Р Е Ш Е Н И Е

 

218/гр.Варна, 15.07.2015 г.-

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 30.06.2015 год. в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ

АНЕТА БРАТАНОВА

 

При участието на секретаря – Е.Т., като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д. №  368/2015  год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК.

Предявена е въззивна жалба от „Параходство Български морски флот” АД – Варна против решение № 235/24.03.2015 год. на ВОС, постановено по т.д.№ 2020/2014 год., с което е отхвърлен предявеният от „ПАРАХОДСТВО БМФ” АД, ЕИК 103002674  гр. Варна иск с правно основание чл.74 от ЗЗД вр. чл.238, вр. чл.231 от КЗ срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ” АД, ЕИК 121076907, гр. София за заплащане на сумата от 74 382.77 лева претендирана на основание сключен между страните договор за застраховка по застрахователна полица № 0000030559 от 27.12.2006г., равняващ се на 7-кратния размер на брутната работна заплата на застрахования / В М И/  за 12-те месеца предхождащи момента на сключване на застраховката, ведно със законната лихва от 14.04.2007г. -  деня на смъртта на лицето до датата на предявяване на иска в размер на 62 803.80 лева и лихвата върху исковата сума от деня на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на възнаграждението, при твърдения, че ищецът е заплатил по влязло в сила Решение по гр.д. № 2722/2013 г. на ВРС, с което са уважени предявените от наследниците на В И искове с правно основание чл. 200 от КТ, съответно сумата от 40 000 лева на наследника А И и 50 000 лева на наследника М И и решението по гражданското дело е постановено при участието на застрахователя като помагач на ответника.

В жалбата се навеждат доводи за неправилност на съдебния акт. Поддържа се, че ищецът е активно материалноправно легитимиран да претендира изплащане на застрахователното обезщетение с оглед изричната клауза в общите условия, предвиждаща, че застрахователят следва да преведе сумите на работодателя, който дължи последващо обезщетяване на наследниците на застрахования. Навеждат се и твърдения, че работодателят се ползва от правата по чл.74 ЗЗД в качеството на застраховащ, който е изплатил дължимото обезщетение по чл. 200 КТ. Даденото от ВОС разрешение на правния спор води до неоснователно обогатяване в полза на застрахователя.

В о.с.з. предявената въззивна жалба се поддържа.

Въззиваемото дружество, чрез процесуалния си представител, оспорва основателността на предявената въззивна жалба и моли съда да остави в сила обжалваемия съдебен акт.

За де се произнесе по спора съдът съобрази следното:

Пред въззивната инстанция са безспорни фактите, че между ищеца „ПАРАХОДСТВО БМФ” АД и ответника ЗАД „АРМЕЕЦ” са възникнали валидни застрахователни правоотношения по застрахователна полица за групова застраховка „Злополука и заболяване” № 0000030559 от 27.12.2006 година. По силата на разпоредбите на договора и общите условия към тях са покрити изброени застрахователни рискове, сред които и смърт следствие трудова злополука по чл. 55 ал.1 от КСО, при изпълнение на преки служебни задължения, погиване на плавателно средство или безвестно изчезнал член на екипажа при посочени условия. Застраховани  по договора са лицата по средносписъчен състав – екипажите на кораби, включително тези, които са ангажирани с или пътуват за смяна към/от кораба и лица на разположение в очакване да бъдат командировани.

Не е спорно, че в срока на действие на застрахователния договор лице, работещо по трудово правоотношение с  „Параходство БМФ” АД – В М И е претърпяло злополука, която е квалифицирана като „трудова” с решение на ВАС по адм.д. № 8028/2011 г. След влизане в сила на решението е образувано гр.д. № 2722/2013 г. по описа на ВРС по иск на наследниците на починалия с правно основание чл. 200 от КТ. По влязлото в сила решение  работодателят е осъден да заплати на наследника Адриана Михайлова Иванова сумата от 40 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, както и да заплати на наследника Михаела Венциславова Иванова сумата от 50 000 лева обезщетение за неимуществени вреди. Като помагач на ответника по това дело „Параходство БМФ” АД е привлечен ЗАД „АРМЕЕЦ”, поради което и във вътрешните отношения между страните по настоящия спор се разпростира задължителната сила на мотивите по решението на гражданския съд.

Не се спори и че работодателят е заплатил  дължимото обезщетение по чл. 200 КТ на правоимащите.

  Спорът пред въззивната инстанция е концентриран около възможността на ищеца – работодател и застраховащ да претендира плащане на дължимата в полза на застрахованото трето лице застрахователна сума по договор за задължителна групова застраховка „Злополука и заболяване”.

1.Характерът и съдържанието на застрахователното правоотношение по договор за задължителна групова застраховка „Злополука и заболяване” са подробно разяснени в Решение № 154/01.12.2014 год., постановено по т.д.№ 3050/2013 год. на ВКС, I ТО. Ищецът в качеството на работодател носи имуществена отговорност по чл. 200 КТ при трудова злополука и професионална болест и е задължен да възмезди изцяло настъпилите вреди. Наред с това, чл.52 ЗББУТ предписва задължителното сключване на застраховка „трудова злополука”, по отношение на лица, чиято работа е в риск. Този текст урежда административното задължение на работодателя да сключи застрахователен договор за своя сметка, но в полза на своите работници, като поеме плащането на определените по него застрахователни премии. Предмет на застраховане е животът и телесната цялост на работниците. С настъпване на правопроизводящият юридически факт – трудова злополука или професионално заболяване - за застрахования се пораждат права към застрахователя, но наред с това възниква и имуществената отговорност на работодателя. Възможността за паралелното осъществяване на тези права се извежда от установеното с чл.200, ал.4 КТ определящ, че от дължимото от работодателя обезщетение, трябва да се приспаднат всички суми, получени от застраховката, поддържана от работодателя в полза на работника. От така очертаната възможност се извежда и интереса на работодателя от сключване на застрахователния договор, свързан с обезпечаване на определена сума, която да покрие дължимото при уврежданията, получени от работника при настъпване на застрахователното събитие, именно защото за вредите от трудова злополука или професионална болест неограничено отговаря работодателя – арг. чл.200, ал.1 КТ, а чл.200, ал.4 КТ. Следователно – предвидената в законодателя задължителна застраховка има двойно предназначение като обезпечава както интереса на наетите на трудов договор лица, така и финансовия интерес на самия работодател.

  Независимо от изложените характеристики, работодателят – застраховащ по договора не разполага с правната възможност да претендира заплащане на уговорената застрахователна сума в своя патримониум. Горното следва както от общите разпоредби на КЗ – чл. 183, ал.1 КЗ, така и от изричните специални разпоредби, уреждащи процесния вид застраховка – чл.238, ал.5 КЗ и чл.10 НАРЕДБА за задължително застраховане на работниците и служителите за риска "трудова злополука". Застрахователната сума се дължи единствено в полза на третото лице, респ. при неговата смърта – в полза на наследниците му по закон. Горното следва и от разпоредбата на чл. 231, ал.3 КЗ - Работодателят е длъжен да даде на застрахованите си работници и/или служители цялата информация, която е получил от застрахователя относно сключения договор за застраховка "Живот" или "Злополука" и която е необходима на застрахованите за упражняване на правата им по застрахователния договор.

Приемането на противната теза, че застраховащият е легитимиран да претендира заплащането на застрахователната сума би означавало приравняване на режима на задължителната застраховка със застраховката „злополука” върху трето лице, която е уредена в нормата на чл. 233 КЗ.  При този вид застраховка застраховащият сключва договор, чийто предмет е животът, здравето или телесната цялост на трето лице. При настъпване на застрахователно събитие, застрахователнаат сума се изплаща на застраховащия, а не на пострадалото лице. Фигурата на застраховащ и ползвател се сливат. Този договор обаче има сила само  ако  е сключен с изричното писмено съгласие на третото лице – чл.233, ал.1, изр.2 КЗ.

Процесният договор няма характеристиките на договор за застраховка „злополука” върху трето лице. Приетата от страните  клауза – че работодателят е легитимиран да получи застрахователното обезщетение  или сума противоречи на императивната разпоредба на чл. 233, ал.1, изр.2 КЗ – когато предмет на застраховката е живота, здравето или телесната цялост на едно лице, единствено то е легитимирано да получи застрахователната сума. Изключение от посочения принцип е допустим само по изрично писмено съгласие, каквото в настоящия случай не е налице.

2. Поставя се и въпроса налице ли е настъпило по право встъпване в правата на удовлетворения кредитор с оглед пълното изплащане на дължимото обезщетение по чл. 200 КТ в хипотезата на чл. 74 ЗЗД.

С института на законната суброгация е предвидено изключение от правилото на чл.73 ЗЗД, че при изпълнение на задължението от трето лице се погасява вземането на кредитора, като правото му преминава към третото изпълнило лице. В чл.74 ЗЗД е уреден общият фактически състав на суброгацията, която е предпоставена от изпълнение на задължение /по начало чуждо/ при наличие на правен интерес от трето лице, което встъпва в правата на удовлетворения кредитор, доколкото има регресни права към длъжника. При суброгацията към третото лице преминават прехвърлимите права на кредитора с всички обезпечения в широк смисъл на думата, освен при ограниченията, уредени в закона. Суброгаторното право е предназначено да гарантира и улесни реализирането на регресните права на третото лице във вътрешните му отношения с длъжника във връзка с изпълнението на третото лице към кредитора, поради което и с оглед принципа за забрана на неоснователното обогатяване, регресното право е предпоставка за суброгаторното право, имащо акцесорен и обезпечителен характер по отношение на правото на регрес. Суброгация без регрес е възможна само в изрично предвидените от закона случаи /чл.178 ЗЗД/ -

Преценката за наличие на регресни права във връзка с изпълнението на третото лице към кредитора се извършва на плоскостта на вътрешните отношения на третото лице и длъжника. Тежестта на доказване на наличието и основанието на регресното право, на основание чл.154, ал.1 ГПК, е на ищеца, претендиращ суброгаторното право - Решение № 122 от 18.09. 2014 г. на ВКС по т. д. № 3228/2013 г., I т. о., ТК.

Законът не урежда наличието на личен регресен иск на работодателя – застраховащ срещу застрахователя в случаите, когато  отговорността по чл. 200 КТ е погасена чрез пълно заплащане на дължимото обезщетение. На основание чл. 202 КТ за изплатеното на пострадалия или на неговите наследници обезщетение работодателят има право на иск срещу виновните работници или служители. Други регресни притезания не са предвидени. Нормата на чл. 213, ал.1 КЗ, на която въззивникът се позовава, касае различна хипотеза на встъпване в права при имущественото застраховане.

Финансовият интерес на работодателя при процесната застраховка се изчерпва с възможността за приспадане на междувременно заплатените суми от застрахователя в хипотезата на чл. 200, ал.3 КТ Ако сумата, платена като застрахователно обезщетение, е равна или надхвърля размера на сбора от обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди, които дължи работодателят съгласно чл.200 КТ, тогава последният се освобождава от задължението си напълно. Когато платеното от застрахователя е по-малко от дължимото от работодателя, последният дължи разликата между двете суми – така Решение № 211 от 29.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 719/2009 г., IV г. о., ГК. Бъдещи определени, но незаплатени застрахователни суми не се приспадат от размера на дължимото от работодателя обезщетение. В случай, че застрахователят осъществи последващо плащане в полза на застрахования, то нововъзникналия факт би легитимирал работодателят  да иска от правоимащите лица платеното в повече. Работодателят би могъл да претендира пряко от застрахователя заплащане на застрахователно обезщетение за реализираната по отношение на него отговорност по чл.200 КТ, само когато е налице застраховане на работодателската му отговорност. В случая обаче такъв договор за застраховка не е сключен.

Отделно от изложеното,  плащането на дължимото обезщетение по чл.200 КТ съставлява изпълнение на собствен, а не на чужд дълг. Плащането не се ползва с погасителен ефект спрямо вземането на застрахования към застрахователя, поради което право на регрес не би могъл да възникне. Застрахователната сума при настъпване на застрахователно събитие при Договор за застраховка "Трудова злополука" не притежава пряко обезщетително действие, а се заплаща наред с другите обезщетения. Изводът се подкрепя с оглед уреденото в чл.238, ал.2 КЗ съотношение между застрахователната сума, която изплаща застрахователя и обезщетението за вреди, претърпени от застрахованото лице било то от прекия причинител или от друг застраховател. Застраховката „ трудова злополука” няма пряк обезщетителен характер и  с оглед това, че използвания легален термин за дължимото при настъпване на риска не е „застрахователно обезщетение”, а „застрахователна сума” - чл. 238 КЗ.

           Следователно – липсват предпоставките за настъпване на законова суброгация по чл. 74 ЗЗД. За пълнота на изложението, следва да се отбележи и че съдържанието на сключения между страните застрахователен договор не обективира клауза за доброволна суброгация в полза на платилия застраховащ.

           С оглед на изложеното, съдът приема, че ищецът не е активно материалноправно легитимиран да претендира застрахователната сума. Постановеното в идентичен смисъл решение  на ОС – Варна следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

            В полза за застрахователното дружество следва да бъдат присъдени сторените разноски пред въззивната инстанция, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 ГПК. Същото се претендира  в размер на 4 645, 60 лева – минималният размер по чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните  размери  на адвокатските възнаграждения.

По предявената частна жалба от „Параходство БМФ” АД срещу определение 1542/28.04.2015 год., с което съдът е отказал да измени постановеното решение в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК.

   Присъждането на юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал.8 ГПК съставлява компенсация на предприятието за вложените разходи за заплащане на текущо възнаграждение на специалист – правен консултант и по време, когато не се разглеждат правни спорове. Размерът на дължимото възнаграждение за защита от юрисконсулт се определя в зависимост от предмета на спора при съблюдаване на критериите по Наредба № 1/2004 год. Размерът на дължимото юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал.8 ГПК е нормативно определен и не подлежи на доказване.

 Първостепенният съд е присъдил юрисконсултско възнаграждение в размер на минимума по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 год. Възраженията, че възнаграждението следва да бъде присъдено с приложение на чл. 9, ал.1 от Наредбата в размер на ¾ от претендирания размер са неоснователни.  Защитата на въззиваемата страна е сведена до депозирането на отговор на отговор и депозирането на писмена молба  за гледане на делото в отсъствието на страната; потвърждаване на решението и присъждане на съдебно-деловодни разноски. Депозираната писмена молба обективира и самостоятелни възражения по чл. 78, ал.5 ГПК. Следователно – процесуалната  защита на страната не е ограничена до депозирания отговор, а невъзможността на страната да се яви в о.с.з. е компенсирана с писмено изявление по отношение релевантните за провеждането на о.с.з. въпроси. В заключение – предявената частна жалба е неоснователна.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 235/24.03.2015 год. на ВОС, постановено по т.д.№ 2020/2014 год.

ПОТВЪРЖДАВА определение 1542/28.04.2015 год. постановено по т.д.№ 2020/2014 год.

ОСЪЖДА „ПАРАХОДСТВО БМФ” АД, ЕИК 103002674 гр. Варна да заплати на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ” АД,  ЕИК 121076907, гр. София сумата от 4645.60 /четири хиляди шестстотин четиридесет и пет и 0.60/ лева, разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция , на осн. чл. 78 ал.3 от ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                          ЧЛЕНОВЕ: