Р Е Ш Е Н И Е

 

192/08.07.2013 г., гр.Варна

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение, в открито съдебно  заседание на 18.06.2013 год. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРА ХРИСТОВА                                                                           ЧЛЕНОВЕ:  МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

                                                                                  АНЕТА БРАТАНОВА

 

При секретаря Д.Ч. като разгледа докладваното от съдия А.Братанова  в.т.д.№ 300/2013 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл. 258 и следв. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от А.Д. *** против решение № 1502/24.10.2012 год., постановено по т.д.№ 638/2011 год., поправено с решение № 1651/23.11.2012 год. в отхвърлителните му части.

В предявената въззивна жалба се излага, че присъденото от ВОС обезщетение за неимуществени вреди не съответства на вида и характера на претърпяните увреждания, продължителността на болките и страданията и  последвалата инвалидизация. Съдът не е взел предвид, че в хода на съдебното производство, ищецът е претърпял нова хирургическа интервенция, вкл. че предстоят нови операции за премахване на металните имплантанти. Решението не  е съобразено с изменените социално икономически условия в страната, вкл. с предвидените лимити на застрахователна отговорност. Постановеният съдебен акт е явно несправедлив.

Поддържа се още неправилност на обжалваното решение в отхвърлителната част, касаеща пропуснатите ползи от неполагане на труд и нереализиране на трудово възнаграждение.  Съдът не е отчел спецификата в правоотношението с работодателя, което се урежда по правило с последователни срочни договори.  Въззивникът се позовава на общоизвестни факти по смисъла на чл. 155 ГПК.

Въззивникът претендира основателност на коментираните главни претенции, ведно с присъждане на обезщетение за забавено плащане в претендираните размери.

В срока за отговор насрещната страна е подала насрещна въззивна жалба, по чиято допустимост ВАпС се е произнесъл с влязло в сила определение № 136/04.03.2013 год.  по ч.гр.д.№ 107/2013 год.  В насрещната жалба се съдържат твърдения „че исковата претенция е неоснователна, в условията на евентуалност – че постановеното обезщетение е прекомерно”.  В о.с.з. процесуалният представител на страната  поддържа единствено възражения за прекомерност на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

В срока за отговор третите лица – помагачи А.Д.Д. и Д.К.Д., действащ чрез своята майка и законна представителка А.Д. оспорват основателността на предявената въззивна жалба.

Дирекция „Социално подпомагане” – Варна, редовно уведомена на основание чл. 15, ал.6 ЗЗДетето, не изразява становище при въззивното разглеждане на спора.

Предявените жалби се поддържат в о.с.з., респ. се оспорват от насрещната страна.

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

I.По обхвата на въззивната проверка: С новия ГПК характерът на въззивната инстанция като съд по същество се запазва, но при ограничен въззив. На осн. чл.260, т.3 ГПК въззивната жалба съдържа "указание в какво се състои  порочността на обжалваното решение". По арг. от чл.262, ал.1 ГПК въззивната жалба не се оставя без движение /респ. не се връща/, ако не съдържа указание за порочността на първоинстанционното решение по чл.260, т.3 ГПК. На осн. чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната част. По останалите въпроси /т. е. - по правилността/, той е ограничен от посоченото в жалбата. Ограничението в обхвата на въззивната дейност се отнася до установяване на фактите и тяхното доказване, но не и до дейността по прилагане на материалноправните норми относно установените факти. В този смисъл, при бланкетна въззивна жалба съдът служебно следи дали обжалваното решение е нищожно или недопустимо и дали е неправилно поради нарушение на императивна материалноправна норма. Във всички останали хипотези на неправилност на решението, дейността на въззивната инстанция се обуславя от волята на жалбоподателя, а за определяне на нейния обсег е меродавно съдържанието на подадената въззивна жалба.

Подадената насрещна въззивна жалба от застрахователя има бланкетен характер като се поддържат общи доводи за неправилност на постановения съдебен акт в осъдителните му части.  Единственото конкретно наведено възражение е за прекомерност на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Посочените доводи се поддържат от страната до даване ход на устните състезания пред въззивната инстанция, вкл. в пледоарията по същество. Едва в писмените си бележки страната оспорва и други конкретни фактически и правни изводи на първостепенния съд, вкл. механизма на настъпване на ПТП и съпричинителството на пострадалото лице.  Сочените доводи са наведени след изтичане на срока за обжалване и при преклудиране на защитните правомощия на страната.  След изтичане на срока за обжалване, жалбоподателят не може „да допълва” жалбата, позовавайки се на неправилност на решението, поради необоснованост на фактическите изводи на първата инстанция.

II. С обжалваното решение ОС – Варна е осъдил застрахователното дружество да заплати на ищеца А.Д.А. сумата от 40 000 лева , представляващи обезщетение за понесените от него неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болка и страдание от травмите, получени при ПТП, настъпило на 08.05.2010г., причинено от Колъо Стефанов Д. при управление на л.а. «Ровър 620 СДИ» с ДК № В 8168 КН, ведно с  мораторната лихва върху уважения размер на главния иск,  считано от датата на деликта 08.05.2010 г.  до датата на завеждане на исковата молба 30.03.2011 г. в размер на 3698.34 лв.,  както и законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, като е отхвърлил иска а разликата над 40000 лева до претендираните с исковата молба 70 000 лв, предявени в условията на частичност, като 1/10 част от цялата претенция от 700 000 лева,  на основание чл.226 КЗ вр.чл.45 от ЗЗД и чл.223, ал.2 вр.чл.84, ал. 3 и чл.86 ЗЗД.

Въззивникът А.Д.А. обжалва решението в отхвърлителната част. Поддържа, че присъденото обезщетение не отговаря на действителния обем претърпяни болки и страдания. Въззивникът ЗК „Л И” АД – София обжалва решението в осъдителната част при твърдения, че присъденото обезщетение е прекомерно.  Останалите доводи на страната не са въведени във въззивната жалба в надлежните процесуални срокове, отделно – нямат  характера на такива, за които въззивният съд следи служебно /п.I от решението/. 

Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията  на страните в производството, в съответствие с правомощията си по чл. 269 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Пред въззивната инстанция не се оспорват предпоставките за възникване отговорността на застрахователя – наличието на деликт при съответното авторство, противоправност и изключителна вина; наличието на валидно застрахователно правоотношение между причинителя и застрахователното дружество по застраховка „гражданска отговорност”;  настъпването на застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя.  Следователно – процесната претенция е доказана по основание. Въззивните възражения са сведени единствено до неправилността на съдебния акт, поради нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД. Поддържа се неправилно определяне на дължимото обезщетение в нарушение на принципа за справедливост. В този предметен обхват следва да се произнесе и въззивния съд съобразно правилото на чл. 269, изр.2 ГПК.

От съвкупната преценка на събраните по делото гласни и писмени доказателства, вкл. и СМЕ  се установява, че ищецът  получил съчетана травма: разкъсване на слезката , разкъсвания на черния дроб с излив на кръв в коремната кухина /хемоперитонеум/, контузия на бял дроб, с навлизане на кръв и въздух в лявата плеврална кухина, счупване на VI ляво ребро; счупване на дясната раменна кост, счупване на лявата бедрена кост, счупване на лявата подбедрица, счупване на лявата лакътна кост, разкъсно- контузна рана на дясното коляно и на левия лакет.

Като резултат от горното, ищецът понастоящем е с отстранен орган – слезка. Претърпял е и множество оперативни интервенции, свързани с намествания и вътрешни и открити фиксации на счупванията. Оперативна интервенция е претърпяна и в хода на съдебното производство във връзка с незарастнала фрактура /епикриза  за болнично лечение в периода 23.02.2012 год. – 13.03.2012 год., л. 271/.  Ищецът е инвалидизиран със 100 % нетрудоспособност и необходимост от чужда помощ.

На фона на установените с официални доказателства травми, ищецът претърпял интензивни и продължителни болки и страдания. Съобразно събраните гласни доказателства, непосредствено след травмата, ищецът бил „жив труп”, в напълно „безпомощно състояние”.  Трудно проходил, обслужвал се със  затрудения, понастоящем се придвижва с помощни средства.  Преди травмата бил жизнен и деен човек, след това – отчаян, депресиран, на моменти – нетърпим и раздразнителен. Влошеното психическо състояние се установява и от заключението на СПЕ, според която ищецът развил «разстройство в адаптацията, което се лекува с години». 

Така установената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:

Понятието „неимуществени вреди” включва всички онези телесни и психически увреждания на пострадалото лице и претърпените болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни физически и емоционални преживявания и създаващи физически и социален дискомфорт за определен период от време. Преценката за размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД се извършва за всеки конкретен случай по справедливост и вътрешно убеждение според характера и степента на уврежданията; интензитета и продължителността на болките и страданията; възрастта на пострадалия; бъдещите прогнози и пр.  Доводите за необходимост от автоматични аналогии с присъдени обезщетения по други казуси са неоснователни.

С оглед на горните съображения, съдът намира, че определеното на ищеца обезщетение в размер на 40 000 лева е занижено. Справедливото възмездяване на претърпените от процесния деликт болки и страдания изисква отчитане на следната съвкупност от релевантни факти: ищецът е претърпял травми, в резултат на които е инвалид с пълна неработоспособност; претърпял е и отстраняване на орган; оздравителният процес не  е приключил, а психическите и физически страдания са със сериозен и продължителен интензитет.  Доколкото болките и страданията могат да се съизмерят в паричен еквивалент, то справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД за ищеца се явява претендираното обезщетение  в размер на 70 000 лева, определимо към момента на увреждането.  Обезщетението за разликата над 70 000 лева не е предмет на предявения иск, предвид частичното предявяване на спорното право. Горното прави ненужно и изследването на въпроса дължи ли се на ищеца обезщетение над съдебно предявения размер.

При изследване на спорното правоотношение, съдът намира за неоснователни доводите на застрахователя, насочени към намаление на обезщетението поради възрастта на пострадалото лице. Страната поддържа, че увреждането е в патримониума на лице на възраст 63 години, което вече е „реализирано житейски, социално и професионално”.  Събраните доказателства сочат, че ищецът бил деен, работещ и здрав човек, добър професионалист.  Сочените характеристики следва да се отчетат при определяне обема на вредите и то в насока, водеща до завишаване на обезщетението, а не към неговото намаление.

В хода на въззивното производство са представени доказателства, обективиращи ново по характера си, онкологично заболяване на ищеца. Предявеният иск не съдържа твърдения за настъпил вредоносен резултат от посочения вид, поради което заболяването и неговата причинна връзка с деликта  не са предмет на разглеждане в рамките на съдебно предявената претенция. 

С оглед на изложеното,  решението на ВОС следва да бъде потвърдено в осъдителната част за сумата от 40 000 лева, респ. отменено в отхвърлителната такава за разликата над 40 000 лева до 70 000 лева. Обезщетението следва да бъде присъдено, ведно с обезщетение за забавено плащане, считано от датата на деликта. Доколкото прякото право на увредения, установено в закона – чл.226, ал.1 КЗ възниква едновременно с правото на деликтно обезщетение от деликвента и е функционално обусловено от него, то застрахователят като пряко задължено лице отговаря в обема, в който отговаря и причинителя на вредата.  С оглед на изложеното и на основание чл.86 вр. чл.84, ал.3 ЗЗД застрахователното дружество дължи законна лихва от датата на увреждане.

         III.   С обжалваното решение ОС – Варна е осъдил застрахователното дружество да заплати на ищеца и сумата от 19514,98 лв, представляващи обезщетение за понесените от него имуществени вреди, от които 12223 лева стойността на погиналия лек автомобил «Нисан Алмера», 7031, 98 лева направени разходи за лечение и 260 лева разходи за репатриране на унищожения автомобил,  възникнали в следствие на настъпилото ПТП, ведно с  мораторната лихва върху уважения размер на главния иск считано от датата на деликта 08.05.2010г.  до датата на завеждане на исковата молба 30.03.2011г. в размер на 1646.9 лв,  както и законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, като е отхвърлил  иска на ищеца за разликата над 19514,98 лева  до претендираните с исковата молба 47 747.81 лева, на основание чл.226 КЗ вр.чл.45 от ЗЗД и чл.223, ал.2 вр.чл.84, ал. 3 и чл.86 ЗЗД.

Въззивникът А.А. обжалва постановеното решение в отхвърлителната част, имаща за предмет обезщетението за пропуснатите ползи от невъзможността за полагане на труд. Претенцията е в размер на 28 455,64 лева.

 Въззивникът – застраховател обжалва постановеното решение във всички осъдителни части при липса на конкретно наведени доводи за неправилност.

На първо място, постановеното решение в осъдителната си част съставлява валиден и допустим съдебен акт. Присъдените вреди с характер на претърпяни загуби са установени по основание и размер като произнасянето на съда не е противовес с императивни материалноправни норми.

Правилен е и постановения съдебен акт в отхвърлителната си част досежно претендираното обезщетение за загубената работоспособност на ищеца. Предявеният иск има за предмет възмездяването на пропуснати ползи, изразяващи се в правото на ищеца да полага труд и да получава трудово възнаграждение.  Трайна е съдебната практика по въпроса, че обезщетението за имуществени вреди в този случай се равнява на разликата между получаваното преди увреждането възнаграждение и заплащаното парично обезщетение за времето, прекарано поради болест или отпуснатата пенсия, когато се касае за инвалидност. Вредите се изразяват в периодично неполучаване на посочените разлики.

Изходна база за определяне на обезщетението е действително получаваното тр.възнаграждение към датата на увреждането /така и т.7 Постановление 4/1975/. По делото е представен трудов договор относно длъжността електротехник на кораб, плаващ под германски флаг, сключен на 11.12.2009 год., респ. в сила от 16.12.2009 год.  Договорът има характер на срочен такъв за периода 16.12.2009 год. до 16.04.2009 год. Процесната злополука е настъпила на 08.05.2009 год.  Съдът приема, че ищецът не е бил в трудово правоотношение при посочените по-горе индивидуализиращи признаци към датата на увреждане. Твърдяните от въззивника А.А. факти относно повтарящ се, периодичен характер на срочните трудови правоотношения между моряци и чуждестранни работодатели, респ.  периодичното им прекъсване чрез отпуск на сушата  не се ценят от съда като ноторно известни по смисъла на чл. 155 ГПК. Събраните гласни доказателства не кореспондират с представени от страната официални документи за повтаряща се трудовата заетост. При това положение и съобразно данните по делото получаването на това възнаграждение не представлява сигурно бъдещо събитие, препятствано единствено от настъпилото автопроизшествие и причинените от него физически увреждания, поради което застрахователят не дължи обезщетение на осн. чл.223, ал.2 КЗ.

С оглед на изложеното, решението на ВОС следва да бъде потвърдено в коментираните части.

IV. Разноски : На въззивника А. следва да бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски, съразмерни на уважената от АС –Варна претенция за неимуществени вреди или 2 802,12 лева. Въззиваемата страна не е претендирала разноски за въззивното разглеждане на спора.

На основание чл. 78, ал.6 ГПК застрахователят следва да понесе отговорността за дължимите държавни такси по уважената от въззивната инстанция претенция в размер на 1200 лева за първа инстанция и 600 лева за втора инстанция.

С оглед на изложеното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 1502/24.10.2012 год., постановено по т.д.№ 638/2011 год., поправено с решение № 1651/23.11.2012 год. в частта, в която е отхвърлен предявеният от А.Д.А. против ЗК „Л И” АД иск за разликата от 40 000 лева до претендирания размер от 70 000 лева, представляващи обезщетение за понесените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от травмите, получени при ПТП, настъпило на 08.05.2010г., причинено от Колъо Стефанов Д. при управление на л.а. «Ровър 620 СДИ» с ДК № В 8168 КН и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА ЗК „Л И” АД, ЕИК 121130788 със седалище и адрес на управление гр.София, бул.”Цар Борис” III № 41 ДА ЗАПЛАТИ на А.Д.А., ЕГН ********** *** разликата от присъдените 40 000 лева до претендираните 70 000 лева, представляващи обезщетение за понесените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от травмите, получени при ПТП, настъпило на 08.05.2010г., причинено от К С Д. при управление на л.а. «Ровър 620 СДИ» с ДК № В 8168 КН, предявени в условията на частичност, като 1/10 част от цялата претенция от 700 000 лева,  на основание чл.226 КЗ вр.чл.45 от ЗЗД и чл.223, ал.2 КЗ, ведно със законната лихва, считано от датата на деликта – 08.05.2010 год. до датата на окончателно погасяване на задължението.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.

 ОСЪЖДА ЗК „Л И” АД, ЕИК 121130788 със седалище и адрес на управление гр.София, бул.”Цар Борис” III № 41 ДА ЗАПЛАТИ на А.Д.А., ЕГН ********** *** сумата от 2 802, 12 лева – разноски за въззивното разглеждане на спора.

ОСЪЖДА ЗК „Л И” АД, ЕИК 121130788 със седалище и адрес на управление гр.София, бул.”Цар Борис” III № 41 ДА ЗАПЛАТИ държавна такса  по уважения от въззивната инстанция иск в размер на 1200 лева /по сметка на ОС – Варна/ и 600 лева /по сметка на АС – Варна/.

         РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщението до страните пред ВКС на РБългария при условията на чл.280, ал.1 ГПК.

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                                           ЧЛЕНОВЕ: