РЕШЕНИЕ

 

 

 

Номер   177/27.06. 2014 г.                                    град Варна                                                             

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Варненски апелативен съд     Търговско отделение                      Първи състав

на      трети юни                                                                                 Година 2014 в публично заседание в следния състав:

 

                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРА ХРИСТОВА

                                    ЧЛЕНОВE:  ВИЛИЯН ПЕТРОВ          

                                             КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА                                     

Секретар  Д.Ч.

като разгледа докладваното от Мара Христова

в.т. дело номер    248          по описа за 2014 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:                                                       

          Производството е образувано по въззивни жалби на „Д Х” АД гр. Добрич и „Т - И” АД гр. Добрич срещу решение №232/18.12.2013 г. по т.д. №129/2013 г. на Добрички окръжен съд.

          „Д Х” АД гр. Добрич обжалва решението в частта, с която е отхвърлен предявения против „Т - И” АД гр. Добрич иск с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД в размер на сумата от 20 633,32 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата, изчислено на база законната лихва за периода от 11.06.2010 г. до 11.06.2013 година. Навежда оплакване за неправилност на първоинстанционното решение в тази му обжалвана част предвид постановяването му в противоречие с материалния закон. Моли за отмяна на решението в тази му част и постановяване на друго решение от настоящата инстанция, с което се уважи предявения иск

          В депозиран писмен отговор „Т - И” АД гр. Добрич оспорва жалбата, счита я за неоснователна и моли за потвърждаване на първоинстанционния акт в обжалваната му част.

          „Т - И” АД гр. Добрич обжалва същото решение в частта, с която е уважен предявения от „Д Х” АД гр. Добрич против дружеството иск с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД вр. с чл.280 ал.1 ТЗ и на осн. чл.50 ал.1 т.10 предл.2, чл.52 ал.1 и чл.53 ал.1 от устава на „Д Х” АД гр. Добрич и чл.238 ал.2 ТЗ като е прогласена нищожността на сключен между страните договор за заем от 18.11.2008 г., както и в частта, с която въззивникът е осъден да заплати на „Д Х” АД гр. Добрич на осн. чл.55 ал.1 ЗЗД сумата от 75 667 лв., ведно със законната лихва от 12.06.2013 г. до окончателното й изплащане. Навежда оплакване за незаконосъобразност и необоснованост. Счита, че първоинстанционният съд в нарушение на съдопроизводствените правила е допуснал изменение на предявените осъдителни искове по реда на чл.214 ал.1 ГПК, вместо при спазване особените разпоредби на чл.372 ал.2 ГПК, приложими за търговските спорове. Позовава се и на неправилно приложение на материалния закон и в частност на чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. с чл.280 ал.1 ТЗ и чл.236 ал.4 ТЗ. Моли за отмяна на решението в тези части и постановяване на друго от въззивната инстанция, с което изцяло се отхвърлят предявените искове, ведно с присъждане на съдебноделоводни разноски за двете инстанции.

          С писмен отговор въззиваемата страна „Д Х” АД гр. Добрич оспорва жалбата, счита я за неоснователна и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му част. За пръв път в процеса навежда ново основание за нищожност на атакуваната сделка по см. на чл.114 ал.11 ЗППЦК вр. ал.1 до ал.10 на същия член.

          Жалбите са редовни, депозирани в срок от надлежни страни срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което са допустими.

          С оглед наведените от страните оплаквания и правомощията си по чл.269 ГПК досежно допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваните му части, настоящият състав на съда приема следното:

          Производството пред Добрички окръжен съд е образувано по искова молба на „Д Х” АД гр. Добрич против „Т - И” АД гр. Добрич, с която ищецът е предявил първоначално срещу ответника при условията на обективно кумулативно съединяване  искови претенции с правно основание чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. с чл.280 ал.1 ЗЗД и по чл.26 ал.1 предл. 1 ЗЗД вр. с чл.50 ал.1 т.10 предл.2, чл.52 ал.1, чл.53 ал.1 от Устава на  „Д Х” АД и вр. с чл.238 ал.2 ТЗ за прогласяване нищожността на сключен между страните договор за заем от 18.11.2008 г., както и частичен осъдителен иск по чл.55 ал.1 ЗЗД вр. с чл.34 ЗЗД за връщане на сумата от 26 000 лв. от общо дължимите 75 667 лв., като заплатена при начална липса на основание по нищожен договор за заем, и частичен иск по чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата от 4 733,60 лв., обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 11.06.2010 г. до 11.09.2010 г..

          Освен първоначалната искова молба по делото е депозирана и допълнителна искова молба по чл.372 ГПК. С допълнителната искова молба ищецът не е изменил предявените искове съобразно процесуалната възможност, регламентирана с чл.372 ал.2 изр. второ предл. първо ГПК. Това  процесуално право е упражнено за пръв път с писмена молба на л.92 от делото. Видно от съдържанието на същата, позовавайки се на чл.214 ал.1 ГПК, ищецът е увеличил размера на предявения като частичен главен иск от 26 000 лв. на 75 666,23 лв.. както и на предявения частичен акцесорен иск от 4 733, 60 лв. на 20 633,32 лв., като същевременно е изменил исковия период от 11.06.2010 г. до 08.12.2010 г. вместо първоначално посочения в исковата молба период, както и размера на главницата върху която претендира обезщетението за забава вече върху сумата от 180 000 лв.. Със същата молба е въведен и друг период 08.12.2011 г. до 11.06.2013 г., различен от първоначалния, относно обезщетението по чл.86 ал.1 ЗЗД върху главница от 75 666,23 лв..

          В първото по делото съдебно заседание с протоколно определение от 24.10.2013 г. съдът е приел, че искането е своевременно направено, поради което и на осн. чл.214 ал.1 ГПК е допуснал увеличение на главния и акцесорния иск в заявените с молбата размери и периоди. Увеличените искове са разгледани по същество и  съдът се е произнесъл с решението си по тях.

          Настоящият състав на съда намира първоинстанционното решение в частта, с която окръжният съд е уважил главния осъдителен иск за разликата над 26 000 лв. до 75 667 лв., както и в частта, с която е отхвърлил акцесорния иск по чл.86 ал.1 ЗЗД за разликата над 4 733, 60 лв. на 20 633,32 лв. за процесуално недопустимо по следните съображения:

          Според разпоредбите на чл.2 и чл.6 ГПК съдебните производства започват по молба на заинтересуваното лице, като съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат подадената до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. Предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от търсещия защита. Предметът на делото е спорното материално право, така както е индивидуализирано от ищеца в исковата молба чрез страни, основание /юридическите факти/ и петитум. Властен, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, да въведе изменение в заявеното искане е единствено ищецът. Това изменение обаче, се подчинява на предвидените в ГПК ред и преклузивни срокове при съобразяване на особените правила за производството по търговски дела, които правила по арг. от чл.377 ГПК са с приоритет пред общите правила за производството пред първа инстанция. Последните се прилагат по този вид дела, само тогава и доколкото липсват особени правила.

          След като производството пред окръжния съд е по реда на гл. 32 от ГПК т.е. по търговски спор, предприетото от ищеца с молбата му на л.92 от делото изменение на главния иск е следвало да стане с допълнителната искова молба по чл.372 ал.1 и ал.2 ГПК. То следва да отговаря на изискванията на чл.214 ГПК, като отклонението от общото правило се изразява единствено в срока, в който изменението може да бъде заявено – само в срока за допълнителна искова молба – в този смисъл опр. №112/19.02.2014 г. на ВКС по ч.т.д. №3791/2013 г. второ т.о. ТК и опр. №№362/30.04.2010 г. на ВКС по ч.т.д. 156/2010 г. първо т.о. ТК. С първото от посочените определения ВКС изрично е приел в мотивите, че в нормата на чл.372 ал.2 изр. второ ГПК са изброени изчерпателно процесуалните действия на ищеца, упражняването на които се преклудира с изтичане на срока по чл.372 ал.1 ГПК и доколкото производството по търговски спорове не предвижда специални изисквания досежно самото изменение на иска, извън срока за предприемането му, който е срокът за подаване на допълнителна искова молба, то съдът прилага нормата на чл.214 ГПК по отношение на останалите предпоставки и останалите условия, извън този срок, на които изменението на иска следва да отговаря. Следователно заявеното от ищеца „Д Х” АД гр. Добрич увеличение на размера на главния иск извън срока по чл.372 ал.2 ГПК се явява преклудирано. Осъдителната искова претенция за главницата е предявена първоначално като частичен иск. Предявяването на този иск в пълния му размер става чрез увеличение на иска, което по същество съставлява предявяване на допълнителен иск относно тази част на спорното право, която не е била предявена с първоначалния иск /Решение №63/28.05.2010 г. по т.д. №637/2009 г. на ВКС първо т.о. ТК, постановено по реда на чл.290 ГПК/. Ето защо съдът приема, че в случая се касае за изменение на предявения иск чрез предявяване на допълнителен петитум относно непредявената с първоначалната искова молба част от спорното право, която хипотеза се обхваща от нормата на чл.372 ал.2 изр. 2 предл. първо ГПК.

            Като е приел изменението за допустимо и на това основание след това първоинстанционният съд е постановил решението си, с което е уважил предявения иск за главницата в пълен размер, съдът е постановил в частта за разликата над 26 000 лв. до 75 667 лв. недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено в тази му част, а производството в същата част бъде прекратено.

          На посоченото по-горе в мотивите основание недопустима се явява и исковата претенция с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД, предявена допълнително с молбата на ищеца на л.92 от делото за разликата над 4 733,60 лв. до 20 633,32 лв..

Съдът я намира за недопустима и на още едно основание. Видно от петитума на исковата молба ищецът претендира обезщетение за забавено плащане на главницата за период от 11.06.2010 г. до 11.09.2010 г. в размер на сумата от 4 733,60 лв., частичен иск от 50 000 лева. С молбата на л.92 ищецът е увеличил този иск само до размера на сумата от 20 633,32 лв., като едновременно с това е визирал нови два периода на забава, различни от посочения в исковата молба период, както и две различни главници, върху които претендира обезщетението за забавено плащане. С петитума на исковата молба ищецът е поискал от съда да осъди ответната страна да му заплати сумата от 26 000 лв., част от дължима главница, а в същото време с молбата за увеличение претендира обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху главница от 180 000 лв., но за друг период, както и върху главница от 75 667 лв. също за друг период. Настоящият състав приема, че по този начин ищецът е въвел нов обективно съединен осъдителен иск, което е недопустимо дори и по реда на чл.372 ал.2 ГПК.

          Предвид изложеното, обжалваното решение следва да се обезсили и в  отхвърлителната му част за разликата над 4 733,60 лв. до 20 633,32 лв., като постановено по недопустим иск, а производството в тази му част – да се прекрати.

          С исковата молба ищецът е въвел в процеса две основания за нищожност на осн. чл.26 ал.1 ЗЗД на сключения между него и ответника договор за заем от 18.11.2008 г.. Едва с отговора на въззивната жалба на „Т - И” АД гр. Добрич ищецът – въззиваем по тази жалба е въвел ново трето основание за нищожност, изразяващо се в противоречие на сключената заемна сделка с императивната разпоредба на чл.114 ал.11 от ЗППЦК, според която сделките, извършени в нарушение на чл.114 ал.1 до ал.10 от ЗППЦК са нищожни. Окръжният съд не е бил своевременно сезиран, не го е разгледал, поради което и въвеждането му като част от предмета на спора пред настоящата инстанция е недопустимо. Предвид горното съдът не дължи произнасяне по иска по чл.26 ал.1 ЗЗД на това основание и го оставя без разглеждане.

          Първото наведено основание за нищожност на договора за заем е поради противоречието му с чл.280 ал.1 ТЗ. В исковата молба се твърди, че от 15.10.2007 г. ищцовото холдингово дружество няма участие, нито осъществява под някаква форма контрол над ответното дружество т.е. считано от тази дата същото не се явява дъщерно на холдинга. Поради това и съобразно разпоредбата на чл.280 ал.1 ТЗ холдинговото дружество, каквото е ищецът, не може да предоставя заем на ответника, загубил правната си характеристика на дъщерно дружество на същия холдинг.

          Страните не спорят относно факта на възникване между тях по силата на сключения на 18.11.2008 г. договор облигационна връзка по предоставяне на паричен заем. Не се спори също, а и от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът съобразно регистрирания предмет на дейност и цел е холдингово дружество под формата на акционерно дружество по см. на чл.277 ал.1 ТЗ, осъществяващо и собствена търговска дейност. Освен това е и публично дружество по см. на ЗППЦК. Разпоредбата на чл.277 ал.2 ТЗ предвижда участие на холдинговото дружество в капитала на дъщерните дружества с цифрова величина, съответстваща най – малко на 25% от собствения му капитал.

          Страните спорят дали ответникът към датата на сключване на договора за кредит и дъщерно дружество на ищеца.

          Според дефиницията на чл.277 ал.3 ТЗ дъщерно дружество е това, в което холдинговото дружество притежава или контролира пряко или непряко 25% от акциите или дяловете или може да определя пряко или непряко повече от половината от членовете на УС. От събраните по делото доказателства – оповестяване за „Д Х” Ад /л.119/ се установява че от 18.10.2007 г. „Д Х” АД е престанало да упражнява контрол върху дъщерното дружество „Т - И” АД поради продажба на инвестицията. Поради това консолидираният баланс на „Д Х” АД представлява самостоятелен отчет на предприятието – майка, тъй като към края на периода 31.12.2007 г. то е загубило контрола над всички свои дъщерни дружества. По тази причина консолидираният отчет за доходите обединява консолидирания отчет за доходите за деветмесечието на 2007 г. и индивидуалния отчет за доходите на „Д Х” АД за четвъртото тримесечие на 2007 г. /л.119/. Този факт се установява и от представените по делото и приети като доказателства два броя справки за инвестициите на „Д Х” АД в дъщерни, смесени, асоциирани и други предприятия /л.120 и л.121/. Видно от справката на л.120 за периода от 01.01.2007 – 30.09.2007, ответникът фигурира в р.А т.1 с процент на инвестицията на дружеството-майка от 51,02, а в справката на л.121, отнасяща се за периода от до 31.12.2007 г. не фигурира, като под размер на инвестицията е отразена обща сума „0”.

          Дъщерното дружество не е някакъв самостоятелен вид търговско дружество. Това което го квалифицира като дъщерно е единствено факта на неговата обвързаност с холдинговото дружество т.е. когато настъпи факта на придобиване на изискваното от закона чл.277 ал.3 ТЗ участие в капитала или правото на холдинга да определя мнозинството от членовете на УС. Обратното означава, че при промяна на горепосочените факти било в намаляване процента на инвестицията на холдинга в капитала на дъщерното дружество под минимално изискуемия процент от капитала /25%/ или загубване правото на холдинга да определя мнозинството от управителния му орган, дружеството не е вече дъщерно по смисъла на закона.

          Търговският закон в чл.278 ал.1 и ал.2 ТЗ определя предмета на холдинговото дружество. В обхвата на дейността на холдинга се включва и „финансиране на дружества, в които холдинговото дружество участва” - чл.278 ал.1 т.4 ТЗ. Видно от доказателствата по делото, такава дейност е включена и в предмета на дейност на ищеца „Д Х” АД. При систематичното тълкуване на тази норма с нормите на чл.280 ал.1 и ал.2 ТЗ се налага извода, че под финансиране следва да се разбира и финансиране на дъщерните дружества на холдинга, която дейност съответства на целта на холдинга да участва в други дружества /дъщерни дружества/. Предоставянето на кредити на дъщерните дружества се отнася именно към този вид финансиране. Извършването на кредитна дейност по занятие обаче, според българското законодателство /ЗКИ/ се извършва само от търговски банки и небанкови финансови институции. Следователно и по арг. от чл.280 ал.1 ТЗ законът допуска по изключение извършването на кредитна дейност от холдингово дружество, но единствено и само по отношение на дъщерните му дружества като кредитополучатели. Нормата е императивна, поради което кредитна сделка, сключена от холдингово дружество в нарушение на чл.280 ал.1 ТЗ е нищожна по см. на чл.26 ал.1 предл. първо ЗЗД.

          След като към датата на сключване на договора за заем от 18.11.2008 г. между „Д Х” АД като заемател и „Т - И” АД, като заемополучател, последното дружество не е дъщерно на холдинговото, сделката е нищожна на осн. чл.26 ал.1 пр. 1 ЗЗД вр. с чл.280 ал.1 ТЗ., поради което на това наведено от ищеца основание иска е основателен и се уважава.

          Нищожността на кредитна сделка, сключена между холдинг и дружество, което не е дъщерно на холдинга, не може да бъде призната за действителна по силата на разпоредбата на чл.236 ал.4 ТЗ. Специалната императивна разрешителна норма на чл.280 ал.1 ТЗ за кредитиране само на дъщерни дружества е същевременно и забранителна за кредитиране на търговски дружества извън групата на холдинга, поради което приложението на чл.236 ал.4 ТЗ за сделки, сключени в нарушение на тази забрана, следва да се счита изключено. Това е така, защото с чл. 236 ал.1 до ал.3 ТЗ законодателят е въвел задължителни изисквания за сключване на някои видове сделки от акционерно дружество, липсата на които е предпоставка за ангажиране отговорността на лицето или лицата, които са ги сключили. С оглед сигурността на търговския оборот по изключение законът признава тези сделки за действителни. При сделка обаче сключена в противоречие с чл.280 ал.1 ТЗ от холдингово акционерно дружество, каквото е ищецът, не са  въведени законови предпоставки, при осъществяването на които да е възможно правните й последици да се заздравят. Ето защо и с оглед спецификата на холдинга разширителното тълкуване на чл.236 ал.4 ТЗ е недопустимо.

          С оглед изложеното  без значение се явява обстоятелството дали за сключване на процесния договор за заем е налице или липсва валидно взето решение от членовете на съвета на директорите на „Д Х” АД. Видно от доказателствата по делото, с устава на холдинга  - чл.50 ал.1 т.10 и в съответствие с диспозитивната разпоредба на чл.236 ал.1 ТЗ измежду другите правомощия на СД е предвидено и предоставянето на кредити.  Липсват доказателства заседанието на СД от 10.11.2008 г. да е  проведено и решението по т.2 от протокола да е взето при наличие на изискуемите от Устава на дружеството и чл.238 ал.1 и ал.2 ТЗ съответно кворум и мнозинство. В протокола не е отразен броя на присъствалите членове на СД. Същият е без подписите на присъствалите с изключение само на един подпис, като в протокола не е отразено и с колко гласа е прието решението по т.2 за сключване на договор за заем с „Т - И” АД. Ето защо, съдът приема, че действително липсва валидно взето решение от СД и съгласно чл.236 ал.4 ТЗ сделката би била действителна, ако не се касаеше за сделка за кредит, сключена от холдингово дружество в нарушение на чл.280 ал.1 ТЗ, имащо за правна последица нищожност на сделката, но на това законово основание, за което важи казаното по-горе в мотивите.

          Предвид това и с оглед обстоятелството, че ищецът е въвел две основания за нищожност на сключен между страните договор за заем от 18.11.2008 г. - по чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. с чл.280 ал.1 ЗЗД и по чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. с чл.50 ал.1 т.10 предл.2, чл.52 ал.1, чл.53 ал.1 от Устава на  „Д Х” АД вр. с чл.238 ал.2 ТЗ в условие на кумулативност, исковата претенция на наведеното второ основание за нищожност съдът намира за неоснователна и я отхвърля.

          За всяка от страните по нищожната сделка, престирала в изпълнение на задължението си по сделката, прогласена за нищожна на осн. чл.26 ал.1 ЗЗД, се поражда субективното право да претендира връщане на даденото, което свое субективно право ищецът е упражнил с иска по чл.55 ал.1 ЗЗД. Правото на реституция намира основанието си в института на неоснователното обогатяване и е законодателен израз на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване. Нищожността на сделката попада в приложното поле на първата хипотеза на чл.55 ал.1 ЗЗД, а именно – получено при начална липса на основание. Страните не спорят, а и от събраните доказателства се установява, че заемателят е получил заетата по нищожния договор за заем сума от 180 000 лв., от която сума не е върнал на ищеца остатъка от 75 667 лв., получен след приспадане на върнатите на ищеца преди завеждане на исковата молба суми. Исковата осъдителна претенция за главницата предвид изложеното по-горе в мотивите съображения на съда за недопустимото й изменение, е предявена частично за сумата от 26 000 лв.. Тази сума е дължима от ответната страна, като заплатена при начална липса на основание с оглед прогласяване нищожността на договора за заем от 18.11.2008 г. на осн. чл.26 ал.1 ЗЗД, поради което частичния иск следва да се уважи.

          Акцесорното вземане по чл.86 ал.1 ЗЗД за обезщетение за забавено плащане по правило следва съдбата на главното вземане. Ищецът е предявил частичен иск за обезщетение за забава за сумата от 4 733,60 лв. от 50 000 лв. за периода от 11.06.2010 г. до 11.09.2010 г.. Съгласно чл.86 ал.1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Прогласяване нищожността на процесния договор за заем е предпоставка за възникване изискуемостта на вземането за главницата и то от момента на предоставянето на заема на  ответната страна. Изискуемостта обаче, не поставя длъжника автоматично в забава, тъй като липсва определен ден за изпълнение. Съгласно чл.84 ал.2 ЗЗД, когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора. Характер на такава покана има исковата молба, поради което съдът намира исковата претенция по чл.86 ал.1 ЗЗД за обезщетение за забавено плащане за неоснователна и я отхвърля.

          Предвид изложеното дотук в мотивите на решението и съответстващия на тях краен резултат, настоящият състав намира първоинстанционното решение и за частично неправилно. Същото следва да се отмени по кумулативно предявения иск по чл.26 ал.1 ЗЗД вр. с чл.50 ал.1 т.10 предл.2, чл.52 ал.1, чл.53 ал.1 от Устава на  „Д Х” АД вр. с чл.238 ал.2 ТЗ и вместо него се постанови друго решение, с което предявения на това основание иск се отхвърли като неоснователен.

          С оглед недопустимостта на решението в осъдителната му част относно главницата за разликата над 26 000 лв. до 75 667 лв., както и недопустимостта му в отхвърлителната част за разликата над 4 733,60 лв. до 20 633,32 лв. по акцесорния иск за обезщетение за забавено плащане, като постановено по недопустимо увеличени искове, решението следва да бъде обезсилено в тези му части, а производството в същите части – да се прекрати.

          В останалите му обжалвани части, като правилно, първоинстанционното решение следва да се потвърди.

          С оглед изхода на делото в настоящата инстанция решението на окръжния съд следва да се отмени и в частта му за разноските.

          На осн. чл.78 ал.1 ГПК на ищеца следва да се присъдят сторените от него разноски за първата инстанция в размер на сумата от 1 993,05 лв., а за въззивната инстанция – 759,39 лева или общо сумата от 2 752,44 лв.

          На осн. чл.78 ал.3 и ал.4 ГПК на ответника следва да се присъдят направените от него разноски за първа инстанция от 4 152,30 лв., а за въззивната инстанция – 3 579,49 лв. или общо сумата от 7 731,79 лева.

          След компенсация на горните суми на ответника се присъждат разноски за двете инстанции в размер на сумата от 4 979,35 лева.

          Водим от горното, съдът

 

                                      Р  Е  Ш  И  :

 

          ОБЕЗСИЛВА решение №232/18.12.2013 г. по т.д. №129/2013 г. на Добрички окръжен съд в осъдителната му част относно главницата по иска с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД за разликата над 26 000 лв. до 75 667 лв., както и в отхвърлителната му част за разликата над 4 733,60 лв. до 20 633,32 лв. по акцесорния иск по чл.86 ал.1 ЗЗД за обезщетение за забавено плащане, като постановено по недопустимо увеличени искове,  и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тези му части.

          ОТМЕНЯ решението в частта, с която е уважен иска по чл.26 ал.1 ЗЗД на основание чл.50 ал.1 т.10, предл. 2, чл.52 ал.1 и чл.53 ал.1 от устава на „Д Х” АД гр. Добрич и чл.238 ал.2 от ТЗ и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

          ОТХВЪРЛЯ  като неоснователен иска по чл.26 ал.1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за заем от 18.11.2008 г. между „Д Х” АД гр. Добрич и „Т - И” АД гр. Добрич на осн. чл.50 ал.1 т.10, предл. 2, чл.52 ал.1 и чл.53 ал.1 от устава на „Д Х” АД гр. Добрич и чл.238 ал.2 от ТЗ.

          ПОТВЪРЖДАВА решението в частта, с която е прогласена нищожността на договор за заем от 18.11.2008 г. между „Д Х” АД гр. Добрич и „Т - И” АД гр. Добрич на осн. чл.26 ал.1 ЗЗД вр. с чл.280 ал.1 ТЗ; в частта, с която „Т - И” АД гр. Добрич е осъдено да заплати на „Д Х” АД гр. Добрич на осн. чл.55 ал.1 ЗЗД сумата от 26 000 лв., предявена частично от 75 667 лв., ведно със законната лихва, считано от 12.06.2013 г., както и в частта, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от „Д Х” АД гр. Добрич против  „Т - И” АД гр. Добрич иск по чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата от 4 733,60 лв..

          ОТМЕНЯ решението в частта му за разноските и ПОСТАНОВЯВА:

          ОСЪЖДА „Д Х” АД, ЕИК 124087299, гр. Добрич, бул. „25-ти септември” 43, да заплати на осн. чл.78 ал.3 и ал.4 ГПК и по компенсация на „Т - И” АД, ЕИК 124061429, гр. Добрич, бул. „25-ти септември” 43, сумата от 4 979,35 лв., разноски за двете инстанции.

          Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                ЧЛЕНОВЕ:1.

 

                                                                                      2.