РЕШЕНИЕ

   № 100

               гр.Варна, 16.04.2015 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН  СЪД  - Търговско отделение в публичното заседание на 20.03.2015 г. в  състав:

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРА ХРИСТОВА

      ЧЛЕНОВЕ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                 КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

 

при секретаря Е.Т. като разгледа докладваното от съдия В.ПЕТРОВ  в.т.дело № 36 по описа за  2015  год., за да се произнесе с решение, съобрази следното:

Производството по делото е образувано след отмяна на решение № 38/12.02.13 г. по в.т.д. № 653/12 г. по описа на ВАпС  с решение № 191/14.01.15 г. по т.д. № 3046/13 г. по описа на ВКС, Търговска колегия, Второ търговско отделение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Варна.

При новото разглеждане на делото въззивникът М.П.Д. от гр.Варна моли в с.з. чрез процесуалния си представител за отмяна на първоинстанционното решение и за постановяване от въззивния съд на друго решение, с което предявеният установителен иск по чл.422, ал.1 – ГПК бъде отхвърлен ведно с присъждане на съдебните разноски по делото.

Ответницата по жалбата – В.Н.И. от гр.Варна моли с писмена молба чрез процесуалния си представител за отхвърляне на въззивната жалба и за потвърждаване решението на ВОС. С молбата е направено и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззивника.

Съдебният състав на АС-Варна по оплакванията в жалбата и след преценка на събраните по делото доказателства приема за установено следното:

Жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

В отменителното решение са дадени задължителни указания съдът да укаже на ответника, сега – въззивник, да уточни в какво се състои оспорването на договор за заем от 16.10.2009 г., сключен между В.Н.И. и М. П Д., във връзка с твърдяното каузално правоотношение, стоящо зад процесния запис на заповед, като с оглед уточнението на страната й даде възможност за ангажиране на доказателства във връзка с оспорването, да открие производство по оспорване истинността на спорния документ – договор за заем от 16.10.2009 г. /в случай че оспорването е по чл.193 – ГПК/ по реда на чл.193, ал.2 - ГПК, и да допусне исканата с молбата на ответника от 14.05.2014 г. експертиза за изследване на същия.

В с.з. на 18.02.2015 г. процесуалният представител на въззивника е уточнил във връзка с указанията на ВКС в отменителното му решение, че с оспорването на договора за заем се оспорва, че представената по делото първа страница от него не е част от документа, като не се оспорва авторството на подписа на въззивника върху втората страница на договора за заем. От тези уточнения на страната се изяснява, че по същество се оспорва съдържанието на частния диспозитивен документ досежно първата му страница, а не и неговата истинност, която при диспозитивен документ се свежда до заявяване, че документът е неавтентичен. Критерий за автентичността е авторството на документа, като в случая авторството или автентичността на подписа на въззивника върху договора за заем не е оспорена от него. От това следва, че страната не е заявила оспорване на истинността на документ по смисъла на чл.193 – ГПК, в който случай не се открива производство по чл.193, ал.2 – ГПК. Липсата на подпис на въззивника върху първата страница на договора не променя този извод. Няма законово изискване всяка страница от диспозитивен документ /документ за гражданска сделка/ да се подписва задължително от страните, а не само в края на документа, нито пък законова презумпция, че ако това не е сторено, всяка страница на документа се третира като самостоятелен документ. В този смисъл неоснователно въззивникът счита, че тъй като първата страница на договора не носи неговия подпис, тежестта за доказване истинността, в случая – авторството й, се носи от страната, която го е представила, в случая – ищцата. Оспорено е по същество съдържанието на първата страница на частния диспозитивен документ, като в този случай тежестта на доказването е на страната, която оспорва, като е неприложима разпоредбата на чл.193, ал.3, изр.2 – ГПК. Съдебният състав не споделя становището на състав на ВКС - ІV гр.отд. по гр.д. №678/2012 г. с определение от 12.07.2012 г., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение по друг спор, относно тежестта на доказване при позоваване от страна на писмени договори, състоящи се от повече от един лист, представено за сведение от защитата на въззивника. Поначало това определение не е задължително за настоящия съд, тъй като е постановено по реда на чл.288 - ГПК, а не по чл.290 – ГПК, а освен това е съвсем изолирано от съдебната практика, тъй като няма такава установена съдебна практика, съответно - ако съществуваше – щеше да бъде посочена.

Оспорване на съдържание на документ става чрез опровергаването му с други писмени доказателства, като свидетелски показания за опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ са недопустими съгласно чл.164, ал.1, т.6 – ГПК. В случая въззивникът, за да твърди подмяна на първата страница на договора с друга първа страница с различно договорно съдържание, следва да разполага със свой екземпляр на договора, с който да установи, че първата му страница действително има съдържание, различно от съдържанието на първата страница на представения от другата страна договор. Той не може  голословно да твърди, че според него страницата е подменена, без същевременно да установи с положителност основание за такова твърдение, като прехвърля доказателствената тежест върху другата страна и очаква тя да доказва отрицателния факт, че няма извършена такава подмяна на първата страница на договора. Само в случай че съдържанието на представения от страна по делото оригинален договор е опровергано с втори оригинален екземпляр на договора с различно съдържание, представен от другата страна, има смисъл да се изследва кое е действителното съдържание на договора.

В настоящия случай защитата на въззивника изрично заявява, че не разполага със свой екземпляр на договора за заем, което автоматично прави оспорването необосновано. Освен това проверката на съдържанието на документа от съда чрез допускане на исканата съдебно-криминалистична експертиза се ограничава само до единствения представен в оригинал от въззиваемата страна договор за заем от 16.10.2009 г., пришит на л.14 от въззивното дело.

От заключението на вещото лице В.З. по този оригинал на договора, което неоспорено от страните, съдът възприема като компетентно и обективно дадено, се установява несъмнено, че двете страници на договора са отпечатани на една и съща хартия, на едно и също печатащо устройство и при използване на една и съща тонер-касета, т.е. при едно зареждане. Основание за това заключение на вещото лице е констатиран дефект при форматирането, еднакъв при отпечатването и на двете страници, както и еднаквото качество на хартията, еднаквото качество на нанасяне на тонера – контраст и степен на черно, т.е. идентичното им отпечатване, установено от самото заключение и от обясненията на вещото лице в с.з. Изводът, който следва еднозначно в този случай, е, че двете страници са част от един и същ документ и няма данни за подменяне на първата страница от него с различна първа страница. Този извод не се променя и от факта, че според вещото лице чл.2 е изпълнен с различен шрифт и междуредово разстояние, което може да е в резултат на желание на страните за акцентиране и отделяне на текста на уговорката от останалия текст на договора, а и след като текстът е отпечатан еднакво навсякъде на двете страници на документа и съдържанието на втората страница е логическо продължение на съдържанието на първата страница от договора за заем. Оспорването на съдържанието на договора за заем от въззивника досежно първата му страница е недоказано и неоснователно.

Заетата сума по договора за заем от 16.10.2009 г. – 45111 евро и срокът за връщането й – 10.09.2010 г., посочени в чл.1 от договора, съответстват напълно на сумата на поетото от издателя – ответник по иска в полза на ищцата задължение и падежа му по записа на заповед от 16.10.2009 г., като налице е съответствие и между датата на сключване на договора за заем и датата на издаване на записа на заповед. В чл.2 от договора за заем страните изрично са потвърдили, че сумата на заема е била изцяло изплатена от заемодателя на заемателя към момента на подписване на договора. Издаването на същата дата на запис на заповед за същата сума от ответника в полза на ищцата е потвърждение за реалното съществуване на такова задължение по каузалното правоотношение и относно падежа на задължението и обезпечава неговото изпълнение. Записът на заповед е едновременно и основание, и доказателство за вземането на ищцата спрямо ответника.  Издадените въз основа на записа на заповед от 16.09.2009 г. заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист на основание чл.417, т.9 – ГПК удостоверяват подлежащо на изпълнение вземане на ищцата срещу длъжника – ответник. Не са налице доказателства за подписване на записа на заповед от ответника следствие на измама или заплашване. Съществуването на договор за заем, по силата на който ищцата е предоставила в заем на ответника сумата, за която последният й е издал запис на заповед, опровергава такива твърдения. Изслушаните свидетелски показания, освен че не са непосредствени, като отразяват чутото от самия ответник, свидетелстват за отношения между страните, свързани с изпълнението на задължението по записа на заповед, а не с издаването му от ответника. Искът по чл.422, ал.1 – ГПК е основателен и следва да се уважи изцяло за сумите по заповедта за изпълнение и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, ведно със съдебни разноски.

ОС Варна е достигнал до същите правни изводи и краен резултат, предвид което обжалваното решение следва да се потвърди изцяло, като въззивният съд препраща и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 – ГПК.

При този изход на спора в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят съдебни разноски в размер на 2215 лв, направени за първото въззивно производство. Присъждането на разноски за касационното производство и за второто въззивно  производство не е искано и не е доказано, поради което такива не се присъждат.

Воден от изложеното и на основание чл.271, ал.1-ГПК съставът на Варненския апелативен съд

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №1221/13.07.2012 г. на Окръжен съд – Варна, ТО по т.д.№2581/2011 г. изцяло.

ОСЪЖДА М.П.Д., ЕГН **********,***, да заплати на В.Н.И., ЕГН **********,*** сумата от 2215 – съдебни разноски за въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване в месечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при предпоставките на чл.280, ал.1 – ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ:1.                        2.