Р  Е  Ш  Е  Н  И   Е

166

гр. Варна, 09.07.2019г.

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на осемнадесети юни, през две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ : НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

    ЧЛЕНОВЕ : ДАРИНА МАРКОВА

МАРИЯ ХРИСТОВА

при секретаря ДЕСИСЛАВА ЧИПЕВА,

като разгледа докладваното от съдия М.Христова

в.т.д.№239 по описа за 2019г. на ВАС,

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. 

Образувано е по въззивна жалба от „БАНКА ДСК“ ЕАД, гр.София, чрез адв.Б., срещу решение №90/23.01.2019г. по т.д.№1080/2018г. на ВОС в частта, с която е отхвърлен предявеният от въззивника срещу К.Ц.Ц. иск за приемане за установена дължимостта на възнаградителната лихва по договор за жилищен кредит от 14.07.2008г. за разликата над 94747,33лв. до претендираните 95375,83лв. и за периода от 23.12.2017г. до 04.01.2018г., за която е издадена Заповед по реда на чл.417 от ГПК по ч.г.д.№269/2018г. на ВРС, ХVІІ състав, на основание чл.422 от ГПК.

В жалбата се твърди, че решението в оспорената му част е неправилно. При постановяването му съдът не е съобразил, че претендираната сума представлява санкционираща лихва уговорена в т.20.2 от ОУ към договора за кредит. Основанията за начисляването й са установени от доказателствата по делото.

Излага се още, че след обявяване на кредита за предсрочно изискуем, договорната лихва продължава да се начислява, но вече като компонент, сформиращ санкционираща лихва по т.20.2 от ОУ и представлява обезщетение за забавено плащане на главницата.

С оглед на горното в решението е налице противоречие. От една страна е прието наличие на предпоставките за уважаване претенцията за заплащане на санкционираща лихва по реда на т.20.2 от ОУ, а от друга страна претенцията е отхвърлена като неоснователна.

По същество се претендира отмяна на решенето в обжалваната му част и уважаване на предявения иск в пълен размер. Претендира се и присъждане на направените по делото разноски.

В съдебно заседание въззивникът, редовно призован, не се явява. С писмена молба поддържа жалбата и моли същата да бъде уважена. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, ако бъдат представени доказателства за заплащане на такова.

Въззиваемата страна К.Ц.Ц., редовно призован, не е депозирал писмен отговор. В съдебно заседание не се явява, не се представлява и не изразява становище по жалбата.

Съдът намира производството за редовно и допустимо – подадената ВЖ е депозирана от надлежна страна, в срока за обжалване на решението и при спазване на останалите изисквания за редовност.

Съдът не констатира процесуални пропуски от страна на първоинстанционния съд.

Съдът по предмета на спора съобрази следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени искове от на „БАНКА ДСК“ ЕАД, гр. София, срещу К.Ц.Ц. за приемане за установено, че К.Ц.Ц., дължи сумите, както следва: 189 311.99 лв., просрочена главница, ведно със законна лихва върху нея, считано от 05.01.2018г. до окончателното изплащане; 95 375.83 лв., договорна (възнаградителна) лихва върху главницата, за периода 12.07.2012 г. -  04.01.2018 г.; 1019.42 лв., обезщетение за забава, от която 914.24 лв., на осн. чл. 20.1 от ОУ към договора, за периода 02.08.2012 г.- 02.01.2018 г. и 105.18 лв., на осн. чл. 20.2 от ОУ към договора, за периода 03.01.2018 г. – 04.01.2018 г.; 365.58 лв., такса изискуемост, застраховка на обезпечението, всички дължими по Договор за жилищен кредит от 14.07.2008г., за които суми е издадена Заповед по реда на чл. 417 ГПК, по ч.гр.д. № 269/2018 г. на ВРС, ХVII състав.

В исковата молба се твърди, че страните по делото са сключили Договор за жилищен кредит от 14.07.2008г., въз основа на който ищецът е предоставил на ответника, в качеството му на кредитополучател, ипотечен кредит в размер на 200 000лв., за рефинансиране на ипотечен кредит №14150218. Срокът на договора е бил 360 месеца, считано от датата на усвояването му. За предоставения кредит, ответникът следвало да заплаща първоначална лихва за период от една година, считано от усвояването в размер на 1.50%, а за останалия срок базов лихвен процент, определян периодично от банката и надбавка, която можело да бъде намалена, съобразно  Условия за ползване на програма ДСК Уют – Приложение № 2. Към датата на сключване на договора базовия лихвен процент е 4.69, а стандартната надбавка в размер на 5.00% и е намалена с отстъпка от 0.50%, при което лихвения процент е възлизал на 9.19 %.

Твърди се, че поради допусната забава на дължимите вноски за период надвишаващ 90 дни, на основание чл. 21.2 от ОУ към Договора, договорът за кредит е обявен за предсрочно изискуем, за което до длъжника е отправена нотариална покана, получена лично на 22.12.2017г. Въз основа на същата, на 03.01.2017г. кредита бил превърнат счетоводно в предсрочно изискуем.

Съгласно раздел VII от ОУ, до предявяване на молба за събиране на кредита по съдебен ред, остатъка се олихвява със санкционираща лихва, формирана като сбор от договорения процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10 % (чл. 20.2 от ОУ). Изложеното обосновава правния интерес на ищеца от предприемане на действия  по принудителното им събиране по реда на чл. 417 ГПК спрямо кредитополучателя по Договора.  Подаденото от длъжника възражение срещу заповедта обосновава и интереса от предявените искове.

В съдебно заседание ищецът поддържа исковете и моли същите да бъдат уважени.

Ответникът, резовно призован, не е депозирал писмен отговор. В съдебно заседание не се явява, не се представлява и не изразява становище по исковете.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

В настоящия случай съдът намира, че постановеното от ВОС решение е валидно и допустимо, поради което жалбата следва да бъде разгледана по същество.

Решението в частта, с която е прието за установено, че К.Ц.Ц., ЕГН **********, ДЪЛЖИ на „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК 121830616, сумите: 189 311.99 лв., просрочена главница, ведно със законна лихва върху нея, считано от 05.01.2018 г. до окончателното изплащане;  94747.33 лв., договорна (възнаградителна) лихва върху главницата, за периода 12.07.2012 г. -  22.12.2017г.; 1019.42 лв. обезщетение за забава, от което 914.24 лв., на осн. чл. 20.1 от ОУ към договора, за периода 02.08.2012 г.- 02.01.2018 г. и 105.18 лв., на осн. чл. 20.2 от ОУ към договора, за периода 03.01.2018 г. – 04.01.2018 г.; 365.58 лв., такса изискуемост и застраховка на обезпечението, всички дължими по Договор за жилищен кредит от 14.07.2008г., за които суми е издадена Заповед по реда на чл. 417 ГПК, по ч.гр.д. № 269/2018 г. на ВРС, ХVII с., на осн. Чл. чл. 422, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 430 и сл. ТЗ, е влязло в законна сила.

С влязлото в сила решение е прието за установено, че страните по делото са валидно обвързани от Договор за жилищен и ипотечен кредит от 14.07.2008г., същият е обявен за предсрочно изискуем с изявление на банката, достигнало лично до ответника на 22.12.2017г. Размерът на дълга по уважената част от претенциите.

Спорът в настоящото производство е концентриран върху въпроса за дължимостта на сумата от 628,50лв., представляваща разликата над присъдените 94 747,33лв. до претендираната стойност от 95 375,83лв., представляваща договорна лихва за периода от 23.12.2017г. до 04.01.2018г.

Няма спор между страните и от събраните по делото доказателства се установява, че съгласно Раздел VІІ „Отговорност и санкции“ от ОУ за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, които са част от сключения между страните договор за кредит, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва повече от 90 дни целия остатък от договора става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. До предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка от 10% /чл.20.2/.

В конкретния случай договорът за кредит е обявен за предсрочно изискуем на 22.12.2017г., а заявлението за издаване заповед за изпълнение е подадено на 05.01.2018г. За този период се дължи обезщетение представляващо мораторна неускойка за забава, договорена в чл.20.2 от ОУ. 

Видно е от заявлението за издаване заповед за изпълнение, исковата и уточняващата молба, че претенцията за мораторната неустойка по чл.20.2 от ОУ  е предявена само за периода 03.01.2018г. до 04.01.2018г. в размер на 105,18лв.

За периода от 12.07.2012г. до 04.01.2018г. ищецът е претендирал заплащане на договорна лихва, като в хода на цялото производство е поддържал така заявената претенция и не е посочил, че част от същата представлява вземането му за мораторна неустойка за периода от 22.12.2017г. до 03.01.2018г. Претенцията за заплащане на същата представлява самостоятелен иск, с основание и размер, който подлежи на доклад и разпределение на доказателствената тежест, респ. има различна правна квалификация.

Искът за установяване дължимостта на сумата от 95 375,83лв. е разгледан от първостепенния съд на заявеното от ищеца основание и е приет за основателен до размер от 94 747,33, за периода от 12.07.2012г. до 22.12.2017г., когато кредитът е обявен за предсрочно изискуем. След посочената дата на банката кредитор не се следва възнаградителна лихва.

Въвеждането на твърдението за наличие на основание за присъждане отхвърлената част от претенцията в размер на 628,50лв., като мораторна неустойка по чл.20.2 от ОУ, представляваща част от предявената претенция за заплащане на договорна лихва, е недопустимо пред настоящата инстанция. Съобразно разпоредбата на чл.214 от ГПК изменението на основанието на иска е допустимо най-късно в първото по делото заседание, ако не затруднява защитата на ответника по делото, а по търговски спорове – най –късно с допълнителната искова молба /ТР №1/2000г. на ВКС/. Още повече, че същото представлява изменение както на основанието, така и на размера на предявената претенция за мораторна лихва, ведно с периода, за който се претендира присъждането й, което е недопустимо на самостоятелно основание.

Размерът на дължимата договорна лихва за периода от 12.07.2012г. до 22.12.2017г. е установен от вещото лице по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза и възлиза на 94 747,33лв., като същият не е оспорен от страните.

            Гореизложеното обосновава извода за недължимост на договорната лихва за периода след обявяване на кредита за предсрочно изискуем, а именнно от 22.12.2017г. до 04.01.2018г., за разликата от 94 747,33лв. до предявения размер от 95 375,83лв., поради което искът следва да бъде отхвърлен.

Предвид съвпадане правните изводи на двете инстанции, решението на ВОС в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.

            Воден от горното, съдът

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №90/23.01.2019г. по т.д.№1080/2018г. на ВОС в частта, с която е отхвърлен предявеният от БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“, № 19, срещу К.Ц.Ц., ЕГН **********,***, иск за приемане за установена дължимостта на възнаградителната лихва по договор за жилищен кредит от 14.07.2008г. за разликата над 94747,33лв. до претендираните 95375,83лв. и за периода от 23.12.2017г. до 04.01.2018г., за която е издадена Заповед по реда на чл.417 от ГПК по ч.г.д.№269/2018г. на ВРС, ХVІІ състав, на основание чл.422 от ГПК.

РЕШЕНИЕ №90/23.01.2019г. по т.д.№1080/2018г. на ВОС в останалата му част е влязло в законна сила.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.2 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         ЧЛЕНОВЕ: