РЕШЕНИЕ

   № 325

               гр.Варна, 21.11.2014 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН  СЪД  - Търговско отделение в публичното заседание на 04.11.2014 г. в  състав:

 

                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРА ХРИСТОВА

     ЧЛЕНОВЕ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

 

при секретаря Д.Ч. като разгледа докладваното от съдия В.ПЕТРОВ  в.т.дело №350  по описа за  2014  год., за да се произнесе с решение, съобрази следното:

„Екофлуид” ЕООД – гр. Добрич и П.А.К. *** са обжалвали решение №55/18.03.2014 г. на Окръжен съд-Добрич, ТО по т.д.№65/2013  г., с което искът срещу тях е уважен изцяло, с молба да бъде отменено като неправилно и вместо него постановено друго, с което искът бъде отхвърлен, ведно с присъждане на съдебните разноски за двете инстанции. Жалбоподателите молят в с.з. чрез процесуалния си представител за уважаване на жалбата им,  ведно с присъждане на съдебните разноски по делото, като съображения за това излагат в писмени бележки.

Ответникът по жалбата – „Уникредит лизинг” ЕАД – гр.София моли с писмен отговор и в с.з. чрез процесуалния си представител за потвърждаване на решението, ведно с присъждане на съдебните разноски за въззивната инстанция, като съображения за това излага в писмени бележки.

„Уникредит лизинг” ЕАД – гр.София е обжалвало с частна жалба определението от 30.04.2014 г. на ОС – Добрич, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решението по делото в частта за разноските, като моли същото да бъде отменено и молбата му – уважена.

Съдебният състав на АС-Варна по оплакванията в жалбата и след преценка на събраните по делото доказателства приема за установено следното:

Жалбите са подадени в срок и са процесуално допустими.

Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.

Оплакването, че исковата молба е недопустима, тъй като не съдържа фактическите основания за отделните задължения на длъжника, формиращи общата претенция по иска в размер на 60259.32 евро, е неоснователно. С уточнителна молба от 08.04.2013 г. по повод оставяне от съда на исковата молба без движение ищецът е уточнил как е формирал цената на общото задължение на ответника по отделни пера и е представил справки по чл.366 -ГПК с изчисления на размера на претендираните задължения. Във въззивното производство исковата молба е била повторно оставена без движение с указания ищецът да посочи как е формирал размера на исковата сума и представи справка по чл.366-ГПК, като с две молби от 08.07.2014 г. и от 29.07.2014 г. защитата на въззивника подробно е уточнила фактическите основания и размера на отделните претенции, формиращи сумата, за която е било искано издаване на заповед за изпълнение, съответно - исковата сума по иска по чл.422-ГПК, като освен отделни счетоводни справки за отделните задължения е представена и обобщена справка за тях по смисъла на чл. 366 -ГПК. С тези действия ищецът – въззивник е отстранил указаните му нередовности на исковата молба, като е изложил достатъчно пълно и ясно съгласно изискването на чл.127, ал.1, т.4 - ГПК обстоятелствата, на които се основава искът досежно отделните задължения и като сбор от тях досежно общото задължение на ответника по процесния договор за финансов лизинг на ППС №87650 от 06.02.2009 г., като е и представил обобщена и отделни справки по смисала на чл.366 - ГПК, съдържащи необходимите изчисления за определяне размера на общото и отделните си парични вземания към ответника. При това положение неоснователно е оплакването, че отделните парични вземания не били уточнени с исковата молба, а били установени едва със заключението на ССЕ. Няма в този смисъл и произнасяне с диспозитива на обжалваното решение свръхпетитум.

С разпоредбата на чл.19, ал.15 от договора за финансов лизинг страните са уговорили  издаването на гаранционен запис на заповед, обезпечаващ „редовното и точно заплащане на всички суми по договора, както и на сумите на договорните неустойки и лихви за забава”. Следователно гаранционният характер на записа се разпростира по отношение на всички главни и акцесорни задължения на лизингополучателя и не е ограничен до конкретен вид задължение или за конкретен период. Страните изрично са предвидили, че сумата по записа е равна на лизинговата цена с включен начислен ДДС, намалена с редовно платените встъпителна и следващи лизингови вноски, както и че всяко редовно плащане на лизингова вноска по договора намалява съответно размера на задължението по записа на заповед. От това следва, че сумата по записа на заповед обезпечава всички задължения по договора, оставащи след приспадане на вече изплатените такива.  Лизингодателят може да събере кое да е от вземанията по лизинговия договор чрез използване на издадената от лизингополучателя в негова полза ценна книга до размера на всички остатъчни задължения. Страните са договорили в чл.5, ал.5 от договора за лизинг ред на погасяване на задълженията когато плащането не е достатъчно да покрие всички задължения, като то погасява първо разноските по събирането, начислените неустойки, договорни лихви и такси за обслужване и накрая – главницата при уговорена поредност на погасяване  както следва – дължими застрахователни премиии, данъци, разноски по регистрации и др., главница на вноски. В тази поредност на погасяване първо на акцесорните задължения /разноски, неустойки, договорни лихви/ следва да се считат погасени задълженията за лизингови вноски и съответно намалено задължението по записа на заповед.  Едва след погасяване на всички задължения на лизингополучателя по договора лизингодателят се задължава да му върне издадения запис на заповед – чл.19, ал.15 от договора за лизинг, ето защо оплакването, че лизингодателят бил длъжен след плащане на всяка лизингова вноска да връща стария запис на заповед и да му бъде издаван нов такъв за остатъка от задължението по лизинговите вноски е неоснователно.

Неустойката пък по чл.30, ал.1, б.”В” от договора е предвидена в случай на разваляне на същия по вина на лизингополучателя, като е договорена в размер равен на разликата между лизинговата цена на обекта и на вече платените от лизингополучателя месечни лизингови вноски. В случая лизингодателят е развалил договора за лизинг в хипотезата на чл.32, ал.1, б.”Л” – при неизпълнение на което и да е задължение на лизингополучателя да плати на падежа /или в дадения му допълнителен срок/. Съгласно чл.30, ал.2 от договора лизингодателят има право да го развали при неизпълнение на лизингополучателя, представляващо основание за разваляне едностранно с писмено изявление до последния без да е необходимо да му дава допълнителен срок за изпълнение. Съгласно чл.33 от договора в този случай лизингополучателят се задължава да върне незабавно лизинговия обект и да заплати на лизингодателя и уговорената в чл.30 ал.1, б.”В” неустойка. Съгласно чл.35, ал.2 от договора платените лизингови вноски не подлежат на връщане, като същевременно се дължи и пълно заплащане на всички приложими лизингови вноски за срока до прекратяването.

При безспорност, че ответникът е спрял погасяване на дължимите лизингови вноски и не е изпълнил задълженията си по договора с настъпил падеж в дадения му срок за изпълнение с нотариалната покана, рег.№3872 до него на ищеца, изтичащ на 27.06.2010 г., предприетото със същата от ищеца разваляне на договора е произвело валидно правно действие, и той може да търси от ответника както всички просрочени главници и дължими договорни и законни лихви, неустойки за забава и незаплатени застрахователни премии, а така също договорената неустойка за разваляне на договора за лизинг и разходи, направени във връзка с развалянето и за възстановяване владението върху лизинговия обект. Доколкото встъпителната вноска – 44335.40 лв, заплатена на 06.02.2009 г. съгласно споразумителен протокол от същата дата, установено от заключението на вещото лице П.Г. по назначената ССЕ, е изключена от сумата по записа на заповед от 06.02.2009 г. по силата на чл.19, ал.15 от договора за лизинг от 06.02.2009 г., с плащанията общо в размер на 27168.50 лв са погасени неустойки за забава, застраховки с настъпил падеж, договорни лихви и част от главниците, дължими към датата на разваляне на договора – 27.06.2010 г., а с цената от повторната реализация на лизинговия обект – багер – 37160.77 лв без ДДС /44592.92 лв с включен ДДС/ са погасени неустойка за забава – 285.87 лв /146.16 евро/, законна лихва след разваляне на договора в размер на 14264.72 лв /7293.44 евро/ и част от неустойката за разваляне на договора в размер на 22610.18 лв /11560.40 евро/, при дължим остатък в размер на 21025.64 лв /10750.24 евро/, дължимостта на общата сума по заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 117856.98 лв /60259.32 евро/ се потвърждава предвид установените размери на отделните задължения на ответника със заключението на ССЕ, което съдът възприема като компетентно и обективно дадено. Същата сума е в рамките на сумата по записа на заповед – 143648.24 лв /73446.18 евро/.

Оплакването на въззивника за погасяване с изтичането на тригодишна давност на част от претенциите за лизингови вноски и договорни лихви е основателно. С подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 02.11.2012 г. давността за тези вземания е прекъсната съгласно чл.116, б.”б”-ЗЗД. Вземанията за лизингови вноски са с характер на вземания за наем и на периодични плащания, така че давността за тях, както и за вземанията за договорни лихви, е тригодишна съгласно чл.111, б.”в” – ЗЗД. От това следва, че претендирани вземания за лизингови вноски и договорни лихви за период, предхождащ три години назад спрямо датата - 02.11.2012 г., т.е. преди 02.12.2009 г., са погасени по давност. Падежираните задължения от 06.12.2009 г. нататък не са погасени по давност. Макар че ССЕ правилно е определила този тригодишен период, тя е дала погрешно заключение именно за него, а не за периода, който го предхожда – от 02.12.2009 г. назад. Ето защо въззивният съд сам изчисли размера на погасената част от вземанията за вноски и лихви въз основа на представената от въззиваемата страна - ищец счетоводна справка на л.35 и на данните за извършените плащания от лизингополучателя по заключението на ССЕ. Дължимите лизингови вноски от 06.03.2009 г. до 06.11.2009 г. включително са в размер на 16729.77 евро, а договорните лихви за същия период – в размер на 2095.61 евро, установено от счетоводната справка. Общо тези задължения възлизат на 18825.38 евро. Плащанията на лизингополучателя възлизат общо на 27168 лв, равняващи се на 13890.78 евро, установено от заключението на ССЕ. Със сумите на плащанията са били погасявани най-старите задължения, така че с общата им сума са погасени в случая задълженията в периода 06.03.2009 г. до 06.11.2009 г. до размера на 13890.78 евро. Остатъкът от задълженията в размер на 4934.60 евро /18825.38 - 13890.78/, който не е бил платен на съответния падеж до 06.11.2009 г. включително, е погасен по давност и искът в тази му част – за сумата 4934.60 евро, следва да бъде отхвърлен.

При това положение искът се явява основателен и следва да се уважи спрямо двамата ответника, срещу втория от които в качеството му на поръчител по договора за финансов лизинг и авалист по записа на заповед, до размера на сумата 55324.72 евро – разлика между претендираната общо сума в размер на 60259.32 евро и сумата 4934.60 евро – призната за погасена по давност. Ето защо, решението  на ОС – Добрич се потвърждава в уважената част по иска по чл.422-ГПК до размера на 55324.72 евро, а се отменя в същата част за разликата от 55324.72 евро до 60259.32 евро, като искът се отхвърля в тази част като погасен по давност.

Частната жалба е основателна. Съдът не може да намалява поради прекомерност размера на адвокатското възнаграждение съобразно изхода на спора без да е било отправено такова искане до него от насрещната страна. Ето защо определението от 30.04.2014 г. на ОС Добрич, с което е оставена без уважение молбата на  „Уникредит лизинг” ЕАД – гр.София за изменение на решението в частта за разноските, следва да се отмени, като вместо него се постанови друго, с което се измени решението от 18.03.2014 г. в частта за разноските, присъдени в негова полза, като сумата 1000 лв – адвокатско възнаграждение, се чете 2163.62 лв. Тази сума се присъжда по компенсация като разлика между сумата 3092.56 лв – дължим размер на адвокатския хонорар /целия в размер на 3368.40 лв/ съразмерно на уважената с въззивното решение част от иска и сумата 928.94 лв – дължими разноски на ответниците съобразно отхвърлената част от него.

При този изход на спора в полза на ответника по жалбата се присъждат по компенсация съдебни разноски за въззивната инстанция в размер на 4262.67 лв като разлика между сумата 4478.54 лв – дължим размер на адвокатския хонорар /целия в размер на 4878  лв/ съразмерно на уважената с въззивното решение част от иска и сумата 215.87 лв – дължими разноски на въззивниците съобразно отхвърлената част от него.

Воден от изложеното и на основание чл.271, ал.1-ГПК съставът на Варненския апелативен съд

Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №55/18.03.2014 г. на Окръжен съд – Добрич, ТО по т.д.№65/2013 г. в уважената част по иска по чл.422-ГПК до размера на 55324.72 евро.

ОТМЕНЯ  същото решение в уважената част по иска по чл.422-ГПК за разликата от 55324.72 евро до 60259.32 евро и ОТХВЪРЛЯ иска в същата част като погасен по давност.

ОТМЕНЯ определение №205/30.04.2014 г. на Окръжен съд – Добрич, ТО по т.д.№65/2013 г., с което е оставена без уважение молбата на  „Уникредит лизинг” ЕАД – гр.София за изменение на решение №55/18.03.2014 г. в частта за разноските, като вместо ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ решение №55/18.03.2014 г. в частта за разноските, присъдени в полза на „Уникредит лизинг” ЕАД – гр.София, като сумата 1000 лв – адвокатско възнаграждение,  СЕ ЧЕТЕ - 2163.62 лв.

ОСЪЖДА  „Екофлуид” ЕООД – гр.Добрич, ЕИК 124064350, и П.А.К., ЕГН **********,***, да заплатят на  „Уникредит лизинг” ЕАД – гр.София, ЕИК 121887948, сумата 4262.67 лв – съдебни разноски за въззивната инстанция.

Решението подлежи на обжалване в месечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при предпоставките на чл.280, ал.1 – ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ:1.                         2.