Р Е Ш Е Н И Е № 238

 

Гр.Варна, 17.11.2017 год.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в публично съдебно заседание на седемнадесети октомври, през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ

ЧЛЕНОВЕ:  ДАРИНА МАРКОВА

                     ЖЕНЯ ДИМИТРОВА

при участието на секретаря Е.Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Ж.ДИМИТРОВА в.т.д. 371 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид:

 

Производството е по реда на чл.258 ГПК, образувано по въззивна жалба вх.No-1646/22.05.2017 година от ”АГРИХОЛ КОНСУЛТ” ЕООД, ЕИК 118041653, чрез процесуалния си представител срещу решение No-35/11.04.2017 година, постановено по т.д.93  по описа за 2015 година на Окръжен съд Силистра, с което е отхвърлен предявеният иск срещу В.М.В. за заплащане на сумата от 240 000 лева, частичен иск от сумата 440 696 лева, представляваща обезщетение за настъпили вреди за дружеството, както следва от изплащането на сумата от 1 200 580 лева на „Трансстрой плюс“ ЕООД и на „Б.О.П.-2007“ ЕООД, като данъчна основа по фактури и отказването от право на данъчен кредит с влязъл в сила РА 2101110579 от 25.11.2011 година общо в размер на 240 116 лева, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба /25.05.2015 година/ до окончателното изплащане на задължението и е осъдено да заплати разноски в размер на 9 476 лева.

Твърди се във въззивната жалба, че съдът е допуснал съществено нарушение, като е приел, че исковете са погасени по давност. Вземането за вреди от непозволено увреждане възниква от деня на откриване на дееца и то става изискуемо от същия този момент, тъй като именно от тогава длъжникът изпада в забава, съгласно чл.84, ал.3 ЗЗД. Ако откриването на дееца е станало по-късно давностният срок започва да тече от този по-късен момент. Ревизионния акт е съобщен на 01.12.2011 година, от който момент започва да тече давността за процесното вземане. До момента на влизане в сила на решението, с което е потвърден ревизионния акт иск е недопустим, тъй като липсват елементите на непозволеното увреждане. Релевантен за съда въпрос, но неразгледан от съда е дали е доказано плащането на процесните суми и ползването на данъчния кредит, чието ползване впоследствие е отказано т.е. дали е доказана вредата за дружеството ищец. Към всяка една от фактурите са приложени неоспорени касови бонове за извършено плащане. Ответницата е допуснала от страна на дружеството да се заплатят дейности и услуги, за които признава, че не са извършени, поради което е налице причинна връзка между вредата и действията на ответницата. Моли съдът да отмени решението на първоинстанционния съд и вместо него постанови друго по съществото на спора, с което уважи предявения иск и присъди направените разноски.

Въззиваемата страна В.М.В. е представила писмен отговор в срок, в който се моли да се потвърди решението на първоинстанционния съд и претендира присъждането на съдебно-деловодни разноски.

Съдът след служебна проверка констатира валидността и допустимостта на решението в обжалваната част и в качеството си на инстанция по съществото на спора приема за установено:

В исковата си молба ищецът „АГРИХОЛ-КОНСУЛТ” излага, че през периода от 23.03.1999 год. до 25.05.2010 год. ответникът В.М.В. е била управител на дружеството, като през периода на управлението й са изплатени от страна на дружеството суми по фактури, по които „АГРИХОЛ- КОНСУЛТ” ООД е било получател, без реално да са осъществени дейности по тези фактури и без дружеството - ищец да е получило услуги или да е придобило активи за изплатените по тези фактури суми. За размера на тези суми ответникът, като управител на дружеството в периода на издаване на фактурите и изплащане на сумите, отговаря имуществено пред „АГРИХОЛ- КОНСУЛТ” ООД, тъй като тези суми са вреда за дружеството. Размерът на изплатените суми на доставчиците по фактурите са, както следва: на „Б.О.П.-2007” ЕООД – изплатени общо 1 242 906 лв., а на „ТРАНС СТРОЙ ПЛЮС” ЕООД са изплатени общо 197 790 лв. Разходите по цитираните фактури са осчетоводени в сметка 207 „разходи за придобиване на ДМА”, без реално да са придобити от страна на „АГРИХОЛ-КОНСУЛТ” ООД материални активи или да са получени услуги. В счетоводството на дружеството не съществуват никакви доказателства, доказващи реално извършени дейности по тези фактури, които обаче, независимо от това, са изплатени на дружествата-доставчици. При извършена данъчна ревизия е отказано правото на данъчен кредит по тези фактури общо в размер на 240 116, лева, от които 207 151,00 лв. по фактурите с доставчик „Б.О.П. - 2007” ЕООД и 32 965,00 лв. по фактурите с доставчик „Транс Строй Плюс” ЕООД, като от датата на окончателно Решение №17459 от 27.12.2013 год., постановено по адм.д.№6044 по описа за 2013 год. на ВАС, Първо отделение, възниква и изискуемостта на вземането за отказаното право на данъчен кредит по процесиите фактури. С изплащането на сумите по фактурите за дружеството е възникнала вреда само в размера на данъчната основа по фактурите. Тъй като тези фактури са били осчетоводени от дружеството и по тях дружеството е ползвало данъчен кредит за размера на ДДС - общо 240 116,00 лв., изискуемостта на вземането за ДДС възниква с влизане в сила на отказа на правото на данъчен кредит по тези фактури. Моли съдът да постанови решение, с което осъди ответникът да заплати сумата от 240 000,00 лв., представляваща част от общата сума в размер на 1 440 696,00 лв. - обезщетение за настъпили вреди за дружеството, ведно с обезщетение за забава върху тези суми в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до датата на пълното изплащане на сумите. Претендира присъждане на деловодни разноски.

Ответната страна В.М.В. оспорва изцяло предявените по основание и размер.

Не оспорва, че е била съдружник и управител в посоченото дружество. Твърди обаче, че на 10.05.2010г. е проведено Общо събрание /ОС/ на дружеството, на което тя е била освободена като съдружник и като управител и на същата дата се е договорила за продажба на дружествените си дялове, които на 11.05.2010г. е продала и повече от пет години е преустановила не само своите отношения като управител, но и като съдружник в това дружество, поради което исковете се явяват погасени по давност.

По същество твърди, че претенциите са напълно неоснователни и недоказани и независимо, че е била управител на ищцовото дружество, много от ситуациите са останали встрани от нея по волята на представляващия тогава другия съдружник - Румен Янков. Твърди, че представените с тази искова молба фактури не са подписвани от нея, а в счетоводството са се получавали касови бонове без през него да минават разплащания, като не й е известно от сметките на дружеството или касата да са разходвани средства за тези разплащания.

Съдът, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

 Предявен е иск с правно основание чл. 145 ТЗ и чл. 86 ЗЗД.

С оглед разрешенията, дадени с т.2 от ТР 1/2013 година  на ОСГТК на ВКС относно правилата на ограниченото въззивно производство, въззивният съд е длъжен да възприеме фактическата обстановка, така както е установена от първоинстанционният съд, като фактът, за който следва да бъде извършена въззивната проверка е дали правилно е приложен института на погасителната давност, каквото е и оплакването във въззивната жалба от 22.05.2017 година.

С решение No-246/23.10.2013 година, постановено по гр.д.3418 по описа за 2013 година на ВКС, I гр.о. е даден отговор на следния процесуалноправен въпрос:  до кой момент може да бъде допълвана въззивна жалба /до изтичане на срока за въззивно обжалване или до изтичане на срока за отстраняване на нередовностите на въззивната жалба/ и съответно длъжен ли е въззивният съд да се произнася по основания за неправилност на първоинстанционното решение, посочени в допълнение към въззивната жалба, което е подадено след срока по чл.259 от ГПК, но преди изтичане на срока за отстраняване на нередовности на въззивната жалба. По този въпрос е прието следното: С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. е въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение.Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско-процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало.Извън хипотезите на нищожност, недопустимост или неправилност на решението поради неправилно приложение на императивни материалноправни норми, при разглеждане на делото и постановяване на решението си въззивният съд е ограничен от посочените във въззивната жалба конкретни пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя. Тези пороци се извеждат от съдържанието на обжалваното решение, с което страната е запозната още с връчването на препис от това решение и е имала гарантирана от закона възможност в срока за въззивно обжалване да организира защитната си теза в пълнота и конкретика.Макар съгласно чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба да следва да съдържа „указание в какво се състои порочността на решението”, липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Бланкетната въззивна жалба е редовна и допустима. Както бе посочено по-горе по такава бланкетна жалба въззивният съд следва да се произнесе само по валидността и допустимост на първоинстанционното решение и по правилното или неправилно приложение на императивни материалноправни норми. Последвали подаването на жалбата фактически твърдения и доказателствени искания, които се основават на посочване на други пороци на първоинстанционното решение, обуславящи неговата неправилност, извън тези, касаещи приложението на императивна материалноправна норма, са недопустими, ако са заявени след изтичане срока за въззивно обжалване. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Единствената възможност жалбоподателят да внесе след изтичане на срока за обжалване допълнение към изложеното във въззивната жалба би била налице в отговор на заявени от ответника по жалбата в отговора му или в първото по делото заседание пред въззивната инстанция нови фактически или доказателствени искания в хипотезата на чл.266, ал.2 от ГПК /когато се касае за обстоятелства или доказателства, които ответникът по жалбата не е могъл да узнае, посочи и представи пред първата инстанция или когато ответникът по жалбата твърди нововъзникнали след подаването на тази жалба обстоятелства или доказателства, които са от значение за делото/. С изтичане на срока за обжалване се преклудира правната възможност на жалбоподателя да сочи други пороци на решението, обуславящи неговата неправилност, извън тези, касаещи приложението на императивна материалноправна норма. Преклудирането на процесуалната възможност да се сочат нови пороци на решението след изтичане на срока за въззивно обжалване, е в унисон с въведените от новия ГПК крайни /преклузивни/ срокове за упражняване на определени процесуални права в първоинстанционното производство и по-конкретно с въведения в чл.143, ал.2 от ГПК краен срок за пояснение и допълване на исковата молба до първото открито съдебно заседание и то само когато това е във връзка с направените от ответника оспорвания. В обобщение следва да се приеме,че въззивната жалба може да бъде допълвана с доводи за неправилност на решението, които не произтичат от неправилно приложение на императивна материалноправна норма, само до изтичане на срока за въззивно обжалване. По допълнения, които са направени след изтичане на срока за въззивно обжалване, въззивният съд е длъжен да се произнесе, само ако тези доводи касаят нищожността и недопустимостта на първоинстанционното решение или неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. По всички други доводи за неправилност на първоинстанционното решение, които са заявени след изтичане на срока за въззивно обжалване, произнасянето на въззивния съд би представлявало съществено нарушение на съдопроизводствените правила, водещо до неправилност на това решение и основание за неговата отмяна при касационното му обжалване.

С оглед гореизложеното доколкото въззивника в срока за обжалване е направил оплакване относно приложението на статута на погасителната давност и тъй като се касае за приложението на императивна правна норма, съдът следва да разгледа това оплакване.

Безспорно е установена следната фактическа обстановка: че ответницата В.М.В. е била съдружник и управител на ищеца „Агрихол- консулт“ ЕООД, както и, че при проведено Общо събрание на дружеството, тя е освободена както като съдружник, така и като негов управител, видно от представения протокол /л.74/, както и че  с договор от 10.05.2010г., с нотариална заверка на подписите от 11.05.11г. /стр. 73/, тя е продала дружествените си дялове на М. Р. М..

Не се спори също, че вписването на освобождаването в Търговския регистър е с дата 25.05.2010г. Исковата молба е депозирана на 25.05.2015 година.

Не се спори, а и се установява от протокол-решение от 20.05.2015 г. , че на тази дата е проведено ОС на "АГРИХОЛ-КОНСУЛТ" ЕООД, на което са взети решения за предявяване на иска за вреди, което обуславя допустимостта на производството.

Искът по чл.145 ТЗ е предоставен на дружеството с ограничена отговорност за реализиране отговорността на управителя към него. Специалната имуществена отговорност на управителя произтича от съществуващите между него и капиталовото дружество два вида правоотношения - договорно и органно. Дори и да не е подписан договор за възлагане на управлението по обективни или субективни причини, избраният и вписан в търговския регистър управител придобива в пълния им обем правата и задълженията, които законът, дружественият договор или решенията на общото събрание на съдружниците свързват с този избор. Съгласно постоянната практика на ВКС, вкл. и задължителната такава - Решение № 41 от 29.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 669/2008 г., I т. о., ТК, Решение № 115 от 27.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 61/2011 г., II т. о. ТК и др., фактическият състав на този вид гражданска отговорност обхваща виновното, противоправно,  вредоносно неизпълнение на задълженията на управителя, чието поведение възпрепятстват управлението на дружеството и от което са последвали вреди. Правото на дружеството да търси имуществените последици от неизпълнение на договорното и органно задължение на управителя произтича от дейността му като орган на дружеството, от осъществения фактически състав на т.н. "управителски деликт".

Съгласно общото законово правило на чл. 114, ал.1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемост на вземането и това е денят на падежа на задължението, ако такъв е уговорен. Когато изрична уговорка в посочения смисъл липсва, чл. 114, ал.2 ЗЗД предписва, че погасителната давност започва да тече от деня на възникване на задължението. В случая вземането на ищеца е за причинени му от управителя на дружеството вреди и съгласно чл. 115, ал.1, б."д" ЗЗД давността тече от датата на освобождаването му.

Решението на ОС е взето на 10.05.2010 година, а е вписано в ТР на 25.05.2010 година.

Конститутивния ефект на вписването е по отношение на третите лица, а във вътрешните отношения между дружеството, неговите съдружници и органите на дружеството, тези решения пораждат незабавно действие, т.е.от момента на постигане на необходимото съгласие от съдружниците, формиращи волята на Общото събрание. /В този смисъл е константната съдебна практика - Решение № 690/ 03.12.2008г. по т.д № 349/2008г., II ТО , решение № 135 /09.11.2009г. по тд.№ 184/2009г. на ВКС , I ТО , решение № 100/04.06.2010г. по т.д.№ 799/ 2009г. на II ТО , решение № 39/ 15.04.2011г по т.д.№ 526/ 2010г. на I ТО, Решение № 177 от 11.08.2014 г. по т.д.№ 66/ 2012г. на ВКС ,II отд., ТК, които са постановени по реда на чл. 290 от ГПК и формиращи задължителна съдебна практика/.

Два са доводите на ищеца, че вземането не е погасено по давност, че вземането е станало изискуемо от момента, в който е влязло в сила решението по административното дело, с което е потвърден ревизионния акт, с който на дружеството е отказано правото да ползва данъчен кредит, както и, че е налице период, през който давността не е текла, а именно периода, в който не е бил вписан управител на дружеството.

Хипотезите, в които давност не тече или се прекъсва, са изрично регламентирани от законодателя в чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, като не могат да се тълкуват разширително.

Съгласно нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД погасителната давност за вземания за непозволено увреждане започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Следователно законодателят свързва настъпването на изискуемостта на тези вземания с осъществяване на фактическия състав на непозволеното увреждане, елемент, от който са и вредите. Ако деецът е неизвестен началния момент на погасителната давност за вземания от непозволено увреждане съвпада с откриването на дееца-чл.114, ал.3 ЗЗД. Откриването на дееца винаги следва настъпването на вредите, което означава, че в този случай законодателят свързва изискуемостта на вземането, както с откриването на дееца, така и с констатиране на причинените от него вреди.

Противоправността на поведението на управителя се свързва с извършеното плащане на сума пари, както и с декларирането пред данъчните служби на неправомерно усвоен данъчен кредит, със знанието, че този кредит е усвоен неправомерно. Следва да се отбележи, че вземането по ревизионния акт е изискуемо спрямо дружеството от момента на декларирането т.е. приема се, че в този момент е настъпило данъчното задължение, като от този момент се дължи и законната лихва върху вземането. Ревизионният акт има само констативен характер, но вредите настъпват към датата на подаването на данъчната декларация. С оглед гореизложеното следва да се приеме, че констатирането на вредите с ревизионния акт касае взаимоотношенията на дружеството с държавата, но в отношенията на дружеството с управителя вредите са настъпили и са извършени към датата на данъчната декларация. Не може да се приеме, че до момента на влизане в сила на ревизионния акт деецът не е открит, тъй като деецът е управителя и това обстоятелство е известно на дружеството.

В техните вътрешни отношения действията по нанасяне на вредите са настъпили към момента на данъчното деклариране и тъй като докато управителя не е освободен давност не тече, такава започва да тече от датата на освобождаването му, поради което и вземането се явява погасено по давност, а искът следва да бъде отхвърлен.

Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции първоинстанционото решение следва да бъде потвърдено.

Разноски не се присъждат, тъй като не е направено искане от въззиваемата страна и не са представени доказателства.

Водим от изложеното съставът на Варненския апелативен съд

 

Р    Е    Ш    И    :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение No-35/11.04.2017 година, постановено по т.д.93  по описа за 2015 година на Окръжен съд Силистра.

Решението подлежи на обжалване при условията на чл. 280 ал.1 от ГПК в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                   ЧЛЕНОВЕ :