Р Е Ш Е Н И Е

 

 

335/Варна, 27.11.2014 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 11.11.2014 год. в състав

 

                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

                                                 ЧЛЕНОВЕ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

                                                                          АНЕТА БРАТАНОВА

 

При секретаря Д.Ч., като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д.№ 396/2014 год. по описа на ВАпС, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл. 258 и следв. ГПК и е образувано по въззивна жалба от „В” ООД - Варна против решение № 464/12.05.2014 год.,  постановено по т.д.№ 1788/2013 год. по описа на ВОС, с което е отхвърлен  иска на „В” ООД със седалище гр.Варна срещу О гр В за сумата 56 352.05лв.  по фактура № 1159 от 01.08.2013г., претендирана като данък добавена стойност върху цена по договор за изработка № Д-9 200/1239 от 16.09.2008г.

В предявената жалба се оспорват изводите на първостепенния съд относно тъждеството на процесната претенция и тази – предмет на приключилото с влязло в сила решение т.д.№ 722/2011 год. по описа на ВОС. Оспорват се още изводите за приложимост на чл. 289 ТЗ. Претендира се отмяна на постановения съдебен акт и постановяване на осъдително съдебно решение по съществото на спора. 

Насрещната страна О В оспорва основателността на предявената въззивна жалба.

Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните по спора, в съответствие с правомощията си по чл.269 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявената въззивна жалба е депозирана в преклузивния срок по чл.259, ал.1 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и като такава е процесуално допустима.

ВОС е бил сезиран с предявен иск от „В” ООД със седалище гр.Варна срещу О гр В за заплащане на сумата 56 352.05лв., претендирана като данък добавена стойност  по фактура № 1159 от 01.08.2013г., ведно със законна лихва до окончателното изплащане на задължението.

В исковата молба се твърди, че с влязло в сила решение по търг.дело № 722/11г. по описа на ВОС ответникът О В е осъден да  заплати сумата 281 760.26 лв., представляваща извършени но неразплатени СМР по договор № Д-9 200/1239 от 16.09.2008 г.  Поддържа, че след проведено индивидуално принудително изпълнение  ответникът е заплатил присъдената сума. На 01.08.2013 г. ищецът издал фактура № 1159 на обща стойност 338 112.31лв, представляваща присъдената сума от  281 760.26 лв. главница и сумата 56 352.05 лв. начислен ДДС.

Ответникът О В в депозиран в срока по чл.367 от ГПК писмен отговор оспорва предявения иск. Твърди, че дължимата престация е определена с влязло в сила съдебно решение, което индивидуализира  със сила на пресъдено нещо размера на дълга. Твърди, че доколкото в решението на съда не е указано, че посочената сума е без ДДС следва да намери приложение разпоредбата на чл.67 ал.2 от ЗДДС като се приеме, че крайната цена на извършените от ищеца услуги включва и дължимият данък – ДДС.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и по вътрешно убеждение, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

I. По допустимостта на производството: Страните са субекти на възникнало договорно правоотношение, съдържащо съществените елементи на договор за изработка по смисъла  на чл. 258 и следв. ЗЗД с предмет „Изграждане на физкултурен салон” в ОУ „Отец Паисий”.  Дължимата парична престация от възложителя е определена по размер в чл.2, ал.1 от договора с изричното отбелязване, че не включва ДДС.

С влязло в сила решение № 136 от 18.05.2012г. по въз.търг.дело № 121/12г. на ВАС О В е осъдена да заплати на „В” ООД сумата 281 760.26лв., представляваща извършени, но незаплатени СМР по договор № Д-9 200/1239 от 16.09.2008г., като за разликата над  281 760.26 лв. до 338 112.31 лв. решението на окръжен съд е потвърдено и предявеният иск е отхвърлен.  В решаващите си мотиви въззивната инстанция е приела, че присъдената сума съставлява дължимото възнаграждение без ДДС.  Отхвърлената част от претенцията е равна на ДДС,  което изпълнителят не е заплатил и не е начислил в издадена данъчна фактура.

    Съдът приема, че е налице пълно обективно и субективно тъждество между предявената претенция и претенцията – предмет на влязло в сила отхвърлително решение. Влезлият в сила съдебен акт установява със сила на пресъдено нещо, че правото на изпълнителя за заплащане на част от дължимото възнаграждение, равняващо се на начисления ДДС в размер на 20% не съществува. Искът в коментираната част е отхвърлен като преждевременно заведен – съобразно трайно установената съдебна практика  ако при възникване на данъчното събитие по см. на чл. 25 ЗДДС, ищецът, като доставчик на облагаема доставка за услуга, не е начислил ДДС и не е издал първичен счетоводен документ фактура, съгласно чл. 86 ЗДДС, същият няма основание да претендира ДДС от получателя по доставката. Възложителят дължи ДДС само при  доказване на доставката от ищеца с първичен счетоводен документ, без съставянето на какъвто за възложителя не е възникнало изискуемо задължение за плащане на ДДС.  В този смисъл и Определение № 747 от 19.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 1228/2011 г., II т. о., ТК.

СПН обаче отразява материалноправното положение между страните към датата на постановяване на съдебния акт. По изложените съображения не съществува правна пречка да се предявяват чрез иск правните последици на такива факти, които са настъпили след приключване на устните състезания и водят до пораждане на правото, отречено със СПН.  Предявеният иск е основан именно на такъв непреклудиран факт – последващо издаване на данъчен документ с редовно начислен ДДС като част от дължимото възнаграждение. По изложените съображения, предявеният иск е допустим и следва да бъде разгледан по същество.

 II. По съществото на спора:

Предявеният иск е с правно основание чл. 266, ал.1 ЗЗД и има за предмет заплащането на част от дължимото възнаграждение по договор за изработка, съставляващо ДДС в размер на 20% върху присъдената с влязъл в сила съдебен акт данъчна основа. Не се спори между страните, че изпълнението на изработката съставлява облагаема доставка по смисъла на Чл. 9. (2) т.3 ЗДДС. Фактическото осъществяване на същата е установено с влязъл в сила съдебен акт, с който дължимото възнаграждение /без ДДС/ е присъдено на възложителя.

ДДС се включва в цената на стоките и услугите, поради което негов носител е винаги крайния потребител – получател по доставката.  Ищецът /доставчик на процесната услуга/  е  юридическият платец на данъка, който е длъжен да го администрира – да го начисли и да го събере чрез включването му в цената. Крайният потребител /ответникът - възложител/ е фактическият платец на данъка, който понася данъчната тежест.

Няма спор, че за доставчика на услуги изискуемостта на данъчното задължение възниква от настъпването на данъчното събитие, което по арг. от чл. 25, ал.2 ЗДДС съвпада с момента, в който услугата е извършена. Считано от този момент  лицето, за което ДДС е станал изискуем е длъжен да го начисли и отрази в данъчна фактура, вкл.  да включи размера на данъка  в справката-декларация по чл.125 ЗДДС и да посочи издадения данъчен документ в дневника за продажбите за съответния данъчен период /чл. 86, ал.1 ЗДДС/.  На основание изричната норма на чл.113, ал.4 ЗДДС данъчната фактура се издава от доставчика не по-късно от 5 дни от датата на възникване на данъчното събитие за доставката, а  на основание чл. 125, ал.5 вр. чл. 89 ЗДДС данъкът е изискуем на 15-то число на месеца, следващ данъчния период, за който се отнася.  Неизпълнението на посочените императивни текстове обаче е свързан с изрично предвидени последици – данъчно задълженото лице носи административно наказателна отговорност по чл.180 ЗДДС, ведно с отговорност за акцесорните последици от забавата. Късното издаване на данъчна фактура от доставчика не дерогира задължението на получателя да плати дължимия като част от цената на услугата ДДС.

Възложителят по договор за изработка дължи заплащане на възнаграждение, считано от приемане на насрещно дължимата престация. За частта от възнаграждението обаче, съставляващо ДДС, изискуемостта настъпва в различен момент. За получателя на доставката /възложител по договор за изработка/  дължимостта на ДДС настъпва от момента на получаване на данъчния документ, отразяването му от доставчика в дневника за продажбите, респ. начисляване на данъка като задължение към бюджета и/или плащането му. Считано от посочения момент възниква и правото на приспадане на данъчен кредит от получателя– чл. 68, ал.2 ЗДДС, респ. от този момент започва да тече и срока по чл. 72, ал.1 ЗДДС.

Следователно - несвоевременното осъществяване на дължимите данъчни и счетоводни действия от доставчика не препятства упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит по чл. 68, ал.1 ДОПК от получателя на доставката. Отделно - по силата на изричната разпоредба на чл. 73а, ал.1 ЗДДС (Нов - ДВ, бр. 106 от 2008 г., в сила от 1.01.2009 г.) при доставки, данъкът за които е изискуем от получателя, правото на приспадане на данъчен кредит е налице дори и когато доставчикът на стоката не е издал документ, който отговаря на изискванията на чл.114, и/или получателят не разполага с документ по чл. 71, т. 2, 4 и 5и/или получателят не е спазил изискванията на чл. 72, ако доставката не е укрита и данни за нея са налични в счетоводството на получателя. 

С оглед на изложеното, изводите на ВОС за преклудиране на правото на ответника по чл. 72 ЗДДС са неправилни.

Неправилен е и извода за приложимост на чл. 289 ТЗ. Поначало, злоупотребата с право е налице  само в случаите, когато правата не се упражняват с цел задоволяване на собствен правно оправдан интерес, а само в чужда вреда. Разглежданият иск е предявен при правно оправдан личен интерес за ищеца, който в качеството на данъчно задължено лице е оправомощен да събере дължимия данък от получателя на услугата. Соченият интерес изключва  злоупотребата с право. 

При съвкупната преценка на гореизложеното, съдът намира, че предявеният иск е основателен. След влизане в сила на съдебното решение ищцовото дружество е издало фактура № 1159 от 01.08.2013 г. за дължимата  цена по договор за изработка № Д-9 200/1239 от 16.09.2008 г.,  в която върху присъдената с решението на съда главница е начислил и 20 % ДДС в размер на сумата 56 352.05лв. Издадената фактура № 1159 от 01.08.2013г. е включена в дневника за продажби на ищеца за данъчен период м. август 2013г. и в подадената от него справка – декларация за ДДС. Изпълнен е фактическия състав за изискуемостта на частта от възнаграждението, съставляващо дължим ДДС.

Постановеното в противен смисъл решение на ВОС следва да бъде отменено, ведно с присъждане на дължимите разноски в полза на ищеца – въззивник в размер на 5 454, 08 лева за първа инстанция и 3 947, 05 лева за втора инстанция  – общо 9 401,13 лева.

Водим от горното, съдът

 

Р   Е   Ш   И :

 

ОТМЕНЯ изцяло решение № 464/12.05.2014 год.,  постановено по т.д.№ 1788/2013 год. по описа на ВОС и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА О В ДА ЗАПЛАТИ на „В” ООД със седалище гр.Варна, адрес на управление гр.Варна, ул.”Жеравна” № 7, ЕИК 103219192 сумата от 56 352.05 лв., съставляваща дължимо ДДС по фактура № 1159 от 01.08.2013 г. върху цена по договор за изработка № Д-9 200/1239 от 16.09.2008г., на основание чл. 266, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от предявяването на исковата молба до окончателното погасяване на задължението, ведно със сумата от 9 401, 13 лева – разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.

 

          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                         ЧЛЕНОВЕ: