РЕШЕНИЕ

 

 

 

Номер  247/ 30.09.2015 г.,                                     град Варна                                                             

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Варненски апелативен съд     Търговско отделение                      Първи състав

на      двадесет и трети септември                                                   Година 2015 в публично заседание в следния състав:

 

                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРА ХРИСТОВА

                                    ЧЛЕНОВE:  ВИЛИЯН ПЕТРОВ         

                                             КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА                                     

Секретар Е.Т.

като разгледа докладваното от Мара Христова

в.т. дело номер  312    по описа за 2015 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:                 

          Производството е образувано по въззивна жалба на „Енерго-Про-Мрежи” АД гр. Варна срещу решение №133/17.02.2015 г. по т.д. №844/2014 г.на Варненски окръжен съд, с което са уважени предявените от „ЕЙ и СИ Солар България Фокс” ЕООД /АЕС „Фокс”/, „ЕЙ и СИ Солар България Вило” ЕООД /АЕС „Вило”/, „ЕЙ и СИ Солар България Монтан” ЕООД /АЕС „Монтан”/, „ЕЙ и СИ Солар България Ренар” ЕООД /АЕС „Ренар”/,  „ЕЙ и СИ Солар България Геран” ЕООД /АЕС „Геран”/ и  „ЕЙ и СИ Солар България Океан” ЕООД /АЕС „Океан”/, всички със седалище гр. София, искове по чл.55 ал.1 предл. първо ЗЗД съответно за сумите от 632 953,41 лв.; 577 612,06 лв.; 579 066,46 лв.; 581 275,38 лв.; 230 887.54 лв. и 258826,40 лв., съставляващи заплатена от всеки от ищците на ответника, като производители на електрическа енергия от възобновяеми източници, без основание цена за достъп да електроразпределителната му мрежа за периода от 18.09.2012 г. до 19.06.2013 г., както и искове по чл.86 ал.1 ЗЗД съответно за сумите: 44 630,33 лв.; 40 728 лв.; 40 830 лв.; 40 986 лв.; 16 280 лв. и 18 250 лв., представляващи обезщетение за вреди от забава в плащането на главниците за периода от 11.07.2013 г. до 10.05.2014 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на завеждане на исковата молба – 10.05.2014 г. до окончателното й изплащане, както и сторените по делото разноски от всеки един от ищците.

Въззивникът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение, предвид постановяването му в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Моли за неговата отмяна и постановяване на друго решение от настоящата инстанция, с което се отхвърлят предявените искове ведно с присъждане на разноски за двете инстанции.

          Въззиваемите страни в депозиран писмен отговор, в съдебно заседание и в писмени бележки чрез процесуалните си представители адв. К. и адв. А. оспорват жалбата, считат я за неоснователна, а първоинстанционното решение – за правилно и законосъобразно, с оглед на което молят за неговото потвърждаване. Не претендират разноски за въззивната инстанция. В съдебно заседание правят възражение по чл.78 ал.5 ГПК и отделно твърдят, че липсват доказателства за извършено от въззивника плащане на адвокатското възнаграждение.

          Третото лице помагач – КЕВР в депозирано писмено становище счита обжалваното решение по отношение на КЕВР за недопустимо, поради което моли за обезсилването му в тази му част, евентуално - за неправилно предвид неговата материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост, с оглед на което моли за цялостната му отмяна и постановяване на друго решение, с което се отхвърлят предявените искове.

          Жалбата е редовна, подадена е в срока по чл.259 ал.1 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което съдът я намира за допустима.                                      

          Разгледана по същество, същата е основателна по следните съображения:

          Видно от обстоятелствената част на първоначалната и допълнителната искова молба ищците претендират присъждане на сумите за главниците на отпаднало основание – отмяната на Решение №Ц-33/14.09.2012 г., с което са определени временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи, заплащани от производители на електрическа енергия от възобновяеми източници /ВИ/, присъединени към мрежата и ползващи преференциални цени за количествата продадена ел. енергия. Позовават се на заличените с обратна сила последици от допуснатото по закон предварително изпълнение на административния акт в отменената му част по т.12 р. III, отнасяща се за цената за достъп, определена за ищците – за фотоволтаични централи с инсталирана мощност над 200 kWp. Обосновават отпадането с обратна сила на разпоредените с акта последици с нормата на чл.177 ал.1 от АПК респ. конститутивното действие на решението на съда за отмяна на акта и действието му по отношение на всички, независимо че отменителното решение е постановено по жалба на лице, различно от ищците. На това фактическо основание считат претендираните искови суми за недължимо платени, поради което същите подлежат на връщане. Тази теза се поддържа и доразвива в допълнителната искова молба /л.282/, според която независимо от законовите разпоредби /ЗЕ/ и Правилата за търговия /ПТЕЕ/  относно задължението за плащане на цена за достъп, считат че такава цена е недължима докато ДКЕВР сега КЕВР не я е определи със съответно свое решение.

          Съобразно изложеното по-горе настоящият състав на съда квалифицира предявените искове досежно главниците като такива, намиращи основанието си в нормата на чл.55 ал.1 предл. трето ЗЗД. Дадената от окръжния съд правна квалификация по чл.55 ал.1 предл. първо ЗЗД не съответства на изложените факти, но това не се отразява на допустимостта на обжалваното решение.

Страните не спорят относно факта на извършеното от всеки от ищците на ответника плащане в размер на претендираните суми - цена за достъп за времето от 18.09.2012 г. до 19.06.2013 г. / в писмените бележки погрешно е посочена датат 01.10.2013 г./, начислена съобразно утвърдените с Решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР временни цени за достъп, с допуснато предварително изпълнение.      

          Ответникът отрича обратното действие на отмяната на решението на ДКЕВР, а оттам и отпадането с обратна сила на задължението на ищеца за заплащане на цена за достъп. Изхождайки от липсата на изрични указания в решението на ВАС за заличаване с обратна сила на последиците от отменения акт на ДКЕВР и липсата на законова разпоредба, придаваща обратното действие на решенията за отмяна на индивидуални административни актове, аргументира тезата за действието на отмяната на Решение №Ц-33/14.09.2012 г. само за в бъдеще. Позовава се на прякото действие на закона /ЗЕ/ и в частност на съществуващото в §1 т.15 от ДР на ЗЕ нормативно задължение за плащане на цена за достъп до електропреносната мрежа, на §1 т.41а б. А от ДР на ЗЕ, както и на чл.26 ал.4 от действалите през исковия период Правила за търговия с електрическа енергия обн. в ДВ бр.64/17.08.2010 г. /отм./. Счита, че основанието за плащане се обосновава и от възникналото между страните облигационно правоотношение по предоставяне от ответника на ищеца на услугата „достъп” и реалното ползване на тази услуга, която е възмездна по своя характер. Навежда доводи  за дължимостта на извършените плащания и от факта, че ищците продават произведената от тях ел. енергия на преференциални цени, което няма как да бъде осъществено без осигурен необходим и възмезден достъп до електроразпределителната мрежа, тъй като в противен случай те биха се облагодетелствали.

          С оглед установеното, съдът съобрази следното:

          Предвид обстоятелството, че ищците са производители на ел. енергия от възобновяем източник, освен ЗЕ приложение намира и Законът за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/. Съгласно чл.84 ал.2 ЗЕ, производителите на електрическа енергия са длъжни да сключат договори за достъп с оператора на електропреносната и/или с оператора на електроразпределителната мрежа, в които се уреждат правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги. Съобразно ал.3 на същия член законодателят е предпоставил дори сключването на тези договори като условие за изпълнение на договорите, както за продажба на ел. енергия, така и на тези по чл.93а и чл.94а ал.3 от ЗЕ. Същевременно обаче, с разпоредбата на §197 от ПЗР на ЗЕ /ДВ бр.54/17.07.2012 г./ е въведено нормативното задължение за производителите на ел. енергия независимо от какъв източник, които при влизането на този закон не са сключили договори за достъп с оператора на електропреносната и/или електроразпределителната мрежа, в двумесечен срок да изпълнят изискванията на чл.84 ал.2 ЗЕ. Ако това не е сторено, операторът може да сезира комисията /ДКЕВР/, която определя условията за достъп до сключването на договор. Цената за достъп, утвърдена от ДКЕВР, е само едно от условията във връзка със сключването и изпълнението на този договор. С нормата на чл.104 ЗЕ и чл.26 ал.3 ал.3 и ал.4 от Правилата за търговия с електрическа енергия /отм. ДВ бр.66/26.07.2013 г./, но приложими за исковия период, е установено нормативно задължението на ищците за заплащане цена за достъп. Именно това нормативно установено задължение съставлява основанието за заплащане от ползвателя на цената. Плащането /престацията/ има за цел погасяване на съществуващото нормативно установено задължение, поради което се явява дължимо. В този смисъл  съдът приема, че задължението за заплащане на цена на достъп не намира основанието си в индивидуалния административен акт, какъвто е Решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР. Казаното по-горе се извлича и от легалното определение на понятието „достъп”, дадено в §1 т.15 от ДР на ЗЕ. Според него „достъпът” е правото на използване на преносната и/или разпределителната мрежи за пренос на ел. енергия  срещу заплащане на цена. Тази цена е дължима от всички ползватели на мрежата, измежду които са и ищците, които имат това качество, като производители по см. на §1 т.41а б.”А” от ДР на ЗЕ. Посочената по-горе аргументация налага извода, че в случая не сме изправени пред нито една от хипотезите на чл.55 ал.1 ЗЗД. Освен това от значение се явява и факта, че ищците не твърдят, а и по делото липсват данни да е преустановен достъпа им до електропреносната и електроразпределителната мрежа и той продължава да се осъществява. Ето защо, платеното не е получено от ответника без основание, нито на отпаднало основание, за да подлежи на връщане.

Обстоятелството, че страните не са оформили в писмена форма вкл. и при ОУ възникналото и съществуващо между тях облигационно правоотношение по предоставяне на тази услуга, не променя този извод. Независимо, че между страните липсва сключен в писмена форма договор за достъп, това не се отразява на валидността на възникналата между страните облигационна връзка по предоставяне на услугата достъп до електроразпределителната мрежа. Това е така защото, писмената форма не е условие за действителност на процесната сделка. По делото не е представен писмен договор с детайлизирани в него права и задължения на двете страни, но при действието на относими към неговото съдържание /страни и предмет/ законови и подзаконови актове, както и издадени фактури, обективиращи извършването на услугата и дължимата за нея цена, заплатена от ищеца, следва извода за възникнало между страните неформално правоотношение по договор за достъп до електроразпределителната мрежа.

          Съобразно чл.21 ал.1 т.8 от ЗЕ вр. с чл.30 ал.1 т.13 и§197 ал.1 от ПЗР на ЗЕ, в правомощията на ДКЕВР е да осъществява регулаторна дейност по отношение на цените в случаите, предвидени в ЗЕ. Тези предвидени в закона случаи са изчерпателно посочените в чл.30 от ЗЕ, измежду които е и подлежащата на регулиране от ДКЕВР цена за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи – чл.30 ал.1 т.13 от ЗЕ в относимата му редакция /ДВ бр.54/2012 г. в сила от 17.07.2012 г./. Такава е и временната цена по чл.32 ал.4 ЗЕ вр. с чл.30 ал.1 т.13 ЗЕ. Същевременно обаче на регулаторния орган е вменено и задължението по чл.32 ал.4 ЗЕ при отмяна на временната цена да определи окончателна такава и да вземе подходящи мерки за компенсация. Това задължение е разпоредено от законодателя и с нормата на чл.301 от АПК, според която при отмяна на административния акт, след като е започнало неговото изпълнение, административният орган е този, който възстановява нарушеното право.

          Предвид изложеното, се налага извода, че задължението за заплащане на цена за достъп в случая е част от съдържанието на договора и то най-съществената, като само размера й се регулира /определя/ от административния орган, какъвто е КЕВР. Касае се за сложен фактически състав с административен елемент. В тази връзка не следва да се обсъжда наведеното от въззиваемите страни възражение за това, как е формиран размера на цената за достъп и в частност на база на какви доказани от ответника разходи, тъй като то не е относимо към предмета на настоящия спор. Този въпрос е от компетентността на регулатора, съответно би могъл да подлежи на контрол от съда, но в рамките на административното производство по обжалване на индивидуалния административен акт. Поради спецификата на този вид обществени отношения законодателно е уредена регулаторната функция на КЕВР по определяне на окончателни цени за достъп по см. на чл.30 ал.1 т.13 от ЗЕ. Ето защо, дали заплатената цена за достъп по временни цени, административния акт за чиито определяне е отменен по реда на съдебния контрол, се явява недължимо платена, не може да бъде решен единствено и само на база отмяната на индивидуалния административен акт. Отмяната на административния акт не може сама по себе си нито да преуреди, нито да отмени автоматично договорното правоотношение между страните. Обратната теза не почива на никакво законово основание. Законодателят не само, че не го допуска, но и както бе посочено по-горе предвижда ред, по който в тази случаи регулаторният орган да постанови последващ административен акт за определяне както на окончателните цени за достъп, така и на съответните компенсаторни мерки. Компенсаторните мерки са израз на общия принцип за недопускане на неоснователно обогатяване, респ. на този по чл. 301 АПК за обезщетяване на вредите в резултат на отменен административен акт, чието изпълнение е започнало преди отмяната. Поради това съдът счита, че валидно възникналите и съществуващи търговски взаимоотношения по повод на този сложен фактически състав, не следва да бъдат преуреждани при всяка отмяна на индивидуален административен акт, имащ отношение към същия фактически състав, докато административното производство, разглеждано в неговата цялост не приключи с влязъл в сила акт. Търговският оборот и в частност правилата, които го регулират, не търпят правна несигурност, тъй като тя в последна сметка се отразява върху интересите на всички потребители.

По делото не са наведени твърдения в горепосочения смисъл,  липсват и такива данни, поради което и по изложените дотук съображения съдът приема, че фактическият състав на чл.55 ал.1 предл. трето ЗЗД не е осъществен, поради което исковете относно главниците са неоснователни и се отхвърлят.

          Акцесорното вземане за обезщетение за забава, следва съдбата на главното вземане. С оглед отхвърлянето на исковете за главницата по чл.55 ал.1 предл. трето ЗЗД като неоснователни, следва да се отхвърлят и исковете по чл.86 ал.1 ЗЗД.

          Окръжният съд е достигнал до различни правни изводи и краен резултат, поради което първоинстанционното решение следва да бъде изцяло отменено и вместо него постановено друго, с което предявените искове се отхвърлят.

          Съдът намира за неоснователно възражението на третото лице-помагач КЕВР относно конституирането му в първата инстанция, а оттам и искането на същото лице за обезсилване на първоинстанционното решение спрямо него, поради следното:

          Предявените искове се основават на отмяната на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР за регулиране на временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа, поради което привличането на КЕВР не е лишено от правен интерес. Тази страна разполага с процесуалната възможност при евентуален бъдещ процес срещу него да обоснове такова възражение, предвид което съставът счита, че в случая за КЕВР липсва правен интерес да иска обезсилване на решението на окръжния съд в тази му част и прекратяване на производството.

С оглед изхода на делото и на осн. чл.78 ал.3 ГПК при отсъствие на възражение за прекомерност на адв. възнаграждение по чл.78 ал.5 ГПК пред първата инстанция съдът намира, че на ответника - въззивник следва да се присъдят сторените от него разноски  за тази инстанция в размер общо на сумата от 109 830 лв., за които са налице доказателства за извършеното плащане – заверено за вярност копие от ф-ра №0000001810/14.08.2014 г. и отчет по сметка от ПИБ за извършен превод на 109 830 лв..

Отнесено към цената на исковете всяко ищцово дружество следва да заплати на ответника разноски за първата инстанция в размер съответно на сумата:

„Ей Си Солар България Фокс” ЕООД – 24 305,38 лв.; „Ей Си Солар България Вило” ЕООД – 22 174,68 лв.; „Ей Си Солар България Монтан” ЕООД – 22 229,60 лв.; „Ей Си Солар България Ренар” ЕООД – 22 317,46 лв.; „Ей Си Солар България Геран” ЕООД – 8 863,28 лв. и „Ей Си Солар България Океан” ЕООД – 9 939,60 лв..  

Пред настоящата инстанция процесуалните представители на ищците – въззиваеми страни са направили възражение за прекомерност на претендираното от ответника за въззивната инстанция адв. възнаграждение от 110 880 лв. и за липса на доказателства за неговото плащане, които съдът намира за неоснователни. При извършено изчисление съобразно чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед материалния интерес и съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, заплатената сума, чието плащане е подкрепено с доказателства, видно от представеното авизо за местен превод на л.70, отговаря на законовото условие и следва да се присъди.

Отнесено към цената на исковете всяко ищцово дружество - въззиваем следва да заплати на ответника – въззивник разноски за въззивната инстанция в размер съответно на сумата:

„Ей Си Солар България Фокс” ЕООД – 24 537,74 лв.; „Ей Си Солар България Вило” ЕООД – 22 386,67 лв.; „Ей Си Солар България Монтан” ЕООД – 22 442,11 лв.; „Ей Си Солар България Ренар” ЕООД – 22 530,82 лв.; „Ей Си Солар България Геран” ЕООД – 8 948,02 лв. и „Ей Си Солар България Океан” ЕООД – 10 034,64 лв..  

          Водим от горното, съдът

 

                                                Р  Е  Ш  И  :

 

          ОТМЕНЯ  изцяло решение №133/17.02.2015 г. по т.д. №844/2014 г. на Варненски окръжен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

            ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от „ЕЙ и СИ Солар България Фокс” ЕООД, „ЕЙ и СИ Солар България Вило” ЕООД, „ЕЙ и СИ Солар България Монтан” ЕООД, „ЕЙ и СИ Солар България Ренар” ЕООД,  „ЕЙ и СИ Солар България Геран” ЕООД и  „ЕЙ и СИ Солар България Океан” ЕООД, всички със седалище гр. София, искове по чл.55 ал.1 предл. трето ЗЗД съответно за сумите от 632 953,41 лв.; 577 612,06 лв.; 579 066,46 лв.; 581 275,38 лв.; 230 887.54 лв. и 258826,40 лв., съставляващи претендирана за връщане като платена на отпаднало основание заплатена от всеки от ищците на ответника, като производители на електрическа енергия от възобновяеми източници, цена за достъп до електроразпределителната му мрежа за периода от 18.09.2012 г. до 19.06.2013 г., както и искове по чл.86 ал.1 ЗЗД съответно за сумите: 44 630,33 лв.; 40 728 лв.; 40 830 лв.; 40 986 лв.; 16 280 лв. и 18 250 лв., представляващи  претендирано обезщетение за вреди от забава в плащането на главниците за периода от 11.07.2013 г. до 10.05.2014 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на завеждане на исковата молба – 10.05.2014 г. до окончателното й изплащане.

          ОСЪЖДА „Ей и Ес Солар България Фокс” ЕООД, ЕИК 201253909, гр.София, ул.”Бачо Киро” №8 ет.2, да заплати на осн. чл.78 ал.3 ГПК на „Енерго-Про-Мрежи” АД, ЕИК 104518621, гр. Варна, бул.”Вл. Варненчик” №258, Варна Тауърс-Е, сумата от 24 305,38 лв. – разноски за първата и 24 537,74 лв. – за въззивната инстанция или общо сумата от 48 843,12 лв. разноски за двете инстанции.

          ОСЪЖДА „Ей и Ес Солар България Вило” ЕООД, ЕИК 201253948, гр.София, ул.”Бачо Киро” №8 ет.2, да заплати на осн. чл.78 ал.3 ГПК на „Енерго-Про-Мрежи” АД, ЕИК 104518621, гр. Варна, бул.”Вл. Варненчик” №258, Варна Тауърс-Е, сумата от 22 174,68 лв. – разноски за първата и 22 386,67 лв. – за въззивната инстанция или общо сумата от 44 561,35 лв. разноски за двете инстанции.

          ОСЪЖДА „Ей и Ес Солар България Монтан” ЕООД, ЕИК 201435250, гр.София, ул.”Бачо Киро” №8 ет.2, да заплати на осн. чл.78 ал.3 ГПК на „Енерго-Про-Мрежи” АД, ЕИК 104518621, гр. Варна, бул.”Вл. Варненчик” №258, Варна Тауърс-Е, сумата от 22 229,60 лв. – разноски за първата и 22 442,11 лв. – за въззивната инстанция или общо сумата от 44 671,71 лв. разноски за двете инстанции.

ОСЪЖДА „Ей и Ес Солар България Ренар” ЕООД, ЕИК 201435242, гр.София, ул.”Бачо Киро” №8 ет.2, да заплати на осн. чл.78 ал.3 ГПК на „Енерго-Про-Мрежи” АД, ЕИК 104518621, гр. Варна, бул.”Вл. Варненчик” №258, Варна Тауърс-Е, сумата от 22 317,46 лв. – разноски за първата и 22 530,82 лв. – за въззивната инстанция или общо сумата от 44 848,28 лв. разноски за двете инстанции.

ОСЪЖДА „Ей и Ес Солар България Геран” ЕООД, ЕИК 201435178, гр.София, ул.”Бачо Киро” №8 ет.2, да заплати на осн. чл.78 ал.3 ГПК на „Енерго-Про-Мрежи” АД, ЕИК 104518621, гр. Варна, бул.”Вл. Варненчик” №258, Варна Тауърс-Е, сумата от 8 863,28 лв. – разноски за първата и 8 948,02 лв. – за въззивната инстанция или общо сумата от 17 811,30 лв. разноски за двете инстанции.

ОСЪЖДА „Ей и Ес Солар България Океан” ЕООД, ЕИК 201435356, гр.София, ул.”Бачо Киро” №8 ет.2, да заплати на осн. чл.78 ал.3 ГПК на „Енерго-Про-Мрежи” АД, ЕИК 104518621, гр. Варна, бул.”Вл. Варненчик” №258, Варна Тауърс-Е, сумата от 9 939,60 лв. – разноски за първата и 10 034,64 лв. – за въззивната инстанция или общо сумата от 19 974,24 лв. разноски за двете инстанции.

Решението е постановено при участие на третото лице-помагач КЕВР-София.

          Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                ЧЛЕНОВЕ:1.

 

                                                                                       2.