Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  №179

 

Гр.Варна, 16.07.2019г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение в публичното съдебно заседание на трети юли през двехиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ВИЛИЯН ПЕТРОВ 

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ДАРИНА МАРКОВА

МАРИЯ ХРИСТОВА

       

           При участието на секретаря Ели Тодорова   

             Като разгледа докладваното от съдията Дарина Маркова в.търг.дело № 265 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, образувано по жалба на Д.К.С., С.Х.Н. и Х.С.Н., срещу решение № 9 от 17.01.2019г. по търг.дело № 38/16г. по описа на Силистренски ОС, с което са отхвърлени предявените от тях срещу „Банка ДСК“ ЕАД със седалище гр.София иск с правно основание чл.167 ал.3 от ЗЗД за установяване на недействителност на ипотечен договор, сключен на 24.10.2007г., обективиран в нотариален акт № ХХХ, том ХХХІ, рег.№ ХХХХ, дело № ХХХХ/ХХг. по описа на нотариус № 307 НК, поради подписването му без участие на един от собствениците на имота – Община Силистра, и предявеният в отношение на евентуалност иск на основание чл.171 във връзка с чл.107 ал.1 изр.2 от ЗЗД за установяване че не дължат, присъденото по заповедното ч.гр.дело № 2713/10г. на РС – Силистра задължение, тъй като то е такова след подновяване спрямо тях на обезпечения дълг, за което подновяване не са давали съгласие и което подновяване не е вписано към ипотечния договор в имотния регистър и отделно, тъй като присъденото задължение не съответства на обезпеченото от тях задължение.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон.

Оспорва изводите на съда, че не е доказана собствеността на Община Силистра върху имота с идентификатор 00895.502.1790 и че към датата на сключване на договора за ипотека – 24.10.2007г. същият имот е държавен, защото е описан като такъв в нотариалния акт. По отношение на евентуалния иск оспорва извода на съда, че не е налице новация по договора за ипотека от 24.10.2007г.

Излагат, че ипотекираната масивна жилищна сграда, находяща се в с.Айдемир, е построена по учредено през 1992г. право на строеж върху държавно тогава дворно място. Сочат че след установяване на два вида обществена собственост – държавна и общинска, всички застроени парцели и имоти частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство, от 01.07.2006г. преминават в собственост на общините /§ 42 от ЗИД ЗОС/. Твърдят че по силата на закона земята под процесната ипотекирана къща, представляваща имот с идентификатор 00895.502.1790 е станала общинска собственост. Твърдят че към 24.10.2007г., когато е сключен договора за ипотека, община Силистра като собственик на земята и съответно на частта от къщата, която е построена извън даденото право на строеж е следвало да даде съгласие за учредяване на ипотека върху къщата, а липсата на това съгласие води до извод за основателност на предявения от тях иск.

Твърдят че по второто искане в евентуалния иск за установяване на нетъждественост на присъденото задължение с обезпеченото задължение съдът не се е произнесъл.

Твърдят, че не е взето предвид и новото обстоятелство, че вземането на банката не е прието в производството по несъстоятелност на „Рашка Трейдинг“ ЕООД, от което правят извод, че банката е лишена от право на принудителното му събиране както по специалния ред по ТЗ спрямо несъстоятелния длъжник, така и по общия ред на ГПК спрямо него, поради което и ипотекарните длъжници не дължат.

Оспорват извода на съда за липса на новация, обоснован с липса на поемане на нови задължения от кредитополучателя в анекс № 1. Твърдят, че съда не сочи каква е разликата в задълженията по новия погасителен план по анекс № 1 и по стария и какво е наложило нов погасителен план, както и каква е разликата с описания в договора кредит.

Молят съда да отмени решението на първоинстанционния съд и да постанови друго, с което да уважи предявените от тях в условията на евентуалност искове, претендират направените по делото разноски. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, поддържат жалбата и молят съда да я уважи.

Въззиваемата страни „Банка ДСК“ ЕАД със седалище гр.София, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор, изразява становище за неоснователност на подадената жалба  и моли съда да потвърди решението на първоинстанционния съд, претендира направените по делото разноски. В депозирана за съдебно заседание молба от процесуален представител моли съда да потвърди обжалваното решение.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

С обжалваното решение първоинстанционния съд е отхвърлил искове за установяване на недействителност на ипотечен договор, сключен на 24.10.2007г., обективиран в нотариален акт № NNN, том VІІІ, рег.№ 9777, дело № NNNN/NNг. по описа на нотариус № 307 НК, поради подписването му без участие на един от собствениците на имота – Община Силистра, и предявеният в отношение на евентуалност иск на основание чл.171 във връзка с чл.107 ал.1 изр.2 от ЗЗД за установяване че не дължат, присъденото по заповедното ч.гр.дело № 2713/10г. на РС – Силистра задължение, тъй като то е такова след подновяване спрямо тях на обезпечения дълг, за което подновяване не са давали съгласие и което подновяване не е вписано към ипотечния договор в имотния регистър и отделно, тъй като присъденото задължение не съответства на обезпеченото от тях задължение.

Производството по търг.дело № 38/16г. по описа на СОС е образувано по реда на чл.118 ал.2 от ГПК като определен надлежен съд по иска след влизане в сила на решение № 25 от 06.02.2015г. по гр.дело № 1019/13г. по описа на РС – Силистра, с което производството по предявения в отношение на евентуалност установителен иск, че не дължат присъденото в заповедното производство по ч.гр.дело № 2713/19г. по описа на РС – Силистра задължение, тъй като то е такова след подновяване на обезпечения дълг, за което подновяване не са давали съгласие и което подновяване не е вписано в ипотечния договор. Актът за изпращане на родово компепентния съд определя и предметните предели на съдебното производство пред ОС – Силистра, които са сведени единствено до недължимост на дълга от ипотечните гаранти, поради погасяването му чрез новация. В хода на производството пред ОС – Силистра ищците са въвели в предмета на спора множество, по съществото си нови претенции, чрез които е постигнат ефекта на последващо обективно съединяване на искове. Законът /чл.210 и чл.372 ал.2 от ГПК/  предвижда изменение на вече предявен иск, а не последващо обективно съединяване на искове чрез въвеждане на нови такива. Последващо обективно съединяване на искове законът допуска само в хипотеза на инцидентен установителен иск или насрещен иск и то в кратки процесуални срокове.  С оглед на така изложеното, съставът на въззивния съд намира, че с решението по отношение на два от исковете – че ипотечното право не съществува поради сключване на ипотечния договор без участие на един от собствениците на имота – Община Силистра, и поради това че присъденото задължение не съответства на обезпеченото от тях задължение съдът се е произнесъл по не надлежно въведени в процеса искове и същите са недопустими. Още повече, че с влязлото в сила решение на РС – Силистра е отхвърлена претенция за прогласяване на недействителност на ипотечния договор поради липса на тъждество на обезпеченото вземане с присъденото вземане като размер и срок за внасяне. Спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван на основание чл.299 ал.1 от ГПК. Поради което и обжалваното решение в тези части следва да бъде обезсилено и производството по тези искове прекратено.

След направени уточнения от страна на ищците, въззивният съд намира че е сезиран с отрицателен установителен иск, че обезпеченото с договорната ипотека вземане не съществува като погасено поради новиране и че ипотечното право не съществува като погасено след новиране на обезпеченото задължение без тяхно съгласие. Макар и с известна неточност при формулирането на диспозитива, окръжният съд е разгледал именно твърденията на ищците за недължимост на дълга от ипотекарните гаранти поради новация, за която те не са дали съгласие, поради което и обжалванато решение в тази част е допустимо.

Не е спорно че въззивниците са ипотекарни гаранти, учредили в полза на банката договорна ипотека върху собствения си недвижим имот за обезпечение на вземането на „Уникредит Булбанк“ АД срещу „Каладан“ ООД, към момента с наименование „Рашка Трейдинг“ ЕООД в несъстоятелност, по договор за кредит от 24.10.2007г. за оборотни средства в размер на сумата 180 000лв. като главница, както лихви и евентуално разноски по принудителното му събиране. Като доказателства по делото са представени договора за кредит от 24.10.2007г. и анекс № 1 от 24.10.2018г., сключени между страните по кредитното правоотношение.

С договора за кредит от 24.10.2007г. „Банка ДСК“ ЕАД е предоставила на „Каладан“ ООД  кредит в размер на 180 000 евро при годишен лихвен процент, образуван от сбора на базовия лихвен процент на банката и допълнителна надбавка съответно в размер на 9 % със срок на погасяване на кредита – 24.10.2009г. съгласно погасителен план, неразделна част от договора за кредит. С анекс № 1 от 24.10.2008г. страните са приели нов погасителен план за периода от м. октомври 2008г. до м.октомври 2009г., както и кредитополучателят е поел допълнителни задължения – да не ползва банкови кредити и банкови гаранции, да не гарантира дългове и да не отпуска кредити на трети лица, да не се преобразува, придобива или слива с друго дружество, без предварително писмено съгласие от страна на банката, да поддържа коефициент на обща ликвидност минимум 1 и да извършва разплащания и насочвания на постъпление по сметки, разкрити в банката, пропорционално на кредитната си задлъжнялост.

Въззивният съд намира, че с така подписаното споразумение с анекс № 1 от 24.10.2012г. между кредитодателя и кредитополучателя, не е налице подновяване на задължението и споразумението в анекса не представлява обективна новация по смисъла на чл.107 от ЗЗД. В същите липсва воля за погасяване на старото задължение и за възникване на ново задължение, тъй като размерът на отпуснатия кредит не е променян. С подписания нов погасителен план се променя месечния размер на частта от главницата, която следва да бъде връщана на 25-то число на месеца. В новия погасителен план няма посочен размер на дължимата всеки месец лихва, но същата е определяема месечно, съобразно непогасения остатък от главницата и уговорките за дължима лихва в чл.9 от договора за кредит. Допълнително поетите задължения от кредитополучателя са свързани със запазване на  финансовото му състояние и платежоспособност.

Съдът намира, че договорът и анексите към него следва да бъдат тълкувани съобразно правилото на чл.20 от ЗЗД, като се търси действителната обща воля на страните, отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка едни с други, и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Поради което и съдът намира, че уговорките в анекса не променят вида на договора, сключен между страните, като поетото задължение от кредитополучателя продължава да бъде за връщане на получената в заем сума, която към датата на анекса е с дължим усвоен остатък на главницата в размер на 145 000лв., ведно с договорени лихви и лихвите за забава, като е налице промяна единствено в размера на месечната погасителна вноска на кредитополучателя. В случая не е налице воля на страните за погасяване на поетите задължения по договора за кредит и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание или предмет. Поради което и въззвният съд намира, че в анекс № 1 страните по договора за кредит не са изявили воля за погасяване на стария дълг и за заменянето му с нов, различен дълг и не е налице обективна новация по смисъла на чл.107 от ЗЗД. Поради което и задължението на кредитора, обезпеченото с ипотека не е погасено поради новиране, съответно и поетото от въззивниците задължение по договора за учредяване на договорна ипотека за обезпечение на задълженията на кредитополучателя по договор за кредит не е погасено на основание чл.171 от ЗЗД във връзка с чл.107 от ЗЗД. Предвид на това и предявеният установителен иск е недоказан и неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

По въпроса за характера на споразумение,  с което страните изменят предшестващ дълг по размер, сроковете за плащане и размера на дължимата лихва, и съставлява ли то договор за новация и настъпват ли последиците на чл.107 от ЗЗД е налице последователна практика на касационната инстанция /решение № 130 по търг.дело № 650/2008г. на ІІ т.о., решение № 138 по търг.дело № 27/2012г. на ІІ т.о., решение № 210 по търг.дело № 4090/2013г. на І т.о., решение № 110 по търг-дело № 1568/2014г. на І т.о., решение № 136 по търг.дело № 2483/2014г. на ІІ т.о., решение № 118 по търг.дело № 729/2015г. на І т.о., решение № 175 от 25.02.2016г. по т.д.№ 2602/2014г. на ІІ т.о./ Съобразно посочените разрешения способите за преструктуриране на даден кредит, включително разсрочването му за облекчаване на съществуващия дълг, не са индиция за воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл.107 от ЗДД, която за да е релевантна следва да е изрична и недвусмислена, а не изведена по тълкувателен път. Прието е също така че измененията в договора по отношение на размера на вноските и сроковете за плащане, не погасяват задължението по първоначално сключения договор, нито го заменят с други, нови и различни правоотношения по съществуващия договор, поради което и нямат характера на обективна новация по смисъла на чл.107 от ЗЗД.

Изложеното от въззивниците обстоятелство, че банката ипотекарен кредитор по процесния договор няма процесуално право да реализира вземането си към кредитополучателя чрез универсалното принудително изпълнение по реда на част ІV “Несъстоятелност“ от ТЗ поради пропуснати срокове по чл.685 ал.1 от ТЗ и чл.688 ал.1 от ТЗ за предявяване на вземането е известно на съда. Но същото е неотносимо към правния спор, предмет на настоящето производство.

С оглед на така изложеното, въззивният съд намира, че решението на първоинстанционния съд по допустимия иск следва да бъде потвърдено.

На основание чл.78 ал.8 от ГПК и направеното искане в полза на въззиваемата страна следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, определено от съда на основание чл.25 от Наредба за заплащането на правната помощ в размер на сумата 300лв. общо от тримата въззивници.

Водим от горното, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 9 от 17.01.2019г. по търг.дело № 38/16г. по описа на Окръжен съд – Силистра, в частта му, с която са отхвърлени предявените от Д.К.С. ***, С.Х.Н. и Х.С.Н., и двамата от с.Айдемир, срещу „Банка ДСК“ ЕАД със седалище гр.София искове за установяване на недействителност на ипотечен договор, сключен на 24.10.2007г., обективиран в нотариален акт № NNN, том VІІІ, рег.№ 9777, дело № NNNN/NNг. по описа на нотариус № 307 НК, поради подписването му без участие на един от собствениците на имота – Община Силистра, и предявеният в отношение на евентуалност иск че не дължат, присъденото по заповедното ч.гр.дело № 2713/10г. на РС – Силистра задължение, тъй като присъденото задължение не съответства на обезпеченото от тях задължение и ПРЕКРАТЯВА производството по делото по тези искове като недопустимо.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 9 от 17.01.2019г. по търг.дело № 38/16г. по описа на Окръжен съд – Силистра в останалата му част.

 

ОСЪЖДА Д.К.С. ***, ЕГН **********, С.Х.Н. *** 18, ЕГН ********** и Х.С.Н. *** 18, ЕГН ********** да заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД със седалище гр.София, ЕИК 121830616, сумата 300лв. /триста лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивна инстанция.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: