Р Е Ш Е Н И Е № 231

 

гр. Варна, 17.10.2018 година

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд – търговско отделение, ІІ състав, на двадесет и шести септември през две хиляди и осемнадесета година в публичното заседание в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

        ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

 МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

 

секретар Ели Тодорова                            

като разгледа докладваното от съдия Аракелян в. т. дело № 300/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 от ГПК.

Подадена е въззивна жалба от Н.Х.Н., чрез адвокат П.П., против решение № 9 от 23.01.2018 г. по т. д. № 45/2017 г. на Силистренския окръжен съд, в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД – гр. София, сумата в размер на 9 396.07 лева, представляваща договорни лихви за периода от 23.06.2011 г. до 22.01.2013 г. по Договор за ипотечен кредит от 30.03.2007 г., изм. с Допълнително споразумение от 30.10.2009 г., ведно със законна лихва за забава от депозиране на исковата молба /15.11.2016 г./ до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД.

В жалбата се релевират оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част. Процесуалният представител на въззивника сочи, че първоинстанционният съд неправилно не е приел за основателно наведеното възражение за погасяване по давност на задължението за договорната лихва, на основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Намира задължението за делимо, от където извежда доводи за възможността за частично престиране на кредитора. Позовавайки се на ТР № 3/2012 г., ОСГТК на ВКС излага, че задълженията по договора за банков кредит са периодични, от където намира за приложима към тях кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111, б „в“ от ЗЗД. За начален момент на изчисляването й посочва дължимостта съобразно погасителния план, а не този на обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. Моли за отмяна на обжалваната част на решението. Претендира разноски. Няма доказателствени искания.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от „Банка ДСК” ЕАД – гр. София, чрез юрк. Г.В. със становище за неоснователност на въззивната жалба. Посочва, че погасителната давност на вземането не е изтекла, доколкото връчването на нотариалната покана за обявяването на предсрочната изискуемост е осъществено на 15.11.2016 г.. Позовавайки се на практиката на касационната инстанция посочва, че договорът за кредит не е с продължително или периодично изпълнение. Намира, че уговарянето на месечни вноски представлява предварително дадено съгласие на кредитора за изпълнение на задължението на части. В продължение посочва, че това не превръща задължението в периодично такова. Счита, че по повод погасяването на задължението е приложима петгодишната погасителна давност, доколкото договорната лихва представлява цена за използването на предоставените средства. Моли за потвърждаване на решението, в частта, предмет на производството. Няма доказателствени искания.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в останалите части, поради което същото е влязло в законна сила.

В о. с. з. процесуалният представител на въззивника излага доводи за основателността на въззивната жалба. Претендира заплащането на съдебно-деловодни разноски. Възразява за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение на насрещната страна.

В о. с. з. въззиваемата страна не се явява, не се представлява. В депозирана молба се изразява становище за правилността на обжалваната част на съдебното решение. Претендира заплащането на съдебно-деловодни разноски.

Въззивната жалба е депозирана в срок, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, съдът приема от фактическа страна следното:

Силистренският окръжен съд е отхвърлил иска с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, депозиран от страна на „Банка ДСК“ ЕАД – гр. София за установяване на вземане от Н.Х.Н. и е разгледал иска, предявен в условията на евентуалност от страна на „Банка ДСК“ ЕАД за осъждане на кредитополучателя да заплати сумата в размер на 48 369.989 лева, представляваща главница по Договор за ипотечен кредит от 30.03.2007 г., 11 285.73 лева, представляваща договорна лихва, претендирана за периода от 23.06.2011 г. до 22.01.2013 г., 6 187.43 лева, представляваща наказателна лихва, претендирана за периода от 27.10.2011 г. до 22.01.2012 г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на депозиране на исковата молба, на основание чл. 79 от ЗЗД, вр. чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД.

Предмет на настоящото производство е само осъдителната част на първоинстанционното решение, касаеща присъдената договорна лихва.

Твърденията, на които се основават претенциите на ищеца са за отпуснат кредит по силата на посочения договор от 30.03.2007 г. за сумата от 49 800 лева, със срок за връщане 300 месеца. Уговорено било погасяването на кредита да се осъществи на месечни вноски, при плаващ лихвен процент и фиксирана надбавка от 3,6 пункта и съответна част от годишна такса за управление и обслужване. С Допълнително споразумение от 30.10.2009 г. е предоставен на кредитополучателя 12 месечен гратисен период по отношение на издължаването на главницата.

В отговор на исковата молба, депозиран по реда на чл. 367 от ГПК Н.Н., чрез процесуалния си представител, оспорва предявения иск по основание и размер на претендираните суми. Възразява за погасяване по давност на претендираните договорни лихви за периода от 23.06.2011 г. до 23.01.2013 г.. Намира за неравноправни договорните клаузи, касаещи липсата на яснота относно методиката за едностранна промяна на базовия лихвен процент от страна на банката. Моли за присъждане на разноски.

В допълнителната искова молба ищецът излага, че не е налице неравноправност на договорните клаузи, доколкото се касае за предоставяне на финансова услуга, която попада в приложното поле на изключението, визирано в чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, по отношение, на което не са прилага неравноправността. Намира за неоснователно възражението за погасяване по давност на вземанията, на сочената от отвeтника дата 26.10.2011 г. за получаване на извлечението от счетоводните книги, приложено към заявлението за издаване на заповедта за незабавно изпълнение, доколкото при разглеждане на осъдителния иск ще се приеме, че се не е настъпила предсрочната изискуемост на кредита. В продължение излага, че предсрочната изискуемост е настъпила с връчване на препис на исковата молба на кредитополучателя – 15.11.2016 г..

В депозирания отговор на допълнителната искова молба се излагат доводи, че сключеният договор попада в приложното поле на ограничението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, доколкото кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на пар. 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Позовавайки се на съдебна практика навежда подробни аргументи за неравноправността на договорните клаузи, в частта, в която е предвидена възможност едностранно банката да променя базовия лихвен процент.

По делото като писмено доказателство е приет Договор за ипотечен кредит от 30.03.2007 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД, като кредитодател/кредитор, и Н.Х.Н. като кредитополучател/длъжник, по силата на който банката се е задължила да предостави на кредитополучателя сума в размер на 49 800 лева, а последният се е задължил да ползва кредита съобразно уговорените в договора условия и срокове, като го върне ведно с дължимата лихва, която съгласно т. 6 от Договора е плаваща, като в момента на сключване на договора е в общ размер на 7,29 % годишно, като 3,69 % е базовият лихвен процент, а 3,60 пункта е фиксирана надбавка. Останалите уговорки между страните касаят усвояването на сумата, издължаването на кредита с месечни вноски, включващи главница, лихва, съответната част от годишната такса за управление и обслужване, като крайният срок е 300 месеца, изпълнението на задължението е обезпечено с договорна ипотека върху посочения обект в т. 8 от Договора. С допълнително споразумение от 30.10.2009 г. страните са предвидили 12-месечен гратисен период, определили са размерите на задълженията и са променили падежа на задължението на 25-то число. В чл. 1.2. са уговорили капитализация на непогасената и начислена лихва към главницата, която отпада в случай на обявяване на предсрочна изискуемост. В чл. 20.2. от Общите условия е предвидено, че при забава в плащанията на главница и/или лихва в повече от 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем. Във връзка с това, след като не са били платени в пълен размер погасителните вноски банката е обявила целия кредит за предсрочно изискуем с връчване на препис от исковата молба.

Установява се, че на 23.01.2013 г. „Банка ДСК” ЕАД е подала заявление за издаване на Заповед за незабавно изпълнение на основание –  чл. 417, т. 2 от ГПК, като видно от извлечението от счетоводните книги на банката, задълженията на Н.Х.Н. за договорна лихва за периода 23.06.2011 г. – 22.01.2013 г. са в размер на 11 285.73 лева.

В исковата молба, искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК е съединен в условията на евентуалност с осъдителен иск по чл. 79 от ЗЗД, вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата в размер на 11 285.73 лева, представляваща договорна лихва, начислена за периода от 23.06.2011 г. – 22.01.2013 г.. В исковата молба се съдържа и изявление за отнемане на преимуществото на срока и обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Същата е връчена на кредитополучателя на 13.01.2017 г..

От приетото по делото заключение по допуснатата ССчЕ в първоинстанционното производство се установява, че предоставеният кредит е усвоен на 30.03.2007 г., както и че последното плащане на дълга е от 29.07.2011 г., като същото е погасило частично договорната лихва по погасителна вноска № 17/25.03.2011 г.. В експертизата е посочено, че към датата на получаване на исковата молба от ответника забавата е 1994 календарни дни. Установява се също, че е дължимата договорна лихва, начислена за периода от 23.06.2011 г. до 22.01.2013 г. е в размер на 7 320.94 лева. В допълнителното заключение е посочено, че към главницата е капитализирана договорна лихва в размер на 2 472,77 лева, представляваща първо капитализиране в размер на 2 075.13 лева и второ такова в размер на 397. 64 лева, направено през м. декември 2011 г..

Правни изводи:

Поради правилата на ограничения въззив, закрепени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съдът е обвързан по отношение на неправилността на решението само до изложените твърдения в жалбата. Решението се обжалва частично и към настоящия момент производството е висящо само по отношение на осъдителната част, касаеща претенциите за заплащане на договорна лихва по Договора за кредит.

С оглед на дадените разрешения в ТР № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател, и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Освен обективните предпоставки е необходимо съществуването на субективната предпоставка за настъпване на предсрочната изискуемост – отправено от банката волеизявление до кредитополучателя за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Преценката дали да го упражни и кога, принадлежи изцяло на титуляра на това право, от което следва, че настъпването на предсрочната изискуемост предпоставя осъществяването на два юридически факта – неизпълнението на длъжника и нарочно волеизявление на кредитора за отнемане преимуществото на срока му.

В настоящия случай, задълженията по Договора за ипотечен кредит са станали предсрочно изискуеми с връчане на препис от исковата молба на кредитополучателя /13.01.2017 г./, в която се съдържа изрично изявление за отнемане на преимуществото на срока.

I.                   По повод формирането на размера на задължението за претендираната договорна лихва, настоящият съдебен състав приема следното:

При определяне на размера на задължението за заплащане на договорна лихва, което е възникнало в тежест на Н.Н., съдът съобразява волята на страните, изразена в т. 6. от Договора за ипотечен кредит, които договорености са задължителни за страната на основание чл. 298, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 287 от ТЗ.

Съгласно заключенията по двете експертизи, безпротиворечиво е определен размерът на договорната лихва за периода от 23.06.2011 г. до 22.01.2013 г. е 7 320.94 лева. Съобразно отговорите на вещото лице, дадени в о. с. з. към същата сума следва да се прибави капитализираната договорна лихва към главницата в общ размер на 2 472.77 лева. Същата е формирана от двукратно капитализиране от 2  075.13 лева /в л. 42/ и 397.64 лева. Доколкото отсъстват данни за предоставено съгласие от страна на кредитополучателя за капитализиране на договорната лихва от 397.64 лева, следва да се приеме, че същата не трябва да се взема предвид при определяне на размера на дължимата договорна лихва. Предвид горното, искът се явява основателен до размера на сумата от 9 396.07 лева, представляваща дължима договорна лихва за периода от 23.06.2011 г. до 22.01.2013 г., но същият размер следва да бъде съобразен с наведеното възражение за погасяване по давност на вземането.

II.                По повод възражението за погасяване по давност на задължението за заплащане на договорните лихви, съдът намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Задължението, поето от ответника е да внася анюитетните вноски за погасяване на задълженията по договора за кредит и следователно давността тече отделно за всяка анюитетна вноска,част от която е и договорната възнаградителна лихва от датата, на която плащането е било дължимо по отношение на банката.

Доколкото „автоматично действие“ на уговорка за право на предсрочна изискуемост е отречено като несъвместимо с задължителните указания по тълкуването на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ и т. 18 от ТР № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, обявяването на предсрочната изискуемост може да бъде само по воля на кредитора, обективирана с активни действия /в този смисъл решение № 64 от 09.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5796/2014 г., IV г. о., ГК/. Предвид горното, доколкото предсрочната изискуемост не е настъпила към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, давност не е започнала да тече от този момент /така решение № 114 от 07.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК/.

В съдебна практика се приема, че исковата молба представлява покана за плащане, като със същата могат да се упражняват и преобразуващи права /така решение № 178 от 12.11.2010 г. по т. д. № 60/2010 г., II т. о. на ВКС/. Същата представлява покана по смисъла на разпоредбата на чл. 84 от ЗЗД, когато е връчена надлежно на ответника. Доколкото в настоящия случай към същата са налице и предпоставките за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, следва да се приеме, че изискуемостта е настъпила в хода на производството.

Настоящият съдебен състав намира, че по отношение на договорната възнаградителна лихва, инкорпорирана в месечните вноски са налице критериите по ТР № 3/2011 г., ОСГТК на ВКС за квалифицирането на тези суми като периодични плащания, по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Доколкото възнаграждението се дължи за предоставено ползване на вече получена от длъжника главница, следва да се приеме, че в тази част правоотношението има продължителен характер /докато ползва чуждите средства, кредитополучателят заплаща възнаграждението за съответния период, а при прието от кредитора предсрочно връщане на цялата главница тази лихва не следва да се заплаща/. Касае се за редовна лихва, начислявана в размер на уговорения годишен лихвен процент, приложим за съответния месец /определян периодично с референтен променлив показател/ и разсрочената лихва за гратисния период. Спецификата на това възнаграждение не може да обоснова прилагане на по- общата норма, уреждаща обща петгодишна давност за вземанията, доколкото към същата е приложима специална по-кратка давност в чл. 111 б. „в“ ЗЗД /така Решение № 125 от 01.06.2017 г. на ВКС, постановено по т. д. № 914/2016 г., II т. о., ТК/.

В исковата молба, подадена в съда на 15.11.2016 г., възнаградителната лихва се претендира в размер на 11 285.73 лева за периода от 23.06.2011 г. до 22.01.2013 г.. Предвид направеното възражение за изтекла погасителна давност съдът намира, че претенцията е погасена в периода преди 15.11.2013 г., изчислен като тригодишен период преди депозиране на исковата молба в съда. Предвид горното, искът за заплащане на договорна възнаградителна лихва за периода от 23.06.2011 г. до 22.01.2013 г. се явява неоснователен поради погасяването на задължението по давност.

С оглед на горното, настоящият съдебен състав намира, че постановеното решение в обжалваната част е неправилно и като такова следва да бъде отменено.

По претенцията за разноски:

Съобразно изхода от спора разноски се дължат в полза на въззивника. Същият претендира заплащането на съдебно-деловодни разноски в размер на 187,92 лева за заплатена държавна такса, за което представя списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за направата им. С оглед на горното, в полза на същия следва да се присъди сумата в размер на 187.92 лева, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

Постановеното въззивно решение, касателно акцесорните искове за договорна възнаградителна лихва, не подлежи на касационно обжалване, доколкото попада в изключението на чл. 280, ал. 2 от ГПК – цена на иска до 20 000 лева по търговски дела /делото е търговско на основание чл. 286, ал. 1 /вр. чл. 1, ал. 1, т. 7 от ТЗ/ и ал. 2 от ТЗ, вр. чл. 287 от ТЗ/.   

Водим от горното, съдът

 

Р  Е  Ш  И:

 

ОТМЕНЯ решение № 9 от 23.01.2018 г. по т. д. № 45/2017 г. на Силистренския окръжен съд в частта, предмет на настоящото производство, с която Н.Х.Н., ЕГН: **********, с адрес: *** е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК: 121830616, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“ 19, представлявана от изпълнителните директори В. С. и М. П.-К., сумата в размера на 9 396.07 лева, представляваща договорни лихви за периода от 23.06.2011 г. до 22.01.2013 г. по Договор за ипотечен кредит от 30.03.2007 г., изм. с Допълнително споразумение от 30.10.2009 г., ведно със законна лихва за забава от депозиране на исковата молба /15.11.2016 г./ до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД, като вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ иска на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК: 121830616, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“ 19, представлявана от изпълнителните директори В. С. и М. П.-К. за осъждане на Н.Х.Н., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати сумата в размера на 9 396.07 лева, представляваща договорни лихви за периода от 23.06.2011 г. до 22.01.2013 г. по Договор за ипотечен кредит от 30.03.2007 г., изм. с Допълнително споразумение от 30.10.2009 г., ведно със законна лихва за забава от депозиране на исковата молба /15.11.2016 г./ до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД.

ОСЪЖДА „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК: 121830616, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“ 19, представлявана от изпълнителните директори В. С. и М. П.-К. да заплати на Н.Х.Н., ЕГН: **********, с адрес: *** сумата в размер на 187.92 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

В необжалваната част решението на първоинстанционния съд е влязло в законна сила.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: 1.                    2.