използва светофарната уредба, чрез натискане на бутон, още повече, че няма доказателства по делото дали към момента на произшествието  пешеходният светофар е бил технически изправен. Твърди че не е извършила нарушения на чл. 113 и чл.114 от ЗДв.П. Оспорва изводите на съда основани на гласните доказателства на водача К., за това че при удара е била с гръб към него. Твърди че е била обърната с лявата си страна към автомобила, като се позовава се на получените при удара увреждания от ляво. Оспорва изводите на съда, че получените от нея при произшествието травматични увреждания не са толкова сериозни и са отшумели. Сочи че психическата травма изобщо не е преодоляна, като се позовава на заключението на приетата по делото съдебно психиатрична експертиза и обясненията на вещото лице, дадени в съдебно заседание. Оспорва определения по справедливост размер на обезщетението за претърпените от нея неимуществени вреди като не е отчетен характера на страданието, възрастта на ищцата и икономическата конюнктура в страната.

Моли съда да отмени решението на първоинстанциониня съд в обжалваните от нея части и да постанови друго, с което предявения от нея е иск за обезщетение за неимуществени вреди да бъде уважен до размера на 12 000лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането. Претендира направените по делото разноски.

Въззиваемата страна ЗД „Бул Инс” АД със седалище гр.София, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор на въззивната жалба на И., изразява становище за неоснователност и моли съда да я остави без уважение.

В жалбата на ЗД „Бул Инс” АД се твърди че решението в обжалваните от него части е неправилно, като постановени при противоречие с материалния закон и събраните по делото доказателства.

Оспорва извода на съда, че е извършен деликт от Т. К., като твърди че от събраните по делото доказателства е оборена презумпцията за вина на водача на автомобила. Твърди че съобразно приетата по делото автотехническа експертиза, ударът, ако такъв е имало, е бил непредотвратим за водача и е налице случайно деяние. Сочи че скоростта на автомобила е била по-ниска от разрешената  по закон за пътния участък. Твърди че водачът е изпълнил задълженията си по ЗДвП досежно скоростта, но не е могъл да предвиди че пешеходецът ще предприеме пресичане  защото го извършва по начин, който не е бил видим за него, докато не навлиза в опасната му зона. Твърди че пешеходецът е поставил водача в невъзможност да избегне удара, като се позовава на заключението на автотехническата експертиза, съобразно което появата на пешеходката е внезапна за водача. Твърди че виновен за произшествието е само пешеходецът. Оспорва изложеното от съда, че ако е управлявал автомобила с по-ниска скорост е могъл да избегне удара, като твърди водачът има задължение да избира скорост, която му дава възможност да спре пред всяко предвидимо препятствие, като предвидимо препятствие е това, което може да бъде възприето от водача и е реално, а не хипотетично. Поставя под съмнение и наличието на удар между товарния автомобил и ищцата. Оспорва определения от съда по справедливост размер на неимуществените вреди, като твърди че същия не съответства на характера на претърпените увреждания, описани в представеното по делото медицинско удостоверение от 28.07.2014г. като болезнена подутина с диаметър около 4 – 5 см., отекли и синкави кръвонасядания, червеникави ожулвания. Твърди че в съдебната практика при приложението на чл.52 от ЗЗД при много по – тежки травми, са присъждани много по-ниски суми от претендираните от ищцата. Оспорва извода за претърпени психически страдания в резултат на претърпяното произшествие.

Моли съда да отмени решението на първоинстанциониня съд в обжалваните от него части и да отхвърли изцяло предявения срещу него искове, като претендира направените пред двете инстанции разноски.

Въззиваемата страна Е.А.И., в срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозирала отговор на въззивната жалба на застрахователното дружество, в който изразява становище за нейната неоснователност

Въззивникът Е.А.И., в съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, поддържа своята жалба и моли съда да я уважи, оспорва жалбата на насрещната страна.

Въззивникът ЗД „Бул Инс” АД, в депозирана писмена молба от процесуален представител, поддържа подадената от него въззивна жалба и моли съда да я уважи, оспорва жалбата на насрещната страна.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предявени са искове с правно основание чл.226 от КЗ от Е.А.И. ***” АД за обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки, страдания вследствие на травматични увреждания и психични проблеми, претърпени от пътно-транспортно произшествие на 25.07.2014г., причинено виновно от Т. В. К., при управление на лек автомобил, при сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”.

Не е спорна пред въззивната инстанция наличието на сключен между дружеството въззивник и собственика на автомобила, с който е причинено пътно-транспортното произшествие договор за задължителна застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите”, действаща към датата на пътно-транспортното произшествие, която покрива отговорността на застрахователя за причинени от Т. В. К. вреди при управлението на товарен автомобил „Рено Мастер” с рег.№ СА 5702 РС.

Спорен пред въззивна инстанция е механизма на настъпване на пътно-транспортоното произшествие, вината на К. за настъпването му и наличието на съпричиняване от страна на пострадалата И.. От събраните от първоинстанционния доказателства – констативен протокол за ПТП изх.№ 2796 от 28.07.2014г., приета съдебно-техническа експертиза, кредитирана от въззивния съд като обективно и компетентно дадена и обясненията на експертна в съдебно заседание, показанията на водача Т. В. К., преки и непосредствени, ценени от съда при условията на чл.172 от ГПК, както и писмените доказателства, представени от Община Варна, въззивният съд приема за установен следния механизъм на пътно-транспортното произшествие:

Произшествието е настъпило на 25.07.2014г. около 9.35 часа в гр.Варна, на бул.”Трети март” посока център срещу блок № 75. Към този момент южните две ленти на булеварда са били затворени поради извършван ремонт Движението в двете посоки е извършвано в левите две ленти, отделени една от друга и обозначени с ограничителни табели и поставени метални колове. Няма данни за видима хоризонтална пътна маркировка. В зоната на произшествието има поставени пътни знаци – предупредителен знак А19 – Пешеходна пътека и пътен знак със специално предписание Д17 – Пешеходна пътека. Съобразно разпоредбата на чл.55 ал.7 от ППЗДвП пътен знак Д17 се поставя на място, където платното за движение е предназначено за пешеходци. В зоната на произшествието има светофарна уредба за пешеходци, чиято функция е да регулира движението на МПС и на пешеходците по обозначената с пътни знаци А 19 и Д17 пешеходна пътека. Обяснено е от експерта, че светофарът се задейства при натискане на бутон от страна на пешеходеца и при определени условия заложени в програмата, за МПС следва да светне червено, а за пешеходците – зелено. Няма събрани доказателства по делото дали светофарната уредба към момента на произшествието и при извършвания ремонт на булеварда е работила чрез натискане на бутон. Съобразно свидетелските показания на водача за МПС в посока център е светел зелен сигнал. Няма твърдения твърдения от ищцата И., че преди предприемане на пресичането е използвала бутона за пешеходци.

Не е спорно че И. е пресичала на обозначената с пътни знаци пешеходна пътека. Ударът е настъпил на около 1 метър от началото на пресичането на пътната лента от пешеходката от дясно на ляво /гледано посока център, /при ширина на всяка лента 3.75м./. Съдът давя вяра на показанията на водача, че да избегне ударът той е извил рязко волана и отклонил автомобила вляво към съседната лента за насрещно движение, при което се е блъснал в поставената метална тръба с ограничителна табела. Независимо от предприетата маневра пешеходката И. е бутната с предната дясна част на калника на автомобила, от което е паднала. Съдът кредитира приетата от първата инстанция съдебно – автотехническа експертиза, и посочената от експертна приблизителна скорост на движение на автомобила – около 30 – 40 км/час като няма данни автомобилът да е намалил скоростта си от момента на забелязване на пешеходката по момента на удара.

При така установения по делото механизъм въззивният съд намира, че вина за настъпване на пътно-транспортоното произшествие имат както водача на товарния автомобил, така и пешеходката. Водачът, макар и да е управлявал автомобила в рамките на разрешената скорост и при светещ зелен сигнал на светофарната уредба, е нарушил правилата на чл.20 ал.2 от ЗДвП, като не е съобразил избраната от него скорост с конкретното състояние на пътя предвид извършвания ремонт на пътния участък и с интензитета на движението. Нарушил и е правилата на чл.116 и чл.119 от ЗДВП, задължаващи го при приближаване на пешеходна пътека да намали скоростта и да пропусне стъпилите на пешеходната пътека и преминаващи по нея пешеходци. Пешеходка, макар и да е предприела пресичане на обозначена с пътни знаци пешеходна пътека, е нарушила правилото на чл.113 ал.1 т.1 от ЗДвП, задължаващо пешеходеца при пресичане на пътното платно по пешеходна пътека преди да навлезе на платното за движение да се съобрази с разстоянията на приближаващите се пътни превозни средства и с тяхната скорост на движение.

В константната и задължителната практика на ВКС последователно е поддържано становището, че за да е налице съпричиняване по смисъла на чл.51 от ЗЗД като основание за намаляване на дължимото от делинквента или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” обезщетение, е необходимо пострадалият обективно да е допринесъл с поведението си за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51 ал.2 от ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на делинквента, до увреждането като неблагоприятен резултат. При така събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, възражението за съпричиняване за доказано и основателно, доколкото именно с поведението си ищцата е създала условията за настъпване на пътно-транспортното произшествие. Въззивният съд приема че вината между водача на товарния автомобил и пешеходката следва да бъде разпределена поравно. Независимо от по-голямата отговорност на водачите на превозни средства, която ЗДвП им поставя за осигуряване на безопасността на движението /чл.5 ал.2, чл.20, чл.116 от ЗДвП/, конкретният принос на пешеходката е значителен, защото с действията си съществено е допринесла за настъпване на произшествието. Водачът на автомобила се е движил при светещ зелено светофар над пътното платно, което обстоятелство, ведно с разстоянието и скоростта на автомобила също е следвало да бъде съобразено от пешеходката предприемайки пресичане.

Съдът намира, възражението на застрахователя че е налице случайно деяние за неоснователно:

В разглежданата хипотеза водачът на товарния автомобил се е движил с разрешена от закона скорост. Между разрешена и съобразена с изискванията на чл.20 от ЗДвП скорост, обаче, има разлика. Колкото повече и по-неблагоприятни са примерно изброените в чл.20 от ЗДвП фактори в пътната обстановка, толкова по-ниска трябва да бъде скоростта на движението в сравнение с максимално предвидените такива. Конкретно избраната в случая скорост не е била съобразена с характера и интензивността на движението в двете ленти на едното платно, поставените колове, ограничителни табели и мантинели, както и наличните пътни знаци – предупредителен и специален сочещи на пешеходна пътека. От водачите се изисква да намаляват скоростта на движение във всички случаи, когато възникне опасност за движение или когато е закономерно нейното появяване. Задължението за намаляване на скоростта или за спиране на превозното средство е в зависимост от момента на възникване на препятствието за движението, независимо дали същото е на платното за движение или извън него. За начало на възникване на опасността следва да се приеме моментът, когато един пешеходец се насочва от тротоара или банкета към платното на движение, преди още да е стъпил на него и с поведението си явно или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в платното за движение. Отдалечеността от платното за движение е без значение, щом като логичното развитие на пътната ситуация ще доведе до навлизане в него непосредствено след това /в този смисъл ТР № 28 от 28.11.1984г. по н. д. № 10/1984, ОС на ВС/.

 

 

 

 

С оглед на така изложеното, настоящият състав на въззивния съд намира, че не е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК,  изключващо вината на водача на товарния автомобил - не се касае до хипотеза, в която той не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на обществено опасните последици. Напротив, водачът е бил длъжен да управлява със скорост, която да му позволява да следи платното за движение, пътните знаци, сочещи на пешеходна пътека, ограничителните мантинели върху разделителната линия с наличен проход за преминаване на пешеходци, за евентуално навлизащи от тях пешеходци при съществуващата интензивност на движението и да спре при възникване на опасност за движението съгласно чл.20 ал.2 от ЗДвП. От друга страна, евентуална непредотвратимост на удара в ситуация, в която той се е поставил предвид неизпълнение на задължението му да управлява със съобразена скорост, т.е. след като не е направил всичко зависещо от него, не може да се приравни на непредотвратимост на удара в ситуация, в която тя е налице при обективни обстоятелства, стоящи извън неговия контрол и поведение и в която би било налице случайно деяние.

 

 

 

 

Спорен пред въззивна инстанция е и размера на обезщетението за претърпените от Е.А.И. неимуществени вреди.

От приетото от първата инстанция заключение на съдебно-медицинска експертиза, обективно и компетентно дадено, неоспорено от страните и кредитирано от въззивната инстанция изцяло, въззивният съд приема за установено, че в резултат на пътно-транспортното произшествие И. е получила контузии на лява лакътна става, на дланнопръстовата става на първи пръст на лява ръка, кръвонасядания и ожулвания по лицето, левия горен крайник, в областта на първи пръст на ляво стъпало. Според експерта причинените травми създават известно затруднение в движенията на ляв горен крайник за период от около 2 – 3 седмици. Проведено е консервативно лечение с обезболяващи, не се е налагало имобилизация или провеждане на оперативно лечение.

От приетото от първата инстанция заключение на съдебно-психиатричната експертиза, обективно и компетентно дадено, неоспорено от страните и кредитирано от въззивната инстанция изцяло, въззивният съд приема за установено, че в резултат на пътно-транспортното произшествие, че въззивницата И. е отключила постравматично стресово разстройство, налично и към момента на изготвяне на експертизата.

Събрани са гласни доказателства, които съдът кредитира, показанията на св.Колева, при условията на чл.172 от ГПК, сочещи на болки, затруднено движение на лявата ръка, безсъние, страх при пресичане.

При определяне по справедливост на основание чл.52 от ЗЗД на размера на неимуществените вреди на увреденото от деликт лице съдът отчита характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпяните физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, икономическите условия на живот в страната към момента на увреждането. Взимайки предвид тези критерии, въззивният съд определя сумата 2 500лв. като паричен еквивалент на всички понесени от ищцата И. емоционални, физически и психически болки, които са настъпили в резултат на претърпяното на 25.07.2014г. пътно-транспортно произшествие. За да определи този малък размер, съдът изхожда основно от вида на  претърпените травматични увреждания, представляващи отоци и подутини, кръвоносядания и ожулвания, неголемия период на оздравителния процес и лечение с обезболяващи. В по-голямата си част определеното обезщетение от съда е за уплахата и стреса, които е преживяла И. в резултат на произшествието и отключената в резултат на него стресова реакцията. Този размер според съда е достатъчен да компенсира претърпените от нея болки, страдания, неудобства и емоционален стрес и страх. 

С оглед приетия от въззивната инстанция процент на съпричиняване дължимата от застрахователя сума е в размер на 1 250лв. Поради което и решението на окръжния съд за разликата над 1 250лв. до присъдените 5 000лв. следва да бъде отменено и искът за неимуществени вреди в този размер на бъде отхвърлен. Решението в обжалваната отхвърлителна част за разликата над 5 000лв. до 12 000лв. следва да бъде потвърдено.

На основание чл.78 ал.3 от ГПК и направеното искане и съразмерно отхвърлената от въззивната инстанция част от иска в полза на въззивника – застраховател следва да бъдат присъдени направени пред първата инстанция разноски още в размер на сумата 688.24лв., представляващи възнаграждения за вещи лица и адвокатско възнаграждение, както и направените пред въззивна инстанция разноски в размер на сумата 93.32лв. – държавна такса.

С оглед отхвърлянето на част от претенциите от въззивния съд и направеното искане следва да бъде изменено и решението, в частта му досежно присъдените в полза на ищцата разноски за първоинстанционното производство като бъде отменено в частите за присъдените в полза на И. разноски – адвокатско възнаграждение за разликата над 165.73лв. до присъдените 663лв.

С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.1 от ГПК в полза на въззиваемата И. следва да бъдат присъдени разноски за въззивното производство в размер на сумата 38.40лв., представляваща държавна такса и адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

ОТМЕНЯВА решение № 34 от 13.01.2016г. по търг.дело № 375/15г. по описа на Варненски ОС в частите му, с които

ЗД „Бул Инс” АД е осъдено да заплати на Е.А.И. *** обезщетение за претърпени неимуществени вреди за разликата над 1 250лв. до 5 000лв., ведно със законна лихва върху тази разлика, считано от 25.07.2014г. до окончателното и изплащане;

ЗД „Бул Инс” АД е осъдено да заплати на Е.А.И. *** направени пред първата инстанция разноски за разликата над 1 65.73лв. до присъдените 663лв.;

и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска на Е.А.И. ***” АД със седалище гр.София за разликата над 1 250лв. до 5 000лв., претендирана като обезщетения за претърпени неимуществени вреди – болки, страдания и негативни психически преживявания, в резултат на пътно-транспортно произшествие на 25.07.2014г., причинено виновно от Т. В. К. при управление на товарен автомобил „Рено Мастер” с  рег.№ СА 5702 РС, застрахован при ЗД „Бул Инс” АД по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.07.2014г. – датата на увреждането до окончателното изплащане на задължението на основание чл.226 от КЗ.

ОСЪЖДА Е.А.И., ЕГН ********** ***, да заплати на ЗД „Бул Инс” АД със седалище гр.София, ЕИК 8318830482, сумата 688.24лв. /шестстотин осемдесет и осем лева и двадесет и четири стотинки/, представляваща допълнително дължими разноски за първа инстанция и сумата 93.32лв. /деветдесет и три лева и тридесет и две стотинки/, представляваща разноски за въззивна инстанция.

ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс” АД със седалище гр.София, адрес на управление гр.София, ул.”Лавеле” № 19, ЕИК 8318830482, да заплати на Е.А.И. ***, ЕГН **********, сумата 38.40лв. /тридесет и осем лева и четиридесет стотинки/, представляваща направени разноски пред въззивна инстанция.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: