РЕШЕНИЕ

 

Гр. Варна,  №154/28.05.2015 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение, втори състав, на дванадесети май две хиляди и петнадесета година в публичното заседание в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

        ЧЛЕНОВЕ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

АНЕТА БРАТАНОВА

 

секретар Д.Ч.                          

като разгледа докладваното от съдия В. Аракелян в.т.д.№ 243/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

Подадени са две въззивни жалби от „ФИНАНС ИНФО АСИСТАНС” ЕООД, със седалище в гр. София, с ЕИК 130997190, чрез юрисконсулт С.Т.:

1. Въззивна жалба против решение № 53 от 12.11.2014 г. на Търговищкия окръжен съд, постановено по т. д. № 59/2014 г., с което е отхвърлен искът на жалбоподателя срещу С.Й.Б. и Л.Й.Б. с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за прогласяване на недействителността спрямо дружеството на извършеното с нотариален акт от С.Б. в полза на Л.Б. дарение на недвижим имот с идентификатор № 53535.501.642 по кадастралната карта на гр. Омуртаг и представляващ УПИ № І-642, кв. 132, заедно с построената триетажна МАСИВНА ЖИЛИЩНА СГРАДА с идентификатор № 53535.501.642.1 по кадастралната карта на гр. Омуртаг, при граници: имоти с №№ 53535.501.643, 53535.501.3031, 53535.501.641 и 53535.501.3016.

2. Въззивна жалба против решение № 5 от 10.02.2015 г. на Търговищкия окръжен съд, постановено по т. д. № 59/2014 г., с което е допълнено решение № 53 от 12.11.2014 г. на Търговищкия окръжен съд, постановено по т. д. № 59/2014 г., с което е отхвърлен и евентуалният му иск срещу С.Й.Б. и Л.Й.Б. с правно осн. чл. 135, ал. 3 ЗЗД за прогласяване на недействителността спрямо дружеството на извършеното с нотариален акт от С.Б. в полза на Л.Б. дарение на недвижим имот с идентификатор № 53535.501.642 по кадастралната карта на гр. Омуртаг и представляващ УПИ № І-642, кв. 132, заедно с построената триетажна МАСИВНА ЖИЛИЩНА СГРАДА с идентификатор № 53535.501.642.1 по кадастралната карта на гр. Омуртаг, при граници на имота: имоти с № 53535.501.643, 53535.501.3031, 53535.501.641, 53535.501.3016, както и в частта на същото решение 5 от 10.02.2015 г. на Търговищкия окръжен съд с характер на определение на осн. чл. 248, ал. 1 от ГПК, с което жалбоподателят е осъден да заплати 1 405 лв. – разноски за първа инстанция. Обжалването е досежно присъденото адвокатско възнаграждение на насрещната страна за втори адвокат.

Жалбоподателят изразява становище за неправилност на решението, като заявява, че неправилно е отхвърлен иска, поради недоказаност на увреждането и намерението за увреждане. Незаконосъобразен бил и извода за наличие на други имоти на ответника Б.. Моли за отмяна на решението и уважаване на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, евентуално на иска по чл. 135, ал. 3 от ЗЗД. Моли също така за отмяна на решението в частта за разноските.

Отговор не е представен по делото от насрещните страни - С.Й.Б. и Л.Й.Б., както и от третото лице – помагач „ЦКБ” АД – гр. София.

Въззивната жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът съобрази следното:

Между страните не е спорно, че на 05.06.2008 г. е сключен между „Централна кооперативна банка” АД и С.Й.Б. договор за ипотечен банков кредит № 35400КР-АА-3385 за сума в размер на 180 000 лева. Кредитът е предоставен за период от 120 месеца, считано от датата на усвояването и е с краен срок за погасяване 05.06.2018 г. Месечната анюитетна вноска за погасяването му е в размер на 2 136.64 лв. Видно от справка от Служба по вписванията – Варна за обезпечение на предоставения банков кредит в полза на „ЦКБ” АД е учредена законна ипотека върху недвижим имот – апартамент № 8, тип „мезонет” с идентификатор № 10135.1506.46.1.6 по к.к. на гр. Варна, целият с площ от 117.3 кв. м.

Поради неизпълнение на задълженията на кредитополучателя, банката е изпратила до длъжника две покани за доброволно изпълнение – първата на 12.11.2009 г. не е получена лично от длъжника, докато втората е получена лично от него на 08.02.2010 г. Впоследствие „ЦКБ” АД се снабдява срещу длъжника по договора за ипотечен кредит и със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист на 08.10.2010 г. по ч.гр.д.№559/2010 г. на РС – Омуртаг.

От приетите писмени доказателства се установява, че с договор за цесия от 28.12.2010 г. „ЦКБ” АД цедира на „ФИНАНС ИНФО АСИСТАНС” ЕООД (предходно наименования „ИНФО АСИСТАНС” ЕООД) множество свои вземания, произтичащи от договори за ипотечни банкови кредити, едно от които е и вземането спрямо С.Б. по договора № 35400КР-АА-3385/05.06.2008 г. за сумата от 180 000 лв. – т. 44 от Приложение № 2 към договора (л. 19 от гр.д. № 510/13 г. на РС-Омуртаг). Съгласно чл. 1 от Договора за цесия между същите страни е изготвено отделно нотариално заверено споразумение от същата дата 28.12.2010 г., в което е индивидуализирано вземането спрямо С.Б. (л. 15 от делото на ТОС).

Уведомлението на длъжника Б. от банката–цедент за извършеното прехвърляне, на осн. чл. 99, ал. 4 от ЗЗД е изпратено с писмо с обратна разписка, получено на 31.01.2011 г. от неизвестно лице, посочило се в известието за доставяне като „съпруга”. Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, от значение е единствено обективният факт за действителното му достигане до адресата. В случая с получаването на уведомлението от неидентифицирано лице („съпруга”) и при положение, че в хода на производството не се установи С.Б. да е сключвал граждански брак, то не може да се установи по категоричен начин, че уведомяването е достигнало да адресата на 31.01.2011 г. Това обстоятелство е от значение доколкото правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента /стария кредитор/, но не и съобщението, извършено от цесионера /новия кредитор/. В този смисъл е и задължителната съдебна практика (Тълкувателно решение от 11.11.1954 г. на ОСГК на Върховен съд, както и решение по чл. 290 от ГПК № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о.).

От друга страна обаче, изходящото от цедента уведомление, като приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 от ГПК при разглеждане на настоящия иск (в този см. Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о.).

По делото се установява, че на 16.12.2009 г. С.Б. дарява на сестра си Л.Б., действаща чрез своята майка Лиляна Костова Събева като законен представител на малолетното си дете, недвижим имот с пълен идентификатор № 53535.501.642 по кадастралната карта на гр. Омуртаг и представляващ УПИ № І-642, кв. 132, заедно с триетажна МАСИВНА ЖИЛИЩНА СГРАДА с идентификатор № 53535.501.642.1, при граници: имоти с №№ 53535.501.643, 53535.501.3031, 53535.501.641 и 53535.501.3016. Сделката е обективирана в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 59/2009 г. на нотариус рег. № 327 от НК с район на действие РС-Омуртаг.

От заключението на вещото лице по ССчЕ се установява, че към датата на извършване на дарението (16.12.2009г.) размерът на задължението по договора за ипотечен кредит № 35400КР-АА-3385/05.06.2008 г. е за сума от 174 558.90 лв. Въззиваемият Б. е погасявал кредита до 11.06.2010 г., от която дата е и последната внесена вноска – л. 61. Вещото лице посочва, че кредита е бил обявен за предсрочно изискуем на 23.09.2010 г.

Не се оспорва обстоятелството, че стойността на ипотекирания имот към датата на отпускане на ипотечния кредит е била 297 400 лв. По образуваното от въззивника изпълнително дело № 1158/2011 г. на СИС при ВРС, ІІ р-н ипотекираният имот е бил оценен на 220 000 лв. (л. 67 от изп. дело). След неколкократни неуспешни опити да се продаде имота на публична продан, същият е продаден през 2012 г. на въззивника за сумата от 84 300 лв. видно от Постановление за възлагане, влязло в сила на 25.02.2013 г. (л. 152 от изп. дело).

От справка от Служба по вписванията – Омуртаг се установява, че към момента на извършване на дарението от 16.12.2009 г. въззиваемият Б. е притежавал 3 търговски обекта /магазини/.

По делото е приет и Протокол по НОХД № 388/2011 г. на РС-Търговище за одобряване на споразумение по чл. 381 от НПК, съгласно което С.Б. се признава за виновен в извършване на престъпление по чл. 316 вр. чл. 308, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК за това, че в периода 05.03.2008 г. до 08.05.2008 г. в гр. Търговище съзнателно се ползвал от неистински официални документи – Удостоверения за наличето и липсата на задължения, издадени от ТД на НАП – Търговище пред „ЦКБ” АД – клон Търговище и „Сосиете Женерал Експресбанк” – клон Търговище (л. 114).

По твърдение на въззивника размерът на дълга на въззиваемия С.Б. е общо 165 805.68 лв. към 21.11.2013 г. Това не се установи по категоричен начин от събраните доказателства, вкл. справка от изпълнителното дело.

При така установеното съдът прави следните правни изводи:

Предявеният главен иск е с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. За уважаването му е необходимо установяване на две обективни и една субективна предпоставка, а именно: 1/ ищецът е кредитор на ответника–прехвърлител; 2/ увреждаща кредитора сделка; и 3/ знание /съзнаване/ на увреждането от страна на прехвърлителя; в конкретния случай, понеже сделката е безвъзмездна /дарение/, не се изисква съзнаване на увреждането и от втория ответник–приобретател на имуществото. Предпоставките са кумулативно предвидени, което означава, че липсата и на една от всичките води до отхвърляне на иска.

По първата предпоставка /кредитор/:

Кредитор по смисъла на чл. 135 от ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника. Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличието на действително вземане – вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно. Възникването на това право не е обусловено и от установяване на вземането с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск не може да проверява, съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор, освен ако вземането не е отречено с влязло в сила решение (така Решение № 639/6.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 754/2009 г., IV г. о.). Страната, поискала отмяната по чл. 135 от ЗЗД, има за задача да установи само качеството си на кредитор, като материална предпоставка, а не да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правен интерес (Решение № 328 от 23.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 879/2009 г., III г. о.).

От изложеното е видно, че атакуваната сделка е сключена преди „ФИНАНС ИНФО АСИСТАНС” ЕООД да придобие качеството на кредитор на длъжника по чл. 99 от ЗЗД. В този смисъл е постановено решение по реда на чл.290 ГПК № 199/13.11.2012 г. по т.д.№ 191/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., което представлява задължителна за долустоящите съдилища съдебна практика, съобразно ТР № 1/2009 г. на ОСГТК, т.2. Според него правопораждащият правото на Павлов иск фактически състав на нормата в чл. 135, ал. 1 от ЗЗД включва качеството кредитор с възникнало вземане към разпоредилия се с имуществото си длъжник или това качество предхожда разпоредителните действия на длъжника с неговото имуществото, служещо за удовлетворяване вземането на кредитора, съгласно чл. 133 от ЗЗД. Ето защо при положение, че това вземане е преминало чрез цесия в патримониума на цесионера, какъвто се явява ищеца по иска и датата на цесията се предхожда от разпоредителната сделка, то цесионерът не е имал качеството кредитор към датата на разпоредителното действие, следователно не е и увреден от него към датата на извършването му. От изложеното следва, че когато атакуваната с иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД като относително недействителна разпоредителната сделка с имущество на длъжника е сключена преди датата на самата цесия, с която цесионерът е придобил вземането срещу длъжника, цесионерът не е активно материалноправно легитимиран да води този иск. Поради изложеното искът следва да се отхвърли като неоснователен. Не следва да се разглеждат останалите предпоставки от фактическия състав, необходим за уважаване на иска.

По евентуалния иск по чл. 135, ал. 3 от ЗЗД:

Съгласно цитираната разпоредба, когато увреждащото действие е извършено преди възникване на вземането, то е недействително само ако е било предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора. Следователно за уважаването на иска по чл. 135, ал. 3 от ЗЗД е необходимо да се установи, че страните по увреждащата сделка /дарението/ са действали с намерение за увреждане на кредитора. В посочената хипотеза има значение изследване на състоянието на длъжниковото имущество, доколкото в този случай, финансовото му състояние би представлявало факт от значение за доказване на намерението за увреждане. Това е състоянието към момента на извършеното атакувано действие, а не към момента на предявяване на Павловия иск. Съгласно посоченото в заключението на вещото лице, към датата на увреждащата сделка – 16.12.2009 г. размерът на задължението по договора за ипотечен кредит № 35400КР-АА-3385/05.06.2008 г. е сума от 174 558.90 лв. С.Б. е погасявал кредита до 11.06.2010 г., от която дата е и последната внесена вноска. Кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем на 23.09.2010 г. При установяване на всички тези факти, ведно с обстоятелството, че обезпечението на кредита – ипотекирания имот е бил значително на по-голяма стойност (297 000 лв.) от получената сума по кредита – 180 000 лв., както и обстоятелството, че длъжникът Б. е продължил да плаща задълженията си по него (в продължение на около 6 месеца след сделката), не може да се доведе до категоричен извод, че е имал намеренеие да увреди кредитора си. Това е достатъчно да изключи съглашение между съдоговорителите С.Б. и Л.Б., действаща чрез своята майка. Към него момент не е било възможно да се предвиди и обстоятелството, че ипотекираният апартамент ще се продаде на публична продан при значително по-ниска цена от първоначално определената от лицензиран оценител на банката, а именно за сумата от 84 300 лв. Всичко това води до извод, че иска по чл. 135, ал. 3 от ЗЗД е недоказан и също следва да се отхвърли.

По отношение на жалбата срещу решение № 5 от 10.02.2015 г. на Търговищкия окръжен съд, постановено по т. д. № 59/2014 г. в частта за разноските, която има характер на определение, настоящият състав намира следното:

 С обжалваното решение е редуциран размерът на сумата, с която е осъден въззивника като разликата се явява 250 лв. (първоначално определени 1 655 лв. – 250 лв. върнатия депозит за в. л.), т. е. сума от 1 405 лв. Размерът на дължимия адвокатски хонорар според решение № 5 е за сумата от 1 150 лв. (за първия адв. П. 700 лв. + 300 лв. и за втория адв. Пантев 150 лв.). Действащата процесуална уредба чл. 78, ал. 1 от ГПК предоставя възможност за осъждане на насрещната страна за заплатени такси, разноски по производството и възнаграждение само за един адвокат. В този смисъл жалбата е основателна и обжалваното решение следва да се измени в частта за разноските, като сумата следва да бъде редуцирана до размер от 1 255 лв. (1 405 лв. – 150 лв.-за адв. Пантев, като втори адвокат). Следва да се присъдят в полза на втория въззиваем Л.Б. сумата от 1 500 лв. – адв. възнаграждение, съгласно представен списък от адв. Кр. П..

Водим от горното, ІІ състав на т. о. при Варненския апелативен съд

 

Р   Е   Ш   И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 53 от 12.11.2014 г. на Търговищкия окръжен съд, постановено по т. д. № 59/2014 г.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 5 от 10.02.2015 г. на Търговищкия окръжен съд, постановено по т. д. № 59/2014 г. в ЧАСТТА, с която е отхвърлен евентуалният иск от „ФИНАНС ИНФО АСИСТАНС” ЕООД, ЕИК 130997190 срещу С.Й.Б., с ЕГН **********Б. и Л.Й.Б., с ЕГН ********** за прогласяване на недействителността спрямо дружеството на извършеното с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 59/2009 г. на нотариус рег. № 327 от НК с район на действие РС-Омуртаг от С.Й.Б. в полза на Л.Й.Б. дарение на недвижим имот с идентификатор № 53535.501.642 по кадастралната карта на гр. Омуртаг и представляващ УПИ № І-642, кв. 132, заедно с построената триетажна МАСИВНА ЖИЛИЩНА СГРАДА с идентификатор № 53535.501.642.1 по кадастралната карта на гр. Омуртаг, при граници: имоти с № 53535.501.643, 53535.501.3031, 53535.501.641, 53535.501.3016, на основание чл. 135, ал. 3 от ЗЗД.

ИЗМЕНЯ решение № 5 от 10.02.2015 г. на Търговищкия окръжен съд, постановено по т. д. № 59/2014 г. В ЧАСТТА, с която „ФИНАНС ИНФО АСИСТАНС” ЕООД, ЕИК 130997190 е осъдено да заплати разноски на С.Й.Б., с ЕГН **********, като НАМАЛЯВА същите от 1 405 /хиляда четиристотин и пет/ лева на 1 255 /хиляда двеста петдесет и пет/ лева, на осн. чл. 248, ал. 3 от ГПК.

ОСЪЖДА „ФИНАНС ИНФО АСИСТАНС” ЕООД, ЕИК 130997190 да заплати на Л.Й.Б., с ЕГН ********** сумата от 1 500 /хиляди и петстотин/ лева – адвокатски хонорар за въззивна инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ:

Особено мнение на съдия Ванухи Аракелян по в. т. д. № 243/2015 г. по описа на Варненския апелативен съд:

Не съм съгласна с изразеното от мнозинството становище за неоснователност на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. Считам, че са налице всички изискуеми от закона предпоставки за уважаването му и в частност считам, че ищецът „ФИНАНС ИНФО АСИСТАНС” ЕООД е активно материалноправно легитимиран да води този иск, поради следното:

Както се посочи и в самото решение, за уважаването на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД е необходимо установяване на две обективни и една субективна предпоставка, а именно: 1/ ищецът е кредитор на ответника–прехвърлител; 2/ увреждаща кредитора сделка; и 3/ знание /съзнаване/ на увреждането от страна на прехвърлителя; в конкретния случай, понеже сделката е безвъзмездна /дарение/, не се изисква съзнаване на увреждането и от втория ответник–приобретател на имуществото.

По първата предпоставка /кредитор/:

В настоящия случай вземането на въззивника „ФИНАНС ИНФО АСИСТАНС” ЕООД не е възникнало на 28.12.2010 г. на която дата е бил сключен договорът за цесия. То е преминало върху него на тази дата, но възникването му е станало на 05.06.2008 г., когато е сключен договорът за ипотечен банков кредит между цедента „ЦКБ” АД и Стилиян Борисов. Сключването на договора предшества сделката от 16.12.2009 г. Съгласно чл. 99, ал. 2 от ЗЗД при цесия прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, т. е. цесионерът придобива вземането в този вид и с тези характеристики, които то е имало у стария кредитор. Това означава, че върху новият кредитор преминават всички предимства, които старият кредитор е имал по отношение на длъжника, включително възможността да се иска отменяване на действията, увреждащи кредитора при условията, при които това е могъл да направи цедента. Изложеното води до извод, че „ФИНАНС ИНФО АСИСТАНС” ЕООД е кредитор на Стилиян Борисов с вземане, чието възникване предхожда извършването на сделката от 16.12.2009 г. Такова увреждащо действие се отменя при условията на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, а не при условията по ал. 3 на цитирания член (в този смисъл Решение № 319 от 27.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4025/2008г., IV г.о., също представляващо задължителна за долустоящите съдилища съдебна практика, съобразно ТР № 1/2009 г. на ОСГТК, т.2).

 

По втората предпоставка /увреждане/:

Съгласно установената практика на Върховния касационен съд, увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Така, увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора (в този смисъл Решение № 18 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3396/2014 г., IV г. о., Решение № 639 от 6.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 754/2009 г., IV г. о. и др.).

Упражняването на правото по чл.135 ЗЗД е вид обезпечение за кредитора, което той може да получи както и след като разполага с изпълнителен титул, така и преди да се е снабдил с него. Възражението, че длъжникът разполага и с друго имущество, извън разпореденото, не е основание да се приеме, че не е налице увреждане. Противното би означавало при недобросъвестност на длъжника – същият не плаща свой дълг, да му се предостави възможност за избор срещу кое от притежаваните имущества да се насочи принудително изпълнение. Съществуването на друго имущество предполага разполагането с инструмент за изпълнение на дълга, който не е използван от длъжника, поради което и кредиторът не следва да е задължен да установява цялостното финансово състояние на длъжника и само, когато длъжникът не разполага с друго имущество или същото е недостатъчно, да упражни правото си по чл. 135 от ЗЗД. За обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество (чл. 133 от ЗЗД), поради което право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от това имущество – дали с обезпеченото в негова полза имущество на длъжника или с друго налично такова. Длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото - той не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение. В случай, че длъжникът е добросъвестен, то притежаваното друго имущество би му послужило за доброволно изпълнение на дълга и в този случай обявената на основание чл. 135 от ЗЗД относителна недействителност на разпоредителната сделка би изгубила правно значение. При недобросъвестност на длъжника обаче, кредиторът би разполагал с възможност да се удовлетвори по своя преценка и с оглед интересите си чрез насочване на принудителното изпълнение върху всяко от притежаваните от длъжника имущества, за която именно цел на кредитора е предоставена възможността за провеждане на отменителния иск по чл. 135 от ЗЗД (в този см. Решение № 18 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3396/2014 г., IV г. о.; Решение № 407 от 29.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2301/2014 г., IV г. о.; Решение № 48 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4321/2013 г., IV г. о.). С оглед на изложеното следва да се приеме, че е ирелевантно има ли друго имущество въззиваемия Борисов към датата на увреждащата сделка /както е в случая с притежаваните от него три магазина/ и оттам да се прави извод за знание за увреждане.

По третата предпоставка /знание/:

Длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане (Решение № 264 от 18.12.2013 г. на ВКС по гр. д. 915/2012 г. IV г. о.; Решение № 18 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3396/2014 г., IV г. о.). Когато увреждащото действие е безвъзмездно /както е в случая/, правно ирелевантно е дали лицето, с което длъжникът е договарял – Линда Борисова е знаело за увреждането. Наред с това, необходимо е да се установи съзнаване /знание/ за увреждане от последния, а не и намерение, което е от значение при разглеждане на хипотеза по чл. 135, ал. 3 от ЗЗД, т. е. когато действието е извършено преди възникване на вземането. Както се посочи и по-горе вземането е възникнало преди увреждащата сделка, поради което хипотезата е по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. При това положение разпитаните свидетели за установяване на намерението за увреждане от страна на Стилиян Борисов, както и знанието за това от страна на втория ответник са ирелевантни и не следва да се обсъждат.

С оглед установяване на всички необходими за уважаването на иска предпоставки иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД следваше да се уважи.