Р Е Ш Е Н И Е

 

86/гр.Варна, 04.04.14 г.

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 05.03.2014 год. в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗЛАТКА ЗЛАТИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

ПЕТЯ ХОРОЗОВА

 

При секретаря Е.Т. като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д.№ 40/2014 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК и е образувано по въззивна жалба от П.Д.Д., И.Д.Ч. и С.П.Д. против решение № 284/25.03.2013 год., постановено по т.д.№ 1471/2012 год., в частта, в която ВОС е ПРИЕЛ ЗА УСТАНОВЕНО, че П.Д.Д., ЕГН **********, С.П.Д., ЕГН ********** и И.Д.Ч., ЕГН **********, тримата от гр.Варна, дължат солидарно на У Л АД, ЕИК 121887948, София, сумата от 232 258.68 лева, представляващи задължение по договор за финансов лизинг № 6845/26.03.2007г., по което първия и третия ответник отговарят като авалисти и наследници на Д Д., поч. на 23.11.09г., а втората до размера на наследствената си квота единствено като наследник на Д Д., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, въз основа запис на заповед № 6845/26.03.2007г., издаден като обезпечение по Договора на 26.03.2007г., от Д ООД, Варна, за сумата от 196 789.67 евро, платим на предявяване, авалиран от Д Д., починал на 23.11.09г., П.Д. и И.Д., ведно със законните лихви от подаване на заявлението на 15.03.2012г. до окончателното изплащане на задължението както и с разноски в заповедното производство в размер на 7760.82 лева.

В предявената въззивна жалба се излага, че постановеният съдебен акт е недопустим, евентуално – неправилен. Поддържат се множество абсолютни и относителни възражения против дълга по записа на заповед като по същество се оспорват формираните от съда правните изводи.

Постъпила е и насрещна въззивна жалба от „У Л” АД – София Д. против решение № 284/25.03.2013 год., постановено по т.д.№ 1471/2012 год., в частта, в която ВОС е ОТХВЪРЛИЛ иска за разликата над 232 258.68 лева до претендираните 282 641, 08 лева.  Поддържа се, че отхвърлянето на претенцията е обусловено от уважаването на недопустимо, евентуално – неоснователно възражение за намаляване на неустойката като прекомерна, на основание чл. 92, ал.3 ЗЗД.

Решението в останалата част е влязло в законна сила и не е предмет на въззивно обжалване.

В о.с.з. предявените въззивни жалби се поддържат, респ. оспорват от насрещните страни.

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

Въззивните жалби са депозирана в срок, от надлежни страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същите отговарят на императивните изисквания на чл.260 – 261 ГПК. На посоченото основание, жалбите са процесуално допустими.

I.По допустимостта на постановения съдебен акт:

Твърденията на ответниците, че исковата молба е подадена от лице, чиято  надлежна представителна власт е удостоверена с пълномощно с вписана невъзможна дата е неоснователно. По делото е представено пълномощно л. 47, нотариално заверено на 05.10.2011 год.  със срок на валидност 30.09.2012 год. Лицата, осъществили волеизявления от името на упълномощителя се ползват с надлежна законова представителна власт към датата на упълномощаването съобразно вписванията в ТР. Исковата молба е депозирана в съда от пълномощника в срока на учредения мандат. Отделно от изложеното, действията по съдебното сезиране са многократно потвърдени от ищеца чрез осъществяване на последващи процесуални действия, вкл. и депозирането на насрещна въззивна жалба. На основание чл.129, ал.5 ГПК поправената искова молба се смята за редовна от деня на подаването. На основание чл.125 ГПК искът се счита предявен  с постъпването на исковата молба в съда, независимо от наличието на нередовности в сезирането. Следователно - предявеният иск с правно основание чл.422 ГПК е редовно предявен в срока по чл. 415, ал.1 ГПК.

В производството по ч.гр.дело № 3592/12 г. на 12 състав на ВРС, ищецът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу ответниците, въз основа на документ по чл.417, т.9 от ГПК – запис на заповед, издаден на 26.03.2007 г. от Д ООД /в несъстоятелност/, платим на предявяване, за сумата от 300 897.63 евро, който запис е авалиран от Д И Д., И.Д.Ч. и П.Д.Д.. Депозираното заявление по чл. 417 ГПК индивидуализира претендираното парично вземане като „просрочена главница в размер на 196 789, 67 евро” с произход – записа на заповед. Следователно - претендираният в заповедното производство дълг има абстрактен характер, а размерът се идентифицира според главницата по ценната книга без претенция за лихва по чл. 459 ТЗ или други акцесорни права .

В производството по чл. 422 ГПК ищецът е въвел спорен предмет, идентичен с този в заповедното производство - вземане по запис на заповед с изричното отбелязване, че абстрактната сделка обезпечава възникнало вземане по каузално правоотношение – договор за финансов лизинг. Въвеждането на каузалното правоотношение в обстоятелствената част на исковата молба и последващото уточнение на неплатените главни и акцесорни задължения не съставлява изменение в основанието на претендирания дълг. Каузалното отношение  има само преюдициално значение за съществуването на абстрактния дълг без да променя правопораждащия юридически факт /основанието/ на претенцията. Следователно – налице е идентичност в основанието и размера на съдебно предявената претенция и тази, предявена в заповедното производство.

В съответствие с изложеното, съдът приема, че обжалваното решение не страда от твърдяните пороци и съставлява допустим съдебен акт.

II. По съществото на спора:

1. По поддържаните абсолютни възражения против  формата на изпълнителното основание: Вземането – предмет на заповедта за изпълнение е обективирано в запис на заповед от 26.03.2007 год., съдържащ  всички необходими реквизити по чл.535 ТЗ и произвеждащ обвързващо издателя „Д” ООД правно действие. Физическите лица Д И Д., И.Д.Ч. и П.Д.Д. са положили подпис на лицевата страна на ценната книга, с отбелязването, че авалират задължението, поради което са пасивно-материално правно задължени по ефекта в качеството на поръчители. Поръчителството е учредено съобразно изискуемата по чл.438 ТЗ форма. Съобразно приобщеното заключение на СГЕ записът е автентичен.

Кредиторът по абстрактното правоотношение е достатъчно индивидуализиран чрез визиране на фирменото наименование, правноорганизационната форма, седалище и адрес на управление, вкл. и посочване на фирменото дело по описа на СГС като релевантен индивидуализиращ признак преди приемането на ЗТР /Обн., ДВ, бр. 34 от 25.04.2006 г., в сила от 1.01.2008 г./ . Касае се за небанкова финансова институция, която е официално и публично оповестена в регистъра на БНБ – Регистър на кредитните институции по чл. 3, ал.2 ЗКИ. Следователно, възраженията за липса на изискуем реквизит по чл. 535, т.5 ТЗ са неоснователни.

Падежът на записа е определен съобразно чл. 486, ал.1, т.1 ТЗ – т.е. „на предявяване”.  Изявлението, че записът следва да се предяви за плащане до 61 месеца от издаването му съставлява съглашение по чл. 487, ал.1, изр.3 ТЗ. Издателят може да определи по-дълъг или по-къс срок за предявяването на записа, респ. определеният срок има обвързващо действие спрямо кредитора по ефекта.

                        2. Предявяване на записа:  Задължението за заплащане на паричната сума е поето от издателя на записа на заповед, респ. от авалистите,  от момента на подписване на документа, а предявяването на плащане съставлява покана за изпълнение на поетото задължение. Независимо от начина на определяне на падежа, предвид положението на издателя на записа на заповед, който е платец по ефекта, непредявяването на записа на заповед за плащане не рефлектира върху възможността за принудително реализиране на вземането по изпълнителния титул срещу издателя и неговите авалисти. Непредявяването на записа на заповед за плащане в срок води до загубване на правата по него само по отношение на регресно отговорните лица - джирантите и техните авалисти. Това разбиране е в съответствие с изрично разпореденото в чл. 514, ал. 1 ТЗ. По приложението на чл. 514, ал. 1, т. 1 ТЗ практиката на ВКС е последователна, включително е налице и задължителна такава - ТР № 1/2005 г. на ОСГК; Решение № 1 от 1.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 520/2009 г., II т. о., ТК;  Решение № 61 от 30.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6485/2007 г., IV г. о., ГК. На посоченото основание, съдът не разглежда по същество възраженията на ответниците с правно основание чл. 487 ТЗ вр. чл.514 ТЗ.

                   3. Погасителна давност по чл.531 ТЗ: По делото е удостоверено  предявяване на записа спрямо авалистите на дати 02.03.2012 год.; 17.05.2011 год. и 11.05.2011 год., т.е. в рамките на уговорения пролонгиран 61 месечен срок по чл. 487, ал.1 ТЗ. Предявяването е осъществено чрез нотариални покани - допустим способ за предявяване на записа на заповед по арг. от чл. 592, ал.2 ГПК. Горното правило изрично се потвърждава и съобразно даденото разрешение в ТР №  1/28.12.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2004 год., ОСГК. При това положение е очевидно, че 3 годишния давностен срок по чл. 531, ал.1 ТЗ не е изтекъл. Началото му съвпада с предявявянето на записа на авалистите, респ. срока следва да се счита прекъснат с подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 15.03.2012 год. Прекъсването на давността следва от изричната разпоредба на чл. 116, б.”б” ЗЗД и настъпва чрез предявяване на разглеждания иск с правно основание чл.422 ГПК, като последния се счита предявен от датата на самото заявление за издаване на заповед за изпъленние. 

Неоснователни са твърденията на въззивниците, че релевантният начален момент за приложението на чл. 531 ТЗ съвпада с датата на издаване на записа на заповед. Разпоредбата на чл. 531 ТЗ предвижда изрично, че срокът на погасителна давност тече от падежа, който в случаите по чл. 486, ал.1, т.1 ТЗ съвпада с предявяването на записа. Дори и при липса на надлежно предявяване то следва да се има предвид, че по волята на страните и на основание чл. 487, ал.1 ТЗ срокът за предявяване е удължен до 61 месеца от издаването. Тригодишната погасителна давност по чл.531, ал.1 ТЗ при това положение започва да тече от изтичането на договорно определения срок за предявяване, а не от издаването на записа.  Противното разбиране би обезмислило предвидената възможност за договорно скъсяване или удължаване на срока за предявяване на записа по чл. 487, ал.1 ТЗ.

        4. По твърдяните пороци във волеобразуването: Пред въззивната инстанция ответниците поддържат и доводите си за пороци във волеобразуването поради „въвеждането в заблуждение” на авалистите, респ. на наследодателя им.  Ответниците излагат, че е налице умишлено въвеждане в заблуждение при подписване на записа, тъй като договорът за финансов лизинг не предвижда авалиране на даденото обезпечение.  В о.с.з. поддържат, че са имали субективната представа, че подписват разписка за предаване на движимите вещи. Допълнително в о.с.з. ответникът П.Д. по реда на чл.176 ГПК е угочнил, че авалистът Д.И.Д. бил с основно образование и без каквато и да е банкова грамотност. Самият П.Д. подписвал като му „хвърляли един куп документи” „без обяснения”. Поддържа се, че авалистите изобщо не разбрали какъв документ подписват.

                        Авалистите по записа на заповед са се задължили чрез едностранна сделка, по отношение на действителността на която са приложими общите правила за унищожаемостта на договорите - чл. 44 ЗЗД. Твърдяните пороци във волеобразуването по чл.29 ЗЗД обаче не са доказани.  Разпитаният по искане на ответниците свидетел М.Ч няма непосредствени впечатления за представите, при които лицата са поели менителнично поръчителство. Показанията, че Д.Д. се чудил защо и роднините му трябва да подписват документи изобщо не кореспондират с фактите от фактическия състав за унищожаемост поради измама /чл.29 ЗЗД/ или на грешка /чл. 28 ЗЗД/. 

                   Следва да се отбележи и че издаденият запис на заповед е предвиден изрично в договора за финансов лизинг като обезпечение на дълга – чл.9.13. Предвидено е изрично и неговото авалиране от поръчителите по договора, на основание чл. 35. Сочените факти разколебават тезата на ответниците, че са били въведени в заблуждение  за правното значение на подписвания документ и  собственото си задължаване като авалисти.

5. По пасивната легитимация на С.Д.: От представеното удостоверение за наследници на авалиста Д Д. се установява, че същият е починал на 23.11.2009 г.  като е оставил наследници: С.Д. и другите двама авалисти - П.Д. и И.Д.. Не се спори, че наследницата С.Д. е встъпила в членствени права на наследодателя си чрез поемане на наследените дружествени дялове в „Д” ООД при условията на чл. 129, ал.1 ТЗ. Соченият правен акт обективира недвусмислено приемане на наследството, на основание чл.49, ал.2 ЗН, респ. обуславя наличието на пасивна материалноправна легитимация на С.Д. да отговаря  за задълженията на наследодателя  по чл. 60, ал.1 ЗН в рамките на наследствената си квота. Встъпването в членствените правоотношения на наследодателя и поемането на наследените дялове, съчетано с вписване като съдружник не може да се окачестви като действие по временно управление на чуждо имущество с охранителна цел и като водене на чужда работа – чл.58 ЗН.

6.  Неоснователни са и доводите на въззивниците - авалисти, черпени от откритото производство по несъстоятелност спрямо издателя „Дриим” ООД /т.д.№ 1749/2010 год. по описа на ВОС/. По делото е установено, че кредиторът е предявил вземане срещу несъстоятелния длъжник, произтичащо от каузалното лизингово правоотношение и че същото е прието по смисъла на чл. 693 ТЗ.

Приемането на вземането не преклудира правото на кредитора да ангажира отговорността на солидарно задължилите се лица. В чл.513, ал.1 и 2 от ТЗ е посочено изрично, че лицата, които са издали, приели и джиросали менителницата, или са поели поръчителство, са солидарно отговорни към приносителя, който може да предяви исковете си срещу всички тях, заедно или поотделно, без да се съобразява с реда, по който са се задължили. От този принцип следва и че кредиторът разполага с право на избор срещу кой от задължените лица да насочи претенциите си, стига да не се нарушават общите правила за добросъвестност и забрана за злоупотреба с права. По делото не се твърди и не са представени доказателства за междувременно пълно или частично удовлетворение в универсалното принудително изпълнение. Следователно – не е налице хипотезата на недобросъвестност на поемателя, изразяваща се в получаване на една и съща престация два пъти.

Следва да се има и предвид, че интересите на поръчителя при наличието на изпълнено от него абстрактно задължение, са защитени в чл. 482, ал. 3 ТЗ който постановява встъпване на авалиста в правата срещу лицето, за което е поръчителствал. Сочената суброгация съставлява правнозначим факт, който следва да бъде съобразен и приложен от съда по несъстоятелността по молба на суброгиралото се лице без провеждане на предвидената в ТЗ нарочна процедура по предявяване и приемане на вземанията.

Черпените доводи от разпоредбата на чл. 637, ал.6 ТЗ са неоснователни. Нормата въвежда забрана за образуването на нови съдебни производства след откриване на производство по несъстоятелност, но при изрично посочени субективни предели – недопустими са нови производства срещу длъжника, но не и срещу третите задължени лица, вкл. и поръчителите. Неоснователно е и възражението, че удовлетворяване на кредитора от авалистите би довело до заобикаляне на предвидения ред на разпределение по чл. 722, ал.1 ТЗ и „изпреварване на останалите хирографарни кредитори”. Нормата на чл. 722, ал.1 ТЗ регламентира реда, в който се удовлетворяват кредиторите от осребрената маса на несъстоятелността. Производството по несъстоятелност не дерогира дадените в полза на кредитора лични обезпечения от трети лица  и не препятства тяхното реализиране /определение № 144/25.02.2013 год. по ч.т.д.№ 48/2013 год. ва ВКС, II т.о/.

7. Възраженията, че авалистите не са получили суми по кредитното лизинговото правоотношение, имат недопустим характер. Авалът е специфично за менителничните сделки обезпечение, с което авалистът е поел абстрактното и безвъзмездно задължение да изпълни менителничния дълг на друго лице. На посоченото основание, коментираното възражение е недопустимо при насочен срещу авалиста пряк менителничен иск. 

8. Относителни възражения:

Относно допустимостта на възражения на авалиста, основани на правоотношението между приносителя и издателя на записа на заповед е налице задължителна съдебна практика - постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 17/21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., според което менителничният поръчител не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави хонората - както абсолютните възражения за недействителност на ефекта / освен възражението относно формата /, така и личните / относителни / възражения, произтичащи от каузалното правоотношение, освен когато и авалистът е страна по каузалното правоотношение. В случай, че не е страна по каузалното правоотношение, относителни възражения на авалиста са допустими когато приносителят на ефекта е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право / извод от систематичното тълкуване на чл. 8 ЗЗД, чл. 63, ал. 1 ЗЗД, чл. 289, чл. 465 и чл. 485, ал. 2 от ТЗ/ Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса /чл. 154 ГПК/, злоупотребата с право и недобросъвестността на приносителя, разбирана като знание за наличието на относителни възражения по каузалното правоотношение с хонората, подлежи на изрично доказване от авалиста.

В конкретния казус, авалистите са и поръчители по каузалното правоотношение. Поръчителят по чл. 138 ЗЗД не е страна по договора между кредитора и длъжника, а поръчителството се основава на самостоятелен акцесорен, абстрактен , едностранен и безвъзмезден договор. Поръчителството е договор, различен от юридическия факт, пораждащ главното задължение. Наред с това, страните не са въвели каквито и да е твърдения, обуславящи недобросъвестност на приносителя като знание за наличие на твърдяните пороци по каузалното правоотношение. На посоченото основание, относителните възражения на авалистите, респ. техните правоприемници не могат да бъдат разгледани по същество.

Дори и да се приеме, че въведените в процеса относителни възражения имат допустим характер, с оглед качеството на авалистите и на поръчители по каузалния дълг, то същите са неоснователни. Поръчителните по каузалното правотношение не са страна по обезпечения договор, но могат да инвокират всички общи и  лични възражения на длъжника /чл.142 ЗЗД/. При това положение, сочените възражения могат да бъдат наведени и като относителни възражения при осъществен от поръчителите авал по гаранционната ценна книга. Предявените възражения са в следния смисъл:

-  Недействителност на лизинговия договор поради липса на представителна власт на лизингодателя: Действията по сключване на лизинговия договор са многократно потвърдени от лизингодателя чрез действия като предаване на лизинговата вещ, приемане на осъществените плащания и много други. На основание чл.301 ТЗ евентуалните пороци в представителната власт на лицата, участвали в сключването на договора следва да се считат санирани.

- Недействителност на лизинговия договор поради невъзможен предмет: Предаването на лизинговото имущество се осъществява при модалитети, изрично предвидени в Приложение № 1. Действително, вписаният срок за предаване на лизинговото имущество – 26.03.2006 год. предхожда с една година сключването на договора. От друга страна, договорът изрично предвижда конкретно дължимите действия във връзка с предаването на лизинговото имущество като бъдещо събитие– чл.5,6,7. Соченото противоречие следва да се отстрани чрез способите на чл. 20 ЗЗД. Няма спор, че действителната обща цел на договора е насочена към сключване на договор по чл. 342, ал.2 ТЗ – лизингодателят се е задължил за придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингодателя и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Осъществените от страните действия, свързани с последващо придобиване на лизинговото оборудване, предаване, респ. приемане от лизингополучателя потвърждават сочената цел. Следователно – уговореният срок за предаване на вещта  обективира фактическа грешка, която не може да обуслови извода за невъзможен предмет по смисъла на чл. 26, ал.2 ЗЗД.

- Прекратяване на отговорността на поръчителите при условията на чл. 147 ЗЗД: Разпоредбата на чл.147 ЗЗД не намира приложение при менителничното поръчителство / Решение № 120 от 30.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 988/2009 г., TK, II т. о./. От друга страна, прекратяването на поръчителството по каузалното правоотношение не погасява отговорността на авалистите, тъй като  същата има различен произход и се основава на отделен и самостоятелен юридически факт. Двете правоотношения са принципно независими.  Кредиторът разполага с право на избор по кое от основанията да претендира удовлетворение от третите лица – поръчители или авалисти, респ. претенциите му са различни по основание. По изложените причини въпросът за прекратяване на поръчителството е ирелевантен за успешното провеждане на иска, произтичащ от абстрактното правоотношение и поетото манителнично поръчителство от ответниците, респ. техните праводатели.

- По наличието и размера на каузалния дълг: По делото е представен Договор за финансов лизинг /ДФЛ/ №6845/26.03.2007 г., сключен между У Л АД и Д ООД, представлявано от Д Д., за закупуване на движимо имущество от лизингодателя в полза на лизингополучателя. Договорът е подписан както от лизингополучателя, така и от трима поръчители – Д Д., И.Ч. и П.Д. /чл.35 от договора/.

От изслушаната ССЕ, се установява, че размерът на дълга към момента на прекратяване на договора на 16.11.09 г., възлиза на общо 61 247.99 лева /главница и мораторна неустойка чл.19.1/. Към тези суми се прибавят неустойката за неизпълнение на договора по чл.19.3 от 253 132.95 лева, разходи по прекратяване на договора от 1 513.33 лева и лихва върху тези суми от 17.11.09 г. до 15.03.12г. в размер на 75 079.17 лева. /общо – 391 557.08 лева/ Установява се от заключението и се признава изрично от ищеца, че активите, предмет на договора, са върнати на кредитора и са продадени за фактурирана сума от 108 916 лева, В устните си обяснения вещото лице Станчев заявява, че след редуциране на сумата със стойността на продадените вещи, сумата по дълга възлиза на 282 641.08 лева. Сочените цифри не се оспорват от страните. Принципно не се оспорва и че в разпоредбата на чл. 9.13 от договора за лизинг страните са уговорили издаването на запис без да ограничават конкретните задължения или конкретните периоди, които същите обезпечават.  Изцяло от волята на договарящите страни зависи дали задълженията по каузалното правоотношение ще бъдат обезпечени от длъжника с един или с няколко записа на заповед; дали обезпечителната функция на записа на заповед ще се разпростре само върху задължения, възникнали през отделен период от съществуването на каузалното правоотношение, или за всички задължения, произлезли от каузалната сделка -  Определение № 223 от 3.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 740/2012 г., II т. о.

Основният според въпрос е концентриран върху разпоредбата на  чл.19.3 и конкретно върху предвидената неустойка при виновно разваляне на договора по вина на лизингополучателя. Съгласно чл.22, ал.4 от договора, тази неустойка се дължи и при предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя и е в размер, равен на разликата между лизинговата цена на обекта и платените вноски.

На първо място се навеждат доводи за недействителност на неустоечната клауза поради договоряне в нарушение на добрите нрави и твърдения, че неустойката води до неоснователно обогатяване на кредитора.  Съобразно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK, задължително за органите на съдебната власт, на основание чл. 130, ал.2 ЗСВ, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.

Характерен белег на договора за финансов лизинг, отличаващ го от този за оперативен лизинг, е, че при него лизингодателят купува от трето лице вещта - предмет на лизинга и я предава за ползване. За разлика от оперативния лизинг, финансовият лизинг съчетава мандатния елемент – поръчката на лизингополучателя с финансово-кредитния елемент – придобиването на вещта от лизингодателя с негови средства и последващото й изплащане от лизингополучателя под формата на възнаграждение за ползването – лизингови вноски. По своята същност финансовият лизинг представлява специфична финансова операция за предоставяне на кредит във веществена форма по избор на лизингополучателя. С него лизингодателят, финансирайки със свои средства покупката на съответната вещ по поръчка на лизингополучателя, на практика отпуска кредит на лизингополучателя в размер на покупната цена, като си осигурява възстановяване на инвестицията чрез заплащане на лизингово възнаграждение, плащано чрез отделни лизингови вноски на определени интервали от време. За разлика от оперативния лизинг, при договора за финансов лизинг размерът на лизинговото възнаграждение /общата стойност на лизинговите вноски/ е калкулирано по такъв начин, че покрива първоначалната стойност на актива /вещта/, разноските на лизингодателя и неговата печалба, поради което се съдържа и клауза за закупуване на този актив от лизингополучателя. Гореизложеното означава, че правният интерес за  лизингополучателя при договора за финансов лизинг не се изчерпват само с правото на ползване на вещта, но и с ползване на финансовите възможности на лизингодателя. Докато при оперативния лизинг интересът на лизингодателя е получаване на отделната лизингова вноска, при финансовия лизинг интересът е получаване на цялото лизингово възнаграждение. /Решение № 102/03.08.2010 год. по т.д.№ 897/2009 год. на второ т.о. на ВКС; Решение № 120/10.11.2010 год. по т.д.№ 1025/2009 год. на първо т.о. на ВКС/.

Предвид сочените правни характеристики на договора за финансов лизинг, съдът намира за неоснователно възражението за недействителност на уговорената в чл.19.3 компенсаторна неустойка. С прекратяване на договора за лизинг в имуществото на лизингодателя се връща ненужна и амортизирана вещ,  чието придобиване последният е кредитирал. Уговорената неустойка - разлика между лизинговата цена и вече платените вноски по погасителния план съответства на накърнения кредиторов интерес. Кредиторът е положил далъжимата грижа за ограничаване на вредите като е осъществил вторична реализация на върнатия актив. Не се спори, че с получената стойност са намалени задълженията на лизингополучателя. Правилен се явява извода на първостепенния съд, че по делото липсват данни, въз основа на които да се направи извод, че към момента на сключване на договора, единствената цел, с която е уговорена неустойката, излиза извън присъщите й три функции - обезпечителна, обезщетителна и наказателна. С оглед на изложеното, вземането за неустойка е валидно възникнало.

 - По искането за намаляване на неустойката като прекомерна /чл.92, ал.2 ЗЗД/: Възражението има недопустим характер. Договарянето на неустоечните клаузи е осъществено между страните по главния договор, които са търговци. По арг. от чл. 309 ТЗ уговорената неустойка не може да се намалява. Поетото поръчителство от физическото лице не променя характера на сключената сделка и не прави поръчителя страна по същата. Договорът за поръчителство има акцесорен характер, поради което поръчителят може да се позовава на всички лични възражения на главния длъжник. При условие, че главният длъжник не разполага с правото на ревизира неустойката като прекомерна,  с такова право не  разполага и поръчителя. Решението на ОС – Варна в разглежданата част е неправилно и следва да бъде отменено.

- размерът на обезщетението с правно основание чл. 86 ЗЗД е нормативно определен и не може да бъде ревизиран. Законната лихва е начислена единствено върху сбора от просрочените главници с включената в тях възнаградителна лихва, сторените разходи и неустойка за разваляне на договора, поради което не е налице хипотеза на двойно кумулиране на санкции за забавено изпълнение /така ССЕ – т.2/.

                   В заключение: Решението на ОС – Варна следва да бъде потвърдено в установителната част, респ. отменено в отхвърлителната част за вземането за разликата от 232 258.68 лева до претендираните с насрещната въззивната жалба 282 641,08 лева.

Разноски във въззивното производство: На въззиваемата страна – „У Л” АД следва да бъдат присъдени сторените разноски пред въззивната инстанция в пълен размер – 7 121, 65 лева. Част от претендираните разноски съставляват адвокатски хонорар в размер на 6 114 лева. Насрещната страна е предявила възражение за прекомерност, което съдът приема за неоснователно. Съответствието на адвокатският хонорар с принципа за справедливост и обоснованост следва да се определи според материалния интерес по спора, който възлиза на 282 641, 08 лева при съобразяване на депозираната въззивна и насрещна въззивна жалба.  При това положение размерът на минималния адвокатски хонорар без ДДС съгласно чл. 7, ал.2, т.4 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. / в действалата съответна редакция/ възлиза на 6 102, 82 лева без ДДС. Очевидно е че договореният и заплатен хонорар с включено ДДС не надвишава предвидения минимален размер. Отделно – процесният спор е със значителна фактическа и правна сложност именно с оглед множеството наведени възражения от ответниците.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 284/25.03.2013 год., постановено по т.д.№ 1471/2012 год., в частта, в която ВОС е ПРИЕЛ ЗА УСТАНОВЕНО, че П.Д.Д., ЕГН **********, С.П.Д., ЕГН ********** и И.Д.Ч., ЕГН **********, тримата от гр.Варна, дължат солидарно на У Л АД, ЕИК 121887948, София, сумата от 232 258.68 лева, представляващи задължение по договор за финансов лизинг № 6845/26.03.2007г., по което първия и третия ответник отговарят като авалисти и наследници на Д Д., поч. на 23.11.09г., а втората до размера на наследствената си квота единствено като наследник на Д Д., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, въз основа запис на заповед № 6845/26.03.2007г., издаден като обезпечение по Договора на 26.03.2007г., от Д ООД, Варна, за сумата от 196 789.67 евро, платим на предявяване, авалиран от Д Д., починал на 23.11.09г., П.Д. и И.Д., ведно със законните лихви от подаване на заявлението на 15.03.2012г. до окончателното изплащане на задължението както и с разноски в заповедното производство в размер на 7760.82 лева.

ОТМЕНЯ решение № 284/25.03.2013 год., постановено по т.д.№ 1471/2012 год., в отхвърлителната част за разликата от 232 258, 58 лева до 282 641,08 лева и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че П.Д.Д., ЕГН **********, С.П.Д., ЕГН ********** и И.Д.Ч., ЕГН **********, тримата от гр.Варна, дължат солидарно на У Л АД, ЕИК 121887948, София, разликата от 232 258, 58 лева до 282 641,08 лева, представляващи задължение, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, въз основа запис на заповед № 6845/26.03.2007 г., издаден като обезпечение по Договора от  26.03.2007 г., по който първия и третия ответник отговарят като авалисти и наследници на Д Д., поч. на 23.11.09г., а втората до размера на наследствената си квота единствено като наследник на Д Д., ведно със законните лихви от подаване на заявлението на 15.03.2012г. до окончателното изплащане на задължението, ведно с разноски в заповедното производство съответни на уважената от АС – Варна претенция в размер на 1 683, 51 лева.

 ОСЪЖДА П.Д.Д., ЕГН **********, С.П.Д., ЕГН ********** и И.Д.Ч., ЕГН **********, тримата от гр.Варна, да заплатят на У Л АД, ЕИК 121887948, София, сумата от 7 121, 65 лева, представляващи сторените във въззивно производство разноски съобразно уважената част от иска, на основание чл.78 ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в 1-месечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                               ЧЛЕНОВЕ: