Р Е Ш Е Н И Е

№  71/28.03.2017 год.                           гр.Варна

        В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН  СЪД  - Търговско отделение в публичното заседание на 21.02.2017 г. в  състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:РАДОСЛАВ СЛАВОВ        

ЧЛЕНОВЕ:   ЖЕНЯ ДИМИТРОВА

           ДАРИНА МАРКОВА 

при секретаря Е.Т.,  като разгледа докладваното от съдия Р. СЛАВОВ  в.т.дело № 39 по описа за  2017  год., за да се произнесе с решение, съобрази следното:

Производството е по чл.258 ГПК.

С решение № 534/06.07.2016год. постановено по т.д. № 2000/2015год, Варненският окръжен съд е признал за установено, по отношение на „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК 831633691, със седалище и адрес на управление  гр.София , район „Средец”, бул. „Витоша” №3, по предявен иск с правно основание чл. 422, вр. чл. 415 от ГПК, че ответницата М.К.С., ЕГН ********** ***, ДЪЛЖИ на ищеца  “БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК: 831633691, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Младост”, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, следните суми: 24 115.28 € - просрочена главница по договор за кредит, обезпечен с ипотека № 3027/R/2006 от 24.11.2006г. със законна лихва за периода от 20.08.2015г. до изплащане на вземането; 38 465.85 € - възнаградителна лихва за периода от 24.06.2012г. до 24.07.2015г.; 3 196.40 €- наказателна лихва за забава за периода от 20.08.2012г. до 19.08.2015г.; 2 109.85 € - годишни такси по чл. 3, ал. 2 от общите условия за периода от 24.12.2012г. до 24.07.2015г.; 60.00 лв. - нотариални такси дължими по договор за кредит обезпечен с ипотека № 3027/R сключен на 24.11.2006г., за което вземане е издадена Заповед № 5229/21.08.2015г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, по ч.гр.д. № 10212/2015г.: Отхвърлил е като неоснователен иска с правно основание чл. 422, вр. чл. 415 от ГПК на БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК: 831633691, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Младост”, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, за приемане на установено в отношенията между страните, че М.К.С., ДЪЛЖИ на ищеца сумата от 1 876.30 €  - наказателна лихва за забава за периода от 24.06.2012г. до 20.08.2012г., поради погасяването й по давност: Осъдил е М.К. Спасов ДА ЗАПЛАТИ на “БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД, сумата от 3 240.60 лева, представляваща сторените в заповедното производство разноски за адвокатско възнаграждение и държавна такса и сумата от 8 554.81 лева, представляваща сторените в исковото производство разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Производството е  образувано по въззивна жалба от М.К.С., чрез пълномощникът си адв.П. Т. ***, ответник по т.д. № 2000/2015год. по описа на ОС-Варна, срещу постановеното решение по делото с № 534/06.07.2016год., в частта, с която са уважени, предявените от „Банка Пиреос България“ срещу въззивницата искове, с правно основание чл. 422 ал.1 ГПК вр.чл.124 ал.1 ГПК  за установяване съществуването на вземания  по договор за кредит обезпечен с ипотека № 3027/R/2006 от 24.11.2006г. ведно със законната лихва за периода от 20.08.2015г. до изплащане на вземането и анекси към него, ведно със законната лихва, считано от 20.08.2015год.-датата на сезиране на съда, до окончателното изплащане на сумите, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 10212/2015год. на ВРС.

Счита решението в обжалваната част за  неправилно- поради  незаконосъобразност на същото, по изложени съображения, като се иска неговата отмяна и постановяване на ново, с което исковете да бъдат отхвърлени, по изложени съображения.

Оспорва направения извод от съда, че не могат да намерят приложение нормите на чл.143-147 от ЗЗП. Въззивницата има качетво на потребител, процесния договор не е сключен във връзка с осъществяване на търговска, или друга професионална дейност, поради което и нормите на ЗЗП са приложими.  Конкретно счита за неравноправна клаузата на чл.14 ал.1 от Договора за кредит, чрез която се определя дължимата годишна лихва по договора и на чл.15 ал.4 от договора-по който се определя наказателната лихва. Оспорва  извода за неприложимост на нормите на ЗЗП-чл.143-148 от ЗЗП: Счита, че относно процесния договор за кредит, въззивницата има качество на потребител, а ищецът на търговец-съобразно разпоредбата на пар.13 т.1 и съответно т.2 от ДР на ЗЗП. Излага съображения за неравноправност на чл.-14 ал.1 от Договора за кредит, Това е така, понеже  липсва постигната договорка  за размера на надбавката, което поставя въззивницата в едно неравноправно положение. За това счита, че договорката е неравноправна, понеже  не отговаря на принципа на добросъвестност и води до значително неравнопоставяне между правата и задълженията на страните по договора, на основание чл.143 от ЗЗП. Същите съображения, а именно-не посочване на компонентите по които се определя и наказателната лихва, се сочат и за да се обоснове извод за неравноправност и на чл.15 ал.4 от Договора, която определя размера на наказателната лихва. Същият критерий за нищожност-поради противоречие с добрите нрави се сочи и относно разпоредбата на чл.16 от Договора за кредит.

 Във връзка с приложимостта на нормите на ЗЗП, сочи също, че цитираните клаузи не са индивидуално договорени, тъй като договора за кредит е типов и договорените клаузи са бланкови. Излага съображения също за погасяване на вземанията преди 20.08.2012год. по давност, на основание приложимата и изтекла три годишна давност по чл.111 б.“в“ ЗЗД и депозиране на заявлението по чл.417 ГПК на 20.08.2015год.

С жалбата се иска решението да бъде отменено в обжалваните части и постановено друго,  с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

С писмен отговор на процесуален представител на въззиваемата страна, жалбата се оспорва като неоснователна, по изложени съображения. Основните са: Процесният договор не е потребителски, съответно въззивницата няма качество на потребител и не може да намери приложение специалната защита , предвидена за потребителите в ЗЗП и ЗПК: В евентуалност сочи, че разпоредбите на договора и анексите не са неравноправни, понеже са уговорени индивидуално.

Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и чл.262 ГПК и е допустима.

В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа чрез процесуален представител, както и чрез писмено становище на същия.

Въззиваемата страна, чрез процесуален представител, счита жалбата за неоснователна.

След като се съобрази с доказателствата по делото и взе предвид становищата на спорещите страни, Варненският апелативен съд съобрази следното, относно правилността на обжалваната част от решението:  Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба, на БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК 831633691, чрез пълномощник срещу М.К.С., с която е предявен иск с правно основание чл.422, ал.1 във вр. чл.415 ГПК за признаване за установено, че ответницата дължи на  „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД, следните суми: сумата от  24 115.28 евро - просрочена главница по договор за кредит, обезпечен с ипотека № 3027/R/2006 от 24.11.2006г. със законна лихва за периода от 20.08.2015г. до изплащане на вземането; 38 465.85 евро - възнаградителна лихва за периода от 24.06.2012г. до 24.07.2015г.; 5 072.70 евро  - наказателна лихва за забава за периода от 24.06.2012г. до 19.08.2015г.; 2 109.85 евро - годишни такси по чл. 3, ал. 2 от общите условия за периода от 24.12.2012г. до 24.07.2015г.; 60.00 лева - нотариални такси дължими по договор за кредит обезпечен с ипотека № 3027/R сключен на 24.11.2006г., за което вземане е издадена Заповед № 5229/21.08.2015г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, по ч.гр.д. № 10212/2015г., ведно с направените по делото съдебно- деловодни разноски.

В исковата молба се излага, че между ищеца и М.  К.С. като кредитополучател на 24.11.06г. е сключен договор за предоставяне на кредит обезпечен с ипотека №3027 /R/ 2006, по силата на който на кредитополучателя е предоставен банков кредит в размер на 170 000евро, който бил изцяло усвоен  на 08.12.2006год., при краен срок на издължаване-234 месеца.   Твърди, че с Анекс №1, сключен на 31.01.2012г., страните са се съгласили, че просрочените задължения по договора са 4 640,06евро, която сума да се отложи до 24.02.2012год. С Анекс №2, сключен на 30.05.2012г., са се съгласили, че към посочената дата, общата сума на просрочените задължения е в размер на 10 427,27евро, която да се отложи до 24.06.2012год. Началната дата на забава на плащане на падежирали вноски по кредита е 24.06.2012год.. Към 20.08.2015год. не са платени  вноски на 38 поредни падежни дати. Сочи, че съобразно чл. 60, ал. 2, предл. 2 от ЗКИ и чл. 417 ГПК банката е подала заявление за дължимите изискуеми към този момент суми, въз основа на което е образувано ч.гр.д.№ 10212/2015г. на ВРС и е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Срещу същата е постъпилото възражение от страна на длъжника, което  относно „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД  е породило правото да предяви иск за установяване на вземането си по издадената заповед за изпълнение.

Ответникът е депозирал отговор, с който сочи за неравноправност  на клаузите, в които е уговорена промяна на лихвения процент по договор за ипотечен кредит № 3027/R/2006 от 24.11.2006г.-конкретно клаузите, обективирани в чл.14, чл.15 ал.4 и чл.16, които са нищожни, поради противоречие с добрите нрави и закона.

С  допълнителна искова молба ищецът  е изразил становище по направените възражения на ответинка. Твърди, че в договора са посочени ясно и точно критериите, по които се определя лихвата по чл.14 от договора и наказателната лихва предвидена  в чл.15 ал.4 от Договора за кредит. Твърди също, че клаузите по договопра за кредит, касаещи дължимите лихви са индивидуално уговорени и не са неравноправни, по см. на чл.143 ЗЗП и съответно не са нищожни на осн. чл.146 от ЗЗП. Сочи също, че е неприложим ЗЗП, тъй като се касае за договор за кредит, обезпечен с ипотека.

Съдът, след съвкупна преценка на представените по делото доказателства и становища на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Не е спорно, а това се установява и от представените с исковата молба доказателства, че между Банката-ищец и М.К.С. е подписан Договор за кредит, обезпечен с ипотека № 3027/R/2006-24.11.2006г. С процесния договор банката е отпуснала на кредитополучателя сумата от 170 000 евро, със срок на издължаване 234 месеца. Договорени са: годишната лихва по кредита за първите шест месеца да е 0%, а за остатъка от периода на договора същата да е в размер на 6.4%.: Уговорено е, при просрочие на дължимите погасителни вноски по главница и при обявяване на предсрочна изискуемост да се олихвяват с лихвен процент представляващ сбор от договорения и наказателна надбавка от 4 %.-/чл. 14, ал. 4, вр. чл. 13, ал. 1 от Договора.  В чл. 14 е посочено, че дължимата лихва се формира като сбор от тримесечния EURIBOR, но не по малко от 2.5% плюс надбавка, като в ал. 5 е посочена методиката, при която лихвата ще бъде изменяна от банката при настъпването на съответните условия. В чл. 17 от Договора, вр. чл. 3.2. от ОУ е уговорено заплащането на такси, съответно: 1.25% по обслужването на кредита; 0.5% за всяка година за поддържане на застраховки; 2% при предсрочно погасяване. За обезпечение на вземането по кредита с Нотариален Акт № 92, том V, рег№ 16796, дело № 725 от 24.11.2006г. кредитополучателят е учредил договорна ипотека в полза на банката върху Апартамент № 2, находящ се в гр. Варна, ул. „Никола Вапцаров“ № 25б.

На 31.01.2012г. страните са подписали Анекс № 1 към Договора, с който са постигнали съгласие, че към 31.01.2012г. кредитополучателят е в просрочие на задължения по кредита в размер на 4 640.06 евро., като са отложили заплащането на задълженията до 24.02.2012г. На 30.05.2012г. страните са подписали Анекс № 2 към Договора, с който са постигнали съгласие, че към 30.05.2012г. кредитополучателят е в просрочие на задължения по кредита в размер на 10 427.27 евро., като са отложили заплащането на задълженията до 24.06.2012г. В чл.3 от анексите, страните заявяват, че приемат приложения погасителен план  в съответствие със сключения анекс.

От заключението на допуснатата по делото ССчЕ, -компетентно дадено и неоспорено от страните, се установява, че отпуснатата сума е изцяло усвоена на два транша на 08.12.2006г., а към 20.08.2015г. непогасената главница е в размер на 153 784.60 евро, като изискуемата главница е в размер на 24 115.28 евро. За периода 08.12.2006г. – 20.08.2015г. са извършвани плащания, с които е погасена главница в общ размер 16 215.40 евро. Според заключението на вещото лице общия размер на непогасените вземания на „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД към М.К.С. към дата 20.08.2015г. се равнява на 24 115.28 евро главница, 38 465.85 евро възнаградителна лихва, 5 072.70 евро наказателна лихва, 2 109.85 евро годишни такси и 60 лева нотариални такси.

За вземанията по Договор за предоставяне на кредит обезпечен с ипотека № 3027/R/ 2006/24.11.2006г., по ч.гр.д. №10212/2015г. по описа на ВРС, ХІ състав, в полза на „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД , е издадена заповед №5229/21.8.2015г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, оспорена в срок от ответницата. 

От приложената по делото заповед се установява, че е разпоредено длъжницата М.К.С. да заплати на заявителя сумата от24 115,28евро- просрочена  главница, 38 465,85 евро – просрочена  договорна лихва за периода 24.06.12г. – 24.07.15г., сумата от 5 072,70евро – просрочена наказ. лихва за забава за периода  24.06.12г.– 19.08.15г., сумата от 2 109,85 евро- годишни такси за периода 24.12.12г.-24.07.15г. , сумата от 60лв-нотар.такса, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 20.08.15г. до окончателното й изплащане, и направените разноски от 2730,12лв.

Предвид изложеното, следва да се направят следните изводи, относно въведените с въззивната жалба оплаквания, които очертават въззивната проверка:

Предявени са искове с правно основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ. Установителният иск е допустим, предвид спазването на специалните изисквания на ГПК.

Видно от представения по делото Договор за кредит, обезпечен с ипотека № 3027/R/2006-24.11.2006г. страните са обвързани от валидно облигационно правоотношение, по което ищецът е предоставил при посочените условия кредит в размер на 170 000евро.

Относно жалбата срещу частта от решението, в който е направен извод за неприложимост на нормите на ЗЗП-чл.143-148 от ЗЗП: Във връзка с направените с жалбата оплаквания, следва да се даде отговор на въпроса, по който се спори основно в процеса:-В така възникналите отношения между страните, на основа на сключения договор, въззивницата има ли качество на потребител и съответно приложими ли са спрямо нея клаузите на чл.143-147 ЗЗП, чрез които е въведена засилена защита на потребителите, като по-слаба страна в отношенията им със съответната страна-търговец:

За разлика от извода на окръжния съд, съдът намира, че процесният договор попада в приложното поле на потребителската защита, тъй като кредитополучателят е физическо лице, по кредит, който не е предназначен за търговска или професионална дейност и е потребител на финансова услуга по см. на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и във връзка с т. нар."тълкувателна приложимост" на Директива 93/13/Е /в случая чл. 2, т. „б”/, според която националният съдия трябва да тълкува вътрешното право в съответствие с директивите дори те да нямат директен ефект / в този смисъл CJCE, 10 avril 1984, Von Colson, aff. 14/83, Rec. p. 1891/. Договорите за кредит, в това число потребителски или кредити, обезпечени с ипотека, съставляват финансова услуга и клаузите в договорите подлежат на проверка за валидност при твърдения за наличие на специален фактически състав по чл. 143 ЗЗП. Проява на това, че спецификата на кредитирането като потребителски продукт е отчетена от законодателя, са специалните разпоредби на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 3 ЗЗП, поради което при тълкуване нищожността на процесната клауза съдът следва да приложи обхватното поле на ЗЗП.

Съгласно даденото разрешение с решение No-95/13.09.2016 година, постановено по т.д.240 по описа за 2015 година на ВКС, II т.о. договорът за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови инструменти.

С разпоредбата на чл.143 от ЗЗП, законодателят е обявил за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. За да се прецени дали конкретните клаузи по договор отговарят на критериите на закона те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената.

Следователно изрично задължение на банката е в условията, при които предоставя на потребителя конкретния банков продукт да се съдържат кумулативно два елемента –методиката /метод/ за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето на договора.   Методът на изчисляване на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/ или индикатори. Поради това и предвид правната характеристика на договора за кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т.е относно конкретната формула за определяне възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка. От тук съдът извежда, че методиката за изчисление на лихвата, респ. БЛП, също се явява елемент от договора за кредит, което само по себе си изключва възможността същият да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключване на кредитния договор, независимо дали се касае до фиксиран лихвен процент или до променлив такъв. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация относно това как кредитодателят едностранно може да промени цената на доставената му финансова услуга, за да може на свой ред да реагира по адекватен съобразно интересите си начин, както и когато методологията, създадена от банката-кредитор, като нейни вътрешни правила, не са част от кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен по см. на общата дефиниция за неравноправната клауза по чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, т.е. дали изменението на цената се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор.

Спорните клаузи на процесния договор за кредит, дават правото на банката да променя БЛП при посочените в чл.15 ал.5 предпоставки, но ОУ не съдържат конкретни основания, при които банката-кредитор да определя визираната в чл.14 надбавка.

Ето защо, неяснотата и неинформираността досежно част от договора, от която зависи размерът на договорната лихва, респ. размерът на анюитетните вноски, поставя кредитополучателите в неравностойно спрямо банката положение. В този смисъл е и практиката на ВКС постановена по реда на чл. 290 ГПК – решение № 95/13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на 2-ро т.о.; решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на 4-то г.о. и решение № 77/22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на 3-то г.о. С решение No-205/07.11.2016 година, постановено по т.д.154 по описа за 2016 година на ВКС, I т.о. е прието, по допуснатия материалноправен въпрос за възможността банката едностранно да увеличава първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита не отговаря на изискването за добросъвестност. Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променена е законово задължение на банката, като то е и гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска. Правото на информация за цената на услугите е основно право на потребителя и респективно задължение на търговеца.

Гореизложеното касае неиндивидуално уговорени клаузи. С оглед подписаните анекси, които преструктурират дълга, в които се касае за индивидуално уговорени между страните клаузи, съдът намира, че страната не може да се позовава на неравноправност на клаузите. С подписването на анексите страната е договорила индивидуално дълга и е загубила правото да се ползва от потребителската защита.

Следователно, дори и да се приеме, че за периода от датата на подписване на кредита 24.11.2006 година до датата на подписване на първото споразумение 31.01.2012 година клаузите не са индивидуално уговорени, като тежестта за опровергаване на това обстоятелство лежи върху ищеца и не е проведено, но това обстоятелство е ирелевантно в настоящия процес, поради следното:

Следва да се отбележи, че за целия срок на договора, едностранно увеличение на лихвения процент не се установява, поради което и не следва да бъде обсъждано. Видно е, от приложения в заповедното производство погасителен план, че за целия период лихвата не е променяна и е в определения в договора размер от 6,4%. Не е спорно, че банката е заявила в заповедното производство неизпълнение, определено на база лихвен процент от 6,4%-според приложения погасителен план , съответно и вещото лице в допуснатата ССЕ е определило размера на процесните задължения  при договорения лихвен процент от 6,4%.

Следователно, не се установява, едностранно увеличение на лихвения процент,което да  е довело до увеличение на анюитетната вноска. Промяна на първоначално договореният размер на главница и лихва, които ще се погасяват с месечните вноски не се установява, видно от заключението на в.л.Манолов, според което: Към 20.08.2015г. непогасената главница е в размер на 153 784.60 евро, като изискуемата главница е в размер на 24 115.28 евро. За периода 08.12.2006г. – 20.08.2015г. са извършвани плащания, с които е погасена главница в общ размер 16 215.40 евро. Според заключението на вещото лице общия размер на непогасените вземания на „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД към М.К.С. към дата 20.08.2015г. се равнява на 24 115.28 евро главница, 38 465.85 евро възнаградителна лихва, 5 072.70 евро наказателна лихва, 2 109.85 евро годишни такси и 60 лева нотариални такси. Следователно, банката е установила размера на задълженията на ответницата в претендирания и присъден в заповедното производство размер.Или, в процеса не се установява, че към датата на подписване на първото споразумение по договора за кредит, а и впоследствие, ответницата да е надвнесла сума поради неравноправна клауза. В допълнение, пак поради формалното оспорване на цитираните клаузи в договора за кредит, съдът намира, че следва да отбележи следното:

Дори и да се сподели становището на въззивницата, относно неяснотата на надбавката, това не би дало отражение на задълженията й поради следното:

В оспорения като неравноправен чл.14 от договора, в ал.1 т. б сраните са се договорили, че лихвата по остатъка /след гратисния период/ по договора е в размер на 6,4%. Посочена е методиката, по която се формира дължимата лихва-сбор от тримесечния ЕURIBOR  но не-по-малко от 2,5% плюс надбавка. Следователно, като основа за изчисляване на лихвата е приет ЕURIBOR -ако е на стойност над 2,5%, или ако е под тази стойност-лихва в размер на 2,5%. Относно надбавката на банката: В раздел Х.-Общи условия, -в чл.29 б. „б“, кредитополучателят е декларирал, че са му известни ..всички правила на банката, относно начина на изчисляване на лихвите. Следователно, твърдението за неяснота на начина на определяне на компонента „надбавка“ от страна на ответницата не може да бъде споделен. В допълнение, дори и да се сподели твърдението на въззивницата, че не е била на ясно с размера на надбавката, не се установява, това реално да е накърнило нейните права, като не е и наведено такова твърдение /не е посочен размер на ощетяване от неравноправни клаузи, който да бъде проверен/. Но понеже съдът е сезиран с възражение за неравнопоставеност, въпреки неговият формален характер,  следва да се произнесе и по него. В чл.14 ал.1 от договора,  страните са се съгласили, лихвата да бъде в размер на 6,4%, определена по посочения начин. В чл.21 ал.1 от договора, страните са определили размера на погасителние вноски-228 вноски по 1 290,39 евро-съгласно погасителен план.  Не е наведено твърдение, че в определен момент кредиторът е променил размера на вноските, това не се и установява и от останалите доказателства по делото— приложения погасителен план по заповедното производство, заключението на ССЕ, справката по чл.266 ГПК. От това следва да  се направи извод, че по договора, дори и да са налице неравноправни клаузи, кредиторът не се е възползвал от тях, респективно, не са засегнати правата на кредитополучателя. Поради изложеното, както се изложи вече, дори и да е налице твърдяната в договора неравноправност на клаузите, това не е довело до неравноправност и предимство на заемодателя, респективно до заплащане на необосновано завишен размер на задължението.  Но следва да се отбележи, че и формално не се установява твърдяната неравноправност на цитираните клаузи в  договора. В чл.15 ал.5 от договора страните са се съгласили на промяна на дължимата лихва, при следните условия:-дължимата лихва по чл.14 ал.1 и чл.15 ал.4 се увеличава, или намалява автоматично, при промяна на 3м. ЕURIBOR с минимум 0,25 пункта в сравнение с равнището му към сключване на договора, дължимата лихва се увеличава, или намалява. Следователно, от една страна, промяната е поставена в зависимост от промяната на външен базов критерий, т.е. критерий,  независим от банката, като дължимата лихва се намалява, или увеличава, в зависимост от движението на ЕURIBOR-а.  Предвид изложеното, не предвидено само еднопосочно –в посока на увеличение на размера на лихвата, поради което и не се установява твърдяната неравноправност на  посочените клаузи.   Предвид изложеното, не се установява твърдяната неравноправност на атакуваните с възражението на ответницата клаузи от договора за кредит, сключен от същата с банката ищец.

Относно направеното възражение за настъпила погасителна давност, поддържано и с въззивната жалба:

Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. Задължението, поето от ответницата е да внася анюитетните вноски за погасяване на задълженията по договора за кредит и следователно давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо по отношение на банката. Спори се относно коя погасителна давност е приложима  при вземания, възникнали от неизпълнение на договори за кредит, а именно-дали общата погакителна давност, или тригодишната погасителна давност по чл.111 ЗЗД, каквото е становището на въззивницата. За да даде отговор на така поставения въпрос, съдът се съобрази със задължителната практика на ВКС /Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК и Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК/, според която при договора за заем е налице едно неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части, което  обаче не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. Следователно, задълженията за главница по договора за кредит се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност, която в конкретния случай не е изтекла. Относно договорната лихва-същата представлява цената на ползваната парична сума, и понеже е включена в дължимата анюитетна вноска, същата се погасява заедно с нея-т.е. с общата давност по чл.110 ЗЗД. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че тя не е  лихва за забавено изпълнение, поради което е неприложим чл.111 ЗЗД. За това и относно претендираните наказателни лихви съдът правилно е приложил тригодишната погасителна давност.

Предвид изложеното, съдебния състав намира за доказан иска по чл.422 ГПК в уважените от първоинстанционния съд размери, а именно:- че ответницата М.К.С. ДЪЛЖИ на ищеца  “БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК: 831633691,  следните суми: 24 115.28 €- просрочена главница по договор за кредит, обезпечен с ипотека № 3027/R/2006 от 24.11.2006г. със законна лихва за периода от 20.08.2015г. до изплащане на вземането; 38 465.85 € - възнаградителна лихва за периода от 24.06.2012г. до 24.07.2015г.; 3 196.40 € /три хиляди сто деветдесет и шест евро и четиридесет евроцента/  - наказателна лихва за забава за периода от 20.08.2012г. до 19.08.2015г.; 2 109.85 €- годишни такси по чл. 3, ал. 2 от общите условия за периода от 24.12.2012г. до 24.07.2015г.; 60.00 лв.

Поради съвпадане на крайните изводи на настоящето решение с първоинстанционното решение, същото следва да бъде потвърдено.

Разноски пред настоящата инстанция: С оглед неоснователността на въззивната жалба, в полза на  въззиваемата страна следва да бъдат присъдени  сторените разноски пред въззивната инстанция. Пред въззивната инстанция въззиваемата страна е защитавана от адвокат, като се претендира и са  представени доказателства за заплатено адвокатското възнаграждение в размер на 1 593,60лв., поради което следва да бъдат присъдени разноски в посочения размер, на основание чл.78 ал.1 ГПК.

С оглед на гореизложеното, Варненският апелативен съд

                                              Р Е Ш И

ПОТВЪРЖДАВА решение № 534/06.07.2016 год., постановено  по т.д.№ 2 000/2015 год. по описа на Варненски окръжен съд-търговско отделение.

ОСЪЖДА М.К.С., ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на “БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК: 831633691, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Младост”, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, сумата от сумата от 1 593,60 лева (хиляда петстоти деветдесет и три лева  и 60ст.), представляваща сторените във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му при условията на чл. 280 ал. 1 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ :1.                                2.