Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  №200

 

Гр.Варна, 19.10.2017г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение в публичното съдебно заседание на деветнадесети септември през двехиляди и седемнадесета година в състав:

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

                                                                      ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ 

ДАРИНА МАРКОВА

                                                                                      

При участието на секретаря Десислава Чипева   

            Като разгледа докладваното от съдията Дарина Маркова в.търг.дело № 339 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, образувано по жалба на Т.Г.С. и В.Д.Д., и двете от гр.Варна срещу решение № 43 от 13.01.2017г. по търг.дело № 302/16г. по описа на Варненски окръжен съд, в частите му, с които е уважен предявения срещу тях от „Юробанк България“ АД иск и е прието за установено в отношенията между страните, че те дължат на банката солидарно следните суми: сумата 20 388.90 евро – главница, ведно със законната лихва тази сума, считано от 25.06.2015г. до окончателното изплащане на задължението, сумата 4 295 евро – договорна лихва, начислена за периода от 10.04.2012г. до 24.06.2015г. и сумата 200.99 евро – такси по кредита за периода от 12.04.2012г. до 24.06.2015г., всички суми, дължими по договор за потребителски кредит № HL25712 от 17.08.2007г., за които суми е издадена заповед № 3908 от 01.07.2015г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по ч.гр.дело № 7631/15г., на ВРС, ХХХV състав, както и са осъдени да заплатят на банката разноски.

Твърдят че решението в обжалваните от части е неправилно, немотивирано и несъобразено със събрания по делото доказателствен материал поради съществени материалноправни и процесуални пропуски.

Излагат че в писмения отговор на исковата молба изрично са се позовали на неравноправност, въз основа на което на нищожност на клаузи от процесния договор за кредит – чл.3 ал.1, ал.3 и ал.5, чл.6 ал.3, чл.8 ал.2 и ал.3 и чл.12. Твърдят, че в решението си съдът е обсъдил неравноправността само на три от тези клаузи – чл.3 ал.1, ал.3 и ал.5. Липсва произнасяне относно останалите оспорени от тях клаузи от договора.

Оспорват изводите на съда, че клаузите на чл.3 ал.1 от договора за потребителски кредит и чл.2 ал.1 от договора за встъпване в дълг не са неравноправни. Твърдят че тези клаузи противоречат на чл.146 ал.2 от ЗЗП, според която не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Твърдят че тези клаузи не са индивидуално уговорени, поради което и е следвало да бъдат признати от съда за нищожни съгласно нормите на чл.146 от ЗЗП. Твърдят че тези клаузи противоречат на чл.143 т.3, т.10 и т.12 от ЗЗП, тъй като се касае за уговорка във вреда на потребителя, уговорка, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на ищеца и правата на потребителя. Твърди че именно с тези критерии се залага критерият, по който се изчислява лихвата, без в нея да се съдържа яснота и точност на заложените компонентни. Единствено посочването на БЛП на ищеца, без да се споменава за начина на формирането му или какво включва, води до изначално залагане на клауза, която не само създава вреда на потребителите, но и по никакъв начин не може да се квалифицира като отговаряща на добросъвестността. Сочи че още с тези клаузи ищецът създава едно неравновесие между страните по договора тъй като предопределя възможността на банката да изменя равновесието в правата и задълженията между страните по договора. Твърди че именно тези клаузи противоречат на чл.58 ал.1 т.2 от ЗКИ тъй като в тях не е посочено какво съдържа БЛП, както и условията при които може да бъде променян. Твърди че изводът на съда, че в чл.3 ал.5 от договора са били посочени условията, при които се променя лихвата е неправилен. Тази клауза не предвижда условията при които БЛП на банката – ищец може да бъде изменян. Твърдят че тези клаузи от договорите противоречат на чл.143 т.10 от ЗЗП тъй като позволяват на банката едностранно да променя условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Излагат че в тях липсват предвидено основание за промяна на БЛП, критерият и методиката по които той се изчислява. А същевременно предвиждат, че лихвата, която кредитополучателят дължи на банката ще се определя именно на база на този компонент /БЛП в евро/, като приложим ще е неговият размер, действащ / валиден за съответния период на начисляване на лихвата. Оттук следва че лихвата по кредита ще се определя на база компонент /БЛП/, чийто размер ще бъде определян периодично едностранно по субективна преценка на банката – ищец. Твърдят, че ако тези клаузи не бъдат признати за нищожни за банката остава възможността да прави едностранни промени в приложения по кредита базов лихвен процент, а оттам и в приложимата възнаградителна лихва и месечната  анюитетна вноска. Твърдят, че  въз основа на тази неяснота и липса на съдържание в понятието „Базов лихвен процент“  на банката се нарушава и чл.143 т.12 от ЗЗП като се дава възможност на банката едностранно да увеличава цената на услуга, без потребителят да има право в този случай да се откаже от договора, при положение, че окончателната цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключване на договора. Твърди че първоинстанционният съд е следвало да прецени тези клаузи в съвкупност  и с другите клаузи в договорите.

Оспорва изводите на съда че клаузите на чл.1, чл.4 и чл.10 от допълнително споразумение от 15.09.2009г. към договора за потребителски кредит от 17.08.2007г., чл.2 ал.1 и ал.2, чл.3 ал.1, чл.5, чл.10 и чл.12 от допълнително споразумение от 29.10.2010г. към договора, чл.2 ал.1 и ал.2, чл.4 ал.1, чл.6, чл.11 и чл.13 от допълнително споразумение от 22.02.2012г. не неравноправни. Оспорва извода на съда, че тези разпоредби касаят начина, по който се извършват счетоводните операции и ясно са посочени условията, при които кредитът се преструктурира, както и извода че са уговорени индивидуално. Твърдят че тези клаузи от допълнителните споразумения не касаят счетоводни операции, а определят условия на договора като размер на дълга, размер на възнаградителната лихва и др. Твърдят че тези клаузи противоречат на чл.146 ал.2 от ЗЗП и не индивидуално уговорени, поради което и са нищожни съгласно нормите на чл.146 от ЗЗП, като противоречащи на чл.143 т.3, т.10 и т.12 от ЗЗП. Твърдят че не е обсъдено твърдението им, че допълнителните споразумения са сключени в резултат на едностранното вдигане на месечната вноска от страна на банката. Твърдят че първоинстанционният съд не е обсъдил възражението им за нищожност на клаузите от допълнителните споразумения, които предвиждат начисляването на лихви върху лихва – анатоцизъм, която уговорка в гражданските отношения е нищожна. Твърди че в отношенията между кредитните институции и нетърговци не е налице свобода на договаряне на анатоцизъм. Оспорва извода на съда, че клаузите от допълнителните споразумения, които предвиждат начисляване на такса за администриране на просрочен кредит, не са неравноправни, тъй като била посочена методиката и математическата формула, по която се начисляват таксите, като твърдят че такива не се съдържат в нито едно от допълнителните споразумения към договора, а още повече в тях не се посочва и какъв е размерът на тези такси, а е посочено само съгласно действаща към съответният момент тарифа на банката.

Твърдят че решението е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения на съдопроизводствените правила при разглеждането на делото. Като такива сочат: необосновано, незадълбочено и некомпетентно допълнително заключение на ССЕ и неуважено от съда искане за повторна ССЕ; неуважено искане за допълнителни задачи към ССЕ, нарушение при разпределение на доказателствената тежест в доклада по делото; нередовност на исковата молба, доколкото в нея не се сочи датата, на която ищецът твърди, че е настъпила предсрочната изискуемост.

Оспорват извода на първоинстанционния съд за размера на дължимите от кредитополучателите главница, възнаградителна лихва, наказателна лихва и такси, в общ размер на сумата 24 885.31 евро.

Оспорват извода на съда, че възнаградителни лихви се дължат и при предсрочна изискуемост. Твърдят че след твърдяните забава и изискуемост на кредита не се дължи договорна лихва, поради това, че принципно подобно вземане се уговаря за ползване на парични средства през времето от предоставянето им до настъпването на забавата за тяхното връщане. Вземането има характер на договорна възнаградителна лихва по чл.240 ал.2 от ЗЗД като граждански плод. Дължи се дотолкова, доколкото е налице действащ договор, преди настъпване на предсрочна изискуемост. След този момент, кредитополучателят изпада в забава за плащане и дължи на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД обезщетение за вредите от забавата в размер, равен на законната лихва, а не договорна такава.

Оспорват извода на първоинстанционния съд, че възражението им за изтекла погасителна давност спрямо вземането на ищеца за възнаградителни лихви е неоснователно. Твърдят че съгласно чл.111 б.В от ЗЗД с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за лихви, каквито в случая са вземанията за договорни лихви. Сочат че същите се претендират за периода от 10.04.2012г. нататък, т.е. към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК е изтекъл предвидения в ЗЗД тригодишен срок, който обуславя погасяването по давност на вземанията на кредитора за договорна лихва по кредита. Оспорват приетото от първоинстанционния съд, че претендираната възнаградителна лихва е включена в анюитетната вноска, поради което и се погасяват с общата петгодишна давност. Твърдят че съдът неправилно приема, че претендираната възнаградителна лихва има характера на главно задължение, което може да бъде разсрочено по волята на кредитора, но не представлява типична лихва поради неизпълнение, обезщетение за неизпълнение или периодично плащане за да бъде приложима за нея кратката тригодишна давност. Твърдят че лихвата е акцесорно задължение и не може да бъде определена като главно задължение по договора за кредит, поради което и спрямо нея се прилага кратката тригодишна давност.

Оспорват извода на съда, че уведомленията на банката към длъжниците за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, обективирани в получените от тях нотариални покани, са породили валидно правно действие. Твърдят че по делото е доказано че не са налице обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.

На първо място се позовават на основното заключение на ССЕ, в което е посочено че по счетоводни записвания в банката няма данни има настъпила предсрочна изискуемост на кредита, както и не се начисляват лихви във връзка с предсрочната изискуемост. Твърдят че в решението съдът посочва няколко дати, на които евентуално би могло да се приеме, че е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, което е недопустимо. Твърди че съдът не само не е дал указания на ищеца да уточни датата на предсрочната изискуемост, но служебно определи датата на предсрочната изискуемост по кредита.

На следващо място твърдят, че не само че не са изпаднали в забава, а точно обратното – заплащали са много над първоначално договореното по договора за кредит. Твърдят че лихвата по кредита не е изчислявана съобразно първоначалните условия на договора, посочени в чл.3 ал.1. Излага че съобразно установеното от експертизата за периода от сключване на договора – 17.08.2007г. до датата на допълнителното споразумение от 15.09.2009г. начислената лихва е в размер с 497.30 евро повече от първоначално договорената. До споразумението от 17.08.2007г. начислената лихва е с 299.77 евро повече от първоначално договорената. До датата на допълнителното споразумение от 22.02.2012г. начислената сума за лихва е с 959 евро повече от първоначално договореното. А за периода от сключване на договора до дата 01.07.2012г. начислената лихва е с 965 евро повече от първоначално договорената. Поради което и твърдят, че банката не е имала нито договорно, нито законово основание да обяви кредита за предсрочно изискуем.

Твърдят че по делото не е представен подписан от тях погасителен план,  в който да са посочени месечните погасителни вноски и техния падеж, още повече и при липса в договора на уговорка за условията и методиката за начина на формиране на възнаградителната лихва по кредита. Твърдят че не са били наясно с начина на формиране на лихвата по кредита и обстоятелствата, при които може да се изменя. Твърдят че при липса на подписани от тях погасителни планове не могат да се приемат за обвързващи длъжниците размери на погасителните вноски. Твърдят че са изпълнявали стриктно и добросъвестно задълженията си по договора за кредит, въпреки незаконосъобразното едностранно увеличение на месечната анюитетна вноска от страна на банката, което увеличение е извършвано въз основа на нищожни уговорки в договора за кредит.

Оспорват извода на съда, че е налице надлежно уведомяване на кредитополучателите за настъпилата предсрочна изискуемост по договора за кредит. Твърдят че в представените нотариални покани не е конкретизиран размера на вземането по пера – главница, лихви, разноски, а също и срока, за който са дължими същите. Твърдят че в нотариалните покани е посочено само че са дължими три месечни погасителни вноски с падеж 10.04., 10.05. и 10.06.2012г., без в тях да се посочва в какъв размер са същите и каква част от тях представляват главница и каква част – лихви. На следващо място се позовават че изявлението на кредитора, че ще счита целия кредит за предсрочно изискуем изхожда от адв.И., без да са представени доказателства, от които да е видно, че банката е упълномощила адвоката да уведомява кредитополучателите за настъпилата предсрочна изискуемост. Твърдят, че посочената от първата инстанция норма на чл.301 от ТЗ регулира вътрешните взаимоотношения между търговеца и представителя и няма за предмет регулирането на отношенията между търговеца и насрещната страна по правоотношението.

Твърдят също така че в представените уведомления от банката не се посочва датата, на която е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, а още повече на основание чл.432 ал.2 от ТЗ банката следва да даде на длъжника достатъчен срок, преди да упражни правото си за предсрочно връщане на сумата. Твърдят че в нотариалните покани изобщо не е предоставян срок на длъжника да изпълни доброволно задължението, си след изтичането на който срок банката ще упражни правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем.

Твърдят че по делото не е доказано от ищеца нито основанието, нито размера на исковите претенции за главница, договорна лихва такси.

Молят съда да отмени решението на първоинстанционния съд и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск в обжалвана част. Претендират направените разноски за двете инстанции. В съдебно заседание чрез процесуалните си представители, поддържат жалбата и молят съда да я уважи.

Въззиваемата страна „Юробанк  България“ АД със седалище гр.София, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор, изразява становище за неоснователност на подадената жалба  и моли съда да потвърди обжалваното решение, претендира направените по делото разноски. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, моли съда да потвърди обжалваното решение.

Към настоящето производство е присъединено и производство по частна жалба на Т.Г.С. и В.Д.Д., срещу определение № 904 от 24.03.20017г., в частта му с която е оставено без уважение искането им за изменение на решението в частта за разноските за адвокатско възнаграждение в заповедното производство за разликата над 45.58лв. до пълния претендиран размер от 1 600лв.

Твърдят че обжалваното от тях определение е незаконосъобразно и неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърдят че адвокатското възнаграждение следва да се определи по правилата на чл.7 ал.7 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно който дължимото възнаграждение за процесуално представителство на длъжниците в заповедното производство е в размер на 1 426.95лв. Оспорват извода на съда, че процесуалното представителство за подаване на възражение по чл.414 от ГПК от длъжник в заповедно производство срещу издадена заповед за изпълнение не е сред предвидените в наредбата случаи, поради което и по аналогия следва да немери приложение разпоредбата на чл.6 т.5 от наредбата. Твърдят че уговореното и платено възнаграждение в размер на 1 600лв. не е прекомерно, доколкото двукратния размер по § 2 от ДР на Наредба № 1 е в по-висок размер. Твърди че няма направено възражение от банката за прекомерност на адвокатското възнаграждение в заповедното производство. Моли съда да отмени обжалваното определение и вместо него да постанови друго, с което решението на съда в частта му за разноските да бъде изменено и в тяхна полза да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за заповедното производство в размер на сумата 1 600лв.

В срока по чл.276 от ГПК от насрещната страна по частната жалба „Юробанк България“ АД не е постъпил отговор.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предявен е установителен иск след заповедно производство от „Юробанк България“ АД срещу Т.Г.С. и В.Д.Д.,  с който да се приеме за установено в отношенията между страните, съществуването на вземане солидарно от Т.Г.С. и В.Д.Д. по договор за потребителски кредит № HL25712 от 17.08.2007г. и допълнителни споразумения към него, за които вземания има издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК.

Между „Българска Пощенска Банка“ АД и въззивницата Т.Г.С. е сключен договор за потребителски кредит № HL25712 от 17.08.2007г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя сумата 21 000 евро със срок за погасяване 300 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка по кредита. Уговорено е че част от кредита в размер на 3 455 евро ще бъде използван за рефинансиране на предходен потребителски кредит, а другата част в размер на 17 545 евро ще бъде използван от кредитополучателя за текущи нужди. Към договора за кредит са подписани споразумения от 15.09.2009г., 29.10.2010г. и 22.02.2012г. В тях страните признават съществуващи към датите на подписването им просрочени вземания по погасителния план към договора за кредит, уговорят се периоди на облекчено погасяване, нови размери на дължими лихви. Между страните по делото на 15.09.2009г. е сключен договор за встъпване в дълг, по силата на който въззивницата В.Д.Д. встъпва като солидарен съдлъжник по смисъла на чл.101 от ЗЗД в задълженията на Т.Г.С. към банката по договор за потребителски кредит № HL25712 от 17.08.2007г.

На 15.09.2014г. на въззивниците С. и Д. е връчена нотариална покана съдържаща изявление на банката за наличие на падежирани и неплатени месечни вноски от кредитополучателя с падеж 10.04.2012г., 10.05.2012г.  10.06.20102г. и за обявяване на цялото вземане по договора за кредит за предсрочно изискуемо.

За вземанията си по договора за кредит банката се е снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 3908 от 01.07.2015г. по ч.гр.дело № 7631/15г. по описа на ВРС, ХXXV състав.

Не е спорно пред въззивна инстанция получаване на сумата по договора за кредит от кредитополучателя и получаването на нотариалните покани, с които банката е обявила кредита за предсрочно изискуем. Спорно е съществуването на обективните предпоставки, даващи право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, като се твърди, че е налице, не непогасяване на дължими падежирали вноски, а надплащане на дължими суми. Твърдението на въззивниците, че не са налице обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем се основава на нищожност на клаузите на чл.3 ал.1, ал.3 и ал.5, чл.6 ал.3, чл.8 ал.2 и ал.3 и чл.12 от договора за потребителски кредит, чл.2 ал.1 от договора за встъпване в дълг, както и на клаузите на чл.1, чл.4 и чл.10 от допълнително споразумение от 15.09.2009г. към договора за потребителски кредит, чл.2 ал.1 и ал.2, чл.3 ал.1, чл.5, чл.10 и чл.12 от допълнително споразумение от 29.10.2010г. към договора, чл.2 ал.1 и ал.2, чл.4 ал.1, чл.6, чл.11 и чл.13 от допълнително споразумение от 22.02.2012г.

Не е спорно че въззивниците имат качеството на потребител по ЗЗП както и възможността да се ползват от предвидената в закона защита, като се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит.

По възражението за нищожност на клаузите в договора за кредит и допълнителните споразумения, даващи прави на банката едностранно да променя лихвения процент, въззивният съд намира следното:

Чл.7 т. 6 и 7 от ЗПК /отм./, действал към момента на сключване на процесния договор, задължава банките договорът за потребителски кредит да се изготвя на ясен и разбираем език и да съдържа задължително информация за годишния процент на разходите, които потребителят трябва да направи за да издължи кредита, а когато неговото изчисляване не е възможно годишен лихвен процент и всички разходи, приложими към момента на сключване на договора, както и условията, при които посочените разходи могат да бъдат променяни. Съобразно разрешенията, дадени в решение № 95 от 13.09.2016г. по търг.дело № 240/15г. на ВКС, II т.о. и в решение № 205 от 07.11.2016г. по търг.дело № 154/16г. на ВКС, I т.о., и двете, постановени по реда на чл.290 от ГПК и представляващо задължителна съдебна практика, е прието, че конкретната формула за изчисление на лихвата, съответно базовия лихвен процент, е съществен елемент от съдържанието на банковата сделка и като такъв изключва възможността да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключване на договор, независимо дали лихвения процент е фиксиран или променлив. Прието е от касационната инстанция, че когато на потребителя не е предоставена предварително достатъчно конкретна информация как банката може едностранно да промени цената на доставената финансова услуга, както и методологията на банката, включена във вътрешните и правила, не е част от кредитния договор, кредиторът не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП. Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите  парични средства може да бъде променена е законово задължение на банката, произтичащо от текста на чл.147 ал.1 от ЗЗП. То е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговореният размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска. Правото на информация за цената на услугите е основно право на потребителя /чл.1 от ЗЗП/, респективно задължение на добросъвестния търговец е да даде на потребителя информация, позволяваща му да направи своя избор /чл.4 от ЗЗП/. Ако предпоставката – добросъвестност на търговеца, /предлагащ на потребителя договор с клауза за изменение на цената, респ.лихвата/, обективирана в ясно, недвусмислено и подробно описан в договора метод за промяна на цената, не е налице, същият не може да се ползва от изключението по чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП.

В чл.3 от договора за потребителски кредит от 17.08.2007г. страните са уговорили правила за дължимата от кредитополучателя лихва като възнаграждение за банката за ползваната от кредитополучателя сума. Уговорено е че дължимата лихва се формира от сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в евро, действащ за съответния период плюс договорна надбавка от 0.95 пункта. Изрично е разписано в ал.1, че към момента на сключване на договора базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в евро е в размер на 6 %. В ал.5 е прието, че действащият базов лихвен процент на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. В чл.6 ал.2 от договора страните са се споразумели че при промяна на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити, размерът на погасителната вноска, определен в ал.1 се променя автоматично в съответствие с промяната.

 Така съществуващите клаузи на чл.3 ал.5 и  чл.6 ал.3 на договора за банков кредит от 17.08.2007г. въззивният съд намира за неравноправна клауза по смисъла на чл.143 ал.1 т.10 и т.12 от ЗЗП, поради което и нищожна. В тези разпоредби на договора е предвидена възможност за едностранна промяна на лихвения процент от страна на банката спрямо първоначално съгласувания между страните размер на лихвата, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита.

От т.9, 10 и 11 на приетото от първата инстанция заключение на съдебно-счетоводната експертиза, се установява, че базовия лихвен процент на банката се изчислява съобразно методика на банката като сбор от две компоненти: трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. От своя страна трансферната цена на ресурса се формира от разходите, които банката прави при привличане на паричен ресурс от депозитори и външни финансирания и се влияе от следните компонентни – пазарни лихвени измерители, рискова премия, приложима за банката при привличане на финансов ресурс и директни нелихвени разходи на банката по привличане на паричен ресурс. Буферната надбавка изразява оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива. Посочено е от експерта, че липсва формула, в която са включени компонентите, влияещи на трансферната цена на ресурса и буферната надбавка.

Безспорно факторите, влияещи на трансферната цена на ресурса са обективни фактори, които са извън контрола и волята на търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на лихвата не може да е поставено под контрол на кредитора, защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективната власт на търговеца и/или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо, че ощетената от увеличението страна, винаги е по-слабата, потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението е въведено при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле  на изключващата неравнопостановеността норма на чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП. Този извод следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл.144 ал.4 от ЗЗП – при клауза в потребителския договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора“. В този смисъл са изложените мотиви в цитираното по-горе решение № 205 от 07.11.2016г.

Въззивният съд намира, че пазарните фактори, изменението на които може да доведе до промяна на лихвата с оглед промяна на базовия лихвен процент не са разписани в договора за кредит, сключен между страните, а в методология на банката, оповестена на интернет страницата на банката. Сключеният между страните договор за банков кредит и допълнителни споразумения към него не съдържат ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който предвид настъпилите изменения в съответния финансов индекс ще се формира новият лихвен процент на банката в частта му за базовия лихвен процент. Липсата на такава конкретна методика или формула, определящ трайно съотношението между изменението и изброените пазарни лихвени индекси създава възможност при наличието на предвидените в анекса изменения на пазарните фактори, банката – кредитор произволно да променя размера на лихвата по кредита. В този смисъл доколкото определянето на базовия лихвен процент е въз основа на методика на кредитодателя – част от вътрешните му правила, посочените по-горе клаузи   са неравнопоставени по смисъла на чл.143 ал.1 т.10 от ЗЗП – допускат доставчикът едностранно да промени условията на договора въз основа на предвидено в него основание. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното е и че доколкото базовият лихвен процент на банката се формира както от лихвени, така и от нелихвени разходи и фактори, специфични за конкретната банка и определяни от нея, но публично недостъпни, то субективният елемент не може да бъде изключен. При неговото наличие за стойността на тази лихва не може да се направи никаква прогноза или самостоятелни изчисления от страна на кредитополучателя, което само по себе си е в противоречие с изискването за добросъвестна търговска практика.

С оглед на така изложеното, съдът намира, че клаузите на чл.3 ал.5 и чл.6 ал.3 от договора за потребителски кредит от 17.08.2007г., чл.6 ал.2 от допълнително споразумение от 29.10.2010г., чл.7 ал.2 от допълнително споразумение от 22.02.2012г., даващи право на банката едностранно да променя базовия лихвен процент са нищожни и не пораждат действие. Поради което в отношенията между страните по повод предоставения кредит при определяне на дължимите възнаградителни лихви, и съответно в хипотеза на забава и при определяне на наказателна лихва, следва да намерят приложение изрично уговорените между страните лихвени проценти, а именно – 6 % базов лихвен процент плюс договорна надбавка от 0.95 пункта, или дължимата възнаградителна лихва за целия период следва да бъде в размер на 6.95 %.

Въззивният съд не констатира други разпоредби на договора за потребителски кредит и допълнителните споразумения към него, които да са наравноправни по смисъла на чл.143 ал.1 от ЗЗП, поради което и нищожни. В чл.3 ал.1 от договора страните уговорят дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва за ползвания банков ресурс, като в текста страните изрично фиксират размера на двете компонентни – базов лихвен процент и надбавка. Доколкото възражението за нищожност на клаузи в договора е защитно и в настоящето производство няма предявени претенции за лихви за забава, дължими при просрочие на вноски и при предсрочна изискуемост, предвидени в чл.3 ал.3 от договора, нито претенция за дължими суми при предсрочно погасяване, обсъждането на тези две клаузи е извън предмета на настоящия правен спор.

Въззивният съд намира, че разпоредбите на чл.4 от допълнително споразумение от 15.09.2009г., чл.3 ал.1 от допълнителното споразумение от 29.10.2010г. и чл.4 от допълнително споразумение от 22.02.2012г. не са нищожни. С тези норми, страните се съгласяват, че начислените просрочени задължения се преоформят служебно от банката чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит.

Възражението на въззивниците, че просрочените лихви се включват като част от главницата и отново се олихвяват по погасителен план, въззивният съд  намира за неоснователно. Въззивната инстанция споделя изложеното от първоинстанционния съд  в тази част, че тези уговорки са действителни, волята на страните е за преструктуриране на задължения по вече ползван кредит, като кредиторът се е съгласил да до добави признато просрочено задължение към редовно ползван кредит. В конкретният случай не може да се приеме, че е налице анатоцизъм, тъй като с подписване на анекса по договора за кредит е преструктуриран дълга или експозицията, съгласно чл.13 от Наредба № 9 от 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите операции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск. С уговореното преструктуриране всъщност се формира едно ново по размер задължение, което е допълнително за кредитополучателя и по необходимост е свързано с неизпълнение на договореното. В този смисъл и няма начисляване на лихва върху лихвата, тъй като е налице постигнато съгласие между страните за нов размер на дълга, който след като е преструктуриран се дължи от кредитополучателя, а всяко неизпълнение на парично задължение под формата на забавено изпълнение обуславя дължимостта и обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД.

С оглед приетата нищожност на клаузите на договора, позволяващи едностранно увеличение на лихвения процент от страна на банката, размерът на вземанията на банката – представляващи просрочена главница, просрочена лихва и наказателна лихва към датата на сключване на анекса, който съобразно уговореното става част от дълга, не следва да бъде този, посочен от страните в анекса, а определеният от експерта.

От заключението на приетата от въззивния съд съдебно-счетоводна експертиза, обективно и компетентно дадено, неоспорено от страните и кредитирано от съда изцяло, въззивният съд приема за установено следното:

Съобразно изчислените варианти на експертизата при погасителен план съобразно първоначалната уговорка в договора за кредит – 6.95 % и при отчитане на всички извършени от кредитополучателя плащания към датата на сключване на първото допълнително споразумение – 15.09.2009г. са били налице следните непогасени на падежа – 61.08 евро – такси, 345.30 евро – лихви и 118.31 евро главница. Наличие на просрочени задължения е установено и към датите на другите две споразумения, съответно към 29.10.2010г. са налице просрочени 291.46 евро – главница и 178.50 евро – лихва, а към 22.02.2012г., /преди извършеното плащане съобразно уговорките в споразумението/ просрочените суми са: 348.42 евро – главница и 390.49 евро – лихви. Предвид на това въззивният съд намира, че трите сключени допълнителни споразумения към договора за потребителски кредит, с които се признава съществуването на просрочени задължения, преструктурира се размера на главницата и се договаря период на облекчено плащане на дълга имат предмет и не са нищожни. Поради което и при определяне на размера на задълженията съдът ще използва вариант Б на заключението, при който са отчетени договорените с анексите периоди на облекчено погасяване на задължението и преструктурирания размер на задължението е определен съобразно изчисленията на експерта.

Неоснователно е възражението на въззивниците, че е налице надплащане на дължими от тях задължения към кредитополучателя. Действително при определяне на дължимите погасителни вноски, съобразно изрично уговорения между страните лихвен процент /6.95%/ и извършените плащания, се констатират плащания на суми в по-голям размер, от определената от експерта месечна анюитетна вноска. Но съобразно изчисленията на експертна с остатъка от сумата за разплащане се погасяват новите падежирали задължения. Последният остатък от надвнесени суми е налице след погасяване на задълженията с падеж 23.04.2009г. и същият е в размер на 27.89 евро. С тази сума е извършено частично погасяване на падежирали на 23.05.2009г. задължения. След тази дата няма констатирано от експерта наличие на надвнесени суми.

 По обективната предпоставка за обявяване на кредита за предсрочно изискуем:

Съобразно чл.18 ал.2 от сключения между страните договор неиздължаването на три последователни месечни погасителни вноски, изцяло или частично, е основание за предсрочна изискуемост на целия остатък на кредита.  В получените от кредитополучателя и встъпилия в дълга длъжник нотариални покани от банката се твърди наличие на падежирани и неплатени месечни вноски от кредитополучателя с падеж 10.04.2012г., 10.05.2012г.  10.06.20102г. Установеното от експерта последно извършено плащане по договора е на 10.03.2012г. в размер на 101 евро, съобразно уговорката в допълнително споразумение от 22.02.2012г., с което е погасено съществуващо задължение за падежирали лихви и сумата 5 евро на 11.04.2012г., с която е погасена съществуваща лихва. Плащания на договорените вноски с падежи 10.04.2012г., 10.05.2012г. и 10.06.2012г. няма извършени. Поради което и въззивният съд намира, че обективните предпоставки за упражняване на правото на банката – кредитодател да обяви цялото задължение по договора за потребителски кредит за предсрочно изискуемо, са били налице след неплащането на падежа на задължението на 10.06.2012г. Независимо от това обаче, банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем едва с връчването на нотариалната покана на длъжниците на 15.09.2014г. и това е моментът, от който е настъпила предсрочната изискуемост на целия размер на главницата.

Въззивният съд намира възражението за липса на надлежно уведомяване на кредитополучателите за настъпилата предсрочна за неоснователно. Не е спорно получаването на нотариалната покана от кредитополучателя и встъпилия съдлъжник. В текста на писмото изрично е посочено, че банката обявява целия остатък за предсрочно изискуем поради непогасяване на три последователни месечни вноски с падеж 10.04.2012г., 10.05.2012г. и 10.06.2012г. Налице е ясно изявление на кредитора, че ще счита непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем. Съобразно разрешението, дадено в тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. предсрочната изискуемост има действия от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти. Поради което и в настоящия случай предсрочната изискуемост е настъпила на 15.09.2014г., дата, предхождаща подаването на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение.   Въз основа на разрешението по т.11.б на ТР № 4/13г. на ОСГТК на ВКС и в контекста на настъпване на предсрочна изискуемост на банков кредит с решение № 64 от 17.07.2015г. по търг.дело № 3187/13г. на І т.о. на ВКС е прието, че в производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, съдът установява съществуването на вземането по договор за кредит, обявен за предсрочно изискуем, като може да определи за момент на настъпване на предсрочната изискуемост дата, различна от твърдяната от банката, но тази дата следва да предхожда по време датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Неоснователно е и възражението за изпращане на нотариалните покани, съдържащи изявление за обявяване на целия размер на кредита за предсрочно изискуем от лице без представителна власт. На първо място такова възражение може да бъде направено само от представлявания, а не и от насрещната страна. Но дори и да е налице превишаване на пределите на учредената на адвокат И. представителна власт то по делото е налице изрично потвърждаване на извършените от нея действия по изпращане на конкретните нотариалните покани.

По възражението за давност:

Въззивният съд намира, че доколкото се касае за уговорено плащане на месечни анюитетни вноски към банката, включващи главница и лихви, приложима в случая е общата петгодишна давност, като давността, съгласно чл.114 ал.1 от ЗЗД тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата на падежа, когато плащането е било дължимо по отношение на банката. С подписването на всяко от допълнителните споразумения, длъжникът – кредитополучател изрично признава съществуването на неплатени на падежа задължения – главница, лихви и такси, поради което и на основание чл.116 ал.1 от ЗЗД давността по отношение на дължимите към датите на падежите суми е прекъсната. От датата на подписване на последното споразумение – 22.02.2012г. до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 29.06.2015г. петгодишната погасителна давност не е изтекла. Поради което и възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно.

С оглед на така изложеното, въззивният съд намира, че размерът на дължимите към датата на предсрочната изискуемост – 15.09.2014г. от кредитополучателя С. и встъпилия солидарен съдлъжник Д. суми следва да бъдат определени, съобразно вариант Б на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, приета от въззивния съд, а именно дължимите суми са както следва: главница в общ размер на сумата 20 380.06 евро, от които 2 554.52лв., която включва просрочени вноски – 1 030.80 евро и сумата 19 343.31 евро остатъчна главница; просрочени договорни лихви в размер на 3 539.04 евро и такси 177.51 евро. Периодът, за който следва да бъдат начислявани договорни лихви и такси е до датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, в настоящия случай до 15.09.2014г.

Предвид на това и предявеният установителен иск е доказан и основателен до посочените по-горе размери, до които следва да бъде уважен. Решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено за тези размери и отменено за разликите в частта му за главницата над 20 380.06 евро до 20 388.90 евро, в частта му за договорна лихва за разликата над 3 539.04 евро до присъдените 4 295.42 евро, начислена до 15.09.2014г. и за разликата над 177.51 евро до 200.99 евро такси дължими за периода до 15.09.2014г.

С оглед променения размер на дълга, от въззивния съд следва да бъдат определени наново и дължимите разноски в заповедното производство и за първа инстанция. Съразмерно уважената част от иска дължимите от ответника разноски, включени в издадената заповед за незабавно изпълнение са в размер на сумата общо 326.54лв., сбор на дължима държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. Поради което и решението на окръжния съд в частта му, с която ответниците е осъден да заплати разноски в заповедното производство следва да бъде отменено за разликата над 2 326.54лв. до 2 402.69лв. Съразмерно уважената част от иска дължимите от ответниците в полза на ищеца разноски за първа инстанция са в размер на сумата 2 398.95лв., поради което и решението на първоинстнационния съд в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят направените по делото разноски за разликата над 2 398.95лв. до 2 477.47лв. следва да бъде отменено.

Дължимите от ищеца в полза на двете ответници разноски за първа инстанция са в размер на сумата общо 742лв., поради което и ищецът следва да бъде осъден да заплати разликата над присъдените от първата инстанция суми, а именно още по 65лв. на всяка от ответниците. За въззивна инстанция с оглед изхода на спора в полза на въззивниците следва да бъде присъдена сумата по 72.58лв. за всяка от тях.

От въззиваемото дружество няма представени доказателства за извършени разноски за въззивна инстанция.

На основание чл.78 ал.6 от ГПК и с оглед изхода на спора въззивавемото дружество следва да бъде осъдено да заплати дължимата по делото държавна такса за въззивна инстанция за отхвърлената от въззивната инстанция част от предявените искове, а именно сумата 30.85лв.

 

По частната жалба срещу определение № 904 от 24.03.20017г., в частта му с която е оставено без уважение искането им за изменение на решението в частта за разноските за адвокатско възнаграждение в заповедното производство за разликата над 45.58лв. до пълния претендиран размер от 1 600лв., въззивният съд намира следното:

В представения от ответниците списък за разноски е включено адвокатско възнаграждение по заповедното производство в размер на сумата 1 600лв. С решението си съдът не е включил сумата в присъдените разноски, като е приел, че няма представени доказателства за плащането им. С обжалваното определение, постановено по реда на чл.248 от ГПК е присъдил адвокатско възнаграждение в размер на 45.48лв. общо за двете.  

С връчването на заповедта за незабавно изпълнение на длъжника, последните са узнали за образуваното срещу тях заповедно производство и са упражнили защитата си срещу издадената заповед за изпълнение подавайки възражения по чл.414 от ГПК, частна жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение и молба за спиране по чл.420 от ГПК. Доказателства за платено адвокатско възнаграждение са представени при подаване на възраженията по чл.414 от ГПК и в предмета на договорената адвокатска помощ изрично са упоменати посочените действията по защита на длъжниците. От кредитора е направено възражение за прекомерност при представянето на списъка за разноски в последното съдебно съдебно заседание, в който списък е включено и сумата 1 600лв. адвокатско възнаграждение за заповедно производство.

Въззивният съд намира, че направените от длъжника разноски в заповедното производство във връзка с подаване на възражение по чл.414 от ГПК и искане за спиране по чл.420 от ГПК могат да бъдат присъдени в исковото производство, съобразно изхода на спора. Въззивният съд намира направеното възражение за прекомерност за своевременно и за основателно. Налице са условията на чл.78 ал.5 от ГПК и договореното между страните и техния процесуален представител възнаграждение следва да бъде намалено до минималния размер, предвиден в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Процесуално представителство за подаване на възражение по чл.414 от ГПК от длъжник срещу издадена заповед за изпълнение не е сред изрично предвидените в Наредба № 1 от 09.07.2004г. случаи, поради което и на основание § 1 от ДР на Наредба № 1 възнаграждението следва да се определи по аналогия. За да се приложи по аналогия възнаграждението следва да се изходи от вида на самото процесуално действие. За възражението е налице утвърден с Наредба № 6 от 20.02.2008г. на Министъра на правосъдието образец. Според утвърдените образци на заповед за изпълнение към заповедта винаги е приложена бланка за възражение, която се връчва на длъжника и която съдържа указания за попълването и, включително за необходимостта, когато част от вземането се признава, това да се посочи изрично. Няма пречка във възражението длъжникът да обоснове оспорванията си срещу вземането, предмет на заповедта и тогава възражението би имало правните последици на отговор на исковата молба, каквото в настоящия случай е сторено. Поради което и въззивният съд намира, че по аналогия следва да намерят приложение конкретни случаи, предвидени в чл.6 от Наредба № 1 – възнаграждения за съвет, справка и изготвяне на книжа, а именно т. 3 – за проучване на дело с даване на мнение по него и т.5 за изготвяне на други молби. Тези действия на адвоката са най-близко до действията му свързани с подаване на възражение по чл.414 от ГПК. Или дължимото възнаграждение за тези действия е в общ размер на 160лв. за двете длъжници. Сумата 50лв. е дължима за молбата за спиране по чл.420 от ГПК на основание чл.6 т.5 от Наредба №1, а за изготвяне на частна жалба срещу определението, с което молбата за спиране е оставена без уважение минималния размер на възнаграждението е 200лв. на основание чл.11 от Наредба № 1. Или общо дължимия минимален размер на адвокатското възнаграждение е в размер на 410лв.   

Съдът намира че чл.7 ал.5 от Наредбата  - за процесуално представителство, защита и съдействие в производства за издаване на заповед за изпълнение е неприложим. Тази норма намира приложение по отношение на кредитора, подал молба за издаване на заповед за изпълнение. Възможностите за защита на длъжника срещу заповедта за изпълнение за точно регламентирани и се свеждат до подаване на възражение срещу заповедта, жалба срещу незабавното изпълнение, жалба срещу заповедта в частта и за разноските и искане за спиране на изпълнението. Коя от тях или всичките ще упражни е избор на длъжника и не може да бъде обусловено от материалния интерес.

С оглед на така изложеното, въззивният съд намира, че размерът на адвокатското възнаграждение, направено в заповедното производство следва да бъде намалено да размера на сумата 410лв. Съобразно изхода на спора пред въззивна инстанция частта от адвокатското възнаграждение, което следва да бъде възложено на кредитора е в р размер на сумата 64.70лв., поради което и въззиваемото дружество следва да бъде осъдено да заплати на двете въззивници общо още сумата 19.12лв.

В останалата част за разликата до претендираните 1 600лв. адвокатско възнаграждение, обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 43 от 13.01.2017г. по търг.дело № 302/16г. по описа на Варненски ОС, търговско отделение, в частите му, с които, е прието за установено в отношенията между страните, че Т.Г.С. и В.Д.Д. дължат солидарно на „Юробанк България“ АД следните суми по договор за потребителски кредит № HL25712 от 17.08.2007г. и допълнителни споразумения към него, както следва: до размера на сумата 20 380.06 евро  – главница, до размера на сумата 3 539.04 евро – договорни лихви, начислени до 15.09.2014г. и до размера на сумата 177.51 евро – такси, начислени до 15.09.2014г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 25.06.2015г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед № 3908 от 01.07.2015г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по ч.гр.дело № 7631/15г., на ВРС, както и в частите, с които Т.Г.С. и В.Д.Д. са осъдени да заплатят на „Юробанк България“ АД разноски в заповедното производство до размера на сумата 2 326.54лв., включени в издадената заповед, и до размера на сумата 2 398.95лв., разноски за първа инстанция.

ОТМЕНЯВА решение № 43 от 13.01.2017г. по търг.дело № 302/16г. по описа на Варненски ОС, търговско отделение, в частите му, с които, е прието за установено в отношенията между страните, че Т.Г.С. и В.Д.Д. дължат солидарно на „Юробанк България“ АД следните суми по договор за потребителски кредит № HL25712 от 17.08.2007г. и допълнителни споразумения към него, както следва: за разликата над 20 380.06 евро до 20 388.90 евро – главница, до разликата над сумата 3 539.04 евро до 4 295.42 евро – договорни лихви, начислени за периода 10.04.2012г. – 24.06.2015г. и за разликата над 177.51 евро до 200.99 евро -  такси, начислени за периода 10.04.2012г. – 24.06.2015г., за които суми е издадена заповед № 3908 от 01.07.2015г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по ч.гр.дело № 7631/15г., на ВРС, както и в частите, с които Т.Г.С. и В.Д.Д. са осъдени да заплатят на „Юробанк България“ АД разноски в заповедното производство за разликата над 2 326.54лв. до 2 402.69лв., включени в издадената заповед, и за разликата над 2 398.95лв. до 2 477.47лв., разноски за първа инстанция и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска на „Юробанк България“ АД със седалище гр.София срещу Т.Г.С. и В.Д.Д., и двете от гр.Варна, с който да се приеме за установено в отношенията между страните съществуването на вземания на банката по договор за потребителски кредит № HL25712 от 17.08.2007г. и допълнителни споразумения към него   както следва: за разликата над 20 380.06 евро до 20 388.90 евро – главница, до разликата над сумата 3 539.04 евро до 4 295.42 евро – договорни лихви, начислени за периода 10.04.2012г. – 24.06.2015г. и за разликата над 177.51 евро до 200.99 евро -  такси, начислени за периода 10.04.2012г. – 24.06.2015г., за които суми е издадена заповед № 3908 от 01.07.2015г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по ч.гр.дело № 7631/15г., на ВРС.

ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД със седалище гр.София, адрес на управление гр.София, ул.“Околовръстен път“ № 260, ЕИК 000694749, да заплати на Т.Г.С., ЕГН ********** и на В.Д.Д., ЕГН **********, и двете от гр.Варна, на всяка от тях сумата 65лв. /шестдесет и пет лева/, представляващи направени по делото пред първа инстанция разноски и на всяка от тях сумата 72.58лв. /седемдесет и два лева и петдесет и осем стотинки/, представляваща направени разноски за въззивна инстанция.

ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД със седалище гр.София, адрес на управление гр.София, ул.“Околовръстен път“ № 260, ЕИК 000694749, да заплати по сметка на Апелативен съд гр.Варна сумата и на всяка от тях сумата 30.85лв. /тридесет лева и осемдесет и пет стотинки/, представляваща дължима по делото за въззивна инстанция държавна такса върху отхвърлената част от исковете, на основание чл.78 ал.6 от ГПК.

 ОТМЕНЯВА определение № 904 от 24.03.2017г. по търг.дело № 302/16г., в частта му, с която е оставено без уважение искането за изменение на решение № 43 от 13.01.2017г. в частта му за разноските за размера на сумата над 45.98лв. до 64.70лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД със седалище гр.София, адрес на управление гр.София, ул.“Околовръстен път“ № 260, ЕИК 000694749, да заплати на Т.Г.С., ЕГН ********** и на В.Д.Д., ЕГН **********, и двете от гр.Варна и сумата 19.12лв. /деветнадесет лева и дванадесет стотинки/, представляващи направени разноски в заповедното производство по ч.гр.дело № 7631/15г. по описа на ВРС.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 904 от 24.03.2017г. по търг.дело № 302/16г., в частта му, с която е оставено без уважение искането за изменение на решение № 43 от 13.01.2017г. в частта му за разноските за разликата над 64.70лв. до 1 600лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: