Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

  

№258./гр. Варна, 09.11.2018 г.

                                                          

В ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД – ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание на втори октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

            

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                                              ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

                                                                                НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

 

При участието на секретаря Десислава Чипева като разгледа докладваното от съдия Георги Йовчев в.т.д.№399/2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, образувано по жалба на „ЮРОБАНК  БЪЛГАРИЯ”  АД, със седалище гр.София срещу решение № 199/30.11.2017 г. по т.д. №116/2015 г. по описа на Добричкия окръжен съд.

Във въззивната жалба се сочат допуснати нарушения при постановяване на решението, изразяващи се в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и необосновани изводи.

Насрещната страна И.К.Ц., чрез назначения по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител е подал писмен отговор, в който оспорва жалбата.

Постъпила е и частна жалба от „ЮРОБАНК  БЪЛГАРИЯ”  АД, със седалище гр.София срещу определение 181/10.04.2018 г., постановено по т.д. №116/2015 г. по описа на ДОС, с което на основание чл.248 от ГПК е  изменено решениетето в частта за разноските.

Насрещната страна И.К.Ц., чрез назначения по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител е подал писмен отговор, в който оспорва жалбата.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, но част от произнасянето, не съответства на предявените искове.

В първоначалната искова молба, ищецът е сезирал съда с осъдителни искове за заплащане на сумата от 305 936.43  швейцарски франка, претендирана като неплатена главница по договор за банков кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, сумата от 70 589.20 швейцарски франка, претендирана като договорна лихва  по договор за банков кредит за периода 21.11.2011 г. – 12.05.2015 г., сумата от 959.88 швейцарски франка, претендирана като такси по договора и сумата от  504.11 лв., претендирана като разноски във връзка с обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. С разпореждане от 20.02.2017 г., съдът е оставил производството без движение, с указание до ищеца, да конкретизира вида и размера на претенциите, като посочи отделно размера на договорната и мораторна лихва.

С уточняваща молба от 13.03.2017 г., ищецът е посочил, че сумата от 70 589.20 швейцарски франка, представлява сбор от договорна лихва в размер на 66 586.88 швейцарски франка, за периода 21.04.2012 г. – 12.05.2015 г. и морарторна лихва за забава, в размер на 4002.32 швейцарски франка, за периода 21.10.2013 г. – 12.05.2015 г.

С обжалваното решение, съдът е отхвърлил иска за заплащане на сумата от 70 589.20 швейцарски франка, претендирана като договорна лихва  по договор за банков кредит за периода 21.11.2011 г. – 12.05.2015 г.

Съдът намира, че решението в частта, с която съдът е отхвърлил претенциите за договорна лихва за периода 21.11.2011 г. – 20.04.2012 г., следва да бъде обезсилено, като постановено свръх петитум.

Варненският апелативен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните доказателства, в предметните предели на жалбата, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните няма спор, а и от представените по делото доказателства се установява, че на 22.07.2008 г. е сключен договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784, по силата на който въззивникът е предоставил на ЕТ „ОДИСЕЙ 2 – М.Ц.“***, кредит в размер на 300 000 швейцарски франка за покупка на транжорна със склад с прилежащ терен, находящ се в гр.Добрич, който ще се използва за търговската дейност на кредитополучателя. Кредитополучателят се е задължил да върне кредита, заедно с дължимите лихви, в срок от 180 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка по кредита. Съобразно чл.4 от договора, дължимата от кредитополучателя годишна лихва за предоставения кредит през първата година, считано от откриването на заемната сметка, е фиксирана на 6.25 %, след което за всяка следваща година след първата до крайния срок за издължаване на кредита е уговорено, годишната лихва да включва сбора от действащия базов лихвен процент – малки фирми за щвейцарски франка, обявен от анката, който не подлежи на договаряне и  промените в него стават незабавно задължителни за страните и договорена лихвена надбавка в размер на 0.87 % пункта. Посочено е, че към датата на подписване на договора обявеният от банката БЛПМФ е в размер на 6.9 %. Съгласно чл. 4, ал. 4 от Договора, действащият БЛПМФ не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни за страните, считано от първото 21-во число след промяната му. В чл.5 от договора, страните са уговорили, че при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, дължимата от кредитополучателя лихва по чл.4 от Договора се увеличава автоматично с наказателна надбавка (неустойка) за просрочие на главница в размер на 10 пункта.              

В чл.31, ал.1 от договора изрично е предвидено правото на банката да прехвърли вземането си на "Бългериън ритейл сървисиз" АД, а в ал. 2 е посочено,че след цедиране на вземанията кредитополучателите са длъжни да погасяват задълженията си по договора за кредит чрез превеждане на дължимите суми по сметка в банката, която от своя страна се задължава да превежда същите по сметка на цесионера.

С договор за цесия от 02.10.2008 г. "Юробанк и Еф Джи България" АД е прехвърлило на "Бългериън ритейл сървисиз" АД, всички свои вземания по договори за жилищни и потребителски кредити, които са обезпечени с ипотека, сред които е и вземането по посочения договор за кредит. В т. 8 от договора е уговорено, че ако след датата на прехвърляне цедентът получи плащане по прехвърлените кредити, от който и да е от длъжниците по прехвърлените вземания, то същият е длъжен да преведе на цесионера получената сума по посочена от него сметка.                                                          На 15.05.2010 г. между цесионера "Бългериън ритейл сървисиз" АД и кредитополучателя ЕТ „ОДИСЕЙ 2 – М.Ц.“  е сключен Анекс N 1 към договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784, в което страните са постигнали съгласие да предоговорят остатъчния дълг по кредита, както и нови услови я за погасяването му. Изготвен е нов погасителен план, подписан от двете страни, в които е посочен размера на месечните анюитетни вноски, както и остатъчния размер на главницата – 281 342.97 швейцарски франка.                                                                  

На 19.05.2011 г. между цесионера "Бългериън ритейл сървисиз" АД и кредитополучателя ЕТ „ОДИСЕЙ 2 – М.Ц.“  е сключен Анекс N 2 към договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784, в който страните са приели, че общия размер на дълга е 292 534.37 евро, начинът на погасяване на който е посочен в чл.4 от договора.                                     В чл.14 от договора е обективирано съглашение между "Бългериън ритейл сървисиз" АД и въззиваемия И.К.Ц., по силата на което последният при условията на чл.101 от ЗЗД е встъпил като съдлъжник в задълженията на ЕТ „ОДИСЕЙ 2 – М.Ц.“  по договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 и се е задължил да отговаря солидарно по отношение на целия дълг.

 С последваща обратна цесия от 17.06.2014 г., процесните вземания, ведно с обезпеченията са били прехвърлени отново на банката-кредитодател, но вече при новите условия, т.е. съгласно сключените допълнителни споразумения с "Бългериън ритейл сървисиз" АД.    

С нотариална покана рег.№ХХХХ, том I, № ХХ/ХХ.ХХ.ХХХХг. на нотариус Ц А, връчено лично на  кредитополучателя на 01.09.2014 г. и нотариална покана рег. № 3751, том I, № 66/19.08.2014 г. на нотариус Ц А, връчена на въззиваемия на посочения в договора за стъпване адрес, чрез неговата съпруга М.Ц., цедентите по двата договора за цесия са уведомили кредитополучателя и съдлъжника за извършените цесии.         По делото е безспорно установено, че на 21.10.2013 г.,  кредитополучателят окончателно е преустановил плащанията на дължимите вноски по кредита, като до датата на уведомлението за настъпването на предсрочна изискуемост е налице неизпълнение на задължение за плащане на 17 вноски по договора.

 За настъпването на предсрочната изискуемост, кредитополучателят е бил уведомен с нотариална покана връчена на  19.03.2015 г., а съдлъжникът с нотариална покана, връчена чрез съпругата му на 16.03.2015 г.  26.08.2014 г., връчена на 02.09.2014 г. предмет на т. д. № 274/2013 г. по описа на Добричкия окръжен съд.

За да отхвърли предявените в настоящото производство искове, ОС –Добрич е приел че въззивникът няма качеството на кредитор по отношение на въззиваемия за вземанията, произтичащи от договора за банков кредит, тъй като между тях не е сключен договор за встъпване дълг. Прието е, че към датата на сключването на Анекс №2 – 19.05.2011 г. – договорът за прехвърляне на вземания от 02.08.2008 г. не е породил действие за длъжника, тъй като цесията не му е била съобщена, поради което договорът за встъпване в дълг е сключен между лица, което не са страни по материалноправното правоотношение, а единствен кредитор през целия период е останал въззивника „ЮРОБАНК  БЪЛГАРИЯ”  АД, спрямо когото въззиваемия не се е задължил.                                              

Този извод на съда не се подкрепя от събраните по делото доказателства, поради което оплакванията в тази насока във въззивната жалба са основателни. 

Независимо, че формално към датата на встъпване в дълга – 19.05.2011 г., длъжникът не е уведомен за сключената цесия, то още на 15.05.2010 г., същият е осъществил договаряне с новия кредитор, което по съществото си съставлява преструктуриране на кредитното правоотношение. Сключените на 15.05.2010 г. и 19.05.2011 г. анекси, визиращи цесионера като кредитор следва да се тълкуват като акт, имащ характера на съгласие на длъжника с настъпилата цесия, който принципно е допустим от закона /арг. чл.103, ал.3 ЗЗД/. Наред с това за периода от 15.05.2010 г. до датата на встъпване в дълга, извършените погасителни вноски са постъпили в патримониума на "Бългериън ритейл сървисиз" АД. При това положение, липсата на предшестващо уведомление по чл.99, ал.4 ЗЗД няма никакво релевантно значение за правното действие на допълнителните споразумения. Обвързващото им значение не се оспорва и от стария кредитор – цедент. Установеното в чл.99, ал.4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.  Правното значение на уведомлението следва да се разглежда на първо място на плоскостта на разпределението на рисковете при осъществяване на изпълнение от длъжника. Наред с това, към датата на завеждане на иска е налице надлежно уведомление от цедентите по първата и последвалата обратни цесии.

Въпросът за надлежното нотифициране има правно значение и по отношение на правните действия с дълга, вкл. и неговото изменение. Правилото в тази връзка е че правните действие с цедента, вкл. и по преструктуриране на дълга са напълно валидни и противопоставими на цесионера. Настоящият казус обаче е обратен – длъжникът е договарял с новия кредитор преди нотифицирането.  Правните действия не се оспорват от цедента, който претендира изпълнение съобразно модалитетите на сключените анекси т.е. старият кредитор приема, че анексите са му противопоставими.

С оглед на горното съдът намира, че с прехвърляне на вземането през 2008 г. е настъпила промяна в субектите на облигационното правоотношение, като кредитор е станал цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си, поради което и встъпването в дълг е валидно.

Въззиваемият е навел доводи за нищожност на договора за кредит, поради липса на съгласие за отпускането и погасяването му в швейцарски франкове. Това възражение съдът намира за неоснователно.

Както всеки договор за кредит, така и процесния поражда между страните едно или повече парични задължения, които винаги имат определена стойност. Тази стойност макар и с различен цифров еквивалент е еднаква и в швейцарски франкове и в български лева, към датата на сключване на договора, респ. датата на усвояване на средствата. Важното е, че интересът на кредитора е да получи стойността като цяло, за да може да я използва съгласно целите на договора, независимо от вида и естеството на паричните знаци, които могат да я съставляват.                                                                                               В конкретния случай, страните по договора са постигнали съгласие относно стойността кредита и са определили вида на валутата по която към датата на падежа, ще определя конкретната стойност на паричното задължение по погасителния план. Вида на валутата е от значение за таксите, комисионните и договорната лихва по кредита, поради което при сключването на договора за кредит, страните задължително фиксират валутата по него. Това е от значение за тях, защото както кредиторът няма да може да бъде принуден да получи в изпълнение нещо различно от първоначално дължимото (чл. 65, ал. 1 от ЗЗД), но и длъжникът няма да може да бъде принуден да престира нещо различно от това, за което се е задължил първоначално (чл. 63, ал. 1 от ЗЗД). Следователно и независимо, че се касае за парични задължения, страните са се съгласили, че отделните погасителни вноски ще са дължими в точно определена валута - швейцарски франкове. Целта е сигурност в отношенията, че никоя от страните след сключване на договора няма да започна да търси плащане на нещо различно от първоначално уговореното. Използването в текста на повече от една валути, обслужва нуждите на страните при сключването на конкретния договор. Договорът се сключва в швейцарски франкове, заради по-изгодните тогава условия на кредити в тази валута, а нуждата на въззиваемия по договор за покупко-продажба да плати цената в лева е удовлетворена чрез получаване на стойността на швейцарските франкове в лева. Начинът на усвояване на кредита е нещо различно от липсата на съгласие за неговото сключване. Съгласието за сключването на договора е ясно и недвусмислено изразено от страните, поради което съдът намира, че договорът валидно е обвързал страните по правоотношението. Неоснователни са и доводите за нищожност на клаузата на чл.21, ал.2, в която кредитополучателят е дал съгласие да поеме всички рискове и вреди, включително пропуснатите ползи от промени на курса на франка.

В случая страните са договорили кредит в швейцарски франкове, като съответно са уговорили и погасителните вноски да са в швейцарски франкове. При така договореното отпускане и връщане на кредита във валута различна от лева, валутния риск се носи от кредитополучателя, независимо дали съществува чл.21, ал.2 от договора или не. След като кредитополучателя се е съгласил да получи кредита във швейцарски франкове и да го върне в същата валута от самото естество на договора се предпоставя валутния риск да се носи от кредитополучателя, тъй като той е задължен да връща кредита на месечни вноски в швейцарски франкове в един продължителен период през който могат да настъпят промени във валутния курс. Същевременно изменението във валутния курс може не само да доведе до повишаване на вноските, но и до тяхното намаляване, при евентуално повишаване на курса на лева спрямо швейцарския франк, поради което не е налице неравновесие в правата и задълженията. Не може да се счете и че уговорката не отговаря на изискването за добросъвестност. Отпускането на кредита във валута, различна от лева е нормална търговска практика, при която кредитната институция намалява валутния риск, чрез отпускане на кредит във валута, която счита за по-стабилна от местната, срещу което предоставя на потребителя лихвен процент по-нисък от този който би получил при отпускане на кредит в местна валута /в случая лева/. Преценка на кредитополучателя е да избере дали получи по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или да получи кредит при по-висока лихва, но да не носи валутен риск. Ако банката привлече ресурс в швейцарски франкове, поради стабилност на валутата, ще плати по-малка цена /лихва/ за този ресурс, но същевременно ще трябва да върне същия вид валута и за да се намали валутния риск е нормална търговска практика да се отпускат кредити в швейцарски франкове. Без значение, е че част от договореният кредит в швейцарски франкове е преведен в левова равностойност при извършване на сделката по птодажба на недвижимия имот – транажорна. По курса деня преведената сума в лева съответства, като размер на уговореното в швейцарски франкове и кредитополучателя е могъл да поиска сумата да му бъде преведена директно в швейцарски франкове или, след като получи сумата да я превалутира в каквато валута намери за добре. Поради естеството на договора за кредит, който е бил предназначен за закупуване на недвижим имот и цената за този имот е била уговорена в лева е нормално страните да уговорят отпуснатия кредит в швейцарски франкове да бъде изплатен в лева по курса за деня. Безспорно, е че с така уговорените клаузи по договора валутния риск се носи от кредитополучателя, но кредиторът не може да влияе и да определя този курс.                            Въззивният съд намира възражението за нищожност на клаузи от договора, даващи право на кредитора едностранно да увеличава приложимия към кредита лихвен процент поради липса на съгласие за неоснователно.

Липсата на съгласие по смисъла на чл.26 ал.2 предл.второ от ЗЗД е тежък порок на правната сделка, който е налице, ако няма две насрещни, противоположни по съдържание волеизявления, ако те не се отнасят за един и същ предмет.

В чл.4, ал.2-4 от процесния договор страните изрично са уговорили заплащане от страна на кредитополучателя на променлив лихвен процент, включващ БЛПМФ за швейцарски франкове обявен от банката, увеличн с изрично определен размер. Изрично е уговорено че БЛПМФ за лева се обявява от банката, не подлежи на договаряне от страните и промените в който стават задължителни за страните, считано от 21 число след промяната му. Посочено е че промените ще се обявяват в банковите салони и на официалния сайт на банката.

Договорът за банков кредит е търговска сделка и на основание чл.302 от ТЗ към страните са поставени по-високи изисквания при изпълнението на търговските сделки. Длъжникът по сделка, която за него е търговска, трябва да полага грижата на добър търговец, която грижа, сравнима с дължимата по ЗЗД грижа е квалифицирана. Търговецът по дефиниция е професионалист, защото извършва търговска дейност по занятие. Затова и изискванията към него са по-високи. Това са изисквания към лице, което професионално сключва и изпълнява търговски сделки. То е носител на специални знания в съответната търговска област, което повишава изискванията към него. Затова грижата на добрия търговец е с по-голям интензитет в сравнение с грижата, която дължи субектът на гражданското право – грижата на добрия стопанин. Именно с оглед качеството на търговец на страната – кредитополучател по договора за кредит към него законът поставя по-големи изисквания при участие в търговския оборот, поради което и правата му при участие в сделка, която за него е търговска, не се ползват със засилената потребителска защита, която ЗЗП дава на по-слабата и уязвима страна по договора.

С оглед на така изложеното, въззивният съд намира, че в договора е налице съгласие между страните, даващо право на банката едностранно да променя БЛПМФ, който определя от своя страна приложения по договора годишен лихвен процент, която промяна е задължителна за кредитополучателя. Поради което и възражението на въззивника, че уговорките в договора за кредит са нищожни поради липса на съгласие е неоснователно.

При безспорно установено от събраните доказателства преустановяване на плащанията по процесния договор за кредит, за главница и договорни лихви  считано от 21.10.2013 г.,  следва да се приеме, че са се осъществили предвидените в договора за кредит обективни факти за възникване на преобразуващото право на банката да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем, преди изтичане на крайния срок за погасяване, което право е упражнено от банката и кредитополучателят е надлежно уведомен.

Съобразно заключението на вещото лице, дължимата от кредитополучателя главница към датата на завеждане на исковата молба е в размер на 305 963.43 швейц. франка, формирана като разлика между усвоена главница от 324 593.46 швейц. франка и погасена главница от 18 657.03 швейц. франка, размера на договорната лихва за претендирания с уточняващата молба период 21.04.2012 г. – 12.05.2015 г. е в размер на 63 883.40 швейцарски франка, а размера на лихвите за просрочие  за периода 21.10.2013 г. – 12.05.2015 г. е 126.34 швейцарски франка (виж. Приложение № от ССчЕ стр.562 от т.д.116/2015 г.).

Съдът намира за неоснователно направеното от въззиваемия възражение за погасяване по давност на вземанията за договорна лихва, тъй като задължението по договора за кредит е единно, като единствено изпълнението му е разсрочено по предварителен определен от страните погасителен план, поради което погасяването на вземането на равни месечни вноски не превръща плащането в периодично.

Доколкото до приключване на устните състезания, въззиваемият не е анагажирал доказателства за погасяване на установените задължения по договораза кредит, съдът намира исковете за заплащане на сумата 305 936.43  швейцарски франка, представляваща неплатена главница по договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 от 22.07.2008 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска 25.05.2015 г. до окончателното й изплащане, както и за заплащане на сумата от 64 009.74 швейжарски франка, от които 63 883.40 швейцарски франка, представляваща договорна лихва  по договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 от 22.07.2008 г. за периода 21.04.2012 г. – 12.05.2015 г. и 126.34 швейцарски франка, представляващи санкционна лихва за забава, за периода 21.10.2013 г. – 12.05.2015 г., за основателни и следва да бъдат уважени.

Въззивникът основава претенцията си от 504.11 лв. - разноски във връзка с обявяването на предсрочната изискуемост на кредита, с уговорка в чл.11 от договора. В чл.11 от договора, кредитополучателят е поел задължение да поеме разноските свързани с предоставяне, регистриране, вписване и подновяване на обезпечения, както и разноски по организиране и провеждане на принудително изпълнение върху обезпечението или друго имущество. Съдът намира, че разходите за уведомяване за предсрочната изискуемост на кредита, не попадат в нито една от хипотезите по чл.11 от договора, поради което съдът намира иска за заплащането им за неоснователен.

В уточнителната си молба, въззивникът е посочил, че сумата от  959.88 швейцарски франка, представлява начислени такси по чл.6 и чл.22 от договора. В чл.6 от договора е предвидена такса за одобрение в размер на 1.5% върху размера на кредита, както и такса при предсрочно погасяване на кредита. От заключението на вещото лице по назначената ССчЕ – т.16 се установява, че на 04.08.2008 г. е направено плащане на такса за одобрение на кредита в размер на 4500 швейцарски франка, представляващи 1.5 % от първоначално уговорения размер на кредита. Основание за начисляване на такса за предсрочно погасяване на кредита, безспорно не е налице, а в чл.22 от договора, не са предвидени конкретни такси. Въззивникът не е представил и доказателства, че в периода на действие на договора, е заплащал от името на кредитополучателя застрахователна премия за имота, предмет на обезпечението или други лични застраховки, поради което искът за плащане на сумата от 959.88 швейцарски франка, претендирана като такси по договора, също е неоснователен.

Поради противоречивите правни изводи на двете инстанции, решение №199/30.11.2017 г. по т.д.116/2015 г.  по описа на ДОС, следва да бъде отменено в частта, с която са отхвърлени исковете за заплащане на сумата 305 936.43 швейцарски франка, представляваща неплатена главница по договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 от 22.07.2008 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска 25.05.2015 г. до окончателното й изплащане, както и за заплащане на сумата от 64 009.74 швейжарски франка, от които 63 883.40 швейцарски франка, представляваща договорна лихва  по договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 от 22.07.2008 г. за периода 21.04.2012 г. – 12.05.2015 г. и 126.34 швейцарски франка, представляващи санкционна лихва за забава, за периода 21.10.2013 г. – 12.05.2015 г., като се постанови друго, съобразно изводите на въззивната инстанция.

В останалата обжалвана част първоинстанционното решение следва да се потвърди.

Предвид резултата от въззивното обжалване, определение 181/10.04.2018 г., постановено по т.д. №116/2015 г. по описа на ДОС, с което на основание чл.248 от ГПК е  изменено решението в частта за разноските следва да бъде отменено за горницата над 1000 лева до 15 800 лева, като разликата от 14 800 лева, представляваща възнаграждение за особения представител в първата инстанция, следва да остане в тежест на въззиваемия, съразмерно уважената чат от исковете. Други разноски за първата инстанция, не следва да бъдат възлагани, тъй като с постановеното по същото дело  неприсъствено решение № 197/28.11.2017 г., което представлява самостоятелно изпълнително основание, първоинстанционният съд  е осъдил кредитополучателя ЕТ „ОДИСЕЙ 2 – М.Ц.“ да заплати всички разноски по делото вкл. и адвокатско възнаграждение в размер на 21 617.96 лв.

Въззивникът е направил искане за присъждане на съдебно – деловодни разноски за въззивната инстанции. На основание чл.78, ал.1 от ГПК, въззиваемият носи отговорност за направените от въззивника разноски, съразмерно с уважената част от исковете, в размер на 13 900 лева държавна такса за въззивната и частна жалба и 7600 лева, представляваща възнаграждение за особения представител във въззивната инстанция, които следва да бъде осъден да заплати.

 

Воден от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 199/30.11.2017 г. по т.д. №116/2015 г. по описа на Добричкия окръжен съд в частта, с която съдът е отхвърлил претенцията за заплащане на договорна лихва по договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 от 22.07.2008 г., за периода 21.11.2011 г. – 20.04.2012 г.

ОТМЕНЯ решение № 199/30.11.2017 г. по т.д. №116/2015 г. по описа на Добричкия окръжен съд в частта, с която са отхвърлени исковете на „ЮРОБАНК  БЪЛГАРИЯ”  АД, ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление гр.София, район Витоша, „Околовръстен път“ № 26 срещу И.К.Ц., с ЕГН **********, с последен известен пост. и наст. адрес гр.Добрич, ул.„Хан Кардам“ № 8, вх. Б, ет. 1, ап. 2, за заплащане на сумата 305 936.43 швейцарски франка, представляваща неплатена главница по договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 от 22.07.2008 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска 25.05.2015 г. до окончателното й изплащане, както и за заплащане на сумата от 64 009.74 швейцарски франка, от които 63 883.40 швейцарски франка, представляваща договорна лихва  по договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 от 22.07.2008 г. за периода 21.04.2012 г. – 12.05.2015 г. и 126.34 швейцарски франка, представляващи санкционна лихва за забава, уговорена в договора, за периода 21.10.2013 г. – 12.05.2015 г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА И.К.Ц. ЕГН ********** с последен известен пост. и наст. адрес гр. Добрич, ул. „Хан Кардам“ № 8, вх. Б, ет. 1, ап. 2 ДА ЗАПЛАТИ на «ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ» АД, ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление гр.София, район Витоша, „Околовръстен път“ № 26, сумата 305 936.43 (триста и пет хиляди, деветстотин тридесет и шест швейцарски франка и 43 рапена), представляваща неплатена главница по договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 от 22.07.2008 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска 25.05.2015 г. до окончателното й изплащане, сумата от 64 009.74 (шестдесет и четири хиляди и девет швейцарски франка и 74 рапена),  от които 63 883.40 швейцарски франка, представляваща договорна лихва  по договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 от 22.07.2008 г., за периода 21.04.2012 г. – 12.05.2015 г. и 126.34 швейцарски франка, представляващи санкционна лихва за забава, уговорена в договора, за периода 21.10.2013 г. – 12.05.2015 г., на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ, както и сумата от 21 500 (двадесет и една хиляди и петстотин) лева, представляваща направените в двете инстанции разноски, съразмерно уважената част от исковете, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 199/30.11.2017 г. по т.д. №116/2015 г. по описа на Добричкия окръжен съд, в останалата обжалвана част.

ОТМЕНЯ определение 181/10.04.2018 г., постановено по т.д. №116/2015 г. по описа на ДОС, с което на основание чл.248 от ГПК е  изменено решение № 199/30.11.2017 г. по т.д. №116/2015 г. в частта за разноските, за горницата над 1000 лева до 15 800 лева.

Решението подлежи на обжалване при условията на чл.280 от ГПК пред Върховен касационен съд на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: