Р Е Ш Е Н И Е   № 215

 

14.10.2019г., гр. Варна.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                                                                      ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

                                                                            НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

 

при участието на секретаря Ели Тодорова, като разгледа докладваното от съдията Н. Дамянова въззивно т. д. № 338 по описа на ВнАпС за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по жалба на Община Разград, представлявана от Кмета В. С. В., срещу решение № 30/17.04.2019г., постановено по т. д. № 92/2017г. по описа на Разградски окръжен съд, в частта, с която въззивникът е осъден да заплати на Д.С.Д. *** сумата 70 168.91лв., представляваща стойност на подобрения в имот, публична общинска собственост, на основание чл. 99 ЗЗД и чл. 80 от Закона за концесиите / отм./, ведно със законна лихва, считано от датата на предявяване на иска -  30.08.2017г., до окончателното изплащане на задължението.

Поддържайки доводи за неправилност на решението в осъдителната част, въззивникът моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен изцяло. Оплакванията са за неправилност на правните изводи на окръжния съд за действителност на процесния договор за цесия и за неоснователност на направеното възражение за погасяване по давност на процесните парични вземания, като се излагат съображения за приложимост на кратката тригодишна давност по чл. 111 ЗЗД.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от предприетото частично обжалване, и е процесуално допустима.

Въззиваемия Д.С.Д., представляван от адв. М. М. ***, представя отговор в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, в който изразява становище за неоснователност на жалбата, с подробно изложени доводи и съображения по всички оплаквания на въззивника. Искането е за потвърждаване на решението в обжалваната част.

В проведеното открито съдебно заседание жалбата и отговорът се поддържат.

За да се произнесе по спора съставът на ВнАпС съобрази следното:

Разградският окръжен съд е бил сезиран с осъдителен иск, предявен от Д.С.Д. ***, за присъждане на сумата 163 844лв., ведно със законна лихва от датата на завеждането на исковата молба до окончателно погасяване на задължението. Материалноправната легитимация на ищеца е основана на твърдения за сключен между него и „Лотос –РА“ ЕООД, ЕИК 117629486, / с предишно наименование - „Хранкомерс ЦБА-ООД“ ООД/, договор за цесия. Цесионният договор е с предмет: парично вземане на цедента - бивш концесионер по Договор за концесия № 263/14.10.2005г., към концедента Община Разград, за направени разходи от концесионера за подобрения в имот, публична общинска собственост. Твърди се възникване на кондикционна претенция в резултат на предсрочно прекратяване на договор за концесия, сключен пред 2005г.

Представителят на Община Разград заявява становище за недопустимост на иска чрез оспорване на материалноправната легитимацията на ищеца с възражения за нищожност на договора за цесия и непротивопоставимостта му на концедента поради липса на достоверна дата. В условията на евентуалност, по същество се оспорва размерът на цедираното вземане, но становището е за отхвърляне на исковете изцяло поради погасяване им по давност. Излагат се съображения за приложимост на предвидената в чл. 111 ЗЗД тригодишна погасителна давност, предвид характера на процесното вземане, съпоставим според ответника с обезщетение по чл. 55 и сл. ЗЗД.

Първоинстанционното решение № 30/17.04.2019г. не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над 70 168.91лв. до 163 844лв.

В обхвата на служебната проверка по чл. 269 ГПК въззивният съд намира, че решението на РОС е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК.

Налице са всички предвидени от закона предпоставки и липса на процесуални пречки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск, респ. за допустимостта на производството. Твърденията в исковата молба, че ищецът е носител на материалното право по силата на договор за цесия, обуславят неговата процесуална легитимация, а процесуалната легитимация на ответната община се извежда от твърдения за качеството й на концедент по Договор за концесия № 263/14.10.2005г. и длъжник по отношение на прехвърленото вземане. Всички обективирани във въззивната жалба оплаквания, аналогични на направените в първата инстанция защитни възражения за недопустимост на производството, са основани на съображения, относими към материалноправната легитимация на ищеца, и не са годни да обосноват извод за липса на активна процесуална легитимация като процесуална предпоставка за надлежно упражняване право на иск. Въведените от ответника спорни въпроси по действителността договора за цесия и противопоставимостта му на общината - концедент, са такива по съществото на спора.

Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното до съда искане, спорът е правилно квалифициран. Спорното вземане е с квалификация в специалната норма на чл. 80, ал. 3, т. 1 от Закона за концесиите / отм./ Договор за концесия № 263/14.10.2005г. е сключен преди влизане в сила на Закона за концесиите, Обн., ДВ бр. 36 от 02.05.2006г., в сила от 01.07.2006г. до 01.01.2018г. Към датата на сключването му е съществувало нормативното изискване, уредено в чл. 25 от ППЗОбС, съгласно което договорът е следвало да съдържа уговорки за правото на концесионера на обезщетение във връзка с подобренията и приращенията. В договор от 14.10.2005г. няма такива правила за уреждане на отношенията при предсрочното му прекратяване. По силата на т. 4 на § 23 от ПЗР ЗК /2006г./, в този случай, отнасящ се до сключен до 01.09.2012г. концесионен договор, се прилага действащата до 01.09.2012г. разпоредба на чл. 80 от ЗК /2006г./, в която е заложен основен принцип в правото - този за недопускането на неоснователно обогатяване.

Предвид оплаквания в жалбата и становището на насрещната страна, следва да се приеме, че в тази инстанция страните не спорят по отношение на приетите за установени факти и обстоятелства, относими към основанието за възникване на вземане на концесионера, произтичащо от предсрочно прекратен договор за концесия. Не е спорно и обстоятелството, че концесионният договор е бил предсрочно прекратен с Решение № 125/24.04.2012г. на Общински съвет-Разград, поради неизпълнение на задължение от страната на концесионера за заплащане на концесионно възнаграждение. Извънсъдебно концедентът също не е оспорвал основанието на задължението, а не е било постигнато съгласие между страните за неговия размер. След като искът е отхвърлен в по- голямата му част – за разликата над 70 168.91лв. до 163 844лв., в тази инстанция въззивникът не оспорва с конкретни оплаквания размера на присъденото обезщетение, определен с помощта на експертиза, по начина, изрично предвиден в разпоредбата на чл. 80, ал. 1 ЗК във вр. с § 1, т. 6 от ДР на ЗК / отм./.

Същевременно, настоящият състав намира, че възприетата от окръжния съд фактическа обстановка е в съответствие с фактите и обстоятелства, изводими от правилна съвкупна преценка на събраните доказателства, при което препраща към мотивите на първоинстанционното решение в тази част, на основание чл. 272 от ГПК.

Установено е по безспорен начин, че между Община Разград и „Хранкомерс ЦБА-ООД“ ООД, ЕИК 117629486, с актуално наименование „Лотос –РА“ ЕООД, е възникнало облигационно отношение по Договор за концесия № 263/14.10.2095г., за предоставяне на концесия за срок от 26 години, върху имот - публична общинска собственост, пл. № 6335 от кв.319 по действащия план на града, находящ се в източната част на Градския парк, с площ от 353 кв. м., ведно с построената върху нея обществена тоалетна. Към датата на сключване на договора отношенията по повод концесията на имоти-общинска собственост са се регламентирали от разпоредбите на чл. 67-75а от Закона за общинската собственост, отменени с влизане в сила на 01.07.2006 г. на Закона за концесиите. В чл. 7 от договора е изрично посочено, че след изтичане на срока на концесията Община Разград придобива правото на собственост и владението върху инвестираните подобрения в обекта - публичната общинска собственост съгласно Акт за публична общинска собственост № 989/04.04.2005г. Към момента, съгласно влязла в сила кадастрална карта на гр. Разград, имотът е индивидуализиран като ПИ с идентификатор № 61710.502.6335. и за същия е издаден Акт за публична общинска собственост № 303/09.09.2016г., а за находящата се в ПИ сграда с идентификатор № 61710.502.6335.1 е съставен Акт за частна общинска собственост № 2777/09.09.2016г.

При установеното предсрочно прекратяване на концесионния договор по причина, за която концесионерът отговаря, и правото на собственост на концедента върху концесионният обект, последният дължи на концесионера обезщетение в размер на сумата от невъзстановените разходи на концесионера за инвестиции в обекта на концесията, намалена със сумата, съответстваща на определената с финансово-икономическия модел норма на възвръщаемост за концесионера за целия срок на договора, но не повече от пазарната стойност на обекта на концесията към датата на прекратяване на договора.

Договорът за прехвърляне на вземането има действие след получаване на съобщение от длъжника, отправено му от предишния кредитор. Цесионерът се легитимира като кредитор пред длъжника единствено по силата на уведомлението за цесията, извършено от цедента към длъжника, в резултат на което става заместването на стария кредитор с нов. В този смисъл релевантен за правния спор по делото е въпросът за наличие на уведомление, изходящо от цедента и достигнало до длъжника, съставляващо надлежно съобщаване за цесията по смисъла на чл.99, ал.3, предл. първо ЗЗД.

По делото е безспорно установено, че със съобщение на концесионера– цедент от 30.08.2017г. Община Разград е уведомена за сключения с ищеца договор за цесия и за прехвърленото към последния вземане обезщетение, дължимото при предсрочно прекратяването на концесионния договор.

След като длъжникът е получил съобщение за извършената цесия от цедента, за него няма значение дали договорът е сключен на посочената в него дата, което е преди уведомяването, и дали цесията е нищожна между страните по нея, защото ако плати на цесионера, ще се освободи от дълга. Нормата на чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД осигурява погасителен ефект на изпълнението на длъжника, извършено от цесионера, дори и в хипотезата на нищожност на цесията.

Предмет на цесията може да бъде всякакво вземане - парично или не, с договорен или извъндоговорен характер. Непрехвърлими по естеството си са неимуществените права и несамостоятелните имуществени права, но правата, предмет на процесния договор за цесия, не са от тези две категории. В разглеждания казус се касае за имуществено право, произтичащо от предсрочно прекратен договора за концесия. Имуществените права и задължения несъмнено могат да бъдат прехвърляни, дори и ако са спорни.

В тази връзка, настоящият състав намира за необходимо да посочи, че поначало фактическото твърдение за нищожност на цесията поради несъществуване на вземането не е годно да обоснове извод за основателност на несвоевременно направените възражения срещу съществуването на процесното материално право. Действителността на договора за прехвърляне на вземане не е поставена в зависимост от действителността на правото, което се прехвърля на новия кредитор. Несъществуването на отстъпеното вземане влече имуществена отговорност за цедента, а не недействителност на каузалната сделка. Ако вземането не съществува, за реализиране отговорността на цедента цесионерът следва да упражни правото си на разваляне на договора.

Следващо оплакване във въззивната жалба, което е за неправилност на правните изводи на окръжния съд за неоснователност на направеното възражение за погасяване на претендираното парично вземане по давност, също е неоснователно. С общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД се погасяват всички вземания, за които не е предвиден друг срок . По – кратък, а именно тригодишен давностен срок, е предвиден за някой права като вземания за възнаграждения за труд, вземания за обезщетения от неизпълнен договор, както и вземания за наем, лихви и други периодични плащания. Цедираното вземане, произтичащо от предсрочно прекратен концесионен договор, няма характера на неустойка доколкото такава не е предвидена в договора, а и паричното задължение възниква за изправната страна – концедент, която е прекратила едностранно правоотношението поради неизпълнение задълженията на концесионера, т. е. не обезщетява вреди на изправната стара от неизпълнението на съконтрахента. В приложимата разпоредба на чл. 80 от ЗК / 2006г./ е заложен основен принцип в правото - за недопускането на неоснователно обогатяване. За това вземане се прилага общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД.

В т. 2 от Решение № 125/24.04.2012г. на Общински съвет-Разград, на основание чл. 76, ал. 1 от Закона за концесиите, на концесионера е даден срок до 31.08.2012г. да изпълни изцяло изискуемите задължения, с предупреждение, че при неизпълнение общината ще счита договора за прекратен. Искът е предявен на 30.08.2017г., което е един ден преди изтичане на петгодишния давностен срок, започнал да тече от прекратяването на концесионния договор на 31.07.2012г.

По изложените съображения, след обсъждане оплакванията в жалбата и съобразяване на приложимите правни норми, съставът на въззивния съд намира, че предявеният осъдителен иск е основателен и доказан до размера, уважен от първоинстанционния съд, ведно с акцесорната претенция за законна лихва.

Поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции по съществото на спора първоинстанционното решение следва да се потвърди в обжалваната част.

Въззивникът не претендира разноски за тази инстанция.

Воден от горното, ВнАпС, ТО, І-ви състав

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 30/17.04.2019г., постановено по т. д. № 92/2017г. по описа на Разградски окръжен съд, в осъдителната част.

В останалата част решението на РОС не е обжалвано и е влязло в сила.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ: 1.                      2.