РЕШЕНИЕ

 

 

 

Номер    200/11.07.2013 г.                           2013 г.                                    град Варна                                                             

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Варненски апелативен съд                                               Търговско отделение

На     осемнадесети юни                                                                   Година 2013 в публично заседание в следния състав:

 

                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРА ХРИСТОВА

                                              ЧЛЕНОВE: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА         

                                                                 АНЕТА БРАТАНОВА                        

Секретар Д.Ч.

като разгледа докладваното от Мара Христова

в.т. дело номер    332          по описа за 2013 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:                                                        

          Производството е образувано по въззивна жалба на „Д” ООД гр. Варна срещу решение №131/14.02.2013 г. по т.д. №516/2011 г. на Варненски окръжен съд, с което е уважен предявения от него против „К Р С.Р.Л”, чуждестранно търговско дружество, регистрирано по законите на Румъния с номер от търговския регистър J 23/7/2008, идентификационен код /CIU/11465397, със седалище и адрес на управление: Сос. Алекснадрией №544, Брагадиру, Илфов, Румъния, иск за сумата от 1 214,91 евро, представляващи обезщетение за вреди от забавено плащане на главница от 14 256,80 евро, представляваща неплатена сборна цена на доставки, извършени по неформален договор за периодични търговски CIP доставки с превоз на стоки, фактурирани в периода 05.06.2009 – 29.09.2009 с 18 фактури, за периода на забавата, считано от падежа, посочен във всяка от горепосочените фактури до 14.03.2011 г. на осн. чл.4 от Наредба №9/21.01.2000 г. и чл.4 от Наредба №13/24.08.2011 г. на румънското правителство, вр. с чл.94 ал.1 от КМЧП и чл.4ал.2 от Римската конвенция за определяне на приложимия по отношение на договорните задължения закон, както и сумата от 2 111,50 лв., представляваща направени по делото разноски.

          Въззивникът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение, предвид постановяването му в противоречие със закона - чл.94 ал.8 от КМЧП, с оглед на което моли за неговата отмяна и постановяване на друго решение от настоящата инстанция, с което претендираното обезщетение за забавено плащане се определи съобразно приложимия български закон.

          Въззиваемата страна чрез процесуалния си представител адв. Т. К. в депозиран писмен отговор оспорва жалбата. Навежда доводи за приложимото към частноправното отношение с международен елемент право, това на Р Румъния, поради което я счита за неоснователна и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.

          Жалбата е редовна, подадена е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което настоящия състав на съда я намира за допустима.

          Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения:   

          Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че дългът за главницата в общ размер от 14 256,80 евро е доказан  по основание и размер и не е предмет на спора. Същият произтича от незаплатени цена на доставки, извършени по неформален договор за периодични международни доставки на стоки по 18 бр. фактури през периода 05.06.2009 г. – 29.09.2009 г.. Същите са осъществени при условие на доставка CIP съгласно INCOTERMS /ИНКОТЕРМС/ 2000 – превоз и застраховка, платени до място, различно от мястото на изпълнение на продавача и на лице посочено от купувача.  

          Не се спори и относно факта на неизпълнение на задължението за заплащане на цената по всяка една от процесните фактури, така както е уговорено по тях. Ищецът претендира обезщетение за забава обаче, не в договорения размер на неустойката за забава, а – обезщетение за забава в размер на законната лихва, която е в по-малък размер. С неплащане на падежа ответникът е изпаднал в забава и дължи обезщетение.

          Спорът е кой е приложимият материален закон, уреждащ спорното правоотношение, а оттам и дължимия размер на начислената законна лихва за забавено плащане.

          С оглед международния характер на частното правоотношение между страните, имащи седалище в страни – членки на ЕС, предвид времевия му обхват и на осн. чл.28 от Регламент /ЕО/ №593/2008 на Европейския парламент на Съвета от 17.06.2008 г., приложението на същия е изключено.

          При проверка относно приложимото материално право към възникналото правоотношение по търговска продажба между продавач – търговско дружество, регистрирано с управление и основно място на дейност Р Румъния и купувач – търговско дружество, регистрирано с управление и основно място на дейност в Р България, следва да се прецени налице ли са специални разпоредби, както и международни договори /конвенции/, които го уреждат и ако такива няма, приложимото право да се определи съобразно разпоредбите на КМЧП.

          Както бе посочено по-горе приложението на Регламент 593/2008 г. е изключено.          При това положение приложимото право се определя от Конвенцията на ООН за международна продажба на стоки /Виенска конвенция/, Римската конвенция за определяне на приложимия по отношение на договорните задължения закон за договорите сключени след 15.01.2008 до 17.12.2009 г., и КМЧП за договорите, сключени преди 15.01.2008 г..

          Въззивникът – ответник се позовава на нормата на чл.94 ал.8 КМЧП, като навежда доводи за това, че ищецът е действал посредством свой представител на територията на Р България, чрез който се е осъществявала комуникацията и постигането на съгласие относно броя и вида на артикулите, тяхната цена, сроковете, начина и мястото, където да бъдат доставени. С оглед на това счита, че приложимото материално право е българският закон.

          Съобразно чл.4 ал.2 от Римската конвенция, когато страните не са направили избор на приложим закон, се предполага, че договорът е в най-тясна връзка с държавата, в която страната, която трябва да изпълни характеризиращото задължение по договора, е установила своето обичайно местоживеене, а ако става дума за търговско дружество, както е в процесния случай -  своята централна администрация. В същия смисъл са и разпоредбите на чл.94 ал.1 и ал.2 вр. с чл.103 от КМЧП. В договора за продажба най-характерно е изпълнението на непаричната престация – изпълнението на задължението на продавача да прехвърли собствеността на продадената вещ, да предаде вещта и др. Насрещната престация на купувача е да плати цената и заплащане на обезщетение при неизпълнение или изпълнение със забава. Поради това, че характерната престация по договор за международна продажба на стоки е тази на продавача – ищец, приложимото материално право е правото на държавата, в която той има обичайното си местопребиваване или главно управление към момента на сключване на договора т.е. на Р Румъния. Обстоятелството, че ищецът е имал представителство в Р България, не обосновава извода за приложението на дерогиращата норма на чл.94 ал.8 КМЧП. Този извод се подкрепя и от факта, че местоизпълнението на характерната по процесния договор престация, така както бе посочена по-горе в мотивите, е мястото на предаване на стоките на превозвач с посочване на дестинация и получател при условията на термина CIP съгласно ИНКОТЕРМС, в приложимата му редакция от 2000 г.. В този смисъл е и разпоредбата на чл.31 б.”а” от Виенската конвенция, според която задължението на продавача да достави стоката при условие на превоз се счита изпълнено с предаване на стоката на първия превозвач.

          Предвид изложеното и с оглед на това, че чл.78 от Виенската конвенция предвижда лихва за забава при неплащане цената на стоката, но не урежда нейния размер, приложимият материален закон е този на Р Румъния и в частност Наредба №9/21.01.2000 г. и Наредба №13/24.08.2011 г., относими към исковия период нормативни актове. Съобразно тях годишната лихва е в размер на 6%, в какъвто размер е и начисленото от ищеца обезщетение за забава върху главницата, поради което исковата претенция съдът намира за основателна в предявения размер от 1 214,91 евро.

          Като е обосновал аналогичен краен резултат по мотиви, идентични с изложените, към които настоящият състав на осн. чл.272 ГПК препраща, окръжният съд е постановил правилно решение, което следва да се потвърди.

          Водим от горното, съдът

 

                                                Р  Е  Ш  И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение №131/14.02.2013 г. по т.д. № 516/2011 г. на Варненски окръжен съд.

          Решението е окончателно.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                ЧЛЕНОВЕ:1.

 

                                                                                      2.