Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  №234

 

Гр.Варна, 17.11.2017г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение в публичното съдебно заседание на седемнадесети октомври през двехиляди и седемнадесета година в състав:

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:  РАДОСЛАВ СЛАВОВ 

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: ДАРИНА МАРКОВА     

                                                                                           ЖЕНЯ ДИМИТРОВА

          

          При участието на секретаря Ели Тодорова   

           Като разгледа докладваното от съдията Дарина Маркова в.търг.дело № 405 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, образувано по жалба на З.В.С. и С.Н.С.,*** срещу решение № 27 от 23.03.2017г. по търг.дело № 644/15г. по описа на Шуменски ОС, в частта му, с която са отхвърлени предявените от всеки от тях срещу ЗД „Уника“ АД със седалище гр.София искове за обезщетение за претърпени неимуществени вреди – претърпени морални болки и страдания от смъртта на дъщеря им З. С. Н. при настъпило пътно-транспортно произшествие от 16.09.2013г., за разликата над 15 000лв. до претендираните 100 000лв., от които за разликата над 15 000лв. до 50 000лв., като погасени поради извършено от ответника плащане и за разликата от 50 000лв. до 100 000лв. като неоснователни.

Във въззивната жалба се твърди че решението в обжалваните от тях части е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и необосновано.

Оспорват като неправилен извода на съда, че има извършено плащане по банкови сметки на двамата, открити от ответника в „Общинска бА.“ АД. Твърдят че сметките са разкрити едва след завеждане на исковата молба в съда и образуване на делото, както и че те не са титуляри на сметките. Твърдят че никога не са искали доброволно уреждане на спора със застрахователя, както и че не са уведомявани са разкриването на сметките.

Изразяват съгласие с приетия от окръжния съд размер на обезщетението за всеки от тях, а именно сумата 100 000лв. Възразяват срещу извода на съда за наличие на съпричиняване от страна на пострадалата на вредоносния резултат и определения процент на съпричиняване в размер на ½. Твърдят че липсва съпричиняване от страна на водачката на л.а.“Рено Туинго“, като се позовават на заключението на тройната експертиза, че ударът е настъпил в лентата за движение на пострадалата, както и че ако виновният водач на л.а.“Пежо“ е запазил посоката си на движение без да навлиза в лентата за насрещно движение автомобилите биха се разминали. Твърдят че вина за настъпване на произшествието има само водачът на л.а.“Пежо“, за което е налице влязла в сила присъда.

Молят съда да отмени решението на първоинстанцинния съд в обжалваните от тях отхвърлителна части и да постанови решение, с което исковете им за обезщетение за неимуществени вреди да бъдат уважени в пълния им, претендиран от тях размер, ведно със законна лихва от деня на увреждането до окончателното изплащане. Претендират направените по делото разноски. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, поддържат жалбата и молят съда да я уважи.

Въззиваемата страна ЗК „Уника“ АД със седалище гр.София, в срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е депозирала писмен отговор. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението на окръжния съд в обжалваната му част. Претендира направените по делото разноски.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предявени са искове с правно основание чл.226 от КЗ /отм./ и чл.86 от ЗЗД от З.В.С. и С.Н.С. срещу ЗК „Уника“ АД за обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на тяхната дъщеря З. С. Н. при пътно-транспортно произшествие на 16.09.2013г., причинено виновно от Д. И. Д., при управление на лек автомобил с рег.№ Н1430 ВВ, при сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, ведно със законна лихва от датата на увреждането. Предмет на въззивно обжалване е решението на първоинстанционния съд в отхвърлителните му части. До размера на присъдените на всеки от ищците по 15 000лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, първоинстнационното решение е влязло в сила.

Не е спорна пред въззивна инстанция следната фактическа обстановка:

С влязла в сила присъда по НОХД № 238/14г. по описа на Окръжен съд – Шумен Д. И. Д. е признат за виновен в това, че на 16.09.2013г. при управление на лек автомобил „Пежо 406“ с рег.№ Н 1430 ВВ в посока от гр.Нови Пазар за с.Стан, в региона на километър 140+018, нарушил чл.16 ал.1 т.1 от ЗДвП и чл.20 ал.2 изр.второ от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на З. С. Н..

Ищците З.В.С. и С.Н.С. са родители на починалата З. С. Н..

Между ответника ЗК „Уника“ АД и собственика на автомобила, с който е причинено пътно-транспортното произшествие е сключен договор за задължителна застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите”, действаща към датата на пътно-транспортното произшествие, която покрива отговорността на застрахователя за причинени от Д. И. Д. вреди при управлението на лекия автомобил

Спорни пред въззивния съд са размера на обезщетението, наличието на съпричиняване от страна на пострадалия и плащането от страна на застрахователя на обезщетение на всеки от ищците в размер на 35 000лв.

По размера на неимуществени вреди, въззивният съд намира следното:

От първата инстанция са събрани гласни доказателства – показанията на свидетелите Г. А. Й. и А. М. Д., преки и непосредствени, депозирани непротиворечиво и убедително, поради което и кредитирани от въззивната инстанция изцяло. От показанията им съдът приема за установено, че отношенията между починалата З. и нейните родители са били много близки и топли. След смъртта на съпруга и З. и малката и дъщеря са живеели заедно с родителите на З., като майка и – ищцата С. е полагала постоянни грижи за детето. Живеели са заедно до заживяването на З. с друг човек в с.Стан, но и след това дъщеря им редовно и често  ги е посещавала. Внезапната и неочаквана смърт на З. е била шок за родителите и и ги е покосила. Събитието им се е отразило много зле здравословно, емоционално и психически, и към момента те трудно приемат загубата на дъщеря си.

Като доказателство по делото са приети съдебнопсихиатрични експертизи, обективно и компетентно дадени, и кредитирани от съда изцяло. От заключенията и от обясненията на експерта, дадени в съдебно заседание, въззивният съд приема за установено, че към момента психичното състояние на ищеца С.С., след смъртта на дъщеря му З., отговаря на диагностичните критерии за реакция на тежък стрес /Остра стресова реакция/, с всички симптоматични доказателства за това. Посочено е от експерта, че след събитието цялостната психична диагностика установява симптоматичното протрахиране на разстройствата в емоционалната сфера и пълноценността на усилията му за социалното си функциониране. Експерта сочи че към момента острата реакция на стрес е трансформирана като Протрахирана тревожно-депресивна адаптационна реакция, протичаща с високо ниво на тревожност, снижение в прага на поносимост и издържливост, умерен депресивитет в рамките на личностовата криза, социално отдръпване. Посочено е от експерта, че С. е тревожен, лабилен, с дистимно настроение, с чувство за безспереспективност, налице е известно социално отдръпване.

Психичното състояния на З.С. след смъртта на дъщеря и З., отговаря на Остра реакция на стрес. Според експерта настъпилите след събитието психични разстройства дезорганизират психичната дейност на ищцата и стесняват съзнанието и до травмиращото я в момента събитие. Психичният шок е реакция като отговор на стреса и се проявява със специфичните физиологични реакции от спектъра на вегетативните дисфункции. Посочено е че разстройствата, които са в причинно-следствена връзка с Острата реакция на стрес и с продължителното интензивно изживяване на психотравмиращото събитие имат клинична изява в специфичната симптоматика на Посттравматично стресово разстройство, каквото е развила ищцата на определен етап след инцидента и какво е актуалното и към момента състояние. Посочено е от експерта, че трайно е останала дезинтересираността, дистанциране от хора, усилен и формален контакт с тях. Налице е плачливост, загуба на интерес към ежедневието, отчаяние, поддържане на психовегетативни кризи и липса на „живот в бъдещето“. Посочено е че фактически е променен трайно облика на цялостната личност, нарушавайки продължително пълноценната социална адаптация.

При определяне по справедливост на основание чл.52 от ЗЗД на размера на неимуществените вреди и съобразно Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС, въззивният съд отчита конкретните обективно съществуващи обстоятелства съобразно указаните от Пленума на ВС общи критерии - момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действително съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения и обстоятелствата, при които е настъпила смъртта. З. Н. е починала на 36г. в резултат на получени при пътно при пътно-транспортно произшествие на 16.09.2013г. тежки травми, Събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства сочат категорично, че между починалата и нейните родители са съществували изключително близки отношения, изпълнени с взаимна обич, топлота и привързаност. След внезапната и и неочаквана смърт и двамата са претърпяли морални болки и страдания с висок интензитет, отразили се на цялостния им живот. Съгласно постоянната съдебна практика при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, като застрахователната сума по договора следва да се има предвид като един от критериите по приложението на чл.52 ЗЗД.

Отчитайки всички тези обстоятелства, настоящия състав на въззивния съд приема, че в конкретния случай справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за понесените от З.В.С. и С.Н.С. неимуществени вреди от смъртта на тяхната дъщеря е  размер на 132 000лв. за всеки от тях.

Въззивният съд намира че при определяне по справедливост на общия размер на обезщетението за неимуществени вреди, съдът не е обвързан от посочения от страната размер на обезщетението. Единствено при присъждането на обезщетението, съдът е обвързан от размера на претенцията на ищеца, поради което и дори да приема, че размерът е по-голям може да присъди обезщетение само до размера на исковата претенция. В съответствие с диспозитивното начало в ГПК следва да има съвпадение между петитума на предявения иск и диспозитива на решението. Определеният цялостен размер на обезщетението в мотивите на същото, който не е присъден с диспозитива на решението не се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което ако такъв е определен в по-голям размер от петитума на иска и диспозитива на решението, не е налице недопустимост на решението в тази част. В този смисъл е разрешението, дадено в решение № 166 от 13.01.2012г., по търг.дело № 43/11г., т.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК.

По спорния пред въззивна инстанция въпрос за наличието на съпричиняване от страна пострадалата З. С. Н., въззивният съд намира следното:

Възражението за съпричиняване е направено своевременно като се твърди, че пострадалата Н. е допринесла за настъпване на вредоносния резултат тъй като е отговорна за настъпване на пътно-транспортното произшествие и е нарушила разпоредбите на чл.16 ал.1 т.1 от ЗДвП и чл.20 ал.2 от ЗДвП като неправомерно е навлязла в лентата за движение на лекия автомобил „Пежо 406“ и при възникнала опасност за движението не е намалила скоростта и не е спряла, а е предприела неадекватна спасителна маневра, като по този начин е предизвикала настъпване на пътно-транспортното произшествие и свързания с него вредоносен резултат.

От заключенията на приетите по делото единична и тройна съдебно-автотехническа експертиза, обективно и компетентно дадено, и кредитирано и от въззивния съд изцяло, и от обясненията на експертите, дадени в съдебно заседание, въззивният съд приема за установен следния механизъм на пътно-транспортното произшествие: Ударът между двата леки автомобила – лек автомобил „Пежо 406“, управляван от Д. Д. и лек автомобил „Рено Туинго“, управляван от пострадалата Н. е настъпил в лентата за движение на лекия автомобил „Рено Туинго“. Скоростта на движение на лекия автомобил „Пежо 406“ е била около 82 км/ч, а на „Рено Туинго“ около 113 км/ч. Посочено е от експертите, че разстоянието между автомобилите, от което автомобилите са станали видими за водача на насрещно движещия се автомобил е около 250м. Въззивният съд приема за установено че пострадалата Н., като водач на лекия автомобил „Рено Туинго“ при излизане от завой е навлязла в лентата за насрещно движение, след което е променила посоката си и се е върнала в своята лента. Водачът на автомобила „Пежо“ също е променил посоката на движение и е навлязъл в лентата за движение на автомобила „Рено“, където е настъпил удара – на около 0.8м от разделителната линия в лентата за движение на автомобила „Рено“. Посочено е от експерта на първоначалното заключение, че произшествието е било предотвратимо, чрез предприемане на аварийно спиране от водачите на двата автомобила. Посочено е също така, че ако лекият автомобил „Рено“ в даден момент се е намирал в лентата за движение на автомобил „Пежо“, произшествието е било предотвратимо чрез предприемане на аварийно спиране на двата автомобила. Макар и спорен факт в първата инстанция, фактът че в даден момент пострадалата е навлязла в насрещната лента за движение и после се е върнала в своята лента за движение не е спорен пред въззивна инстанция, който факт се сочи във въззивната жалба като цитат от решението на наказателния съда.

Вината на водача на автомобил „Пежо 406“ е установена с влязлата в сила присъда, а именно: нарушил е правилата за движение чл.16 ал.1 т.1 от ЗДвП, забраняващо на водача на пътно превозно средство да навлиза да навлиза и да се движи в лентата за насрещно движение и чл.20 ал.2 изр.второ от ЗДвП задължаваща водачите да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. От своя страна съобразно приетия по-горе механизъм на настъпване на пътно-транспортното произшествие, въззивият съд приема, че пострадалата Н. като водач на лек автомобил „Рено Туинго“ е нарушила същите правила за движение - чл.16 ал.1 т.1 от ЗДвП, като е навлязла в насрещната лента за движение, и чл.20 ал.2 предл.второ от ЗДвП като при възникналата опасност не е предприела намаляване на скоростта и спиране на управлявания от нея автомобил.

В константната и задължителната практика на ВКС последователно е поддържано становището, че за да е налице съпричиняване по смисъла на чл.51 от ЗЗД като основание за намаляване на дължимото от делинквента или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” обезщетение, е необходимо пострадалият обективно да е допринесъл с поведението си за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51 ал.2 от ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на делинквента, до увреждането като неблагоприятен резултат.

Въззивният съд приема, че е налице съпричиняване от страна на пострадалата на вредоносния резултат. Именно нейното поведение, свързано с навлизане в насрещната лента за движение е причина за създаване на опасност за движението. Последвалото поведение на двамата водачи, а именно че никой от тях не е взел своевременни мерки за безопасността на движението и след като е възникнала опасността тя прогресивно се е увеличавала със скъсяването на разстоянието между тях, е неправомерно. Наличието на съпричиняване от страна на пострадалата е отчетено и от наказателния съд при определяне на размера на наказанието на виновния водач. Нарушението на разпоредбите на чл.16 ал.1 т.1 от ЗДвП и чл.20 ал.2 предл.второ от ЗДвП е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, поради което въззивният съд приема за доказано направеното възражение за съпричиняване.

При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Паралелът и сравнението на поведението на участниците в движението, с оглед правилата, които всеки е длъжен да съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и за разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. Съразмерността на действията и бездействията на пострадалия с останалите обективни и субективни фактори, причинили пътното произшествие, ще определят и приноса му за настъпването на вредите.

С оглед на така изложеното, въззивният съд приема за доказано направеното възражение за съпричиняване като определя приноса на пострадалата в размер на 1/3. При определяне на по-голяма отговорност на водача на автомобил „Пежо 406“ съдът отчита обстоятелството, че опасността за движението, която е породена от водача на автомобил „Рено Туинго“, не е внезапно възникнала за водача на автомобила „Пежо“ и той е имал достатъчно време да изпълни задълженията си, вменени му от чл.20 ал.2 предл.второ от ЗДвП, а именно да намали скоростта и да спре. Вместо това той е нарушил и разпоредбата на чл.16 ал.1 от ЗДвП като е навлязъл в лентата за насрещно движение, където е станало пътно-транспортното произшествие, довело до смъртта на Н..

По плащането на застрахователно обезщетение:

Установено е в първоинстнационното производство от представените писмо от „Общинска бА.“ Ад от 27.05.2017г., извлечения от банкови сметки, искания за откриване на банкови сметки и договори за откриване на спестовни влогове, че по искане на ЗК „Уника“ АД на 24.11.2015г. са открити спестовни банкови сметки с титуляри ищците и по тях на 02.12.2015г. е преведена сума по 35 000лв. в полза на всеки. Действително сметките са открити и сумите са преведени подаване на исковата молба в съда – 18.11.2015г., но преди връчване на препис от исковата молба на ответника, което е сторено на 07.12.2015г. Това обстоятелство, обаче е релевантно само по отношение на отговорността за разноски и по претенцията за лихви за забава в плащането.

Не е спорно, че въззивниците Сотирови преди завеждане на исковата молба в съда с писмена молба до застрахователното дружество са поискали доброволно да уредят изплащане на обезщетение, но не са постигнали съгласие по отношение на неговия размер.

Въззивният съд намира че с плащането на 02.12.2015г. по открити от застрахователя банкови сметки на въззивниците, застрахователното дружество е изпълнило свое задължение към тях. При съществуващия между страните спор по отношение на размера на дължимото обезщетение, плащането на сумата 35 000лв. на всеки от ищците не представлява изпълнение на части. Налице е хипотезата на чл.97 ал.1 предл.2 от ЗЗД, поради което и откриването на банкова сметка ***страхователя от отговорност до размера на преведената сума. Поради което и до размера на сумата 35 000лв. за всеки от въззивниците искът е погасен поради плащане.

С оглед на така изложеното предвид определения от въззивната инстанция справедлив размер на обезщетението за претърпените от родителите на Н. неимуществени вреди по 132 000лв. за всеки от тях и и определения процент на съпричиняване на вредоносния резултат – 1/3, дължимото обезщетение за всеки от въззивниците е в размер на сумата 88 000лв. За част от тези суми в размер на 35 000лв. задължението е погасено чрез плащане, извършено в хода на процеса. Поради и въззивният съд намира предявеният иск за доказан до размера на сумата 53 000лв. за всеки от въззивниците. Поради което и обжалваното решение в частта му с която е отхвърлен иска за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 15 000лв. до 53 000лв. за всеки от ищците следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът да бъде уважен в този размер. В останалите отхвърлителни части за разликата над 53 000лв. до претендираните 100 000лв. искът следва да бъде отхвърлен, съответно за 35 000лв. от тях като погасен поради плащане и за остатъка от 12 000лв. като неоснователен, поради което и решението в тези части следва да бъде потвърдено, със съответните корекции в отхвърлителните диспозитиви.

На основание чл.78 ал.1 от ГПК, направеното искане и променения от въззивния съд размер на уважената част от исковете, дължимите в полза на ищците разноски за първа инстанция са в размер на сумата по 1 870.90лв. за всеки от тях, която сума следва да им бъде присъдена изцяло, предвид че с първоинстанционното решение разноски не са присъдени, въпреки направеното искане и неговата основателност. За въззивна инстанция не са представени доказателства за извършени разноски.

На основание чл.78 ал.3 от ГПК, направеното искане и променения от въззивния съд размер на уважената част от исковете, дължимите от ищците разноски в полза на застрахователното дружество са в размер на сумата 493.50лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение и възнаграждение за вещо лице. Въззивният съд определя юрисконсултското възнаграждение в максималния му размер съобразно Наредбата за заплащането на правната помощ, приложима на основание чл.78 ал.8 от ГПК, чието изменение и било в сила към датата на приключване на устните състезания в първа инстанция. Предвид на обстоятелството, че с първоинстанционното решение разноски не са присъдени въпреки своевременното им поискване и основателността на искането, същите следва да бъдат присъдени с въззивното решение. Дължимите от въззивниците разноски за въззивна инстанция са в размер на сумата 165лв.

С оглед изхода на спора пред въззивна инстанция застрахователното дружество следва да бъде осъдено да заплати дължимите за първа инстанция държавни такси върху уважената от въззивна инстанция част от исковете, а именно сумата 1 520лв., изплатени разноски от бюджета на съда в размер на 159лв., и за въззивна инстанция сумата 760лв., представляваща дължима държавна такса.

Водим от горното, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

ОТМЕНЯВА решение № 27 от 23.03.2017г. по търг.дело № 644/15г. по описа на Шуменски ОС, в частите му, с които са отхвърлени предявените от З.В.С. срещу ЗК „Уника“ АД искове за обезщетение за неимуществени вреди за разликите над 15 000лв. до 50 000лв. и над 50 000лв. до 88 000лв., в частите му, с които са отхвърлени предявените от С.Н.С. срещу ЗК „Уника“ АД искове за обезщетение за неимуществени вреди за разликите над 15 000лв. до 50 000лв. и над 50 000лв. до 88 000лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Застрахователна компания „Уника“ АД със седалище гр.София, адрес на управление гр.София, ул.”Юнак” № 11-13, ЕИК 040451865, да заплати на З.В.С. ***, ЕГН ********** сумата 38 000лв. /тридесет и осем хиляди лева/ представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие загубата на дъщеря и З. С. Н., починала на 16.09.2013г. в резултат на пътно-транспортно произшествие, причинено виновно от Д. И. Д. при управление на лек автомобил „Пежо 406“ с ДК № Н 1430 ВВ, застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 16.09.2013г. до окончателното и изплащане.

ОСЪЖДА Застрахователна компания „Уника“ АД със седалище гр.София, адрес на управление гр.София, ул.”Юнак” № 11-13, ЕИК 040451865, да заплати на С.Н.С. ***, ЕГН ********** сумата 38 000лв. /тридесет и осем хиляди лева/ представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие загубата на дъщеря му З. С. Н., починала на 16.09.2013г. в резултат на пътно-транспортно произшествие, причинено виновно от Д. И. Д. при управление на лек автомобил „Пежо 406“ с ДК № Н 1430 ВВ, застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 16.09.2013г. до окончателното и изплащане.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 27 от 23.03.2017г. по търг.дело № 644/15г. по описа на Шуменски ОС, в частите му, с които са отхвърлени предявените от З.В.С. срещу ЗК „Уника“ АД искове за обезщетение за неимуществени вреди за разликите над 53 000лв. до 100 000лв., от които до размера на сумата 35 000лв. /от 53 000лв. до 88 000лв./ като погасен поради плащане, и за сумата 12 000лв. /над 88 000лв. до 100 000лв./ като неоснователен, и в частите му, с които са отхвърлени предявените от С.Н.С. срещу ЗК „Уника“ АД искове за обезщетение за неимуществени вреди за разликите над 53 000лв. до 100 000лв., от които до размера на сумата 35 000лв. /от 53 000лв. до 88 000лв./ като погасен поради плащане, и за сумата 12 000лв. /над 88 000лв. до 100 000лв./ като неоснователен.

ОСЪЖДА Застрахователна компания „Уника“ АД със седалище гр.София, адрес на управление гр.София, ул.”Юнак” № 11-13, ЕИК 040451865, да заплати на З.В.С. ***, ЕГН ********** сумата 1 870лв. /хиляда осемстотин и седемдесет лева/, представляваща направени пред първа инстанция разноски.

ОСЪЖДА Застрахователна компания „Уника“ АД със седалище гр.София, адрес на управление гр.София, ул.”Юнак” № 11-13, ЕИК 040451865, да заплати на С.Н.С. ***, ЕГН **********, сумата 1 870лв. /хиляда осемстотин и седемдесет лева/, представляваща направени пред първа инстанция разноски.

ОСЪЖДА З.В.С., ЕГН **********, и С.Н.С., ЕГН **********,*** да заплатят на Застрахователна компания „Уника“ АД със седалище гр.София, ЕИК 040451865, сумата 493.50лв. /четиристотин деветдесет и три лева и петдесет стотинки/, представляваща направени разноски и юрисконсултско възнаграждение за първа инстанция и сумата 165.88лв. /сто шестдесет и пет лева и осемдесет и осем стотинки/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивна инстанция.

ОСЪЖДА Застрахователна компания „Уника“ АД със седалище гр.София, адрес на управление гр.София, ул.”Юнак” № 11-13, ЕИК 040451865, да заплати по сметка на Апелативен съд – Варна сумите както следва: сумата 3 040лв. /три хиляди и четиридесет лева/, представлява дължима за първа инстанция държавна такса за уважената от въззивната инстанция част от исковете, сумата 159лв. /сто петдесет и девет лева/, представляваща изплатени разноски от бюджета на съда и сумата 1 520лв. /хиляда петстотин и двадесет лева/, представляваща дължима за въззивна инстанция държавна такса за уважената част от исковете във въззивна инстанция.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: