Р Е Ш Е Н И Е

 

289

 

Гр.Варна, 30.10.2014 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на двадесет и трети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗЛАТКА ЗЛАТИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ

ПЕТЯ ХОРОЗОВА

 

При участието на секретаря Е.Т., като изслуша докладваното от съдия ХОРОЗОВА в.т.д. № 376 по описа за 2014 г. на ВАпС, за да се произнесе, взе предвид:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК.

         Постъпили са въззивни жалби от страните по т.д.№ 2385/2013 г. по описа на ВОС, както следва:

1. Е П М АД обжалва решение № 264/14.03.2014 г., с което е осъдено да заплати на В ЕООД сумата 41 809 лв. – неизпълнено парично задължение съгласно чл.3 ал.4 от Допълнително споразумение от 07.04.2008 г. към Договор за присъединяване към електроразпределителната мрежа на Е В № І-37/2005, сключен на 21.09.2005 г., на основание чл.79 ЗЗД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 08.03.2013 г. до окончателното й изплащане, сумата от 371.85 лв. – обезщетение за забава върху част от главницата от 1 200 лв. в размер на законната лихва за периода от 07.03.2010 г. до 07.03.2013 г., сумата 10 700.14 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главница от 40 609 лв. за периода от 18.08.2010 г. до 07.03.2013 г., на основание чл.86 ЗЗД, както и сумата 4 082.56 лв. – съдебно-деловодни разноски, на основание чл.78 ГПК.

2. В ЕООД обжалва решение № 264/14.03.2014 г., с което е отхвърлен предявеният иск по чл.86 ЗЗД против Е П М АД за разликата над 10 700.14 лв. до предявения размер от 12 948.48 лв., претендирана като обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главница от 40 609 лв. за периода от 18.08.2010 г. до 07.03.2013 г., както и с което е осъден да заплати съдебно-деловодни разноски в размер на 73.68 лв.

3. Е П М АД обжалва и допълнителното решение № 441/30.04.2014 г., с което е осъдено да заплати на В ЕООД сумата 1 401.30 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главница от 40 609 лв. за периода от 18.04.2010 г. до 17.08.2010 г., на основание чл.86 ЗЗД.

Жалбите са депозирани в законоустановения срок, от легитимирани страни и са процесуално допустими.

1. В жалбата на В ЕООД се излагат съображения, че съдът се е произнесъл плюс петитум, като е отхвърлил иска по чл.86 ЗЗД за разликата над 10 700.14 лв. до предявения размер от 12 948.48 лв., т.к. с всички постановени диспозитиви по отношение на обезщетението за забава е надвишил общия размер на исковата претенция. Моли в тази част решението да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално отменено като неправилно, ведно с присъждане на съдебно-деловодни разноски. С допълнителна молба по искане на съда поддържа предявения петитум за обезсилване на решението в тази част и прекратяване на производството по делото.

Ответното дружество Е П М АД не е депозирало писмен отговор против жалбата.

2. В неговата въззивна жалба против основното решение в осъдителните части се моли същото да бъде отменено като неправилно, поради допуснати от съда процесуални нарушения, необоснованост и неправилно приложение на материалния закон, подробно изложени, като вместо него да се постанови друго, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени. Претендира се и присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски за двете инстанции, в т.ч. и юрисконсуллтско възнаграждение.

Ищцовото дружество с писмен отговор оспорва основателността на жалбата и моли решението в обжалваната от ответника част да бъде оставено в сила, с присъждане на сторените по делото разноски.

3. С жалбата против постановеното допълнително осъдително решение Е П М АД моли за отмяната му и отхвърляне на исковата претенция по чл.86 ЗЗД, по съображения, изложени в предходната жалба, с оглед акцесорния характер на иска.

Ищецът В ЕООД оспорва и тази жалба и моли за потвърждаване на допълнителното решение.

В съдебно заседание страните поддържат в цялост становищата си.

По предварителните въпроси и доказателствените искания съдът се е произнесъл по реда на чл.267 ГПК с определение № 564/18.08.2014 г.

По съществото на жалбите, съставът на Варненския апелативен съд приема следното:

Главната искова претенция за заплащане на сумата 41 809 лв. се основава на неизпълнено от ответника задължение по двустранно подписано Допълнително споразумение от 07.04.2008 г. към договор за присъединяване на обект на потребител към електроразпределителната мрежа № І-37/2005 г. С него страните са установили наличието на две свои насрещни задължения с определен размер и са уредили коя страна следва да заплати на другата разликата между тях и в какъв срок, т.е. направено е прихващане на две ликвидни и изискуеми вземания по смисъла на чл.104 ЗЗД и е уредена съдбата на остатъка. Страните изрично са посочили, че споразумението окончателно урежда всички финансови отношения помежду им по изграждането на упоменатите в договора присъединителни съоръжения – БКТП, КЛ СрН, КЛ НН и ел. табла.

Задължениято на ищеца В ЕООД произтича от чл.3 на Договор № І-37/2005 г., сключен на 21.09.2005 год. и представлява цена за присъединяване на потребител към електроразпределителната мрежа в размер на 49 039.17 лв. без ДДС. Задължението на ответника е формирано от стойността на извършени от ищеца СМР: КТП, фундамент КТП, Кл СрН, КЛ НН, касети НН и електромерни табла в УПИ ХІІІ-2301 кв.4 по плана на ж.к. „Бриз-Юг” - Варна /т.нар. „присъединителни съоръжения”/, по пазарни цени, съобразно оценка на независим лицензиран оценител, в размер на 83 880 лв. без ДДС.

Дължимата разлика, която ответникът е приел да заплати, е в размер на 34 840.83 лв. без ДДС /41 809 лв. с ДДС/ в срок от 15 дни от подписването на допълнителното споразумение.

Изграждането на присъединителните съоръжения е било възложено в тежест на ищеца, съобразно договора за присъединяване. Видно от чл.4 от договора, потребителят ги изгражда със собствени средства и се задължава да прехвърли възмездно собствеността върху тях на ЕРП /с изключение на електропроводни линии средно напрежение – една кабелна линия тип САХЕкТ 3х1х185 мм2 от извод „Св.Никола” с обща дължина 25 м./. В чл.5 е уговорено, че собствеността върху съоръженията ще се прехвърли на ЕРП в срок от 30 работни дни след издаване на разрешение за ползване и въвеждането им в експлоатация, като прехвърлянето ще се осъществи с нотариален акт за трафопоста, ведно с правото на строеж и сервитут, и с писмен договор за кабелните линии, а разходите по прехвърлянето се делят поравно между страните. В чл.6 е уговорено, че в срок от 5 работни дни от издаването на разрешение за ползване, ЕРП ще възложи извършване на оценка на присъединителните съоръжения от независим лицензиран оценител и тази оценка ще представлява цената на съоръженията. Разходите по оценката отново се делят поравно между страните. Вземането на потребителя за цена на съоръженията се прихваща от вземането на ЕРП за цена за присъединяване, като разликата се доплаща в срок от 6 месеца от прехвърлянето на собствеността. Правото на собственост върху трафопоста, съобразно разпоредбата на чл.8 от договора, преминава в полза на ЕРП от момента на изповядване на сделката пред нотариуса и вписването й в регистъра, а за останалите съоръжения – от датата на подписване на договора за прехвърляне.

С нотариален акт за учредяване на право на строеж от 25.04.2005г. ищецът е учредил на ответника „безвъзмездно безсрочно право на строеж” за 15 кв.м. и сервитут от 13 кв.м. с цел изграждане на трафопост в УПИ ХІІІ-2301.

На 10.01.2005 г. едноличният собственик на капитала на „Електро-разпределение Варна” ЕАД е взел решение за придобиване по безвъзмезден начин на правото на строеж и сервитут /идентични с описаните в нотариалния акт/ и е разпоредено придобитите права върху имота да се впишат в активите и баланса на дружеството.

На 19.04.2005 г. в полза на ищеца В ООД е било издадено разрешение за строеж на БКТП 2х630 кVA в УПИ ХІІІ-2301 кв.4 по плана на ж.к. „Бриз-Юг” гр. Варна, кабелна линия 20кV с кабелно захранване НН чрез разкъсване извод „Св.Никола” – Варна.

На 14.10.2005 г. е издадено и разрешение за ползване на строеж: Комплектен трансфопматорен пост /КТП/ 2х630 кVA, първи етап – монтиране на 1х630 кVA в посочения по-горе имот и кабелно захранване НН до ШК-5А и ШК-6А.

При тези факти /по доказателствата, представени с исковата молба/ с отговора на исковата молба ответникът прави следните възражения: І. За неизпълнение на договор № І-37/2005 г. относно задължението на ищеца по чл.5 да прехвърли собствеността върху съоръженията, поради което за ответното дружество не е възникнало основание да заплаща цената й. ІІ. Несъгласие с твърдението, че това задължение следва да се счита изпълнено посредством договора за учредяване право на строеж и сервитут, поради липса на идентичност между предмета на нотариалния акт и дължимия предмет, очертан с договора за присъединяване. ІІІ. За невъзможността ответникът да стане собственик на трафопоста въз основа на учреденото право на строеж, поради това, че самият той не го е изградил в законоустановения 5-годишен срок и правото е погасено през 2010 г. ІV. Ако се приеме, че ответникът е придобил собствеността върху трафопоста, то това не се отнася до останалите посочени в договора присъединителни съоръжения, които не се прехвърлят по нотариален ред, поради което не се дължат разходите по изграждането им. V. На последно място се възразява, че допълнителното споразумение в частта на клаузата на чл.3 ал.4 относно задължението за плащане на исковата сума противоречи на договора за присъединяване, както и на закона, поради което е нищожно и от него ищецът не може да черпи благоприятни правни последици. Сочи се, че съгласно Наредба № 6/09.06.2004 г., потребителят следва да прехвърли възмездно на ЕРП изградените присъединителни съоръжения, като едва този юридически факт поражда правото на вземане на потребителя за стойността на съоръженията, с което може да се извърши прихващане. Без прехвърляне на собствеността не може да се претендира заплащане на стойността на съоръженията.

Първоначално искът е бил заведен като частичен пред ВРС /гр.д.№ 3095/13 г./, като отговорът на исковата молба е бил подаден по това дело /пришит към корицата/. В коментираната част той е идентичен с отговора, представен за втори път по т.д.№ 1088/2013 г. на ВОС, производството по което е било прекратено, но определението е било отменено от въззивната инстанция по ч.т.д.№ 771/2013 г. на ВАпС.

С допълнителната искова молба по повод отговора на ответника, ищецът твърди, че ответникът е собственик както на трафопоста, след реализиране на правото на строеж, така и на всички др. присъединителни съоръжения, тъй като е приел и упражнява владението върху тях, като ги използва за присъединяване на обекти на други потребители. В тази връзка пред настоящата инстанция ответникът е бил задължен и е представил от електронна база данни списък с потребителите, които се захранват с електричество от процесния трафопост.

При тези данни от фактическа страна, съдът прави следните изводи:

След като правото на строеж относно трафопоста е било валидно учредено в полза на ответника /за което поначало липсва спор между страните/, то ищецът не би могъл да прехвърли правото на собственост върху него след изграждането му, т.к. по силата на закона – чл.63 ал.1 ЗС правото на строеж се е трансформирало в право на собственост върху обекта, с титуляр – ответното дружество. От това следва, че поетото задължение за прехвърляне право на собственост след изграждането на трафопоста е било невъзможно за изпълнение, като уговорките в този смисъл не могат да обвържат валидно страните. Това не се отразява върху поетото задължение за изграждане на трафопоста от ищеца, като в тази част следва да се приеме, че е налице договор за строителство /изработка/ по възлагане на ответника, който е възмезден, и страните са уговорили параметрите на дължимото възнаграждение /по оценка на независим експерт, т.е. – по обичайни, пазарни цени/. Правото на строеж не е било погасено по давност в полза на собственика на земята, съгласно чл.67 ЗС, т.к. то се погасява при бездействие на суперфициаря да го упражни в законоустановения 5-годишен срок. В настоящия случай той е възложил изграждането на обекта, за което има учредено право на строеж, на ищеца, като строежът е факт още към 2005 г., т.е. правото е упражнено, в резултат на което и собствеността е прехвърлена.

Липсва твърдяното от ответника противоречие с императивни правни норми при сключване на споразумението, от което ищецът черпи права. Безспорно, процесните правоотношения са се уреждали от чл.20 на Наредба № 6/09.06.2004 г. /отм./ за присъединяване на производители и потребители на ел. енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи. Изискванията на наредбата са съответното разпределително предприятие да започне изграждането на съоръженията за присъединяване, след прехвърляне на собственост или учредяване право на строеж и съответните сервитутни права от собственика на имота, като лицето, с което се сключва договорът за присъединяване, може да поеме задължение за изграждането на преносните съоръжения или отделни СМР по присъединяването. В последния случай изградените съоръжения се прехвърлят възмездно в собственост на преносното или съответното разпределително предприятие на база взаимно признати разходи. Доколкото с учредяването на правото на строеж и реализирането му се прехвърля и правото на собственост върху КТП, не е необходимо сключването на последващ договор относно собствеността, като последната разпоредба следва да се приеме за относима само към тези съоръжения /части от тях/, разпореждането с които не изисква нотариална форма на договора. От друга страна, прехвърляне на право на собственост върху движими вещи става неформално, а при уговаряне на форма между търговци или по изисквания на специален закон, то съответно действие може да намери разпоредбата на чл.293 ал.3 ТЗ. Според нея, страната не може да се позовава на нищожност, като твърди липса на договор в съответната форма, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението. В случая данните по делото сочат, че с действията на ответника, изразяващи се в подписване на споразумението за уреждане на финансовите взаимоотношения между страните и фактическото приемане и ползване на присъединителните съоръжения по предназначение, той не е оспорил валидното придобиване на правата върху тях.

На последно място следва да се отбележи, че Допълнителното споразумение от 07.04.2008 г. към договора за присъединяване на обект на потребител към електроразпределителната мрежа № І-37/2005 г., с неговото установително и регулиращо правоотношението действие, сочи, че задълженията на страните по договора за присъединяване, вкл. във връзка с преюдициалните факти и отношения, обуславящи дължимостта на претендираната сума, са били изпълнени по един удовлетворяващ страните начин, поради което и представлява самостоятелно основание за установяване вземането на ищеца в посочения размер. Доколкото ответникът не е изпълнил поетото задължение за заплащането му в указания срок и до настоящия момент, предявеният иск се явява основателен и следва да бъде уважен, като се присъди и законната лихва върху главницата от 41 809 лв., чийто падеж за плащане е настъпил в края на м.април 2008 г., съобразно предявената искова претенция по чл.86 ЗЗД.

Първоначално ищецът с исковата молба, заведена във ВРС, е претендирал обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 07.03.2010 г. до 07.03.2013 г. върху главница от 1 200 лв. При направеното изменение на исковите претенции чрез тяхното увеличение с молба от 18.04.2013 г. претендира законна лихва в размер на 12 948.48 лв. общо, както следва: от 07.03.2010 г. до 07.03.2013 г. върху главница от 1 200 лв. – 375.85 лв. и от 18.04.2010 г. до 18.04.2013 г. върху главница 40 609 лв. – 12 576.63 лв.

С решение № 264/14.03.2014 г. съдът е уважил иска по чл.86 за сумата 375.85 лв. – мораторна лихва за периода от 07.03.2010 г. до 07.03.2013 г. върху сумата от 12 000 лв. и за сумата 10 700.14 лв. – мораторна лихва за периода 18.08.2010 г. – 07.03.2013 г. върху сумата 40 609 лв., и е отхвърлил същия иск за посочения период за разликата над 10 700.14 лв. до 12 948.48 лв. /вместо до 12 576.63 лв./.

С допълнителното решение № 441/30.04.2014 г. е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата 1 401.30 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 40 609 лв. за периода – 18.04.2010 г. – 17.08.2010 г.

Общо посредством двете решения искът по чл.86 ЗЗД за втората част от главницата е уважен за сумата 12 101.44 лв.

Съдът намира, че решението в отхвърлителната част следва да се обезсили за сумата над 12 576.63 лв. до 12 948.48 лв., за която очевидно първоинстанционният съд се е произнесъл свръхпетитум. В останалата отхвърлителна част съществуващата разлика се дължи на това, че съдът не се е произнесъл с решение относно обезщетението за забава за периода от 07.03.2013 г. до 18.04.2013 г.

Основното решение в неговата осъдителна част по иска по чл.86 ЗЗД следва да се потвърди, доколкото основанието на исковата претенция е доказано, а по размера й спор липсва. Допълнителното решение в обжалваната от ответника осъдителна част също следва да се потвърди, по посочените съображения.

Решението в частта за присъдената главница, дължима по допълнителното споразумение към договора за присъединяване на обект на потребител към електроразпределителната мрежа № І-37/2005 г.,  е правилно и следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, Варненският апелативен съд

 

Р   Е   Ш   И :

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 264/14.03.2014 г. по т.д.№ 2385/2013 г. по описа на ВОС в частта, с което е отхвърлен иска на В ЕООД против Е П М АД с правно основание чл.86 ЗЗД за разликата над 12 576.63 лв. до 12 948.48 лв., претендирана като обезщетение за забава върху главница от 40 609 лв., за периода от 18.08.2010 г. до 07.03.2013 г.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 264/14.03.2014 г. по т.д.№ 2385/2013 г. по описа на ВОС в останалите обжалвани части.

ПОТВЪРЖДАВА допълнителното решение № 441/30.04.2014 г. по т.д.№ 2385/2012 г. на ВОС в неговата осъдителна част.

ОСЪЖДА Е П М АД гр.Варна с ЕИК 104518621 да заплати на В ЕООД гр.Варна с ЕИК 103077896 сумата 3 045 лв. – съдебно-деловодни разноски за въззивната инстанция, на основание чл.78 ГПК.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред Върховния касационен съд.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ: