Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

182/10.08.2017г.                             гр.Варна

 

В     И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А

Апелативен съд   -  Варна                   търговско   отделение

на   единадесети юли                                                      Година 2017

в  открито   заседание в следния състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:А.Братанова

ЧЛЕНОВЕ:М.Недева

                   Ж.Да

 

при секретар : Е.Тодорова

като разгледа докладваното от съдия Недева в.т.дело № 269   по описа за 2017 година, за да се произнесе, съобрази следното:

          Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.

          Образувано е по подадена въззивна жалба от ЗАД „Армеец“ АД, ЕИК 121076907, със седалище и адрес на управление гр.София, район Средец, ул.“Стефан Караджа“ № 2 против решение № 141/24.02.2017г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение, постановено по т.д. № 1031/2016г., с което дружеството е осъдено да заплати на Н.Р.П., ЕГН ********** ***, сумите, както следва: в размер на 140 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на дъщеря й Л И К, вследствие на ПТП настъпило на 17.07.2011г. в гр. Варна, на бул.”Осми приморски полк”, с мотоциклет «Хонда CBR 600 F” с рег.№ В ХХХХ К, управляван от водача Д Д Ст., обхванат от действието на валидна, към момента на настъпване на застрахователното събитие, застраховка "Гражданска отговорност" по застрахователна полица № 111111008С044632/27.06.2011г., със срок на действие от 28.06.2011г. до 27.06.2012г., издадена от ЗАД «Армеец» АД, гр. София, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.07.2016г. до окончателното й изплащане, сумата в размер на 42 746,55лв., представляваща обезщетение за забавено пращане за периода от 14.07.2013г. до 14.07.2016г., на основание чл.226 от КЗ и чл.86 от ЗЗД, както и сумата от 6 000лв., представляваща направените по делото разноски, на основание чл.78, ал.1 от ГПК. По съображения, подробно изложени в жалбата, моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него постанови друго, по съществото на спора, с което да отхвърли предявените искове. Алтернативно моли да бъде намален размера на присъденото обезщетение и да бъде отчетено съпричиняване, както и в съответствие с присъдения размер да бъдат коригирани присъдените лихви за забава, разноски и адвокатски хонорар за първа инстанция. Претендира разноски.

          Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна и моли съда да потвърди обжалвания съдебен акт като правилен и законосъобразен.

          Съдът, за да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено следното :

          Предявеният иск е с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./

          От събраните по делото доказателства се установява, че  на 17.07.2011г. в гр. Варна, около 5 часа сутринта, на пешеходната пътека на бул. «Осми приморски полк», в района на сградата на ТД на НАП – Варна, срещу завод «Дружба», в близост до бл.120, при управление на мотоциклет Хонда CBR 600 F”, с рег.№ В ХХХХ К, Д Д Ст. е предизвикал ПТП като е ударил  пресичащата платното Л И К, вследствие на което същата е починала. С присъда  № 100/28.10.2013г. по НОХД № 455/2013г., Варненският окръжен съд признал подсъдимия Ст. за виновен в това, че на 17.07.2011г. в гр.Варна, при управление на МПС – мотоциклет «Хонда» нарушил правилата за движение по пътищата – чл.119 ал.1 от ЗдвП и чл.21 ал.1 от с.з. и по непредпадливост причинил смъртта на Л И К, поради което и на осн.чл.343 ал.1, б.»в» НК и чл.54 НК му наложил наказание «Лишаване от свобода» за две години и шест месеца. С решение по ВНОХД № 64/2014г. въззивният съд потвърдил присъдата, а с решение по КНД № 671/2015г. ВКС изменил решението на ВнАпС, като намалил наказанието «Лишаване от свобода» на две години.

          Безспорно е установено още, че мотоциклетът е бил застрахован по риска „Гражданска отговорност” по застрахователна полица №111111008С044632/27.06.2011г., със срок на действие от 28.06.2011г. до 27.06.2012г. в «ЗАД Армеец» АД, гр. София, както и че застрахователят е заплатил обезщетение на ищцата в размер на 6 000лв.

          Спорните между страните въпроси, пренесени и пред настоящата инстанция, са подробно очертани в жалбата и предопределят предмета на въззивната проверка, на осн.чл.269 ГПК.

          Така във въззивната жалба се твърди, че неправилно, необосновано и в противоречие на процесуалните правила първоинстанционният съд е възприел за неоснователни направените от застрахователя възражения за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата Л К.

        Според въззивника безспорно установено е по делото, че при настъпването на ПТП пострадалата е била в състояние на алкохолно опиянение, с отчетено наличие на 1,27 промила алкохол в кръвта. Употребата на алкохол в посоченото количество й е попречило да си изгради реална  преценка за отстроянието до заобикалящите я предмети, реалното им местоположение в пространството, забавила е движенията й. От приетото заключение на в.лица по комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертизи  е видно, че употребата на такова количество алкохол води до степен на алкохолно опиване, което предизвиква еуфория, нарушения в адекватната преценка на собствените постъпки, нарушено възприятие на околната действителност, нарушение в координацията на движенията. Счита, че именно това алкохолно опиянение е накарало пострадалата да продължи движението си по пешеходната пътека в момента на процесното ПТП, когато автомобилите са се движели с включени светлини, въпреки опитите на придружаващите я да я спрат. Останалите пешеходци са възприели правилно движещите се МПС и са преустановили пресичането си.

          Изразява  съгласие с извода на първоинстанционния съд, че за пешеходците не е установена забрана по закон на употребата на алкохол. Това обаче не отменя въздействието на веществото в установеното по делото количество върху човешкия организъм.

          По – нататък въззивникът счита, че въпреки установената по делото несъобразена  скорост на мотоциклета – от около 87,9 км/час, при разрешена такава от 50 км/час и наличието на пешеходна пътека, алкохолното опиянение на пострадалата е следвало да бъде разгледано в светлината на другите събрани по делото доказателства, а именно, че едниствено тя е предприела пресичане на пътното платно, за разлика от останалите пешеходци, както и че неадекватното й поведение спрямо конкретната пътна обстановка е резултат от влиянието на употребеното количество алкохол.

          За превратно тълкуване на доказателствата по делото счита аргумента на първоинстанционния съд, че от заключението на в.лица  не се установява пострадалата да е имала пряка видимост към движещия се срещу нея мотоциклетист и въпреки това да е предприела действия по пресичане на пътното платно, като едновременно с това приема, че не са събрани доказателства пресичането при видимост към лекия автомобил да е било животозастрашаващо и опасно за здравето й, доколкото е безспорно установено, че именно този автомобил е бил видим за пешеходците към момента на пресичане на пътното платно.

           Счита за несъстоятелен аргумента, че както пешеходците, така и пострадалата са имали възможност да възприемат единствено приближаващият се към тях лек автомобил, не и мотоциклета, тъй като в тъмната част на денонощието, когато е станало произшествието, превозните средства са се движели с включени къси светлини и са били лесно забележими. Останалите пешеходци са възприели и мотоциклетите и са преустановили пресичането на пътното платно, за разлика от пострадалата.

          Първоинстанционният съд  е допуснал процесуално нарушение, като не се е съобразил с изводите на наказателния съд относно осъщественото от пострадалата съпричиняване. Счита, че разпоредбата на чл.413 НПК, която е адресирана именно до гражданския съд, ангажира последния с изводите на наказателния съд относно наказуемостта на деянието. Тази последната обхваща не само противоправността, но и обществената опасност, чиято степен наказателният съд преценява в процеса на индивидуализация на наказанието. В тази връзка счита, че ако в рамките на индивидуализацията на наказанието наказателният съд е установил съпричиняване, изводите му са задължителни за гражданския съд.

          Счита, че по делото са събрани достатъчно доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата във връзка с неизпълнение на разпоредбите на чл.113 от ЗДвП. Установено е по делото, че тя е предприела пресичането  без да спази законоустановеното изискване да се съобрази с приближаващите МПС, тяхната скорост и отстояние. Съдът не се е съобразил с цитираната от ответника в тази насока задължителна съдебна практика. Съдът е следвало да стигне до извода, че ако пострадалата не е била под влиянието на алкохол и ако не е нарушила разпоредбата на чл.113 от ЗДвП и се е съобразила с пътната обстановка, но и процесното ПТП не би настъпило. С поведението си, поради нарушаване на разпоредбите на ЗДвП, както и поради употребата на алкохол, повлиял на възприятията й, пострадалата в значителна степен е допринесла за настъпилия по отоношение на нея вредоносен резултат. В тази връзка при определяне на застрахователното обезщетение самият застраховател е определил общ размер на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата в размер на 40 %.

          Второто оплакване в жалбата се свежда до това, че съдебният състав неправилно е определил размера на застрахователното обезщетение на сума от 200 000лв. При определяне размера на неимуществените вреди е следвало да бъде спазен принципа на пропорционалност между справедливостта и социалната необходимост. Определеният от съда размер многократно надхвърля присъжданите размери, вкл. от ВКС, при  подобни случаи. Възприемането на политическата ангажираност на ищцата като отрицателна последица от ПТП не само противоречи на критериите за справедливост, но и на морала.

          Трето – неоснователно и немотивирано първоинстанционният съд не е уважил възражението на ответника за прекомерност на адв.възнаграждение.

          В рамките на така очертания предмет на въззива проверка съдът намира следното :

          Преди всичко следва да бъде отговорено на въпроса установеното съпричиняване на вредоносния резуултат от страна на пострадалата в наказателното производство задължително ли е за гражданския съд, разглеждащ претенцията за обезщетение на неимуществените вреди. В тази връзка съдът съобрази :

          Съгласно чл.300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд , разглеждащ последиците от деянието относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.

В решение № 1104/03.12.2012 г. на ВКС  по т.д.№1104/2009г., ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК и съставляващо задължителна за съда практика е прието, че дори при предявен и уважен граждански иск в наказателното производство и прието по него наличие на съпричиняване, в гражданското производство по предявен иск срещу застрахователя, е допустимо да бъде извършвана отново преценка относно наличието на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. За да направи този извод касационната инстанция се е позовала на установените в закона субективни предели на силата на пресъдено нещо, като е приела, че в частта относно гражданския иск, влязлата в сила присъда е задължителна само за страните по този иск. Тъй като застрахователят не е участвал в производството по гражданаския иск, той не е обвързан нито от приетия от наказателния съд размер на обезщетението за вреди, нито от изводите за наличие или липса на съпричиняване от пострадалото лице. Предвид на това той може да релевира   своите възражения за съпричиняване на вредите и за размера на дължимото за тях обезщетение.

          Посочената задължителна практика и даденото в нея разрешение на относимия към процесния случай въпрос намират приложение и в настоящото производство на още по-силно основание, той като по НОХД № 455/2013г. на  Варненския окръжен съд дори не е бил предявен и разглеждан гражданаски иск. И тъй като съпричиняването не е елемент от ФС на престъплението, за което Д Д Ст. е признат за виновен, изводът е, че застрахователят не може да се позовава на приетото в наказателното производство съпричиняване на вредоносния резултат. Последният подлежи на установяване в настоящото производство. В този смисъл е и решение № 180/ 07.07. 2014г. на ВКС , ІІ т.о. по т.д. № 310/12г., постановено по реда на чл.290 ГПК.

За установяване механизма на извършване на ПТП по делото са допуснати комплексна съдебно – медицинска и автотехническа експертиза. От техните заключения се установява, че процесното ПТП е настъпило на 17.07.2011г., в най-тъмната част  на деня, около 05,00 часа в най-лявата лента на бул.”Осми Приморски Полк”, в района на пешеходната пътека /тип М8.2/ в района на НАП, срещу завод „Дружба“, на платното в посока центъра. Мотоциклетистът Ст. и колегата му Д са управлявали мотоциклетите си в средната лента на булеварда в посока центъра на града, като  Ст. се е движил зад Д. Малко преди пешеходната пътека, те застигат движещ се в същата лента таксиметров автомобил Д го изпреварва от дясно, а движещият се след него Ст. предприема изпреварване от ляво и навлиза в най-лявата лента на булеварда. Малко след като е изпреварил автомобила и все още движейки се в същата лента, той достига до пешеходната пътека и в този момент удря предприелата пресичане по нея от ляво на дясно пешеходка Л К. Установената в момента на удара скорост на мотоциклета е била 87.9км./ч.  След пресичане на платното на бул.”Осми Приморски Полк” – посока ж.к.”Чайка” пешеходката Л  и движещата се от лявата й страна приятелка Л Е достигат до островната част, разделяща двете платна и въпреки, че виждат светлини от фарове на идващо ППС, Л  предприема пресичане на пътното платно, като стъпва на пътната лента въпреки опита на Лидия да я задържи. В този момент лекият автомобил – такси е бил много добре видим за разлика от мотоциклета, който към този момент може да е бил зад таксито и да не е бил видим за пешеходеца. С оглед на това в.лице предполага, че към момента на предприемане на пресичането мотоциклета е бил на около 61 м. от мястото на удара и вероятно още не е бил предприел изпреварването.

          Пострадалата К не е навлязла внезапно на пътното платно. Независимо от това, от гледна точка на мотоциклетиста, предвид високата му скорост и момента на вземане на решение за изпреварване и последвалите от това действия, нейното местоположение на пътното платно се явява изненада за него.

          При така описания механизъм на ПТП и двамата участници в него не са имали възможност да го предотвратят. Крайният извод на в.лице е, че към момента на предприемане на пресичането от страна на пострадалата мотоциклетистът е бил на разстояние от около 61 м.  и е възможно към този момент да не са имали пряка видимост един към друг.

          С оглед на горното настоящият състав намира, че по делото не е установено по безспорен начин, че към момента на стъпване на пътното платно пострадалата К е имала видимост към

движещия се зад автомобила мотоциклет. Не е доказано и че тя  е излязла внезапно на пътното платно.

          От друга страна в  медицинската си част заключението  установява, че във взетата приживе проба от кръвта на пешеходката е установена концентрация на алкохол от 1.27 промила, която се равнява на употреба на концентрат /40 градуса/ от 100-150мл. Според експерта при употребата на такова количество алкохол пострадалата се е намирала в лека степен на алкохолно опиянение, при която е налице еуфория, известни нарушения в адекватната преценка на собствените постъпки, околната действителност, известни нарушения в координацията и др. В тази връзка въпросът, на който съдът дължи отговор е, допринесъл ли е употребеният от пострадалата алкохол до съпричиняване на вредоносния резултат.

          Според задължителната практика на ВКС - решение № 169/28.02.2012г. на ВКС, ІІ т.о. по т.д. № 762/2010г. – чл.290 ГПК - релевантен за съпричиняване на вредата от страна на увредения е не всяко негово действие, а  само онзи конкретно установен негов принос, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане, неправомерно поведение вредоносен резултат. Поради това не всяко поведение на пострадалия, действие или бездействие, дори и когато не съответства на предписаното от закона, може да бъде определено като съпричиняващо вредата по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД, а само това, чието конкретно проявление се явява пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди.
Същото разбиране, свързано с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, макар и в хипотези, различни от разглежданата, е застъпено и в постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 45/2009 год., по т.д.№ 525 / 2008 год. на І-ро т.о.; № 39 от 16. 07. 2010 год., по т.д.№ 551/2009 год. на ІІ-ро т.о. ; № 25/2010 год., по т.д.№211/2009 год.; № 97/2009 год., по т.д.№ 745/2008 год. на ІІ-ро т.о. и № 59/2011 год., по т.д.№ 286/2010 год. на І-во т.о.

          По делото не е установено, по пътя на главното и пълно доказване, че употребеният от пострадалата алкохол е довел до неадекватно нейно поведение в момента на предприетото пресичане на пътното платно. Напротив, безспорно установено е, че водачът на мотоциклета  се е движел с несъобразена скорост - от около 87.9 км/час, при разрешена такава от 50 км/час и наличието на пешеходна пътека, както и че към момента на предприемане на маневрата по изпреварване на движещия се пред него лек автомобил, не е забелязал предприелото пресичане лице.

          При това положение възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата се явява недоказано.                   Второто основно оплакване в жалбата за неправилно определяне размера  на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от 200 000лв настоящият състав намира също за неоснователно. Посоченият размер не противоречи на принципа за справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД.    
         С решение № 28/09.04.2014 г. по т.дело № 1948/2013 г. на ВКС,
II т.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., с което са дадени указания относно критериите, които следва да бъдат съблюдавани от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт. Възприети са разясненията в т.ІІ на постановлението, според които понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица обективно проявили се обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението. Обстоятелствата, от които зависи този размер са специфични за всяко дело, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД е обусловено от съобразяване на указаните от Пленума на ВС общи критерии - момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действително съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения.  Удовлетворяването на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгл. чл.266 КЗ във вр. с § 27 ПЗР на КЗ. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решения № 131/04.01.2016 г. по т.дело № 2592/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 93/23.06.2011 г. по т.дело № 566/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 111/01.07.2011 г. по т.дело № 676/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 104/25.07.2014 г. по т.дело № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о., решение №101/03.07.2014 г., постановено по т.дело № 4391/2013 г. на ВКС, II т.о., постановени по чл.290 ГПК.

          Установено по делото е, че вследствие на претърпяната загуба  ищцата е изпаднала в състояние на остро стресово разстройство, преминало в разстройство на адаптацията и последваща протрахирана депресивна реакция по МКБ-Х ревизия. Към момента на изготвяне на съдебно-психиатричната експертиза ищцата страда от постравматично стресово разстройство, характеризиращо се с емоционална лабилност, тревожност,  на моменти стеничност на дистемен фон; психомоторна подтиснатост; доминират депресивните мисли за вина, свръхценностни интерпретации в безперспективен план и анхедония; фиксираност към психотравмата, с епизоди на повтарящо се изживяване на травмата със соматовегетативни оплаквания – главоболие, тежест в сърдечната област и еписгастриума, „мравучкане по крайниците” и др., подробно описани; суицидни мисли; намален апетит; нарушения в съня; затруднение в социалното функциониране; понижена концентрация на внимание; понижена волева активност.  Депресивната симптоматика е клинично изявена и към настоящия момент, в съчетание с тревожни симптоми.

          Статутът на ищцата на народен представител и политическата й ангажираност  във връзка с  промяна в законодателството за движение по пътищата, НК и НПК  не са изведени от първоинстанционния съд като определящи критерии по чл.52 ЗЗД, предвид на което и направеното в тази насока оплакване в жалбата се явява неоснователно.

          Третото основно оплакване в жалбата за неуваженото възражение на ответника по иска за прекомерност на адв.възнаграждение е снователно. Минималното възнаграждение на процесуалния представител на ищцата, изчислено съгласно чл.7 ал.2 т-5 от Наредба №1/2004г. за мин.размери на адв.възнаграждения е в размер на 5 184,92лв. При това положение възражението за прекомерност е  основателно за разликата над този размер до присъдения  6 000лв.

          По изложените съображения обжалваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като в частта за разноските бъде отменен за горницата над 5 184,92лв.

          Водим от горното, съдът

 

Р       Е       Ш      И       :

 

          ОТМЕНЯ  решение № 141/24.02.2017г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение, постановено по т.д. № 1031/2016г.  в частта, с която „ЗАД Армеец“  АД, ЕИК 121076907 е осъдено да заплати на Н.Р.П., ЕГН ********** *** горницата над 5 184,92лв до присъдените 6 000лв., представляваща направените по делото разноски, на основание чл.78, ал.1 от ГПК.

          ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.

          ОСЪЖДА «ЗАД Армеец” АД, ЕИК 121076907, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.”Стефан Караджа” №2 да заплати на  Н.Р.П., ЕГН ********** ***, сумата от 6 000лв., представляваща направените по делото разноски за втората инстанция, на основание чл.78, ал.1 от ГПК.

          Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му на страните по реда на чл.280 ал.1 ГПК.

 

 

 

 

  ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                   ЧЛЕНОВЕ :

 

 

 

.