Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

186/14.07.2016г.                             гр.Варна

 

В     И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А

 

Апелативен съд   -  Варна                           търговско   отделение

на  четиринадесети юни                                                 Година 2016

в  открито   заседание в следния състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  В.Аракелян

ЧЛЕНОВЕ:  А.Братанова

                                                                             М.Недева

 

при секретар : Д.Ч.

като разгледа докладваното от съдия Недева в.т.дело № 251   по описа за 2016 година, за да се произнесе, съобрази следното:

Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.

Образувано е  по подадена въззивна жалба от Т.А.Ч. *** против решение № 136/19.02.2016г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение, постановено по т.д. № 14/2015г., с което  са отхвърлени  предявените от него  срещу „ТЕХНОФЕР” ООД, ЕИК 103780065, със седалище и адрес на управление гр. В., район „Аспарухово”, Южна Промишлена Зона, представлявано от управителя П С Д искове с правно основание чл.240, ал.1 и 2 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, за осъждане на ответното дружество  да му заплати  сумата от  45 000 лв, представляваща общия размер на подлежащ на връщане заем, предоставен по сключен между страните договор за заем от 17.10.2002г., сумата от  49 500 лева, представляваща общия размер на дължимата съгласно чл.3 от сключения между страните договор за заем от 17.10.2002г. договорна лихва от 11% годишно върху заетата сума от 45 000 лв. за периода от 17.10.2002г. до 17.10.2012г., вкл., сумата от 67 567,99 лв, представляваща общия размер на дължимата съгласно чл.4, ал.3 от сключения между страните договор за заем от 17.10.2002г. договорна лихва от 33% годишно върху общата главница от 94 500 лв. за периода от 18.10.2012г. до 18.12.2014г., вкл., както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху общата главница от 94 500 лв., считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.01.2015г., до окончателното й плащане, като неоснователни и с което е осъден да заплати на ответното дружество сумата от 6 400 лева , представляваща сторени разноски за производството по делото, на основание чл.78, ал.3 от ГПК. По съображения, подробно изложени в жалбата, моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявените искови претенции. В условията на евентуалност – да уважи иск, с който да бъде осъдено ответното дружество да му заплати сума в размер на 15 526,85лв, представляваща главница по предоставен на дружеството заем на 17.10.2002г, лихва за период от 17.10.2002г. до 17.10.2012г. в размер на 13 307,80лв, както и лихва в размер на 20 616,77лв, дължима за периода от 18.10.2012г.до 18.12.2014г. вкл., а също и дължимото възнаграждение за адв.хонорар.

Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна и моли съда да потвърди обжалвания съдебен акт като правилен и законосъобразен.

Съдът, за да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено следното :

Предявени са в условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл.240 ал.1 и 2 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД за връщане на сумата от 45 000 лв, представляваща подлежащ на връщане заем, предоставен по сключен между страните договор за заем от 17.10.2002г., за заплащане на сумата 49 500 лв, дължима съгласно чл.3 от сключения между страните договор за заем от 17.10.2002г. договорна лихва от 11% годишно върху заетата сума от 45 000 лв. за периода от 17.10.2002г. до 17.10.2012г., вкл.; за заплащане на сумата 67 567,99 лв, дължима съгласно чл.4, ал.3 от сключения между страните договор за заем от 17.10.2002г. договорна лихва от 33% годишно върху общата главница от 94 500 лв. за периода от 18.10.2012г. до 18.12.2014г., вкл., както и за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху общата главница от 94 500 лв., считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.01.2015г., до окончателното изплащане на задължението.

В условията на евентуалност в настоящото въззивно производство е направено искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 15 526,85лв, остатък от главница по предоставен на дружеството заем на 17.10.2002г. общо в размер на 45 000лв ; лихва за период от 17.10.2002г. до 17.10.2012г. в размер на 13 307,80лв, както и лихва в размер на 20 616,77лв, дължима за периода от 18.10.2012г. до 18.10.2014г. вкл., ведно с разноски за двете инстанции. Претендираните евентуално суми са част от заявената първоначално искова претенция.

От събраните по делото доказателства се установява следната фактическа обстановка :

На 15.10.2002г. в гр.Варна е проведено общо събрание на съдружниците в „Технофер” ООД, гр.Варна – Т.А.Ч. и Пейчо И. Овчаров, притежаващи целия капитал на дружеството, на което е взето решение „Технофер” ООД да закупи за сумата от 40 000лв склад, построен върху имот пл.№ 30 по плана на Южна промишлена зона в гр.Варна, собственост на ЕТ „Технофер – Пейчо Овчаров”, гр.Варна. За финансиране на покупката съдружниците възложили на Т.А.Ч. осигуряване на необходимите средства в размер на 45 000лв, като част от тази сума е била предвидена за заплащане на нотариалните такси и за ремонт на имота след придобиването му. Съдружникът Ч. е упълномощен да действа от името на дружеството, като сключи договор за заем, вкл. и сам със себе си и да договори условията за връщане на заема, но за период не по-малък от 10 години от получаването му. В т.3 от взетите решения съдружниците се съгласили, че при забава след изтичане на десетгодишния срок на заема и в случай на непогасяването му закупеният имот да се прехвърли изцяло в собственост на заемодателя, заедно с извършените в него подобрения и чист от вещни тежести.

В изпълнение на взетите решения, на 17.10.2002г. е сключен процесният договор за заем със заемодател Т.А.Ч. и кредитополучател „Технофер” ООД, гр.Варна, по силата на който заемодателят предоставил на кредитополучателя сумата от 45 000лв за покупка и ремонт на склада. В чл.3 е договорена лихва в размер на 11 % годишно. Кредитополучателят се задължил да погаси заема и дължимата лихва в срок до 10 години, считано от 17.10.2002г., т.е. – към 17.10.2012г. При забава след този срок страните се договорили да бъде заплащана лихва в размер на 33 % годишно върху целия размер на остатъка от неиздължената сума от главница и лихви, считано от 18.10.2012г. Съгласно чл.5 от договора при забава след договорения срок 17.10.2012г. и продължаване на тази забава повече от три години, кредитополучателят ще погаси изцяло задължението си към заемодателя чрез прехвърляне на собствеността върху недвижимия имот без вещни тежести. В този смисъл на уговорката по чл.5 от договора страните са придали силата на предварителен договор за покупко-продажба.

Още на 17.10.2002г. е изповядана прехвърлителната сделка досежно складовото помещение, видно от нот.акт № 37, т.ІІ, рег.№ 3557, дело № 259/2002г. на нотариус Петранка Димитрова с рег. № 332 на НК с РД – РС Варна. Продажната цена на имота е 39 991,90лв, която се равнява и на данъчната оценка на предмета на продажбата.

Възражението на ответното дружество за неавтентичност на договора за заем от 17.10.2022г., както и на протокола от общо събрание на съдружниците на „Технофер” ООД от 15.10.2002г., с оглед заключението на приетата пред първата инстанция съдебно-графологична експертиза, е неоснователно. Съгласно представения от ответника Разходен касов ордер от 31.12.2004г. – л.137 дружеството е възстановило на ищеца Ч. „временна финансова помощ” в размер на 39 991,90лв. Неоснователно е твърдението на въззивника, че след като този касов ордер няма номер, както и данни за лицето, което го е издало и подписало, той не доказва частично погасяване на заетите от дружеството средства. Дори и да не съдържа изискуемите от закона реквизити, този РКО съдържа признание, волеизявление на ищеца Ч. за получаване на посочената в него сума, още повече, че автентичността на писменото доказателство не е  оспорвана. При това положение настоящият състав приема от фактическа страна за доказано обстоятелството, че заемът от 45 000лв е предоставен на ответното дружество, съгласно новелата на чл.6 от договора и заключението на в.лице по ССчЕ за липсата на данни дружеството да е разполагало с 39 991,90лв от други източници,  както и че сумата от 39 991,90лв / равняваща се на покупната цена на складовото помещение, респ. – на неговата данъчна оценка/ е възстановена на ищеца Ч.. Твърдението на въззивника, че сумата от 39 991,90лв представлява дадена от ищеца Ч. на ответното дружество друга сума по друг краткосрочен договор за заем остава недоказано.

От заключението на приетата пред първата инстанция ССчЕ  се установява още, че за процесния период липсва пълен счетоводен архив на дружеството, поради което не може да се установи дали и кога полученият заем е осчетоводен. Към 01.01.2003г. кредитното салдо на дружеството по сметка 499 „Кредитори” е в  размер на 39 991,90лв. С изплащане на сумата по РКО от 31.12.2004г. в същия размер задължението по сметка   499 е закрито, което е дало основание на в.лице да предположи, че остатъка от 5 008,10лв е възстановен на заемодателя още през 2002г.

Събрани са по делото и други доказателства, като договор от 17.04.2003г. между ищеца Ч., И П О и П И. О, годишни данъчни декларации на ищеца за процесния период и др., които стоят извън предмета на доказване и за които съдът няма задължението да се произнася поради тяхната ирелевантност.

Горната фактическа установеност налага извода за частична основанелност на предявената искова претенция по следните съображения :

Между страните по спора е възникнало валидно облигационно отношение, с правопораждащ го ЮФ - сключения договор за заем от 17.10.2002г. От съвкупния анализ на относимите доказателства съдът стигна до извода, че сумата от 45 000лв реално е предадена на дружеството – кредитополучател, като част от нея е използвана за закупуване на складовото помещение, находящо се в Южна промишлена зона на гр.Варна, а именно – 39 991,90лв. Страните по договора са уговорили срокове и начин на връщане на заетата сума, като в чл.5 са постигнали съгласие при забава след договорения срок – 17.10.2012г. и продължаване на тази забава повече от три години, т.е. – след 17.10.2015г. кредитополучателят да погаси изцяло задължението си към заемодателя чрез прехвърляне на собствеността върху закупения недвижим имот. Настоящият състав намира, че тази клауза не съставлява новиране на задължението, в хипотезата на обективна новация, той като за приложението на този институт е необходимо изрично волеизявление, каквото в случая липсва. Възражението на ответника по иска за нищожност на уговорените лихви поради противоречието им със закона и морала е неоснователно. Преди всичко лихвите не съставляват обезщетение за вреди от забавено изпълнение, в който случай спрямо тях биха били приложими критериите за недействителност на мораторната неустойка, установени в задължителната и тълкувателна съдебна  практика, а представляват възнаградителни лихви по смисъла на чл.240 ал.2 ЗЗД. Техният размер е договорен в резултат на свободно формирана и изразена воля на търговеца. Неоснователно е и възражението на ответното дружество за изтекла в негова полза погасителна давност, тъй като падежът на главното задължение е договорен на 17.10.2012г., а исковата молба е подадена в съда на 05.01.2015г.

По размера на претенцията :

За периода 17.10.2002г. – 31.12.2004г. възнаградителната лихва е в размер на 10 931,25лв / 45 000х0,11х2 + 45 000х0,11/12х2,5 = 9 900 + 1031,25лв/. С извършеното плащане на 31.12.2004г. първо е погасена лихвата от 10 931,25лв, а с оставащата сума  е погасена и главница в размер на 29 060,65лв. Към 01.01.2005г. остава непогасена главница в размер на 15 939,75лв. За периода 01.01.2005г. – 17.10.2012г. възнаградителната лихва е в размер на 13 807,81лв / 15 939,75х0,11х7 + 15 939,75х0,11/12х10,5 = 12 273,61 + 1 534,20/. За периода от 18.10.2012г. до 18.12.2014г. /според петитума на въззивната жалба/  се дължи възнаградителна лихва от 33 % годишно върху главница от 29 747,56лв / 15 939,75лв + 13 807,81лв/

в размер на 21 269,51лв / 29 747,56х0,33х2 + 29 747,56х0,33/12х2=19 633,39лв + 1 636,12лв/. В тези размери претенциите за главница и лихви се явяват основателни и доказани. Доколкото обаче съдът е длъжен да се съобрази с диспозитивното начало в процеса, исковите претенции се уважават в размерите, посочени във въззивната жалба, а именно :

- 15 526,85лв, представляващи остатък от главница по предоставен на дружеството заем на 17.10.2002г. общо в размер на 45 000лв;

- лихва за периода от 17.10.2002г. до 17.10.2012г. в размер на 13 307,80лв,  както и

- лихва в размер на 20 616,77лв, дължима за периода от 18.10.2012г. до 18.12.2014г. вкл.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на ищеца се дължат разноски за двете инстанции в размер на 3 508,97лв, платими при условията на чл.38 ал.1 т.2 вр.ал.2 от ЗАдв. На ответника се дължат разноски за двете инстанции в размер на 8 616,42лв. Или изчислени по компенсация на ответника се дължат разноски в размер на 5 107,45лв.

Водим от горното, съдът

 

                            Р       Е       Ш      И       :

 

ПОТВЪРЖДАВА  решение № 136/19.02.2016г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение, постановено по т.д. № 14/2015г. в следните части :

- в частта, в която е отхвърлен иска на Т.А.Ч. срещу „Технофер” ООД за осъждане на ответника да му заплати  подлежащ на връщане заем, предоставен по сключен между страните договор за заем от 17.10.2002г., за горницата над 15 526,85лв. до претендираните 45 000лв.;

-  в частта, в която е отхвърлен иска на Т.А.Ч. срещу „Технофер” ООД за осъждане на ответника да му заплати  дължимата съгласно чл.3 от сключения между страните договор за заем от 17.10.2002г. договорна лихва от 11% годишно върху заетата сума от 45 000 лв. за периода от 17.10.2002г. до 17.10.2012г., за горницата над 13 307,80лв до претендираните 49 500лв., 

- в частта, в която е отхвърлен иска на Т.А.Ч. срещу „Технофер” ООД за осъждане на ответника да му заплати  дължимата съгласно чл.4, ал.3 от сключения между страните договор за заем от 17.10.2002г. договорна лихва от 33% годишно върху общата главница от 94 500 лв. за периода от 18.10.2012г. до 18.12.2014г., вкл. за горницата над 20 616,77лв. до претендираните 67 567,99лв.,

 

- както и в частта, с която ищецът Т.А.Ч. е осъден да заплати на ответника „Технофер” ООД разноски по делото в размер на 5 107,45лв, изчислени по компенсация за двете инстанции.

ОТМЕНЯ  решението в останалите обжалвани части, като вместо него

                                      П О С Т А Н О В Я В А  :

 

ОСЪЖДА „Технофер” ООД, ЕИК 103780065, със седалище и адрес на управление гр. В., район „Аспарухово”, Южна Промишлена Зона, представлявано от управителя П С Д да заплати на Т.А.Ч., с ЕГН **********,*** следните суми :

- 15 526,85лв, представляващи част от подлежащ на връщане заем, предоставен по сключен между страните договор за заем от 17.10.2002г.;

- 13 307,80лв, представляващи  дължимата съгласно чл.3 от сключения между страните договор за заем от 17.10.2002г. договорна лихва от 11% годишно върху заетата сума от 45 000 лв. за периода от 17.10.2002г. до 17.10.2012г., както и

- 20 616,77лв, представляващи дължимата съгласно чл.4, ал.3 от сключения между страните договор за заем от 17.10.2002г. договорна лихва от 33% годишно  за периода от 18.10.2012г. до 18.12.2014г., вкл.

Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му на страните при условията на чл.280 ал.1 ГПК.

 

 

 

 

 

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ :                          ЧЛЕНОВЕ :