Р Е Ш Е Н И Е

214

                              

                гр. Варна ,22.07.2013г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД , ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди и тринадесета година в състав :

 

                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

    ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

                               КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

                           

при секретаря Е.Т. като разгледа докладваното от съдията Кр.Генковска в.т.дело № 380 по описа за 2013 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по повод на въззивна жалба от М.Р.В. и А.В.В. против решение № 202/07.03.2013г. по т.д. № 1776/12г. на ВОС-т.о., с което е прието за установено по иска на «А Б Б» АД срещу М.Р.В., ЕГН: ********** и А.В.В., ЕГН: **********, че  ответниците дължат на ищеца солидарно сумата от 130 762,32 лева, на основание предявен за плащане запис на заповед, издаден на 30.07.2008 год. в полза на „А Б Б“ АД за сумата от 460 047 лева, платим на предявяване и без протест и разноски от А.В.В., авалиран от М.Р.В., за която сума е издадена заповед № 1823/16.03.2012 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 1942/2012 год., на ВРС – ХХ състав, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на издаване на заявлението в съда – 14.02.2012 год. до окончателното заплащане на задължението, на основание чл.422 вр. чл.415, ал.1 ГПК.

Във въззивната жалба се излагат оплаквания за недопустимост и за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение. Считат , че произнасянето на ВОС е недопустимо , доколкото липсва идентичност между страните по заповедното производство и по исковото. Авалистът П А , срещу който има издадена заповед за незабавно изпълнение, не е страна по исковото производство по чл.422 ГПК. Решението е и неправилно, доколкото ищецът вече е предприел защита на правата си по каузалното правоотношение в отделно производство , по което има издаден изпълнителен лист. Не може втори път да търси защита на същите права по менителничния ефект, който обезпечава каузалното правоотношение. Моли се за обезсилване на обжалваното решение , при условията на евентуалност – за неговата отмяна и постановяване на друго , с което се отхвърли установителният иск.

В писмения си отговор „А Б Б” АД оспорва основателността на въззивната жалба. Счита решението на ВОС за допустимо , тъй като страните в производството по чл.422 ГПК се определят от наличието или не на възражение по чл.414 ГПК.

ВнАС прецени следното :

В исковата си молба  „А Б Б” АД твърди , че с ответника А.В. са сключили договор за кредит от 30.07.2008г. в размер на 238000 лв. главница. Договорът за кредит е бил обезпечен с договор за ипотека по НА № 83/02.08.2012г. и със запис на заповед от 30.07.2008г. платим на предявяване и без протест на банката от издателя А.В. и авалиран от М.В. и П А. Кредитополучателят В. не е изпълнил задълженията си по договора за кредит, поради което банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, за което е изпратила уведомление до посочения длъжник. По реда на чл.417,т.2 ГПК се е снабдила срещу него със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Въз основа на последния е образувано изп.д. № 914/2010г. на ЧСИ с рег. № 717 и район на действие ВОС. В хода на предприетото принудително изпълнение вземането на кредитора е частично удовлетворено. С уточнителна молба конкретизира, че несъбрано е останало вземането по договора за кредит за сумата от 126979,35лв. – просрочена главница; вземане за законна лихва в размер на 3602,97лв. за периода 12.11.2010г.-14.02.2012г. и 180лв. разноски за периода 15.12.2011г.-14.02.2012г. Поради което е предприето издаването на заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед на 30.07.2008г. по ч.гр.д. № 1942/12г. на ВРС-ХХс. Такава заповед е издадена срещу издателя А.В. и срещу авалистите М.В. и П А за сумата от 130 762,32лв. , която включва посочените по-горе пера; ведно със законната лихва върху нея от датата на заявлението – 14.02.2012г. и направените съдебни разноски в размер на 2 615,25лв. Възражения срещу заповедта за незабавно изпълнение № 1823/16.03.2012г. по ч.гр.д. № 1942/12г. на ВРС-ХХс. са подали само А.В. и М.В.. Моли се да бъде прието за установено по отношение на двамата ответници , че същите дължат на банката сумата от 130 762,32 лева на основание предявен за плащане запис на заповед, издаден на 30.07.2008 год. в полза на „А Б Б“ АД, платим на предявяване и без протест и разноски от А.В.В., авалиран от М.Р.В., за която сума е издадена заповед № 1823/16.03.2012 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 1942/2012 год., на ВРС – ХХ състав, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на издаване на заявлението в съда – 14.02.2012 год. до окончателното заплащане на задължението.

А.В.В. и М.Р.В. в писмения си отговор вземат становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск . Твърдят, че срещу А.В. е налице влязла в сила заповед за незабавно изпълнение със стабилизиран изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. № 17738/2010 год. по описа на ВРС – VIII състав, по който същият е осъден да заплати на ищеца в настоящото производство сума в общ размер от 249 800,67 лева, от които сумата от 232 241,56 лева представлява главница по договор за кредит „жилище” № 31886 от 30.07.2008 год., както и наказателни лихви и неустойки и законна лихва върху главницата, считано от 15.11.2010 год. и разноски, която заповед и изпълнителен лист са издадени въз основа на представено от банката извлечение от сметка. Въз основа на така издадения изпълнителен лист „А Б Б” АД е образувало срещу А.В. изпълнително дело № 20107170400914, по което е реализирано принудително изпълнение на два ипотекирани в полза на банката апартамента и кредиторът се е удоволетворил със сумите 52 275 лева и 92 300 лева, който факт не се оспорва от ищеца, видно от исковата молба. Считат, че е налице идентичност между спорния предмет по настоящото дело и това по ч.гр.д. № 17738/2010 год., предвид обстоятелството, че се касае за претендирано вземане и по двете производство на едно и също основание – възникналото между страните каузално правоотношение по силата на сключен договор за кредит „жилище” № 31886 от 30.07.2008 год., като обезпечение на който е издаден процесния запис на заповед. Поради това, че менителничното правоотношение не се разглежда изолирано от каузалното такова, което обезпечава и предвид идентичността на последното по двете заповедни производства, считат искът срещу първия ответник за недопустим. Предвид това, че поръчителят дължи същата по вид и размер престация като главния длъжник считат, че предходното осъждане на длъжника за същото задължение води до недопустимост на иска срещу втората ответница М.В.. Навеждат се възражения и за нищожност на издадения запис на заповед поради противоречието му с добрите нрави, поради това, че към датата на издаването му сумата, отразена в него, не е била изискуема /тоест се обезпечава едно бъдещо и несигурно, неуточнено по размер вземане/, от една страна и от друга, се обезпечава сума многократно надхвърляща получената по договора за кредит жилище. Твърдят и че отправената до длъжника А.В. покана за плащане е последна по ред, което е довело до неспазване поредността на предявяване на записа на заповед и самостоятелно основание за отхвърляне на предявения иск. Отделно от изложеното, излагат, че по отношение на ответницата В. не е и налице надлежно предявяване, тъй като считано от 06.11.2011 год. същата е напуснала страната и редът на чл.540 вр. чл.47, ал.5 ГПК, по който нотариусът е удостоверил връчване, спрямо нея е неприложим. Излагат също така, че по договора за банков кредит не е настъпила предсрочна изискуемост независимо от посочване на този факт в уведомление № 2452/02.09.2010 год.; последното е подписано от лице, за чиято представителна власт липсват данни, както и не е посочено в него към кой момент кредитът е станал предсрочно изискуем, което прави невъзможно да се установи дали банката е спазила клаузите по договора и в рамките на договорното ли е обявила кредита за предсрочно изискуем, като твърдят, че ответникът А.В. не е уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост и изявлението на кредитора за това не е достигнало до адресата си. И тъй като по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ дори и длъжникът да е в нарушение не може да знае дали кредиторът ще се възползва от правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, неустановената предсрочна изискуемост на кредита води до неоснователност на иска срещу главния длъжник и срещу втората ответница, тъй като липсата на вземане спрямо издателя на записа на заповед води до липсата на задължение и спрямо авалиста по него. Излага се доводи и за нередовност от външна страна на записа на заповед, респективно се твърди да не е породил менителничен ефект, поради: непредявяването му на длъжника, неяснота на падежа, недължимост на сумата по записа на заповед към датата на издаването му и към датата на завеждане на делата, неяснота относно мястото на плащане, както и поради това дата на полагане на подписите на авалистите, за който реквизит твърдят да не може да бъде заместен по аналогия на мястото на издаване. Оспорват и истинността на документа запис на заповед с твърдението, че същият не подписана от сочените в нея като издател А.В. и авалист М.В., като тя и А.В. не са формирали воля и не са изразявали такава за издаване и поръчителство по запис на заповед. Твърдят, че на А.В. такъв не е представян за подпис и че през 2008 год. М.В. никога не е посещавала банката като първото й посещение е през 2010 год., когато е отказала подписване на сключен с банката договор за поръчителство. 

В допълнителна искова молба „А Б Б” АД изразява становище , че исковата молба е редовна като отговаряща на изискванията на чл.127 ГПК и е предявена срещу надлежните страни предвид липсата на възражение от длъжника П А Атанасов. Не оспорва твърдението за издаден срещу А.В. изпълнителен лист, но сочат той да е въз основа на друг документ – извлечение от счетоводна книга, поради което и не е налице идентичност в двете производства. Счита, че наличието на тъждественост на вземането по ценната книга и по договора за кредит е въпрос на основателност на иска, а не на неговата допустимост. Дори и да се приеме обратното то искът би бил недопустим само спрямо първия ответник, но не и срещу М.В., която не е страна по предходното заповедно производство. Твърди, че оспореният запис на заповед е автентичен документ и заявяват във връзка с предприетото оспорване, че ще се ползват от същия. Излага също така, че процесният запис на заповед съдържа всички изискуеми съгласно чл.535 ТЗ реквизити и не са налице сочените от ответниците пороци, както и че законовата регламентация на авала не изисква посочване на дата като задължителен реквизит на менителничното поръчителство. Твърди, че не е налице предвидена поредност на предявяване на ценната книга, обратното предявяването на длъжника освобождава кредитора от необходимостта за предявяване на авалиста, както и сочи предявяването спрямо М.В. да е при съблюдаване на законовите правила – по постоянен адрес и от лице, комуто са възложени функции по връчване на книжа. По отношение на размера на вземането сочи, че ценната книга е издадена за да обезпечи всички вземания /главни и акцесорни/ по договора за кредит, чийто размер към момента на издаването й е предвидим. По отношение на направените възражения за ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита счита същите за неотносими към предмета на настоящото дело /вземане по запис на заповед/ предвид липсата на депозирано от първия ответник А.В. възражение по ч.гр.д. № 17738/2010 год., което е индиция, че същият счита задълженията си към банката за безспорно установени.    

ВнАС като обсъди становищата на страните и събраните по делото доказателства , намира за установено следното :

 Безспорно установено по делото е , че между банката-ищец и  А.В.В.  е сключен договор за кредит „жилище“ № 31886/30.07.2008 год., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя ползването на банков кредит в размер на 238 000 лева. Съгласно чл.21 от договора за обезпечаване на задълженията на кредитополучателя банката приема като обезпечение първа по ред договорна ипотека върху апартамент № 24, находящ се в гр.Варна, собственост на П А Атанасов и Величка Р. Атанасов /ипотекарни гаранти, като представен по делото е и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 49/2008 год./ и апартамент № 31, находящ се в гр.Варна, собственост на М. Раева В. и Веселин Антонов В. /ипотекарни гаранти, като представен по делото е и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 49/2008 год./, както и запис на заповед за размера на кредита, ведно с дължимите лихви, издаден от кредитополучателя А.В.В. и авалиран от П А Атанасов и М.Р.В..  

Видно от  запис на заповед от 30.07.2008 год., същият е  издаден от А.В.В. за сумата от 460 047 лева, платима на предявяване в срок до 30.09.2028 год., който запис на заповед е поръчителстван от физическите лица П А Атанасов и М.Р.В..  Съгласно заключението  по назначената съдебно – почеркова експертиза,  се установява , че подписите, положени на записа на заповед, за издател А.В. и за авалист М.В. са на сочените лица и не са установени данни за техническа подправка на документа. 

Записът на заповед е предявен за плащане на А.В.В. и М.Р.В., чрез изпращането на нотариални покани на постоянния им адрес гр.Варна, ул.“Опълченска“ № 10, вх.А ,ет.2, ап.6, за което на основание чл.593 ГПК са съставени констативни протоколи /акт № № 19 и 20/20.01.2012 год./, с приложение на разпоредбата на чл.47 ГПК.  Ирелевантно е обстоятелството , че М.Р. за кратко време, съвпадащо с връчване на поканите е била извън пределите на Р България. Липсва оспорване, че адресът на връчване на нот.покана до М.В. съвпада с постоянния й и настоящ адрес , а и същият  е посочен лично от нея по възражението по чл.414 ГПК.

Със заповед № 1823 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 16.03.2012 год., ВРС – ХХ състав по ч.гр.д. № 1942/2012 год., е осъдил длъжниците П А Атанасов, М.Р.В. и А.В.В. да заплатят солидарно на „А Б Б“ АД сумата от 130 762,32 лева, представляваща главница по запис на заповед, издаден на 30.07.2008 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 14.02.2012 год. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 2 615,25 лева,представляваща реализирани разноски.

Видно от представеното по делото ч.гр.д. № 1942/2012 год. на ВРС – ХХ състав, М.Р. и А.В. са депозирали възражения срещу издадената заповед за изпълнение, поради което с разпореждане № 22688 от 14.05.2012 год., получено от заявителя съответно на 04.06.2012 год., съдът е указал на кредитора за постъпилите възражения и че в едномесечен срок от получаване на възражението следва да предяви иск относно вземането си като довнесе държавната такса.  П А не е депозирал възражение в срок.

Не е спорно между страните, че въз основа на извлечение от счетоводна книга към 05.11.2010 год. и договор за кредит „Жилище“ от 30.07.2008 год., който е обезпечен с коментираната по-горе запис на заповед, по ч.гр.д. № 17738/2010 год. на ВРС – VIII състав в полза на ищеца „А Б Б“ АД е издадена заповед за незабавно изпълнение № 10329 от 17.11.2010 год. срещу А.В. за сумата :  232 241,56 лв. – непогасена главница, ведно със законна лихва, считано от 15.11.2010 год., 10 254,22 лв., просрочена лихва, 7 304,89 лв. – неустойка, 4 996,01 лв. – съдебни разноски. Като на заявителя е издаден и изпълнителен лист.

Видно е от приобщеното към доказателствения материал ч.гр.д. № 17738/2010 год. на ВРС – VIII състав, че срещу издадената заповед за изпълнение длъжникът А.В. не е депозирал възражение, а „А Б Б“ АД е образувала изпълнително дело № 914/2010 год. по описа на ЧСИ Румяна Т. с район на действие – Окръжен съд – Варна. По последното банката е реализирала ипотечното си права чрез продажбата на двата ипотекирани в нейна полза недвижими имоти.

Съобразно заключението на ССЕ се установява , че след извършените публични продани на ипотекираните имоти и разпределението на постъпилите по тях суми остатъчният дълг по издадения изп.лист по ч.гр.д. № 17738/10г. на ВРС-VІІІІс. е в размер на : 126 979,35 лв. главница. Върху същата главница начислената законна лихва за периода 15.11.2010г. – 14.02.2012г. / датата на подаване на заявлението по ч.гр.д. № 1942/12г. на ВРС-ХХс./ е в размер на 3602,97лв. Заплатени от банката са и разноски за държавна такса за връчване на нотариални покани – 72 лв. и за съставяне на три бр.констативни протоколи 108 лв.

Предвид така установеното от фактическа страна ВнАС прави следните правни изводи:

Предявен е иск с правно осн. чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК.

За да е допустим искът следва да е предявен в указания от закона срок при постъпило възражение от лицето, респ. лицата срещу които е издадена заповедта за незабавно изпълнение и изп.лист.

В настоящия случай процесната заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 1942/12г. на ВРС-ХХс. е издадена срещу издателя по запис на заповед А.В. и срещу авалистите М.В. и П А. Отговорността между тях спрямо поемателя по записа на заповед – «А Б Б»АД е солидарна, следователно не е налице фигурата на необходимо другарство и липсата на възражение от някой от авалистите не води до необходимост от задължителното му конституиране като ответник по установителния иск по чл.422 ГПК , за да е допустим същият.

Предмет на предявения иск е установяване със сила на пресъдено нещо на съществуване на вземането, за което е издадена заповедта за незабавно изпълнение. То се основава на процесния запис на заповед .

Не се спори, а и предвид нормата на чл.484,ал.3 ТЗ , в случая авалът обезпечава плащането на издателя на ценната книга. От обезпечителната функция на авала и то неговата правна последица по чл.485,ал.1 ТЗ – че поръчителят отговаря като лицето, за което поръчителства / т.е. същата по вид, съдържание и предпоставки за принудително осъществяване престация, която обезпечава/ , не може да се направи извод , че задължението на авалиста е акцесорно. Напротив и правната доктрина и съдебната практика / Р № 17/21.04.2011г. по к.т.д.№ 213/10г. на ВКС-ІІт.о., Р № 5/09.02.2010г. на ВКС по т.д. № 268/09г. на вКС – ІІт.о./ приемат, че задължението на авалиста е самостоятелно и независимо от задължението , което обезпечава. Израз на този основен принцип е невъзможността авалистът да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията , които би могъл да му противопостави самия хонорат – както абсолютните възражения за недействителност на ефекта / с изкл. възражението за липса на форма по чл.485 , ал.2 ТЗ/, така и неговите лични възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Авалистът не може да противопостави на поемателя по записа на заповед възражение за задължение последният най-напред да търси изпълнение от издателя. Аргумент в тази насока се открива в разпоредбата на чл.513, ал.2 ТЗ, която дава право на приносителя на ценната книга да предяви исковете си срещу лицата по чл.513,ал.1 ТЗ / вкл. авалистите/ заедно и поотделно, без да се съобразява с реда ,по който те са се задължили.

Следователно възраженията на двамата ответници – притежаващи качеството издател и авалист по процесната запис на заповед следва да се преценяват самостоятелно.

По възраженията на издателя А.В. , че за сумите по процесната заповед за незабавно изпълнение вече е издадена такава в друго производство ,както и изпълнителен лист с предприето по същия принудително изпълнение:

Налице е признание на ищеца , че вземането по записа на заповед в заявения по заповедното производство по ч.гр.д. № 1942/12г. на ВРС-ХХс. размер представява част от вземането по извлечение от счетоводни книги по ч.гр.д. № 17738/10г. на ВРС-VІІІс., а именно онази част ,която е останала неудовлетворена в резултат на реализираното принудително изпълнение по изп.лист по ч.гр.д. № 17738/10г. на ВРС-VІІІс. След като заповедта по последното дело се е стабилизирала / поради неподаване на възражение от длъжника А.В./, то тя се ползва със сила на пресъдено нещо относно вземането по същата между заявителя-кредитор и длъжника. Не се спори ,че записът на заповед обезпечава именно договора за кредит, въз основа на който е направено извлечението от счетоводни книги на банката. След като вземането относно главницата от 126 979,35лв. и законната лихва върху нея от датата на първото заявление – 15.11.2010г. като вземания по каузално правоотношение вече са установени със СПН между банката и А.В. и кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист за събирането им, то той не може да търси втори път осъждане на същия длъжник за същото вземане . Недостига на длъжниковото имущество и на това на ипотекарните гаранти не може да обоснове извод за допустимост на повторна защита по съдебен ред на същото вземане . Кредиторът вече разполага с изпълнителен лист за претендираните суми по договора за кредит и въпрос на начин на съдебно изпълнение е как и кога ще бъде събрано цялото вземане по заповедта за незабавно изпълнение и изп.лист , издадени по  ч.гр.д. № 17738/10г. на ВРС-VІІІс.

Следователно искът по чл.422 ГПК срещу А.В. е недопустим и обжалваното първоинстанционно решение в тази част следва да се обезсили , а производството по него – да се прекрати.

По иска спрямо авалиста М.В.:

Недопустимостта на повторното установяване на правата на банката спрямо издателя на записа на заповед , който е и длъжник по обезпечения договор за кредит, не рефлектира върху възможността поемателя да реализира правата си спрямо авалиста.

Както бе отбелязано по-горе последният не може да противопостави на банката възраженията на издателя, почиващи върху каузалното правоотношение между него и поемателя по записа на заповед.

Единствено съдът е компетентен да разгледа възраженията на В. относно липсата на форма на манителничния ефект, но и те не се доказват  в процеса. Записът на заповед съдържа всички предвидени в чл. 535 от ТЗ реквизити и обуславя извод за наличието на валидно менителнично правоотношение. Не основателно е оспорването на автентичността на положения от ответниците за издател и авалист подпис. Мястото на плащане е достатъчно ясно конкретизирано, а падежът е посочен „на предявяване” като е определен и срок за извършването на това предявяване. Така издателят е упражнил правомощието си по чл.487 ал.1 пр.3 ТЗ, определяйки срок, по-дълъг от една година, за предявяване на ценната книга.

Следователно решението на ВОС в частта по иска на банката спрямо М.В. следва да се потвърди.

С оглед изхода от спора на А.В. се дължат сторените от него разноски за двете инстанции в размер на  1306 лв. , а в полза на „А Б Б” АД – юрисконсултско възнаграждение за въззивна инстанция за защита по решението на ВОС в частта по иска срещу М.В. в размер на 3065 лв.

Предвид гореизложеното, съдът

 

                 Р Е Ш И :

 

ОБЕЗСИЛВА  решение № 202/07.03.2013г. по т.д. № 1776/12г. на ВОС-т.о. в частта, с която е прието за установено по иска на «А Б Б» АД, ЕИК 128001319, със седалище и адрес на управление гр.София, район «Възраждане», бул.»Мария Луиза» № 79 срещу А.В.В., ЕГН: ********** ***«Опълченска» № 10, вх.А ет.2 ет.6, че  ответникът дължи на ищеца  сумата от 130 762,32 лв., на основание предявен за плащане запис на заповед, издаден на 30.07.2008 год. в полза на „А Б Б“ АД за сумата от 460 047 лева, платим на предявяване и без протест и разноски от А.В.В., за която сума е издадена заповед № 1823/16.03.2012 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 1942/2012 год., на ВРС – ХХ състав, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на издаване на заявлението в съда – 14.02.2012 год. до окончателното заплащане на задължението, на основание чл.422 вр. чл.415, ал.1 ГПК.

ПРЕКРАТЯВА производството по т.д. № 1776/12г. по описа на ВОС-т.о. и по в.т.д. № 380/13г. по описа на ВнАС в горепосочената част.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 202/07.03.2013г. по т.д. № 1776/12г. на ВОС-т.о. в частта, с която е прието за установено по иска на «А Б Б» АД, ЕИК 128001319, със седалище и адрес на управление гр.София, район «Възраждане», бул.»Мария Луиза» № 79 срещу М.Р.В., ЕГН: ********** ***«Опълченска» № 10, вх.А ет.2 ет.6, че  ответницата дължи на ищеца сумата от 130 762,32 лв., на основание предявен за плащане запис на заповед, издаден на 30.07.2008 год. в полза на „А Б Б“ АД за сумата от 460 047 лева, платим на предявяване и без протест и разноски от издателя А.В.В. и авалиран от М.Р.В. при условията на чл.485 ТЗ, за която сума е издадена заповед № 1823/16.03.2012 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 1942/2012 год., на ВРС – ХХ състав, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на издаване на заявлението в съда – 14.02.2012 год. до окончателното заплащане на задължението, на основание чл.422 вр. чл.415, ал.1 ГПК.

ИЗМЕНЯ решение № 202/07.03.2013г. по т.д. № 1776/12г. на ВОС-т.о. в частта за разноските като :

ОСЪЖДА М.Р.В., ЕГН: ********** ***»Опълченска» № 10, вх.А, ет.2, ет.6 ДА ЗАПЛАТИ на «А Б Б» АД, ЕИК 128001319, със седалище и адрес на управление гр.София, район «Възраждане», бул.»Мария Луиза» № 79 сумата от 5 880,25 лева, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски пред първата инстанция и сумата от 3065 лв., съдебно-деловодни разноски за въззивната инсатнция, на основание чл.78, ал.1 ГПК.

ОСЪЖДА «А Б Б» АД, ЕИК 128001319, със седалище и адрес на управление гр.София, район «Възраждане», бул.»Мария Луиза» № 79 да заплати на А.В.В., ЕГН: ********** ***«Опълченска» № 10, вх.А ет.2 ет.6, сумата от 1306 лв., представляваща сторените от него за двете инстанции съдебно деловодни разноски , на осн. чл.78, ал.3 ГПК.

Решението може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщението.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:         ЧЛЕНОВЕ: