Р Е Ш Е Н И Е

 

275/гр.Варна, 22.10.2014 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 24.09.2014 год.  в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

ЧЛЕНОВЕ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

АНЕТА БРАТАНОВА

 

При секретаря Д.Ч., като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д.№ 245/2014 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК и е образувано по въззивна жалба от

 

Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК и е образувано по въззивна жалба от  ЕТ с фирмено наименование „А Г - Л В” против решение № 15/05.02.2014 год., постановено по т.д.№ 30/2013 год. по описа на ОС –Добрич.

Решението се обжалва в цялост по уважените кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 87, ал.3 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна,  с който се оспорва основателността на въззивната жалба.

Съдът по реда на чл. 267 ГПК констатира редовност на сезираща въззивна жалба и надлежното й администриране.

Съдът, след преценка на представените доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По иска с правно основание чл. 87, ал.3 ЗЗД: Не се спори между страните, че същите са субекти на възникнало договорно правоотношение обективирано в нот.акт № 74, том IV, рег.№ 3357, н.д. № 565/08.08.2008 год. по описа на К К – нотариус с район на действие  Районен съд – Добрич, вписан под № 513 в регистъра на НК. Ищецът – ЕООД е престирал по договора правото на строеж за конкретно обособени обекти от бъдещата сграда в конкретно индивидуализиран имот, респ. ответникът – ЕТ е поел задължение да осъществи работно проектиране, фактическо строителство и въвеждане в експлоатация на обекта в цялост. Сключеното съглашение има сложен, комплексен характер като съдържа съществените елементи на договор за прехвърляне на ограничени вещни права /чл.18 ЗЗД вр. чл. 63, ал.1 ЗС / и на договор за изработка /чл. 258 и следв. ЗЗД/. Сочените елементи на правоотношението съществуват в неделима връзка.

С оглед посочената правна характеристика на сключения договор искът за съдебно разваляне на договорната връзка е допустим – арг. чл. 87,  ал.3 ЗЗД. В тежест на ищцовата страна е да установи собствената си изправност, вкл. и насрещното виновно и съществено неизпълнение.

 В разпоредбите от раздел ІІ А ответникът е поел задължение да престира в срок от 36 месеца „след откриване на строителна площадка за обекта”, „но не по-късно от 36 месеца от сключване на настоящия договор”.  В разпоредбата на чл.1 от раздел ІІ А  страните са уговорили, че в срок от 36 месеца от откриване на строителната площадка за обекта приобретателят се задължава да въведе в експлоатация целия обект. В разпоредбата на чл. 1 от раздел IV страните отново са определили, че началото на срока за изпълнение съвпада със сключването на договора. Допуснатото противоречие при формулиране  на началния момент на срока следва да бъде отстранено според законовото правило на чл. 20 ЗЗД и най-вече при съобразяване на характера на дължимата престация, обичаите в практиката и добросъвестността. 

Същественото съдържание на дължимата от изпълнителя престация е сведена до изпълнението на СМР. Съобразно нормите на специалния закон – чл.157, ал.1 ЗУТ строителството може да се осъществи от деня на съставяне  на протокола за откриване на строителна площадка и определяне на строително ниво и линия. Действията по чл.157, ал.1 ЗУТ са осъществени на 10.04.2009 год.  Сочената дата е датата, на която изпълнителят е можел да предприеме допустими строителни действия. Противното тълкуване, че срокът за осъществяване на СМР тече от датата на сключване на договора противоречи на добросъвестността. Така според правилото на чл.72, ал.1 ЗЗД уговореният 36 -месечен срок изтича на 10.04.2012 год.  

Страните са включили в договора нарочна клауза, регламентираща фактическите предпоставки за разваляне. Такова съглашение  съставлява нормата на чл.1 от раздел IV на договора, според която договорът се прекратява при забава, продължима повече от 12 месеца от началото на просрочието.  Договорната клауза освобождава развалящия както от нуждата да дава допълнителен срок за изпълнение, така и да доказва значимостта на неизпълнението. Така по волята на страните, съществена е забавата на изпълнителя продължила повече от 12 месеца след уговорения краен срок за изпълнение – т.е. забавата след 10.04.2013 год.  Сочената  съществена забава на изпълнителя е настъпила след датата на предявяване на исковата молба и следва да бъде съобразена от съда по арг. от чл. 235, ал.3 ГПК. Ответникът не  оспорва липсата на изпълнение в уговорения обем и степен на завършеност.

В жалбата са наведени конкретни основания за въззивна ревизия по смисъла на чл. 269 ГПК, сред които на първо място са твърденията за осъществени разпоредителни сделки от приобретателя в полза на трети лица. Придобитите от третите лица права не съставляват пречка за упражняването на потестативното право на разваляне от изправната страна по сделката. Отношенията с третите лица по повод развалянето следва да се уредят при съобразяване на специалното правило на чл. 88, ал.2 ЗЗД.

 Неоснователни са и въззивните доводи, свързани с обективната невъзможност за изпълнение.  Твърденията за наличието на строителна забрана, обусловила спиране на строителството следва да се квалифицират като такива за наличие на непреодолима сила по смисъла на чл. 306 ТЗ. Обективната невъзможност за изпълнение е практическо или правно непреодолимо препятствие, което длъжникът не е могъл и не е  бил длъжен да предвиди, настъпващо след сключване на договора – чл.306, ал.2 ТЗ.

По делото е представен акт обр.10 с дата 26.10.2010 год., който съобразно чл. 7, ал.3, т.10 от НАРЕДБА № 3 от 31.07.2003 г. се ползва с доказателствено значение относно състоянието на строежа при спиране на строителството.  Според разпоредбите на цитирания подзаконов нормативен акт протокол обр.10 се съставя при спиране на строителството поради настъпване на факти и обстоятелства, обуславящи необходимостта от преустановяване на строителната дейност, сред които и смяна на участници в строителството, вкл. и на лицето, упражняващо строителен надзор. Сочената причина за съставяне на акта е изрично формулира в текстовата част на протокола. Следователно – представеният протокол обр.10 не се ползва с доказателствено значение по отношение на факти и обстоятелства, обуславящи обективна невъзможност за изпълнение от строителя. Протоколът има установително значение за състоянието на строежа и няма характера на диспозитивен документ, обективиращ административно волеизявление за спиране на строителния процес. Протоколът не удостоверява твърдяната от страната строителна забрана по смисъла на чл. 1, раздел II А от договора или чл. 198 ЗУТ, която може да бъде наложена единствено със заповед на Кмета или  Министърът на регионалното развитие.

При съвкупната преценка на гореизложеното съдът намира, че претенцията с правно основание чл. 87, ал.3 ЗЗД е основателна. Постановеното в идентичен смисъл решение на ДОС следва да бъде потвърдено в коментираната част.

По претенцията с правно основание чл. 92 ЗЗД: С постановения съдебен акт ДОС е уважил предявената частична претенция за заплащане  на неустойка, дължима съобразно договорната разпоредба на чл.1, раздел IV. В предявената въззивна жалба не се оспорват предпоставките за възникване на неустоечното задължение и неговия размер.  Твърди се единствено погасяването му чрез прихващане с насрещно вземане в размер на сторените полезни разноски за вещта, свързани с проектиране, събаряне, обезопасяване, изкоп, плоча и материали. В сочените предметни предели следва да бъде ограничена и въззивната ревизия по арг. от чл. 269 ГПК.

  ДОС е приел за неоснователно насрещното възражение за прихващане с мотива, че същото е неуточнено.

Въззивният съд съобрази, че ответникът е навел в отговора си изрично възражение за прихващане с вземане „за извършени строителни мероприятия”, с които ищецът „би се обогатил неоснователно”. В допълнителния си отговор страната е уточнила конкретно извършените „разходи и направени инвестиции”.

В изготвения доклад по чл. 375, ал.1 ГПК ДОС не е квалифицирал насрещното вземане и не е разпределил доказателствената тежест по същото. Доколкото въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд  с определение № 351/27.05.2014 год. е дал указания до страните относно възможността да предприемат  дължимите процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания - Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.

 Въззивният съд приема, че ответникът е предявил насрещно възражение за заплащане на подобрения, осъществени до развалянето на учредената суперфиция. Претенцията на ответника е за стойността на извършени от него подобрения в имота на ищеца, а в основата на това субективно право както на добросъвестния, така и на недобросъвестния владелец, а също и на обикновения подобрител на чужд имот, стои принципът за недопустимост на неоснователното обогатяване. Затова и твърденията на ответника за качеството, в което е извършил подобренията и за начина на определяне на обезщетението, което му се следва, не ограничават съда да определи по същество, в съдебния си акт в коя от хипотезите на чл. 72 ЗС, чл. 74 ЗС или чл. 59 ЗЗД отговаря насрещната страна - Решение № 131 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 913/2012 г., I г. о.

На първо място, ответникът е престирал СМР, които касаят реализирането на неговото право на строеж. Съобразно даденото разрешение в Постановление № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., Пленум на ВС при разваляне на придобивното основание подобрителят  се обезщетява като добросъвестен владелец, ако до завършване на подобренията не е узнал за обстоятелство, послужило за отпадане на основанието, и поведението му не е било причина за развалянето на придобивното му основание. С оглед доказаната в производството вина за разваляне на облигационната връзка и минималното изпълнение на дължимите СМР ответникът следва да се обезщетява като недобросъвестен владелец за направените разноски във връзка с реализирането на отпадналите му ограничени вещни права. На основание чл. 74, ал.1 ЗС недобросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, само по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения.

            Отделно от изложеното, престираните СМР касаят и обектите, за които възложителят е запазил вещните си права. За последните е налице единствено сключен договор за изработка, следователно – подобренията не са осъществени от ответника в качеството на владелец. Обезщетяването му следва да се осъществи по правилата на чл. 59 ЗЗД –  насрещната страна дължи да му върне онова, с което се е обогатила, до размера на обедняването.

            Следователно, при всяко положение, изпълнителят има право на по-малката стойност между направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота, вследствие на направените подобрения.

По делото не се спори, че понастоящем в имота е изградена фундаментална плоча на секция А и стоманобетонни стени по регулационната линия. Частичното изпълнение съответства на предвижданията на действащия подробен устройствен план  и съответства на одобрените инвестиционни проекти като отклоненията не са съществени такива по смисъла на чл. 154, ал.2 ЗУТ. Изпълненото законно строителство увеличава стойността на вещта със сумата от 103 000 лева – така заключение на СТЕ, неоспорено от страните по делото.

Ответникът – изпълнител е осъществил разноски, чиято парична оценимост  вещото лице по допуснатата ССЕ е определило в размер на общо 1 096 482, 06 лева, от които 783 329, 55 лева  – осчетоводени задължения и 313 152, 51 лева – неосчетоводени такива. Разноските включват както действителните разходи на изпълнителя, така и установените в производството задължения, водещи до увеличаване на пасива му. Поетите задължения съответстват на осчетоводените вземания при третите лица – съконтрахенти – така заключение на допълнителната СТЕ.

В посочената величина е включено обаче  задължение към „Д К” ЕООД по фактура № 983/11.08.2008 год. във връзка с учредено право на строеж с процесния нотариален акт. Задължението е погасено счетоводно чрез прихващане с вземане за обезщетение по фактура № 6/11.08.2008 год., издадена от ЕТ. Съдът намира, че фактурираното задължение към „Д К” ЕООД не следва да се включва във величината на сторените разноски от ответника. Фактурирането на задължението, респ. на насрещното вземане не касае реално осъществени СМР, нито реално възникнали права или задължения от разпоредителната сделка. Документите са съставени за счетоводни цели във връзка със счетоводното отчитане на прехвърлителния акт и са ирелевантни за определяне на сторените от ответника разноски. С оглед на изложеното, общата величина на сторените разноски следва да бъде намалена със сумата от 649 340, 40 лева като остатъкът възлиза на 447 141, 66 лева.

При съпоставката на вложените средства и увеличената стойност на вещта, съставляваща обогатяването за ищеца, съдът намира, че насрещното вземане на ответника възлиза на 103 000 лева.  Същото надхвърля по размер величината на частично предявеното притезание за неустойка, поради  което претенцията следва да бъде отхвърлена. Решението на ДОС следва да бъде отменено в разглежданата част.

По разноските: На въззивника следва да бъдат присъдени сторените разноски във връзка с отхвърлената претенция по чл. 92 ЗЗД, изразяващи се в заплатена държавна такса по въззивното обжалване в размер на 78, 23 лева и възнаграждение за вещо лице в размер на 150 лева. Общо дължимите разноски възлизат на 228, 23 лева.

Въззиваемата страна е представила доказателства за сторени  разноски във въззивното производство в размер на 150 лева във връзка с изготвянето на СТЕ, назначена по повод насрещното правопогасително възражение за прихващане на неустоечното вземане. Сторените разноски са свързани със защитата по претенция, която е приета за неоснователна, поради което не следва да бъдат присъждани на  въззиваемата страна – ищец.

Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 15/05.02.2014 год., постановено по т.д.№ 30/2013 год. по описа на ОС –Добрич в частта, в която А Д Г, ЕГН **********, действаща като ЕТ с фирмено наименование „А Г - Л В”, ЕИК 124620847 със седалище и адрес на управление гр.Добрич, ул.”Цар Иван Асен” № 5 е осъдена да заплати на „Д К” ЕООД с ЕИК 124519734 със седалище и адрес на управление гр.Добрич, ул.”Д.Петков” № 4, ет.3 сумата от 2000 евро, представляващи договорна неустойка по раздел IV.1 от договор за учредяване на право на строеж, като част от 18 000 евро и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Д К” ЕООД с ЕИК 124519734 със седалище и адрес на управление гр.Добрич, ул.”Д.Петков” № 4, ет.3 против А Д Г, ЕГН **********, действаща като ЕТ с фирмено наименование „А Г - Л В”, ЕИК 124620847 със седалище и адрес на управление гр.Добрич, ул.”Цар Иван Асен” № 5 частичен иск за заплащане на сумата от 2000 евро, представляващи договорна неустойка по раздел IV.1 от договор за учредяване на право на строеж, като част от 18 000 евро поради осъществено прихващане с насрещно вземане за сторените в имота подобрения, на основание чл. 74 ЗС и чл. 59 ЗЗД.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.

ОСЪЖДА „Д К” ЕООД с ЕИК 124519734 със седалище и адрес на управление гр.Добрич, ул.”Д.Петков” № 4, ет.3 ДА ЗАПЛАТИ на А Д Г, ЕГН **********, действаща като ЕТ с фирмено наименование „А Г - Л В”, ЕИК 124620847 със седалище и адрес на управление гр.Добрич, ул.”Цар Иван Асен” № 5 сумата от 228, 23 лева – разноски по въззивното разглеждане на спора.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в 1-месечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                      ЧЛЕНОВЕ: