Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

221/гр. Варна, 06.10.2016 г.

                                                                           В ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД – ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито публично съдебно заседание на тринадесети септември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                                       ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

                                                                                               НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

При участието на секретаря Е.Т. като разгледа докладваното от съдия Георги Йовчев в.т.д.№366/2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба на „Банка ДСК” ЕАД, със седалище гр.София срещу решение №175/16.03.2016 г. по т.д.465/2015 г.  по описа на ВОС, с което е отхвърлен предявеният от „Банка ДСК” ЕАД, със седалище гр.София срещу Н.П.Ж. и Ж.В.Ж.,***, иск с правно основание чл.422 от ГПК, за приемане за установено в отношенията между страните, че ответниците дължат на банката следните суми: 1/ 174 676,69 лв., представляваща неиздължена главница по договор за ипотечен кредит от 23.07.2007г.; 2/ 16 139,68 лв., представляваща договорна лихва за периода от 15.12.2011г. до 09.11.2012г.; 3/ 4 877,08 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 19.04.2012г. до 09.11.2012г.; 4/ 250лв., представляваща заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението  по чл.417 от ГПК в съда – 09.11.2012г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 8958/13.11.2012г. по ч.гр.д. № 16385/2012г. по описа на ВРС, ХХІV състав.

Счита обжалваното решение за  неправилно, постановено при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно интерпретиране на доказателствата и необосновани изводи.

Въззиваемите Н.П.Ж. и Ж.В.Ж.,***, с депозирания писмен отговор оспорват жалбата и молят съда да потвърди решението.

Въззивната жалба е редовна, подадена е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което съдът я намира за допустима.

Разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.422 от ГПК, предявен от „Банка ДСК” ЕАД, със седалище гр.София срещу Н.П.Ж. и Ж.В.Ж.,***, за приемане за установено в отношенията между страните, че ответниците дължат на банката следните суми: 1/ 174 676,69 лв., представляваща неиздължена главница по договор за ипотечен кредит от 23.07.2007г.; 2/ 16 139,68 лв., представляваща договорна лихва за периода от 15.12.2011г. до 09.11.2012г.; 3/ 4 877,08 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 19.04.2012г. до 09.11.2012г.; 4/ 250лв., представляваща заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението  по чл.417 от ГПК в съда – 09.11.2012г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 8958 от 13.11.2012г. по ч. гр. дело № 16385/2012г. по описа на ВРС, ХХІV състав.

В исковата молба ищецът излага, че по силата на договор за ипотечен кредит е предоставил на ответниците сумата от 182 800 лв. със срок за издължаване 300 месеца, като за първите три години, считано от датата на усвояване на кредита, кредитополучателите е следвало да плащат лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, плюс надбавка в размер на 1,9% или общо 5,59%, а за останалия срок на кредита - лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка. Твърди се, че поради забава в плащанията за повече от 90 дни, на 19.04.2012 г. банката съобразно т.20.2 от Общите условия към договора за ипотечен кредит е обявила кредита за предсрочно изискуем, за което  ответниците са били надлежно уведомени. Към 09.11.2012 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, остатъкът от кредита е олихвяван с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка от 10 пункта. Излага, че по силата на подаденото заявление и издадената заповед за незабавно изпълнение банката се е снабдила с изпълнителен лист за дължимите суми по кредита и за направените съдебно – деловодни разноски. В законоустановения срок длъжниците са депозирали възражение, поради което кредиторът-настоящ жалбоподател е сезирал съда с положителен установителен иск по смисъла начл. 422 ГПК, с който иска присъждане на горепосочените суми за главница, лихви и заемни такси.

В писмения отговор ответниците изразяват становище за неоснователност на предявения иск, оспорвайки дължимостта на претендираните вземания, наличието на предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем съгласно т. 20.2, а  в условията на евентуалност - действителността на цялата клауза на чл.20.2 от Общите условия за предоставяне на ипотечни кредити (ОУ), намирайки същата за нищожна. Намират клаузата и за неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП, защото позволява тълкуването ѝ от търговеца по начин, по който да задължи потребителя да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Твърди, че клаузата на т.20.2 в първата си хипотеза, регулираща възможността за предсрочно обявяване на изискуемостта на кредита, е неравноправна на основание чл.143, т.18 от ЗЗП, тъй като позволява на търговеца дори и за незначително като размер задължение спрямо общия дълг на кредитополучателя да прогласи предсрочната изискуемост на целия дълг. Клаузата е уговорка във вреда на потребителя и не отговоря на изискванията за добросъвестност, водейки до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Навеждат доводи за недобросъвестност от страна на Банката, която неправомерно, едностранно и без да уведоми потребителите, през 2010г. е определила нов размер на месечните вноски за лихва и главница, без да предостави нов погасителен план, което е затруднило редовното обслужване на задълженията си по договора за кредит.

Ищецът – настоящ жалбоподател с допълнителна искова молба изразява становище за неоснователност и недоказаност на изложените в отговора на исковата молба твърдения на ответниците. Излага, че предсрочната изизсуемост на вземанията по процесния кредит е настъпила на осн. т.20.2 от ОУ, като към 19.04.2012 г. не са били погасени 4 бр. погасителни вноски, дължими към 15.01.2012 г. – 1 573,84 лв., към 15.02.2012 г., 15.03.2012 г. и 15.04.2012 г. – по 1 616,70 лв. всяка. Намира клаузата на чл.20.2 от ОУ към договора за кредит за действителна, а по отношение доводите на ответниците за неравноправни клаузи намира, че оспорените клаузи не осъществяват фактическите състави на чл.143 ЗЗП, респ. не попада и в изключенията по чл.144 ЗЗП. Излага, че сключеният между страните договор е с променлива лихва и изменението му е уредено в т.8.1 и т.9.1 от ОУ, което дава право на банката право да променя лихвения процент едностранно, при настъпването на изрично предвидените предпоставки, като увеличението е въз основа на лихвен бюлетин, утвърден от УС на Банката.

С допълнителен отговор ответниците правят уточнение, че не оспорват правото на Банката да определя лихвения процент въз основа на пазарните принципи, но оспорва правото й да определя този процент въз основа на субективни фактори. Намират предоставянето на безусловна възможност в полза на Банката да променя по своя преценка лихвения процент за нарушаване на принципа на равнопоставеност на страните по договора. В този смисъл намират за неравноправни клаузите на т.8.1 и т.9.1 от ОУ.

От изложеното, съдът прави следните правни изводи:

ВОС е разгледал предявен от кредитора иск по чл. 422 ГПК съвместно с направените от кредитополучателите възражения за неравноправност на договорни клаузи по см. на чл. 143 ЗЗП, поради което не стои за разрешаване въпроса за дължима от страна на ответниците по иска държавна такса. Ответниците действително са направили отказ от предявения от тях инцидентно установителен иск за прогласяване на нищожност на клаузи т. 20.2 и т. 11.2 от ОУ, но от последвалото от тяхна страна уточнение ясно личи, че поддържат възражение за нищожност на клаузи т. 20.2, т. 11.2, т. 8.1. и т. 9.1. от ОУ на процесния договор за кредит. Ето защо, настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателя процесуални нарушения.

Отделно от това, с решение № 23/07.07.2016г. постановено по т.д. № 3686/2014г. по реда на чл. 290 ВКС е допуснал касационно обжалване за произнасяне по въпроса дали съдът следи служебно за нищожност, поради неравноправност на клаузи в договор, чието изпълнение се претендира, или следва да се произнесе по този въпрос само по възражение на ответника, направено в срока за отговор на исковата молба, приемайки че безспорно, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. В мотивите си, ВКС е приел, че нормите на ЗЗП, уреждащи материята за неправноправния характер на клаузи в потребителски договор, са повелителни, поради което по отношение да тях намират приложение дадените разрешения в т.1 и т.3 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверка на правилността на първоинстанцинното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, както и да събере необходимите за прилагането й доказателствата, които се събират служебно от съда. В пар.13а, т.9 ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със ЗЗП са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 98/6/EО на Европейския парламент и на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Цитирана е и част от формираната по въпроса многобройна практика на Съда на Европейския съюз, съгласно която националният съд (дори и без наличие на възражение)  е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Националният съд, който констатира неравноправния характер на договорна клауза, е длъжен, от една страна, без да чака потребителя да направи искане в този смисъл, да изведе всички последици, произтичащи според националното право от това заключение, за да се увери, че потребителят не е обвързан от тази клауза. Изискването е да се спази принципа за състезателност в процеса и да се даде възможност на страните за становище, което е изпълнено с размяната на книжата по делото.

По спорните по делото въпроси:

По делото не се спори, че по силата на сключен между страните договор за ипотечен кредит от 23.07.2007 г., Н.П.Ж. и Ж.В.Ж. са усвоили сумата от 182 800 лв., като за обезпечаването на същата са сключили с банката-кредитор договор за учредяване на договорна ипотека от 25.07.2007г.

Спорният въпрос в настоящото производство се отнася до клаузата на т.8.1 от ОУ и дали същата покрива общите критерии за неравноправност на нормата на чл. 143 ЗЗП, а също е ли тя действителна, респ. нищожна на осн. чл. 146 ЗЗП. От разрешаването на този спорен въпрос ще се стигне до разрешаването и на спора за наличието на предпоставки за обявяването от банката на кредита за предсрочно изискуем, респ. за основателността на исковата претенция.

Безспорно е, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за банков кредит, както и че процесният договор е потребителски договор. Страни по него са физически лица, използващи отпуснатия им кредит за свои лични нужди, явяващи се потребители по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП и търговска банка - търговец по смисъла на § 13, т.2 от ЗЗП. Ето защо, приложима в случая е правната уредба на ЗЗП.

С разпоредбата на чл.143 от ЗЗП, законодателят е обявил за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Примерно са изброени редица типични случаи, измежду които и клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание (т. 10 на чл. 143 от ЗЗП) или клауза, която дава право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора (т. 12 на чл. 143 от ЗЗП). Същевременно, обаче, от забраните по чл. 143, т. 10 и 12 ЗЗП са предвидени изключения по отношение на доставките на финансови услуги, каквато представлява и процесният договор за банков кредит съобразно § 13, т. 12 от ЗЗП, като изключенията са уредени в чл. 144 от ЗЗП. При систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП, отчитайки и целта на закона, съдът намира, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, но само ако тази уговорка отговаря на следните кумулативни условия: 1) обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в ОУ; 2) тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора – тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3) методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ (чл. 144, ал. 4 от З.), т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; 4) при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва – ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до „значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя“ съгласно чл. 143 от ЗЗП. Преценена през призмата на тези изисквания, клаузата на т. 8.1 от ОУ на процесния договор за кредит не отговаря напълно на тях.

С чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ е въведено изискване условията на банката да уреждат метода за изчисляване на лихвата, предвид възмездния характер на договора за банков кредит, както и условията, при които може да се променя последната до пълното погасяване задължението на кредитополучателя. Сочената повелителна норма изрично задължава банката – кредитодател в условията, при които предоставя на потребителя – кредитополучател конкретния банков продукт, да посочи, респ. да се съдържат кумулативно два елемента – методиката /метод/ за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраене на договор.

В правната доктрина и в съдебната практика безспорно е установено, че методът на изчисляване на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/ или индикатори. Поради това и предвид правната характеристика на договора за кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т.е относно конкретната формула за определяне възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка. От тук съдът извежда, че методиката за изчисление на лихвата, респ. БЛП, също се явява елемент от договора за кредит, което само по себе си изключва възможността същият да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключване на кредитния договор, независимо дали се касае до фиксиран лихвен процент или до променлив такъв. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация относно това как кредитодателят едностранно може да промени цената на доставената му финансова услуга, за да може на свой ред да реагира по адекватен съобразно интересите си начин, както и когато методологията, създадена от банката-кредитор, като нейни вътрешни правила, не са част от кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен по см. на общата дефиниция за неравноправната клауза по чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, т.е. дали изменението на цената се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор.

Спорната клауза на т.8.1 от ОУ на процесния договор за кредит, дава правото на БАНКА ДСК ЕАД да променя БЛП, но ОУ не съдържат конкретни основания, при които банката-кредитор придобива право едностранно да промени БЛП, нито механизъм, чрез който да се определи новия размер на БЛП, информация, която не е стигнала до потребителите по договора за кредит.

Ето защо, неяснотата и неинформираността досежно част от договора, от която зависи размерът на договорната лихва, респ. размерът на анюитетните вноски, поставя кредитополучателите в неравностойно спрямо банката положение. В този смисъл е и практиката на ВКС постановена по реда на чл. 290 ГПК – решение № 95/13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на 2-ро т.о.; решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на 4-то г.о. и решение № 77/22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на 3-то г.о.

Предвид изложеното по-горе и предвид отсъствие на доказателства за наличие на изключения по чл. 144 ЗЗП, оспорените от ответника клаузи на ОУ на банката-кредитор, в частност клаузата на т.8.1 от ОУ към процесния договор, въз основа на която банката-кредитор едностранно е променила размера на лихвите по кредита, като неравноправна по см. на чл.143 ЗЗП е нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП.

Нищожните клаузи, от своя страна, не пораждат правни последици и следователно не обвързват страните по сделката. Извършеното изменение на лихвата по процесния договор за банков жилищен и ипотечен кредит не може да произведе действие. Това неминуемо се отразява и на размера на дължимите погасителни вноски по лихва и главница, които е следвало да бъдат в размерите по погасителния план от 13.07.2007 г. Първото забавяне на кредитополучателите, санкционирано с наказателна лихва от банката-кредитор, е в края на 2009 г., като до този момент банката едностранно е променила БЛП три пъти. Погасяваните от кредитополучателите вноски са били според промяната на БЛП на банката, а не по първоначално приетия погасителен план от 13.07.2007г., поради което банката – ищец е получила неправомерно сумите, формирани въз основа на посочения в клаузата на т. 8.1 от ОУ механизъм, конкретно изчислени в заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза. Последните са оформени като разлика между платени задължения по счетоводни данни на ищеца-кредитор и по погасителен план от 13.07.2007 г. и възлизат в размер на 9 896,25 лв., разпределени по пера подробно описани от вещото лице. Следователно, ако банката не е била променяла едностранно размера на лихвата на осн. т.8.1. от ОУ към Договора, то следва да се приеме, че към датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем кредиполучателите са били надвнесли сума в размер на 9 896,25 лв.

Ето защо, съдът намира, че към 19.04.2012 г. - датата счетена от банката като начален момент за настъпване на предсрочната изискуемост на отпуснатия от нея кредит, кредитополучателите не са били изпаднали в забава по смисъла на т. 20.2. от ОУ на процесния договор за кредит и банката неоснователно е обявила кредита за предсрочно изискуем. Това от своя страна обуславя извода за неоснователност и на исковата претенция на банката-кредитор.

Като е стигнал до същите правни изводи, ВОС е постановил правилен съдебен акт и като такова обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото, предвид липсата на претенция за разноски, както и на представен списък от адвокат-пълномощника на въззиваемата страна по чл. 80 ГПК, съдът не дължи произнасяне на осн. чл.78, ал.1 ГПК.

Водим от гореизложеното, Варненският апелативен съд

                                               Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение №175/16.03.2016 г. по т.д.465/2015 г. по описа на ВОС.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му при условията на чл. 280 ал. 1 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                  ЧЛЕНОВЕ :