Р Е Ш Е Н И Е № 276

 

Гр.Варна, 25.11.2016 год.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и шести октомври, през две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. СЛАВОВ

ЧЛЕНОВЕ: ЖЕНЯ Д.

        ДАРИНА МАРКОВА

При участието на секретаря Д.Ч., като разгледа докладваното от съдия Ж.Д. в.т.д. 241 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба от К.Д.Д. срещу решение № 1026/29.12.2015 г. по т.д.№ 444/2015 г. по описа на Окръжен съд – Варна, В ЧАСТТА, с която е осъден да заплати солидарно на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД сумата от 6299.12 евро, представляваща договорна лихва за периода от 22.08.2013 година до 16.03.2015 година.

Твърди във въззивната жалба, че решението, в обжалваната му част е неправилно, тъй като неправилно е възприето, че кредитът не е нищожен в отделни негови части. Касае се за четири нищожни клаузи от процесния договор, които позволяват на ищеца да накърнява договорното равноправие и едностранно да променя лихвения процент по кредита, а оттам и значително да завишава анюитетните вноски. Клаузите попадат в приложното поле на чл.143 от ЗЗП, където се съдържа примерен и неизчерпателен списък на неравноправните клаузи. Клаузите в процесния договор противоречат и на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 5.04.1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Моли да се отмени решението на първоинстанционния съд и вместо него се постанови друго, с което се отхвърли иска в тази му част и се присъдят направените разноски.

Въззиваемата страна  „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД е представила писмен отговор, с който моли да се потвърди решението на първоинстанционния съд, в обжалваната му част и се присъдят направените по делото разноски.

В останалата необжалвана част, с която са уважени исковете решението е влязло в сила.

Съдът по предмета на спора съобрази следното:

Предявени са в отношение на субективно съединяване искове с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ от „Юробанк България” АД срещу К.Д.Д. и Д.П.А. за заплащане солидарно на „Юробанк България” АД сумите от 155 134.40 евро, дължима главница по договор за банков кредит, ведно със законната лихва от 18.03.2015 година до окончателното изплащане на задължението; сумата от 23756.83 евро, договорна лихва за периода от 22.08.2013 година до 16.03.2015 година.

В исковата си молба от ищецът „Юробанк България” АД излага, че на 14.12.2006 година между него и ответниците е сключен договор за банков кредит, по силата, на който банката отпуска на кредитополучателя сума в размер на 160 000 евро, при условия, подробно уговорени в договора за банков кредит с краен срок на погасяване 22.12.2026 година. Кредитополучателя е поел задължение да заплаща на банката договорен лихвен процент.

Вземанията, произтичащи от договора за банков кредит са прехвърлени на „Бългериън ритейл сървисиз” АД, като с допълнително споразумение от 24.03.2009 година е преоформен размерът на дължимата главница. На 29.03.2010 година е сключено ново допълнително споразумение към договора за кредит, с което е договорено просрочените задължения към същата дата да бъдат преоформени чрез натрупване към редовната главница и е въведен нов период на облекчено погасяване за срок от 12 месеца, през който се заплащат намалени месечни вноски в размер на 747 евро. На 08.12.2010 година е сключен договор за прехвърляне на вземания по договор за кредит като банката е цесионер, за което ответниците са уведомени, поради което титуляр на вземането е „Юробанк България” АД. Поради неизпълнение на задълженията по договора за кредит кредитът е обявен за предсрочно изискуем и ответниците дължат заплащане на главница и лихви, ведно с дължимите такси.

В срока по чл.367, ал.1 ГПК ответникът К.Д.Д. не е депозирал писмен отговор.

В срока по чл.367 ГПК ответницата Д.П.А. е подала отговор, като не оспорва изложените в исковата молба обстоятелства досежно сключването на договора и неговите уговорки, солидарната отговорност на двамата ответници, съществуването на просрочие и настъпилата предсрочна изискуемост.

Съдът, след съвкупна преценка на представените по делото доказателства приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Установява се от представените доказателства, че по договор за кредит, сключен на 14.12.2006 година „Юробанк България” АД е предоставила на К.Д.Д. и на Д.П.Д. сумата от 160 000 евро за покупка на недвижим имот и други разплащания, като липсва спор, че сумата е усвоена.

От заключението по назначената ССЕ, в настоящето производство, което съдът кредитира като обективно и компетентно дадено се установява, че съгласно методологията на „Юробанк България” АД за определяне на БЛП, компонентите са тримесечен Юрибор, 5-годишен кредитен суап на България, както и CDS на Юробанк и на Гърция, минимални задължителни резерви на БНБ, вноските за Фонд за гарантиране на влоговете в банките и буферните надбавки. За някои от компонентите е налице увеличение, а за други намаление, като въз основа на изменението на компонентите не може да се направи категоричен извод дали банката е имала основание за увеличение или намаление на БЛП, тъй като не му е предоставена формула за изчисляване на увеличението или намалението на БЛП.  

В допълнително заключение e изчислено сумарното увеличение, като размерът на разликата между начислената от банката лихва и първоначалния размер за процесния период 22.08.2013 година до 16.03.2015 година е в размер на 6352 евро.

Гореустановената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:

В тежест на ищеца е да установи наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за банков кредит, а в тежест на ответника е да установи погасяването на задължението си по договора.

С оглед необжалването на първоинстанционното решение, в частта относно дължимостта на главницата между страните се е формирала сила на пресъдено нещо относно настъпилата предсрочна изискуемост на главницата по договора за кредит.

Основното оплакване, което е въведено от длъжниците касае валидността на клаузите по договора и анексите и разглеждането от въззивния съд на оплакванията относно наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит.

Оплакването е направено за първи път с въззивната жалба, като ответникът К.Д. не е подал писмен отговор. Въпреки това процесуално поведение направеното оплакване с въззивната жалба не е преклудирано и съдът дължи произнасяне по него по следните съображения:

С решение № 23/07.07.2016г. постановено по т.д. № 3686/2014г. по реда на чл. 290 ВКС е допуснал касационно обжалване за произнасяне по въпроса дали съдът следи служебно за нищожност, поради неравноправност на клаузи в договор, чието изпълнение се претендира, или следва да се произнесе по този въпрос само по възражение на ответника, направено в срока за отговор на исковата молба, приемайки че безспорно, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. В мотивите си, ВКС е приел, че нормите на ЗЗП, уреждащи материята за неправноправния характер на клаузи в потребителски договор, са повелителни, поради което по отношение да тях намират приложение дадените разрешения в т.1 и т.3 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверка на правилността на първоинстанцинното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, както и да събере необходимите за прилагането й доказателствата, които се събират служебно от съда. В пар.13а, т.9 ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със ЗЗП са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 98/6/EО на Европейския парламент и на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Цитирана е и част от формираната по въпроса многобройна практика на Съда на Европейския съюз, съгласно която националният съд (дори и без наличие на възражение)  е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Националният съд, който констатира неравноправния характер на договорна клауза, е длъжен, от една страна, без да чака потребителя да направи искане в този смисъл, да изведе всички последици, произтичащи според националното право от това заключение, за да се увери, че потребителят не е обвързан от тази клауза. Изискването е да се спази принципа за състезателност в процеса и да се даде възможност на страните за становище, което е изпълнено с размяната на книжата по делото.

Съдът намира, че процесният договор попада в приложното поле на потребителската защита, тъй като кредитополучателите – физически лица, по кредит, който не е предназначен за търговска или професионална дейност, са потребители на финансови услуги по см. на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и във връзка с т. нар."тълкувателна приложимост" на Директива 93/13/Е /в случая чл. 2, т. „б”/, според която националният съдия трябва да тълкува вътрешното право в съответствие с директивите дори те да нямат директен ефект / в този смисъл CJCE, 10 avril 1984, Von Colson, aff. 14/83, Rec. p. 1891/. Договорите за кредит, в това число потребителски или кредити, обезпечени с ипотека, съставляват финансови услуга и клаузите в договорите подлежат на проверка за валидност при твърдения за наличие на специален фактически състав по чл. 143 ЗЗП. Проява на това, че спецификата на кредитирането като потребителски продукт е отчетена от законодателя, са специалните разпоредби на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 3 ЗЗП, поради което при тълкуване нищожността на процесната клауза съдът следва да приложи обхватното поле на ЗЗП.

Съгласно даденото разрешение с решение No-95/13.09.2016 година, постановено по т.д.240 по описа за 2015 година на ВКС, II т.о. договорът за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови инструменти.

С разпоредбата на чл.143 от ЗЗП, законодателят е обявил за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. За да се прецени дали конкретните клаузи по договор отговарят на критериите на закона те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин,както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената.

Следователно изрично задължение на банката е в условията, при които предоставя на потребителя конкретния банков продукт да се съдържат кумулативно два елемента –методиката /метод/ за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето на договора.   

Методът на изчисляване на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/ или индикатори. Поради това и предвид правната характеристика на договора за кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т.е относно конкретната формула за определяне възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка. От тук съдът извежда, че методиката за изчисление на лихвата, респ. БЛП, също се явява елемент от договора за кредит, което само по себе си изключва възможността същият да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключване на кредитния договор, независимо дали се касае до фиксиран лихвен процент или до променлив такъв. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация относно това как кредитодателят едностранно може да промени цената на доставената му финансова услуга, за да може на свой ред да реагира по адекватен съобразно интересите си начин, както и когато методологията, създадена от банката-кредитор, като нейни вътрешни правила, не са част от кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен по см. на общата дефиниция за неравноправната клауза по чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, т.е. дали изменението на цената се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор.

Спорните клаузи на процесния договор за кредит, дават правото на банката да променя БЛП, но ОУ не съдържат конкретни основания, при които банката-кредитор придобива право едностранно да промени БЛП, нито механизъм, чрез който да се определи новия размер на БЛП, информация, която не е стигнала до потребителите по договора за кредит. Липсата на ясно определена формула и критерии по които се увеличава лихвения процент е установена и от вещото лице С. в заключението, в което той посочва, че не му е предоставена формула, от която да е видно как увеличението или намалението на компонентите влияе върху лихвения процент.

Ето защо, неяснотата и неинформираността досежно част от договора, от която зависи размерът на договорната лихва, респ. размерът на анюитетните вноски, поставя кредитополучателите в неравностойно спрямо банката положение. В този смисъл е и практиката на ВКС постановена по реда на чл. 290 ГПК – решение № 95/13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на 2-ро т.о.; решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на 4-то г.о. и решение № 77/22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на 3-то г.о.

С решение No-205/07.11.2016 година, постановено по т.д.154 по описа за 2016 година на ВКС, I т.о. е прието, по допуснатия материалноправен въпрос за възможността банката едностранно да увеличава първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита не отговаря на изискването за добросъвестност. Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променена е законово задължение на банката, като то е и гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска. Правото на информация за цената на услугите е основно право на потребителя и респективно задължение на търговеца.

Предвид изложеното по-горе и предвид отсъствие на доказателства за наличие на изключения по чл. 144 ЗЗП, оспорените от ответника клаузи на ОУ на банката-кредитор, в частност клаузата на чл.3/5/ и чл.6/3/ и чл.12 от договора, въз основа на която банката-кредитор едностранно е променила размера на лихвите по кредита, като неравноправна по см. на чл.143 ЗЗП е нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП.

Нищожните клаузи, от своя страна, не пораждат правни последици и следователно не обвързват страните по сделката. Извършеното изменение на лихвата по процесния договор за банков жилищен и ипотечен кредит не може да произведе действие. Това неминуемо се отразява и на размера на дължимите погасителни вноски по лихва и главница, които е следвало да бъдат в размерите по първоначалния погасителен план и които съгласно заключението на вещото лице за процесния период са увеличени със сумата от 6352.80 евро вследствие прилагането на нищожната клауза, поради което и сумата се явява недължима, а искът за признаване за установено нейната дължимост следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Поради несъвпадане на правните изводи на двете инстанции решението на Варненски окръжен съд следва да бъде частично отменено в частта по иска за сумата за 6299.12 евро договорна лихва за периода 22.08.2013 година – 16.03.2015 година, като вместо него бъде постановено друго по съществото на спора, с което искът бъде отхвърлен.

Не е направено искане за присъждане на разноски, поради което такива не се присъждат.

По изложените съображения Варненският апелативен съд

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 1026/29.12.2015 г. по т.д.№ 444/2015 г. по описа на Окръжен съд – Варна, В ЧАСТТА, с която е осъден да заплати солидарно на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД сумата от 6299.12 евро, представляваща договорна лихва за периода от 22.08.2013 година до 16.03.2015 година, като вместо него ПОСТАНОВЯВА

ОТХВЪРЛЯ предявеният от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД срещу К.Д.Д. иск за заплащане солидарно с Д.П.А. сумата от 6299.12 евро, представляваща договорна лихва за периода 22.08.2013 година – 16.03.2015 година, на осн. чл.86 ЗЗД.

Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в 1-месечен срок от получаване на съобщението до страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ: