Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

Гр. Варна  №   244/06.08.2013 год.

 

В     И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А

 

Апелативен съд - Варна                               търговско отделение

на  трети юли                                                            Година 2013

в публично заседание в следния състав:

 

                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. ПЕТРОВ

ЧЛЕНОВЕ: М. НЕДЕВА

       Р. СЛАВОВ

 

при секретаря: Е.Т.

като разгледа докладваното от съдия Недева в. т. дело № 285 по описа за 2013 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК и е образувано по подадена въззивна жалба от С.Н.Б. и Е.Г.Б.,***, против решение № 39/28.12.2012 год. на Силистренския окръжен съд, постановено по т. д. № 9/2012 год., с което е признато за установено по отношение на „П И Б” АД, гр. София, че жалбоподателите дължат на банката, към 05.10.2011 год., солидарно сумата от 72 829.77 лева, представляваща част от сумата от 73 000 лева, за която по ч. гр. д. № 2101/11 год. на РС – Силистра е издадена заповед за изпълнение № 4386/06.10.2011 год., ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от 05.10.2011 год. до окончателното й плащане. По съображения за неправилност на обжалваното решение, моли съда да го отмени и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявения иск.

Въззиваемата страна „П И Б” АД, гр. София счита жалбата за неоснователна и моли съда да потвърди обжалвания съдебен акт като правилен и законосъобразен.

Съдът, за да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено от фактическа и правна страна следното :

Предявеният иск е с правно основание чл. 422 от ГПК.

Безспорно устновено от фактическа страна е, че за обезпечаване на сключения между „П И Б” АД - гр. София, чрез клона й в гр.Силистра като кредитодател и С.Н.Б., като кредитополучател договор за банков кредит № 97КР-АА-0076 от 19.04.2007 год. за сума в размер на 73 000 лева е издаден запис на заповед от 20.04.2007 год. за същата сума с издател С.Н.Б. и авалист Е.Г.Б.. Записът на заповед е издаден на предявяване в срок до 15.05.2025 год.

Настоящият състав на съда не споделя разбирането на въззивниците, че няма съвпадение между ищеца по делото „П И Б” АД - гр. София и кредитора /поемател/ в записа на заповед „П И Б” АД - гр. Силистра. Безспорно е, че „П И Б” АД е една в Република България, а наличието на разкрит клон на банката в гр. Силистра не създава нов или друг, различен правен субект. Това следва от разпоредбите на чл. 17, чл. 19 и чл. 20 от ТЗ, които недвусмислено сочат, че всеки търговец може да открие клон извън населеното място, където се намира неговото седалище и че клонът води търговски книги като самостоятелен търговец /без да е такъв/, като не съставя отделен баланс. Няма спор в правната доктрина, че клонът не е юридическо лице, като по спорове, произтичащи от преки отношения с клон, ищецът може да предяви иска срещу търговеца и по седалището на клона – чл.108 ал.1 пр.2 ГПК. Видно и от договора за банков кредит № 97КР-АА-0076 от 19.04.2007 год. страна по него е „П И Б” АД София, със седалище и адрес на управление гр.София, район Изгрев, бул.”Др.Цанков” 37 , с ЕИК 831094393, чрез пълномощник Драга Петкова Неделчева с постоянен адрес гр.Силистра – в качеството й на управител на „П И Б” АД, клон Силистра. Заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК е подадено от „П И Б” АД, със същото седалище и адрес на управление в гр.София и със същия ЕИК , който съгласно чл.23 от ЗТР е уникален за всеки търговнец от момента на вписването му в ТР до момента на заличаването му и служи за неговата индивидуализация. Исковата молба е подадена от същия правен субект. Следователно активната материалноправна легитимация по предявения иск се явява доказана в лицето на „Първа инвестицианна банка” АД, гр.София, представлявана  в процесните отношения от управителя на клона си в гр.Силистра.

Изрично следва да бъде уточнено, че в настоящото производство съдът дължи произнасяне по наведени доводи и направени възражения в предоставения от закона срок за това - отговора на исковата молба, не и по такива, заявени за първи път в пледоария по същество / писмени бележки/ или във въззивната жалба. Така  възраженията за липсата на изискуемата от закона форма у процесния ЗЗ досежно авала, тъй като не съдържал точно за какво се ангажира отговорността на лицето, подписало като авалист – чл.484 ал.1 ТЗ / т.2 на в.ж./, както и  за изгубени окончателно права на приносителя спрямо авалиста съгласно чл.491 пр.2 ТЗ вр.чл.514 ал.1 т.3 ТЗ / т.2 и т.6 на в.ж. /  поради неупражняването им в срок, не са направени своевременно в отговора на ИМ, поради което се явяват недопустими като преклудирани. Съдът не дължи произнасяне по тях.

Поддържаното разбиране от въззивната страна, свързано с някои възражения и защитни тези, за непревявяване на менителничния ефект на „падежа на предсрочната изискуемост по каузалната сделка – 15.01.2010 г.”, не се споделя : Крайният срок за погасяване на кредита по ДБК  от 19.04.2007г. е 15.04.2025г. – р.7, т.15. Падежа на задължението по ЗЗ е „ в срок до 15.05.2025г”. На 15.01.2010г. е внесена последната вноска по кредита, с която е погасена лихва. Т.е. последната редовна вноска е направена на 15.12.2009г., а от датата на следващата вноска – 15.01.2010г. кредитът не е обслужван, въпреки направената на 31.03.2011г. вноска от 3 000лв, тъй като с нея са погасени договорни  и наказателни лихви, не и главница. На 15.01.2010г. спират плащанията по договора за банков кредит.  За да бъде трансформиран същият обаче в предсрочно изискуем, необходимо е настъпването на две кумулативно дадени предпоставки : спиране на плащанията / обективен критерий/ и нарочно волеизявление на Банката за това / субективен критерий/, тъй като съгласно р.12, чл.23 от ДБК предсрочната изискуемост не настъпва автоматично. При това положение датата 15.01.2010г. не се явява „падеж на предсрочната изискуемост по каузалната сделка” и  с непредявяване на ЗЗ за плащане до м.септември 2011г.  не настъпва окончателно изгубване на правата на приносителя спрямо авалиста  съгласно чл.491 пр.2 ТЗ вр.чл.514 ал.1 т.3 ТЗ. Още повече, че в ТР  № 1/28.12.2005г. по т. д. № 1/2004г. на ОСТК на ВКС, в т. 3 се приема, че за да е налице подлежащо на изпълнение вземане, не е необходимо записът на заповед да е бил предявен за плащане, тъй като по своята правна същност предявяването на записа на заповед за плащане представлява покана за изпълнение на менителничното задължение. Непредявяването на посочения менителничен ефект за плащане не се отразява върху възможността да бъде ангажирана отговорността на издателя, видно от разпоредбата  на чл.514 ал.1 ТЗ, като предявяването за плащане се явява предпоставка само за поставянето на длъжника в забава и представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението. Непредявяването на записа на заповед за плащане в срок води до загубване на правата по него по отношение на регресно отговорните лица-джирантите и техните авалисти. Това не се отнася за издателя на записа на заповед и неговия авалист и не засяга техните права.

Видно от редица уведомителни писма до С.Б. във връзка с просрочени задължения по договора за банков кредит, получени от същата с писма с обратна разписка, банката е поканила кредитополучателя да погаси просрочените си вноски, като вследствие на неизпълнение е изпратила и нотариални покани до нея и авалиста Е.Г.Б., с които предявява за плащане издадения в полза на „П И Б” АД запис на заповед от 20.04.2007 год. за сумата от 73 000 лева. Поканите са редовно връчени на издателя и авалиста на 19.09.2011 год. по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК. Този извод на съда не противоречи на задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като с цитиранато от въззивниците определение на ВКС по ч.т.д. № 406/2010г.,  второ т.о. съдът не се е произнесъл по същество, а е оставил без разглеждане като процесуално недопустима частната жалба.

         Възражението за неоснователност на предявения иск поради неотразяване плащането на всяка кредитна вноска върху записа на заповед, каквото изискване съдържа ЗПК,  е неоснователно пред вид разпоредбите на чл.3 ал.1 т.1, т.5 и т.6 от ЗПК от 2006г. и чл.4 ал.1 от ЗПК от 2010г.

         За установяване размера на вземането по каузалната сделка са приети заключенията на две ССчЕ. Съгласно заключението на в.лице В.Думанова при усвоен размер от 73 000лв към датата на подаване на заявлението 05.10.2011г. просрочената главница е в размер на 69 077,52лв,  просрочените лихви – 8 792,13лв, вкл. съдебни разноски и потенциална лихва, без референтна лихва от 5 128,50лв / върната на кредитополучателя поради намаляване на ОЛП/ задължението е в общ размер на 73 232,12лв. Съгласно заключението на в.лице Ст.Стефанов просрочената главница е в размер на 68 405,91лв, просрочена договорна лихва – 3 857,68лв и лихва за просрочена главница – 566 лв. Общ размер на дълга към 05.10.2011г. – 72 829,71лв. И двете инстанции приемат заключението по втората ССчЕ, тъй като  при него е изчислен размера на дълга при съблюдаване на ОЛП към момента на всяка вноска.

         Възражението на въззивниците, че със сумата от 77 000 лева, изплатена на 25.06.2007 год. по разплащателната сметка в „П И Б” АД с основание „Окончателно погасяване на ипотечен кредит 97 КР-АА 0076/19/04/2007” е погасен изцяло кредита по договора  е неоснователно с оглед установеното по делото, че още същия ден тази сума е преведена за захранване на друга сметка в друга банка /Банка „Пиреос”/, което се потвърждава и от Приложение № 6 към експертизата /л.131/, т.е. тази сума от 77 000 лева не е послужила за погасяването на кредита по процесния договор.

         Доказано по делото се явява и обстоятелството, че договорът за кредит от 19.04.2007 год. е каузалното правоотношение, обезпечено с процесния запис на заповед от 20.04.2007 год., като видно от приетите по делото експертизи, към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповедта за незабавно изпълнение № 4386 от 06.10.2011 год., дължимата сума по този кредит от С.Б. е била в размер на общо 72 829.77 лева.

         Това предопределя и отговорността на авалиста Е.Г.Б. до размер на посочената сума.     

         С оглед на изцяло съвпадение на фактическите констатации и правни изводи на първоинстанционния съд с тези на настоящата инстанция, съдът на осн. чл.272 от ГПК препраща изцяло към мотивите на обжалваното решение, които прави част от настоящото решение.

         Въззиваемата страна е направила искане за присъждане на разноски – юрисконсултско възнаграждение в минимален размер, съобразно Наредба № 1/2004 год., поради което съдът следва да присъди такива за сумата от 1 906.60 лева.

         Водим от горното, съдът

 

Р       Е       Ш      И       :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 39/28.12.2012 год., постановено по т. д. № 9/2012 год. по описа на Окръжен съд – Силистра.

         ОСЪЖДА С.Н.Б., ЕГН **********,*** и Е.Г.Б., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на „П И Б” АД, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.

 

„Драган Цнакво” № 37, с ЕИК 831094393, сумата от 1 906.60 лева /хиляда деветстотин и шест лева и шестдесет стотинки/, представляваща съдебно-деловодни разноски – юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.

         Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му, при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

 

 

 

 

 

                  ПРЕДСЕДАТЕЛ :                ЧЛЕНОВЕ :