Р Е Ш Е Н И Е №208

гр. Варна, 12.08.2016 година

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение, ІІ състав, на дванадесети юли през две хиляди и шестнадесета година в публичното заседание в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

        ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

МАГДАЛЕНА Н.

 

секретар Д.Ч.                                 

като разгледа докладваното от съдия Аракелян в. т. д. 303/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.

Подадени са две въззивни жалби от Т.Й.Т., действащ чрез процесуален представител адв. Й., срещу решение № 1174 от 15.06.2015 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр. д. № 2467/2014 г., допълнено с решение № 242 от 25.02.2016 г. по същото дело, с които се отхвърлят исковете на въззивника, действал като ЕТ „Тонаси – Т.Т.“ /заличен търговец/ срещу ответниците Й.Н.И., С.И.С. и Д.И.С.,***, като наследници на И* С.И., поч. на 10.11.2009 г., действал като ЕТ „Певеца – И* И.“ /заличен търговец/, за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба от 21.10.2009 г., с който ЕТ “Тонаси – Т.Т.“ продава на ЕТ „Певеца – И* И.“ собствения си обект за търговия с площ от 33 кв. м., представляващ част от обект, разположен върху търговско място № 560, находящо се на пазар „Централен“, като обособеният обект е отбелязан в схемата на „Пазари“ ЕАД под номер № 560-Б, при граници: обособен обект за търговия, разположен върху търговско място № 560 А, обособен обект за търговия, разположен върху търговско място № 560 В, стационарен обект № 617, обособен обект за търговия, разположен върху търговско място № 593 и пешеходна зона, за сумата от 200 лева, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, поради противоречие с чл. 183, ал. 1 от ЗЗД, а именно неплащане на продажната цена от страна на купувача /по основното решение/ и като абсолютно привиден, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД /по допълнителното решение/.

В жалбите се навеждат подробни доводи за неправилност на решенията, с молба за отмяната им, като се изтъкват съображения за унищожаемост на сделката – принципно ирелевантни, доколкото такъв иск не е бил разгледан от първоинстанционния съд. Излагат се твърдения за процесуални нарушения от страна на съда с оглед недопускането на свидетели, което според въззивника е нарушение на чл. 165 от ГПК. В тази връзка се прави доказателствено искане за разпит на двама свидетели за установяване на преддоговорните отношения между страните и разкриване на действителната им воля при подписване на процесния договор. Претендират се разноски за двете инстанции.

Депозирани са писмени отговори на въззивните жалби от въззиваемите Й.Н.И., С.И.С. и Д.И.С., в които изразяват становище за тяхната неоснователност. Претендират разноски.

Настоящият съдебен състав намира, че въззивните жалбите са подадени в срок, от надлежна страна и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което са процесуално допустими.

В съдебно заседание процесуалният представител на въззивника поддържа жалбите. Съобразно с указанията, дадени в определение № 383 от 10.06.2016 г. по в. т. д. № 303/2016 г., уточнява, че със свидетелските показания цели да установи преддоговорните отношения между страните. Възразява за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от насрещната страна.

В проведеното съдебно заседание на 12.07.2016 г. процесуалният представител на въззиваемите оспорва жалбите. Счита същите за неоснователни, като моли за оставянето им без уважение. Твърди, че в процесния случай не е налице начало на писмено доказателство.

С протоколно определение, постановено в ОСЗ на 12.07.2016г. настоящият съдебен състав на Апелативен съд – Варна е оставил без уважение искането на въззивника за събиране на гласни доказателства досежно твърдяните в жалбите основания.

След като прецени доказателствата по делото – поотделно и в тяхната съвкупност, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, Варненският апелативен съд приема за установено следното:

Съдът е сезиран посредством предявените искове от Т.Й.Т. като правоприемник на заличения ЕТ „Тонаси – Т.Т.” с твърдения за  нищожност на сключения договор за покупко – продажба от 21.10.2009 г. между праводателя му и ЕТ „Певеца – И* И.“ /заличен/ поради противоречието му със законовата разпоредбата на чл. 183 от ЗЗД и поради привидност.

В писмения отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК, процесуалният представител на ответниците оспорва основателността на исковете. Твърди, че не са конкретизирани поддържаните основания за нищожност. Същият не оспорва наличието на сключен договор за покупко-продажба между страните като излага, че металният павилион -  предмет на договора, представлява движима по смисъла на закона, вещ.

Настоящата съдебна инстанция съобразява  следната фактическа установеност:

Страните не спорят помежду си и съдът, с оглед на събраните и приобщени към доказателствения материал по делото , приема за безспорно установено, че с договор за покупкопродажба от 23.04.1999 г. „Кооперативен съюз” – гр. Варна продава на ЕТ „Тонаси – Т.Т.” метален павилион, намиращ се в района на „Кооперативен пазар” – гр. Варна, със застроена площ от 85 кв.м..

С друг договор за покупко – продажба от 21.10.2009 г. ЕТ „Тонаси – Т.Т.” продава на ЕТ „Певеца – И*И.” метален павилион с площ от 33 кв.м., представляващ част от целия обект за търговия разположен върху търговско място № 560, находящо се на пазар „Централен”, отбелязан в схемата на „Пазари” ЕАД под номер търговско място № 560-Б, за сумата в размер на 200 лева, платима при сключване на договора, за което продавачът издава фактура. От представена по делото, двустранно подписана фактура № 1 от 21.10.2009 г. е видно основанието, поради което е издадена, а именно: продажба на павилион 33 кв.м., разположен върху търговско място 560 , съгласно схема на „Пазари” ЕАД.

На 22.10.2009г. ЕТ „Певеца – И* И.” дарява на „Пазари” ЕАД, придобития преместваем обект за търговия.

От приложената справка от търговския регистър се установява, че ЕТ „Певеца – И* И.” е заличен. Видно от представеното в първоинстанционното производство, удостоверение за наследници № 1401 от 26.11.2014 г., правоприемниците на И* С.И., поч. на 10.11.2009 г. са: Й.Н.И., С.И.С. и Д.И.С..

При така установеното от фактическа страна, настоящият състав на съда достига до следните правни изводи:

По същество:

I. По предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД:

Безспорно в доктрината и в практиката на ВКС е, че нищожността е най-тежкият порок на правните сделки. Атакуваната сделка може да страда от различни пороци, всеки от които да е отделно основание за обявяване на нищожността, но правният резултат, който ще се постигне с уважаването на иска на едно от въведените основания, по принцип, изключва интереса от обявяване на нищожност на някое от другите въведени основания /  в т.см. решение № 97 от 08.02.2013 г. по т. д. № 196 от 2011 г. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК/.

В практиката на ВКС също така безпротиворечиво е прието, че основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от  ЗЗД – противоречие със закона, изключва основанието по чл. 26, ал. 2, пр. 5 от  ЗЗД / в т.см. решение № 392/2012 г. по гр. д. № 1487/2010 г., ІV г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК/.  Основанията за нищожност по чл. 26 от ЗЗД могат да бъдат поддържани едновременно, но общото основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, по принцип изключва приложението на останалите. Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най – тежкия – противоречие на закона, през по – леките – липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет и противоречие на морала, до най –лекия, който всъщност не е нищожност – липсата на форма/ така р.№ 198/2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г., IV г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК/.

Противоречието със законова разпоредба винаги има обективен характер. При този порок е необходимо да е налице несъобразяване с предписанието на императивна правна норма, която е уредена с цел да се защити обществения интерес, като адресатите на този вид правни норми са длъжни да ги спазват без никакви отклонения.

Разпоредбата на чл. 183 от ЗЗД визира задълженията на страните по договора за покупко – продажба. Те са регламентирани с цел да се защити собствения интерес на съконтрахентите, поради което отклонението от предписанието й не е от категорията на основанията, които могат да доведат до твърдяната нищожност на договора. Неизпълнението на договорно задължение поражда възможността да се търси изпълнение или развалянето на същото.

Разпоредбата на чл. 183 от ЗЗД, чието твърдяно неизпълнение се сочи като основание за нищожност на процесния договор, има диспозитивен характер. Следователно - неспазването й не може да доведе до позитивен правен извод на съда за нищожност на договора поради противоречието му със закона. По изложените съображения, предявеният иск за прогласяване на нищожността на договора за покупко – продажба от 21.10.2009 г., с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

II. По предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 от ЗЗД:

С оглед отхвърлянето на иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, съдът следва да разгледа предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 от ЗЗД.

Позитивният извод за налична твърдяна симулация изисква по безспорен начин да се установи, че страните по договора не са имали воля да бъдат обвързани от него, а са го сключили само и единствено, за да създадат привидни правни последици, настъпването на каквито не са желали. Когато волята на страните по сключеното съглашение е само да се създадат привидни последици на обвързаност, които те – и двете страни, не желаят, симулацията е абсолютна. Именно наличието на такъв вид симулация се поддържа в първоинстанционното производство от ищеца.

В отношенията между страните привидността на договора, сключен в писмена форма не може да се доказва свободно със свидетелски показания. Процесният договор за покупко – продажба от 21.10.2009 г., с предмет преместваем обект за търговия е оформен в писмена форма, която макар и да не е изискуема, с оглед на действителността на договора, е била избрана от страните, поради което съдът следва да се съобрази с нея.

В практиката се поддържа, че за да се счете, че е налице пълен обратен документ /”contre-lettre”/ е необходимо от съдържанието му да се установява точно и в пълнота вътрешното съглашение на страните по сделката. Именно в това се състои разликата му с непълния обратен документ /началото на писмено доказателство”/, който прави само вероятно твърдението, че съглашението е привидно, като не доказва в пълнота наличието на симулацията. Непълният обратен документ може да е случаен и е без значение към кого е адресиран, но трябва да изхожда от страната или да удостоверява нейно изявление пред държавен орган, което прави симулацията вероятна / в т.см.решение № 163/2011 г. по гр. д. № 1536/2009 г., IV г. о., ГК на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК/.

Съгласно разпоредбата чл. 164, ал. 2 от ГПК свидетелски показания могат да бъдат допуснати от съда с изричното съгласие на насрещната, освен за опровергаването на съдържанието на официален документ или за доказването на правни сделки, за които е предвидена форма за действителност. В настоящия случай отсъства изрично изразено съгласие на насрещната страна, поради което разпоредбата на чл. 164, ал. 2 от ГПК е неприложима.

При „contre-lettre” свидетелските показания са недопустими, а  при началото на писмено доказателство” – документът е предпоставка за допустимостта на гласните доказателства.  

Договор  № 1000 от 21.05.2009 г. , на който се позовават въззивниците, не се съдържа в кориците на делото, поради което е недопустимо представянето му пред въззивна инстанция, тъй като не се касае за нововъзникнало или новоузнато обстоятелство, като същият е следвало да бъде представен пред първоинстанционния съд.

В производството не е представен и друг документ, който да може да се характеризира като „обратно писмо”, което пълно да доказва симулацията. Отсъстват и писмени документи, от които да може да се заключи, че симулацията е вероятно основателна, които да преодолеят забраната от допускането на свидетелски показания и да се квалифицират като „начало на писмено доказателство”.

Предвид горното, съдът счита, че от представените писмени доказателства не се установява под никаква форма и степен разминаване между изразената воля в договора за покупко – продажба от 21.10.2009 г. и действителната воля на страните, поради което същият не страда от сочения порок – абсолютна привидност и следва да  бъде отхвърлен като неоснователен.

За пълнота за изложението настоящата съдебна инстанция, при изграждане на своя правен извод, има предвид и следното обстоятелство :

Разделението на движими и недвижими вещи се съдържа в разпоредбата на чл. 100 от ЗС. Критерий за деленето е трайната прекрепеност към земята, като отделянето на вещта следва да не разрушава нейната цялост. Процесният обект за търговия не е трайно прикрепен по начин, по който с отделянето му от земята да се разруши неговата цялост, поради което същият представлява движима вещ. Следователно, би могло да се приеме, че към него е неприложима квалифицираната форма за разпоредителни сделки, закрепена в разпоредбата на чл. 18 от ЗЗД.

По разноските: В т. 1 от ТР № 6 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС е указано, че само при доказано извършване на разноските, същите могат да се присъдят по правилата на чл. 78 от ГПК. В представения договор за правна защита и съдействие № 241683/09.10.2015 г. (л. 25) се съдържа отбелязване, че адвокатското възнаграждение е платено в брой, поради което същият има характер на разписка.

В открито съдебно заседание на 12.07.2016 г., процесуалният представител на въззивника е навел възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция. Настоящата съдебна инстанция приема, че договореното и заплатено адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на въззиваемите страни следва да бъде намалено до минималните размери, предвидени в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. или на 1352.05 лева при материален интерес от 27 401.53 лева. В тази връзка съдът съобразява, че делото не е с голяма фактическа сложност и не съставлява и правна такава, тъй като по спорните въпроси е налице задължителна съдебна практика. По изложените съображения заплатеното възнаграждение от 3 216 лева за въззивната инстанция има прекомерен характер.

С оглед основателността на предявеното възражение за прекомерност, размерът на адвокатското възнаграждение за въззивната инстанция следва да бъде редуциран на 1 352.05 лева.

 Водим от горното, съдът

 

Р   Е   Ш   И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1174 от 15.06.2015 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр. д. № 2467/2014 г., допълнено с решение № 242 от 25.02.2016 г. по същото дело.

OСЪЖДА Т.Й.Т., ЕГН: ********** с адрес: ***, м-ст „Зеленика“ № 34 да заплати на Й.Н.И., ЕГН: **********, С.И.С., ЕГН: ********** и Д.И.С., ЕГН: **********, тримата с адрес: ***, сумата от 1 352.05 лева, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, определена след намаляне поради прекомерност.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Върховен касационнен съд на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ:  1.                              

              2.