Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

   № 264 /гр. Варна, 05.12.2017 г.

                                                

В ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД – ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на седми ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                                          ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

                                                                         НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

 

При участието на секретаря Ели Тодорова като разгледа докладваното от съдия Георги Йовчев в.т.д.№402/2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по въззивна жалба на на „ДЕКА” ЕООД, със седалище гр.Добрич срещу решение №26/21.02.2017 г. по т.д.63/2016 г.  по описа на ДОС.

Във въззивната жалба се сочат допуснати нарушения при постановяване на решението, изразяващи се в допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно интерпретиране на доказателствата и необосновани изводи.

Насрещната страна В.М. *** е подал писмен отговор, в който оспорва жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение.

За да се произнесе, съдът взе предвид следното :

Производството по делото е образувано по искове с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД от В.М. *** срещу „ДЕКА” ЕООД, със седалище гр.Добрич, за заплащане на сумата от 19 000 евро, претендирана като невърнат заем по договор за заем №1/30.04.2015г., ведно  със законна лихва считано от 19.04.2016 г. до окончателното изплащане на главницата  и сумата от  950 евро, претендирана като договора лихва в размер на 5% годишно върху заетата сума, за периода от датата на сключване на договора, до датата на подаване на исковата молба.

Ответното дружество, не оспорва сключването на договора за заем и получаване на сумата от 19 000 лева. Оспорва размера на претендираната договорна лихва като излага, че същата се дължи само за срока на действие на договора. В условията на евентуалност, прави възражение за прихващане със сумата от 19 634 евро, представляваща част от прехвърлено му с договор за цесия от 04.01.2016 г., вземане на „Луед реал естейт ром“ – чуждестранно юридическо лице, регистрирано в Румъния, за обезщетение за  вреди от управленски деликт, причинен от ищеца, в качеството му на управител на румънското дружество. Твърди, че поради лошо управление и неупражнен контрол от страна на управителя М. във връзка с договор за поръчка от 25.01.2007 г., сключен с П. Л., дружеството цедент е претърпяло вреда в размер на 2 939 421.94 румънски леи, представляваща разликата между изтеглени от П. и неотчетени средства за закупуване на земеделски земи на територията на Румъния за периода 2007 г. – 2015 г.

Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.                                           

Варненският апелативен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните доказателства, в предметните предели на жалбата, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

От значение за възникналия между страните спор е на първо място да се установи наличието на сключен между страните договор за заем като основание за възникналото задължение на ответната страна да върне заетата сума.

Съгласно чл.240 от ЗЗД с договора за заем, заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Заемът за потребление е от категорията на реалните договори и се смята за сключен от момента на предаване на заемната сума от заемодателя на заемателя. От този момент той произвежда действие по отношение на заемателя – за него възниква задължението да върне заетата сума.

Установяването на факта на предаване на сумата – предмет на заема, с оглед разпределението на доказателствената тежест, следва да се установи от въззиваемия, в качеството му на заемодател.

Между страните е сключен договор за заем от 30.04.2015 г., по силата на който въззиваемият се е задължил да предаде в заем на въззивното дружество, сумата от 19 000 евро, която последното се е задължило да върне в срок до 30.07.2015 г., т.е. за три месеца.

Няма спор, а и от заключението на вещото лице по назначената ССчЕ се установява, че сумата от 19 000 евро е била преведена по банков път от въззиваемия на въззивника на 30.04.2015 г. 

  За срока на договора, заемополучателят се е задължил да заплати на заемодателя договорна лихва в разме на 5 % годишно.

  С оглед характера на заема като реален договор и доколкото въззивникът не е ангажирал доказателства за установяване на съществените елементи на друг вид облигационно задължение, съдът намира, че фактическия състав на заема е бил осъществен с предаването на сумата. С оглед посочения в анекса към договора срок за връщане на сумата, съдът намира, че с настъпване на падежа – 30.07.2015 г.,  вземането по договора в размер на 19 000 евро е станало изискуемо.

    Доколкото до приключване на устните състезания по делото, не са представили доказателства за установяване на обстоятелството, че заемателят е изпълнил задължението си за връщане на заетата сума, съдът намира, че искът за главницата, в размер на 19 000 евро е доказан по своето основание.

Съобразно разпоредбата на чл.240, ал.2 от ГПК, заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това е лихвата, която се уговоря при договора за заем и това не е лихвата за забава, а насрещната, основната престация на заемополучателя, поради което същата се дължи само за срока на договора.

С оглед уговорката, съобразно която за срока на договора, заемополучателят се е задължил да заплати на заемодателя, възнаграждение, в размер на 5 % годишна лихва и липсата на доказателства за заплащане на договорната лихва, съдът намира, че искът с правно основание чл.240, ал.2 от ЗЗД, също е доказана по основание. При изполване на лихвен калкулатор, за изчисляване на проста лихва, съдът намира, че размерът на договорната лихва за периода 01.05.2015 г. – 30.07.2015 г. е 240.13 евро.

Изводът за основателност на част от исковите претенции, налага и произнасяне по направеното в условията на евентуалност възражение за прихващане.

С договор за цесия от 04.01.2016 г. (стр.218 от т.д.63/2016 г. на ДОС), „Луед реал естейт ром“ – чуждестранно юридическо лице, регистрирано в Румъния е прехвърлило на въззивното дружество „ДЕКА” ЕООД, със седалище гр.Добрич, част от вземането си в размер на 19 634 евро, за обезщетение за вреди от неизпълнение или лошо изпълнение на задълженията на възззиваемия М., в качеството му на бивш управител на румънското дружество, изразяващи се в неизвършване на контрол на пълномощията по договор за поръчка от 25.01.2007 г., сключен с П. Л., в резултат на което дружеството цедент е претърпяло вреда в размер на 2 939 421.94 румънски леи, представляваща разликата между изтеглени от П. и неотчетени средства за закупуване на земеделски земи на територията на Румъния за периода 2007 г. – 2015 г.

От представеното като доказателство нотариална покана, връчено на въззиваемия на 13.01.2016 г. се установява, че цедентът „Луед реал естейт ром“ е уведомил длъжника за извършената цесия.

С оглед характера на престацията, съдът намира, че договорът от 14.01.2016 г., има характер на договор за цесия, доколкото носителят на едно вземане го е отстъпил на трето лице – въззивник в настоящото производство.

С прехвърлянето на вземането е настъпила промяна в субектите на облигационното правоотношение, като кредитор е станал цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си. По силата на договора за цесия от момента на постигане на съгласието между страните по него стария кредитор прехвърля вземането си на приемателя, а от датата на получаване на съобщението до длъжника, което има характер на едностранно волеизявление с адресат цесията разпростира действието си и по отношение на него в смисъл, че изпълнение с погасяващ ефект може да направи единствено на цесионера. Длъжникът обаче, може и след уведомяване за цесията, да направи всички възражение, произтичащи от правоотношението му с цедента.

Въззиваемият В.М., не оспорва обстоятелствата, че през периода 2007 г. – 2015 г. е бил управител на „Луед реал естейт ром“ – чуждестранно юридическо лице, регистрирано в Румъния, но оспорва извършването на действия и бездействия, в резултат на които дружеството да е претърпяло вреда, т.е. оспорва съществуването на вземане в полза на цедента, резултат от управленски деликт.

Вземането предмет на договора за цесия от 04.01.2016 г. е за обезщетение, дължимо от въззиваемия в качеството на бивш управител на румънско юридическо лице, за вреди от лошо управление. В този смисъл, за установяване на предпоставките за ангажиране отговорността на управителя на едно търговско дружество регистрирано в Румъния, следва да се приложат румънските националноправни норми, тъй като цесията от 04.01.2016 г., не променя произхода на дълга.

Съобразно разпоредбата на чл.155, ал.1 от Румънския закон за търговските дружества №31/1990 год., отговорността за вреди причинени от управителя може да бъде търсена, само ако е налице решение на Общото събрание на дружеството, взето с предвиденото в чл.112 от същия закон мнозинство, респективно от едноличния собственик на капитала.

Разпоредбата на чл.155, ал.1 от Румънския закон за търговските дружества №31/1990 год., съответства на разпоредбата на чл.137, ал.1, т.8 ТЗ, но изрично предвижда, без нужда от тълкуване, че решението на общото събрание е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иск по  срещу управителя (в този смисъл решение № 41/29.04.2009 г. по т. д. № 669/2008 г. състав на ВКС, І т. о., решение № 115/27.11.2012 г. по т. д. № 61/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 129/02.09.2016 г. по т. д. № 1002/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 188/20.12.2016 г. по т. д. № 1525/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. И др.). В посочената съдебна практика е прието, че решението по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ на общото събрание на съдружниците, респ. на едноличния собственик на капитала, за търсене на имуществена отговорност за причинени на дружеството вреди от управител, който към датата на предявяване на иска е заличен от Търговския регистър, представлява абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска по чл.145 от ТЗ. В качеството му на абсолютна предпоставка за предявяване на иск по чл.145 от ТЗ - както срещу действащ, така и срещу бивш управител, решението по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ е от значение за допустимостта на иска и съдът е задължен да следи за наличието му към момента на завеждане на делото във всеки етап от развитието на процеса. Представянето на решението е в тежест на търговското дружество, което иска да ангажира отговорността на управителя, поради което било то при  при предявяване на иск или при изполване като защитно насрещно възражение, какъвто е конкретния случай, страната не успее да докаже съществуването му към момента на предявяване на иска или възражението за прихващане, то искът, респективно възражението ще бъдат недопустими.

В подадените отговори на исковата и допълнителна искова молба, не съдържа твърдения за взето от едноличния собственик на „Луед реал естейт ром“ за търсене на имуществена отговорност по чл.155, ал.1 от Румънския закон за търговските дружества №31/1990 год., от бившия управител В.М. за вреди, причинени на дружеството с описаните в договора за цесия и отговора управленски действия. Въпреки липсата на твърдения в тази насока, с доклада по чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е дал изрични указания на ищеца, че следва да докаже наличието на ликвидно и изискуемо насрещно вземане.

До приключване на съдебното дирене, както пред първата, така и пред въззивната инстанция, ответникът – въззивник в настоящото производство, не е въвел твърдения за съществуващо към момента на подаване на отговора на решение по чл.155, ал.1 от Румънския закон за търговските дружества №31/1990 год. и не е предприел процесуални действия за представянето му като доказателство в процеса. Решение на общото събрание (едноличния собственик), не е представено и с въззивната жалба, макар в нея да е направено оплакване за допуснато процесуално нарушение във връзка с доклада по чл.146 ГПК, предпоставящо приемане на решението във въззивното производство в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК.

След като възражението за прихващане с цедирано от „Луед реал естейт ром“ – чуждестранно юридическо лице, регистрирано в Румъния, вземане за обезщетение за вреди от управленски деликт, причинен от въззиваемия, в качеството му на управител на румънското дружество е направено без наличие на взето от общото събрание решение по чл.155, ал.1 от Румънския закон за търговските дружества №31/1990 год., то същото е недопустимо, поради което и прихващане не може да бъде извършено.

   Дори решение за търсене на имуществена отговорност да беше представено, изводът че не са налице условия за прихващане щеше да е същият, тъй като въззивникът не е установил основанието и размера претендираното насрещно вземане.

 Визираната в цитираната по-горе разпоредба от румънския закон отговорност е договорна и произтича от нарушение на задълженията, които управителят има към дружеството по силата на правоотношението, в което се намира с него. За ангажиране отговорността на управителя за вреди причинени на дружеството е необходимо да са налице няколко елемента: управителят да е извършил такова действие или бездействие, с което е нарушил задължение към дружеството; за дружеството да е настъпила вреда; да съществува причинна връзка между поведението на управителя и вредата; управителят да е виновен.

С оглед разпределението на доказателствената тежест, въззивникът следва да установи при условията на главно и пълно доказване, наличието на действие или бездействие от страна на управителя, с които да е нарушил задълженията си към дружеството, претърпяната вреда, както и причинната връзка между поведението на управителя и вредата, а вината се предполага.

Анализът на събраните по делото доказателства, обуславя извода на съда, че В.М. не е извършил действия или бездействия, с които е нарушил задълженията си към дружеството. Представения като доказателство констативен доклад от „Ековис“, с оглед оспорването му от въззиваемия, не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което не може да служи за установяване размера на вредата. Обстоятелството, че въззиваемият с писмо от 27.07.2015 г. е уведомил едноличния собственик на капитала на румънското дружество за констатирани липси от банковата сметка в размер на около  200 000 евро, както и за намеренията си да обезпечи дружеството с прехвърляне на земя, получена като гаранция, а по късно е депозирал и своята оставка, не може да се тълкува като признание за извършени от управителя неправомерни действия. Напротив от съдържанието на двата документа се установява, а и това не се оспорва от въззивника, че липсите са резултат от  тегления от банковата сметка, извършени от третото лице  от П. Л., разполагащо с изрични пълномощия по силата на договор за поръчка от 25.01.2007 г.

Неоснователни са и твърденията, за наличие на бездействие от страна на въззиваемия, тъй като видно от представеното споразумение от 12.01.2015 г. сключено между него в качеството му на управител на „Луед реал естейт ром“ и третото лице П. Л., последният е поел задължение във връзка с договор за поръчка от 25.01.2007 г., за срок от две години, да възстанови на дружеството 200 000 евро, или колкото се окажат от счетоводната проветка, представляваща сумата изтеглена от банковите сметки, за които няма оправдателни документи. Вероятно неизпълнението на поетите със споразумението задължения е мотивирало румънското дружество да предяви и иск за реално изпълнение, предмет на образувано пред румънски съд търговско дело, доказателства за което са представени в настоящото производство.

С оглед размера на договорната лихва по договора за заем, искът по чл.240, ал.2 от ЗЗД, се явява основателен до размера от 240.13 евро, поради което решението на ДОС, следва да бъде отменено за горницата над 240.13 евро до уважения размер от 934.17 евро, а искът в тази част отхвърлен.

В останалата част, с която искът с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД е уважен за сумата от 19 000 евро, представляваща невърнат заем по договор за заем №1/30.04.2015г., ведно  със законна лихва считано от 19.04.2016 г. до окончателното изплащане на главницата, решението следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото, ответникът следва да заплати на ищеца сумата 9325.92 лева, представляваща направените от него разноски за двете инстанции, съобразно уважената част от исковете, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК, а ищецът следва да заплати на ответника, сумата от 219.84 лева, представляваща направените от него разноски за двете инстанции, съобразно отхвърлената част от иска, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК.

Воден от горното, Варненският апелативен съд

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ решение №26/21.02.2017 г. по т.д.63/2016 г.  по описа на ДОС,  в частта с която „ДЕКА” ЕООД, ЕИК 124002911, със седалище гр.Добрич и адрес на управление ул.“Христо Смирненски“ 1, ет.2 е осъдено да заплати на В.М., ЛНЧ ********** *** 14,   горницата над 240.13 евро до 934.17 евро, претендирана като договорна лихва в размер на 5% годишно върху заетата сума, за периода от 01.08.2015 г. до датата на подаване на исковата молба, както и в частта за разноските, като вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения от В.М., ЛНЧ ********** *** 14 срещу „ДЕКА” ЕООД, ЕИК 124002911, със седалище гр.Добрич и адрес на управление ул.“Христо Смирненски“ 1, ет.2, иск с правно основание чл.240, ал.2 от ЗЗД, за горницата над 240.13 евро до 934.17 евро, претендирана като договорна лихва в размер на 5% годишно върху заетата сума, за периода от 01.08.2015 г. до датата на подаване на исковата молба.

 ПОТВЪРЖДАВА решение №26/21.02.2017 г. по т.д.63/2016 г.  по описа на ДОС,  в частта с която „ДЕКА” ЕООД, ЕИК 124002911, със седалище гр.Добрич и адрес на управление ул.“Христо Смирненски“ 1, ет.2 е осъдено да заплати на В.М., ЛНЧ ********** *** 14, сумата от 19 000 евро, представляваща невърнат заем по договор за заем №1/30.04.2015 г., ведно  със законна лихва считано от 19.04.2016 г. до окончателното изплащане на главницата и сумата от 240.13 евро, претендирана като договора лихва в размер на 5% годишно върху заетата сума, за периода от датата на сключване на договора до 30.07.2015 г.   

ОСЪЖДА „ДЕКА” ЕООД, ЕИК 124002911, със седалище гр.Добрич и адрес на управление ул.“Христо Смирненски“ 1, ет.2 ДА ЗАПЛАТИ на В.М., ЛНЧ ********** *** 14“, сумата от 9325.92  (девет хиляди триста двадесет и пет лева и 92 ст.), представляваща направените пред двете инстанции разноски, съобразно уважената част от исковете, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК.

ОСЪЖДА В.М., ЛНЧ ********** *** 14“ ДА ЗАПЛАТИ на „ДЕКА” ЕООД, ЕИК 124002911, със седалище гр.Добрич и адрес на управление ул.“Христо Смирненски“ 1, ет.2, сумата от 219.84 (двеста и деветнадесет лева и 84 ст.),  представляваща направените пред двете инстанции разноски, съобразно отхвърлената част от иска, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му при условията на чл.280,  ал.1 от ГПК .

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                                     ЧЛЕНОВЕ :