Р Е Ш Е Н И Е № 1

 

гр. Варна, 03.01.2018 година

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд – търговско отделение, ІІ състав, на двадесет и втори ноември през две хиляди и седемнадесета година в публичното заседание в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

        ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

 МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

секретар Десислава Чипева                               

като разгледа докладваното от съдия Аракелян в. т. дело № 420/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 от ГПК.

Подадена е въззивна жалба от М.А. Николoва и Ж.П.Ж., чрез адвокат Б.К., против решение № 97 от 29.05.2017 г. по т. д. № 144/2016 г. на Добричкия окръжен съд, с което се признава за установено, че жалбоподателите дължат солидарно на „Юробанк България“ АД – гр. София, сумата в размер на 97 270.96 евро, представляваща главница по Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL 56978 от 21.03.2012 г., изм. с Допълнителни споразумения от 11.08.2012 г. и от 20.06.2013 г., ведно със законна лихва за забава от 02.02.2016 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата в размер на 11 077.66 евро, представляваща договорна лихва за  периода от 10.07.2013 г. до 27.01.2016 г., 42.72 евро – такса и за застраховки за периода от 26.01.2016 г. до 27.01.2016 г. и 216 лева – нотариални такси, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение от 03.02.2016 г. по ч. гр. д. № 280/2016 г. по описа на Добричкия районен съд, като е оставено без уважение възражението на въззивниците за прихващане.

В жалбата се релевират оплаквания за неправилност на решението, като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Процесуалният представител на въззивниците сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че кредитополучателите отговарят солидарно за изпълнение на задължението. Намира годишната лихва по договора за кредит за противоречаща на разпоредбите на чл. 58 и чл. 59 от ЗКИ. В допълнение посочва, че договорът е нищожен поради липсата на съгласие на страните по отношение на цената, която е съществен елемент на договора, евентуално – наличие на частична недействителност на уговорките, касаещи лихвения процент като неравноправни по смисъла на ЗЗП. Излага подробни съображения за неправилност на извода на съда за индивидуалната уговореност на договорните клаузи. Позовава се на отсъствието на предвидена възможност за прекратяване на договора от страна на потребителя в случай на изменение на лихвения процент, което счита, че води до неравенство между правата на страните. Намира допълнителните споразумения от 11.08.2012 г. и 20.06.2013 г. за нищожни като притоворечащи на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД в частта, в която е предвиден анатоцизъм. Твърди, че правопогасяващите възражения са направени в законоустановения срок. Сочи, че е налице злоупотреба с право, изразяваща се в липсата на по-ранна дата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Инвокира доводи за недължимост на присъдените суми за нотариална и застрахователна такса. Моли за разглеждане на възражението за прихващане и за отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски. Няма доказателствени искания.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от „Юробанк България” АД – гр. София, чрез адв. С.З. със становище за неоснователност на въззивната жалба. Моли се за потвърждаване на решението. Няма доказателствени искания.

В проведеното о. с. з. от 22.11.2017 г., процесуалният представител на въззивниците поддържа жалба. Моли за отмяна на първоинстанционното решение. Претендира разноски за предоставената безплатна правна помощ и съдействие.

В о. с. з., процесуалният представител на въззиваемото дружество излага доводи за основателността на исковете. Моли за потвърждаване на решението. Не претендира заплащането на съдебно – деловодни разноски.

          Въззивната жалба е депозирана в срок, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, съдът приема от фактическа страна следното:

Пред Добричкия окръжен съд е разгледан иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, депозиран от страна на „Юробанк България“ АД за установяване на дължимостта на вземане от Ж.П.Ж. и М.А.Н., в качеството им на кредитополучатели по Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL 56978 от 21.03.2012 г., за което на основание чл. 417, т. 2 от ГПК е издадена Заповед за незабавно изпълнение от 03.02.2016 г. по ч. гр. дело № 280/2016 г. на РС – гр. Добрич, за следните суми: 1/. 97 270.96 евро, представляваща главница по Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL 56978 от 21.03.2012 г., изм. с Допълнителни споразумения от 11.08.2012 г. и от 20.06.2013 г., ведно със законна лихва за забава от 02.02.2016 г. до окончателното изплащане на задължението, 2/. сумата в размер на 11 077.66 евро, представляваща договорна лихва за  периода от 10.07.2013 г. до 27.01.2016 г., 3/. 42.72 евро – такса и за застраховки за периода от 26.01.2016 г. до 27.01.2016 г., 4/. 216 лева – нотариални такси, както и сумата в размер на 8 700.02 лева, представляваща заплатени съдебно-деловодни разноски за заповедното производство.

В отговор на исковата молба по реда на чл. 367 от ГПК ответниците Ж.П.Ж. и М.А.Н., чрез процесуалния си представител, оспорват предявения иск по основание и размер на претендираните суми. Счита за неравноправни клаузите на договора, даващи възможност на банката едностранно да променя лихвения процент и размера на погасителните вноски /чл. 143, т. 10, т. 12 и т. 18, вр. с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП/. Посочва, че ищецът е залоупотребил с упражняване на правото си по чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, досежно възможността за отправяне на изявление за предсрочната изискуемост на кредита. Намира за неоснователно искането за заплащане на сумата в размер на 42.72 евро, поради липсата на поставен подпис върху застрахователния сертификат. Оспорва дължимостта на претендираната нотариална такса. Прави възражение за прихващане по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД на вземането на ищеца с насрещно вземане в размер на 112 000 евро, от които 90 000 евро главница и 22 000 евро, законна лихва за забава от момента на получаване на сумата до датата на прихващане на вземането. Инвокира доводи за нищожността на клаузите, позволяващи на банката да прехвърля на потребителя съществен валутен риск при превалутиране на кредита /арг. от чл. 143, т. 9, т. 10, т. 11 от ЗЗП, вр. с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП/. Намира за нищожни клаузите на допълнителните споразумения, поради липсата на приемането им по взаимно съгласие на страните, както и клаузите на същите визиращи начисляване на лихва върху лихва, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

В законоустановения срок ищецът не е депозирал допълнителната искова молба, поради което не е осъществена двустранната размяна на книжа.

Не се спори между страните, а и от представените доказателства се установява, че между „Юробанк и Еф Джи България” АД /с ново наименование „Юробанк България“ АД/ и Ж.П.Ж. и М.А.Н. е сключен Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL 56978 от 21.03.2012 г., по силата, на който „Юробанк България” АД, като кредитодател/кредитор се е задължила да предостави на кредитополучателите сума в размер на 94 200 евро, с цел издължаване на задължението по кредит № HL 32091 от 14.01.2008 г. /л. 146/ в размер на 112 115.68 CHF, а последните са се задължили да ползват кредита съобразно уговорените в договора условия и срокове, като го върнат ведно с дължимата лихва, която съгласно т. 3 от Договора е плаваща, като за първата година е в размер на базовия лихвен процент на банката /БПЛ/ за жилищни кредити в евро, който в момента на сключване на договора е в общ размер на 8,45 %, намален с 2,95 %, като за всяка следваща година БЛП се намалява с 2,45 %. Останалите уговорки между страните касаят усвояването на сумата, издължаването на кредита с месечни вноски, включващи главница, лихва, съответната част от годишната такса за управление и обслужване, като крайният срок за издължаване е 336 месеца /чл. 5, ал. 1. от Договора/ определен на 29.03.2040 г.; изпълнението на задължението е обезпечено с договорна ипотека върху посочения обект в чл. 13, ал. 1 от Договора. В чл. 18, ал. 1 от Договора страните са се съгласили, че при забава за плащане на вноска по главница, лихва, такса или комисионни, остатъкът по кредита да бъде трансформиран изцяло или отчасти в предсрочно изискуем.

Поради затруднение в плащането на вноските по кредита длъжниците на 10.06.2012 г. са подали молба за преструктуриране чрез намаляване на текущата месечна вноска на 272 евро за период от 12 месеца. На 11.08.2012 г. страните са подписали Допълнително споразумение към договора /л. 82/, с което са постигнали съгласие, че към датата на сключването му задълженията на кредитополучателите са в размер на 591.91 евро – просрочена главница, 2 137.32 евро – просрочена лихва, 151.51 евро – просрочени такси, 92 233.32 евро – редовна главница, като въвеждат облекчен ред чрез седем месечен период на погасяване при фиксирана годишна лихва 8,45 %, намалена с 4,99 %. Кредитополучателите се задължават да внесат една месечна вноска в размер на 272 евро, като разликата между погасената сума и общия сбор на задължението за просрочени лихви и главници да бъде преоформено чрез натрупване към редовната главница. След изтичане на облекчения период непогасеният остатък се олихвява с годишна лихва в размер, равен на сбора на действащия към същата дата БЛП на банката намален с 2,33 %. Поради затруднение в плащането на вноските по кредита длъжниците са подали молба за преструктуриране чрез намаляване на текущата месечна вноска до 176 евро за период от 6 месеца. На 20.06.2013 г. страните са подписали Допълнително споразумение към договора /л. 85/, с което са постигнали съгласие, че към датата на сключването му задълженията на кредитополучателя са в размер на 232.33 евро – просрочена главница, 2 022.39 евро – просрочена лихва, 21.58 евро – просрочени такси, 9 967 евро – просрочени плащания по застраховки, 94 753.52 евро – редовна главница и въвеждат облекчен ред чрез шест месечен период на погасяване при годишна лихва в размер на Референтния лихвен процент ПРАЙМ /5,2 % към момента на подписване на споразумението/ за съответната валута, намален с 3,02 % като през този период ще се заплащат равни месечни вноски от 176 евро. След изтичане на облекчения период върху дълга се натрупва начислената, но непогасена лихва, след което се начислява годишна лихва в горепосочения размер с надбавка от 0.86 %.

От заключението по допуснатата по делото ССчЕ, кредитирана от съда като обективно, компетентно дадена и неоспорена от страните се установява, че: 1/. по банковата сметка на кредитополучателя е постъпила сумата от 92 942 евро на 29.03.2012 г.; 2/. първото просрочие по кредита за заплащане на лихва № 16 е с падеж на 10.07.2013 г., първата просрочена вноска по погасителния план е № 23 с падеж 10.02.2014 г., 3/. последното плащане по договора е извършено на 10.06.2013 г. в размер на 121.72 евро, с която е платена дължимата главница с падеж 10.06.2013 г.; 4/. общият остатък от главницата е 97 290.96 евро /л. 400/; 5/. общият размер на неплатената лихва е 11 062.19 евро, след приспадане на плащането в размер на 15.47 евро /л. 406/; 6/. общият размер на застраховката е 42.72 евро; 7./ съгласно методологията на банката БЛП, приета от АЛКО на банката, същият се определя като сбор от компонентите – трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Трансферната цена на ресурса се формира от разходите, които банката прави при привличане на паричен ресурс от депозитори и външни финансирания, а буферната надбавка изразява оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива в размер до 0.50 % на годишна база.; 8/. по счетоводни записвания няма данни да има настъпила предсрочна изискуемост и да се начисляват лихви във връзка с това. Буферната надбавка е константна величина в размер на 0,5 %, като за процесния период няма промяна в стойността на надбавката; 9/. съгласно проверените документи няма точна формула, по която да се изчислява увеличението или намалението на БЛП на банката и математически не може да се изведе извод за основателно намаляване или увеличаване; 10/. общият размер на постъпилите по кредита суми е 1 534.68 евро, без тези от изпълнителното производство; 11/. размерът на дълга при първоначалните условия на договора (без споразуменията) е в общ размер на 108 254.53 евро, от които 92 825.23 евро – главница, 14 015.59 евро – просрочени договорни лихви и 1 413.71 евро – просрочени наказателни лихви /л. 425/.

От заключението по допуснатата по делото допълнителна ССчЕ, кредитирана от съда като обективно и компетентно дадена, се установява, чепървият кредит между страните № HL 32091 от 14.01.2008 г. е за закупуване на недвижим имот с отпусната стойност в размер на 135 000 лв., като с допълнително споразумение е преуговорено задължението с остатъчен размер от 111 200.25 CHF.

От допуснатата допълнителна ССчЕ, която съдът кредитира като обективно и компетентно дадена, се установява, че задължението по договора за жилищен кредит от 14.01.2008 г. без оглед на споразуменията по договора е в размер на 128 925.70 лв., като за рефинансирането му е отпусната сумата от 181 778.75 лв.

Установява се, че на 02.02.2016 г. „Юробанк България” АД е подала заявление за издаване на Заповед за незабавно изпълнение на основание – чл. 417, т. 2 от ГПК, като видно от извлечението от счетоводните книги на банката, задълженията на Ж.П.Ж. и М.А.Н. по процесния договор за кредит, към 27.01.2016 г. са били в размер на общо 108 391.34 евро, от които: главница от 97 270.96 евро, дължима за периода от 10.02.2014 г. до 27.01.2016 г., 11 077.66 евро – договорна лихва за периода 10.07.2013 г. до 27.01.2016 г., 42.72 евро – застраховка, дължима на 26.01.2016 г. и 27.01.2016 г., ведно със законна лихва за забава от депозиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението. Основанието, на което се позовава заявителят в заявлението /т. 12, допълнено в т. 14/, е сключеният Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL 56978 от 21.03.2012 г., изменен с допълнителни споразумения от 11.08.2012 г., от 20.06.2013 г. и уведомления за предсрочната изискуемост, връчени с нот. удостоверяване рег. № 84. Издадена е била заповед за незабавно изпълнение от 03.02.2016 г. по ч. гр. дело № 280/2016 г. на Добричкия районен съд за горепосочените суми, както и за сумата от 216 лв., представляваща нотариални такси, както и сумата в размер на 8 700.02 лв., от която 4 244.22 лева – държавна такса и 4 455.80 лв. – адвокатско възнаграждение.

На 14.05.2016 г. Ж.П.Ж. и М.А.Н. са получили ПДИ от ЧСИ – Лучия Тасева, рег. № 737, с район на действие Добричкия окръжен съд, в чието съдържание е посочено, че е приложена заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителният лист, което не е оспорено от страните в производството. На 25.05.2016 г., в законоустановения срок са депозирани пред Добричкия районен съд възраженията по чл. 414 от ГПК от страна на длъжниците. Искът на „Юробанк България” АД по чл. 422, ал. 1 от ГПК също е депозиран в законоустановения, преклузивен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК.

Във връзка с твърдяното уведомление до длъжниците за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, са приети по делото нотариални покани от 14.04.2016 г., които са получени от Ж.Ж. на 22.04.2016 г. и от М.Н. на 29.04.2016 г.. Съдът приема връчването на уведомлението за редовно, доколкото отговаря на изискванията на чл. 46, ал. 2, вр. ал. 1 от ГПК и не е оспорено от ответниците.

При така установеното от фактическа страна, настоящият състав на съда достига до следните правни изводи:

По същество:

Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК с предмет установяване съществуването на вземането по издадена заповед за незабавно изпълнение. Разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от ГПК установява специфичен фактически състав за предявяване на разглеждания иск: 1/. издадена заповед за изпълнение; 2/. надлежно предявено възражение от длъжника в преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК; 3/. разпореждане на съда, съдържащо дължимите указания по чл. 415, ал. 1 от ГПК; 4/. предявяване на иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК. Сочените предпоставки за предявяване на иска са кумулативно установени. При съобразяването им, необвързан от констатациите по тях на съда в заповедното производство, настоящият състав на съда намира искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК за надлежно предявен.

Предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК се определя от правните твърдения на ищеца за съществуването на вземането, за което вече е издадена заповедта за изпълнение. С решението по този иск съдът следва да се произнесе за съществуването или несъществуването на същото право, за което е издадена заповедта за изпълнение, при съобразяване на посочените от заявителя обстоятелства, от значение за възникването и съществуването на вземането.

С предявяването на настоящия иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК кредиторът се е позовал на сключен на 21.03.2012 г. договор за кредит и настъпила автоматична предсрочна изискуемост на кредита, съгласно чл. 18, ал. 1 от Договора, считано от 22.04.2015 г., според данните в заявлението.

Поради обусловеността на установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от издадена заповед за изпълнение за вземане, основано на извлечение от счетоводните книги на банката, предметът на делото е обвързан от основанието и размера на вземането, така както са заявени от кредитора в заповедното производство.

Предвид посоченото по-горе, предсрочната изискуемост настъпва при наличието на две условия: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Последното извършено плащане по кредита е на вноската с падеж от 10.06.2013 г.., поради което въззивният съдебен състав, приема, че към 22.04.2015 г., когато е връчено уведомлението за предсрочната изискуемост на кредита на единия от длъжниците, същите вече са били в просрочие.

I.               Относно твърденията от въззивниците за нищожност на договора, поради противоречието му със закона, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 58 и чл. 59 от ЗКИ, евентуално нищожност поради липсата на съгласие относно цената на договора, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД, съдът приема следното:

Между страните е сключен Договор за рефинансиране на жилищен кредит. В чл. 3 от същия страните са определили лихвените проценти за отпускане на сумата, изрично описана по размер и валута в чл. 2 от Договора. Във въззивната жалба се твърди от една страна нищожност на процесния договор поради противоречието му с разпоредбите на чл. 58 и чл. 59 от ЗКИ, касаещи задължението на банката да представи на кредитополучателите си и да обяви ОУ. В чл. 29 от договора въззиваемите са декларирали, че са запознати с ОУ на банката, които са неразделна част от двустранно подписания между страните договор. С оглед на горното, настоящият съдебен състав намира за неоснователно възражението за нищожност на договора за кредит за рефинансиране на жилищен кредит от 21.03.2012 г. по чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, основано на твърдения за противоречие със законовите разпоредби на чл. 58 и чл. 59 от ЗКИ.

Между страните двустранно е подписан договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит от 21.03.2012 г., в който изрично е определената стойност на кредита и лихвени проценти по същия. С оглед на горното, въззивният съдебен състав намира за неоснователни възраженията за нищожност на разглеждания договор за кредит, обосновани с липсата на съгласие на страните досежно цената на договора като съществен елемент, на основание чл. 26, ал. 2 , предл. 2 от ЗЗД.

II.             По повод твърдяната неравноправност на чл. 3, ал. 1, ал. 2, ал. 4, ал. 6, чл. 6, ал. 4, ал. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 22 от Договора от 21.03.2012 г., чл. 4, ал. 3, чл. 5, чл. 9 от Допълнителното споразумение от 11.09.2012 г., чл. 4, ал. 3, чл. 5, чл. 9 от Допълнителното споразумение от 20.06.2013 г., съдът намира следното:

Към датата на сключване на процесния Договор за жилищен ипотечен кредит е приложим Закона за потребителския кредит, в сила от 12.05.2010 г. и Закона за защита на потребителите /в сила от 10.06.2006 г./, по който длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР и се ползва от потребителската закрила и при сключени договори за кредит. Съгласно чл. 143, т. 10, т. 12 и т. 13 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

В чл. 144 от ЗЗП са предвидени изключения, при които клаузите не се считат за неравноправни, а именно: доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя или на потребителя, или стойността на всички други разходи, свързани с финансовите услуги, при условие че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение да уведоми за промяната другата страна/страни по договора в 7-дневен срок и другата страна/страни по договора има правото незабавно да прекрати договора. В конкретния случай, видно от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 6, ал. 4. и чл. 12 от Договора и чл. 2. 12, чл. 2. 13, чл. 3. 12 от ОУ се установява, че размерът на дължимата от кредитополучателя годишна възнаградителна /договорна/ лихва е първоначално фиксирана, но може да бъде променяна едностранно от банката при изменението на редица фактори. Предвид посочените по-горе изисквания в ЗЗП, съдът приема, че е допустима уговорка в договора за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни условия: 1/. обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в ОУ; 2/. тези обстоятелства следва да са обективни, т. е. да не зависят от волята на кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3/. методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ; 4/. при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва - ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до „значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя“, съгласно чл. 143 от ЗЗП.

От експертизата се установява, че към момента на сключване на договора /21.03.2012 г./ БЛП е в размер на 8,45 % в сила от 01.06.2011 г. до 09.09.2012 г., същият е изрично посочен и в чл. 3, ал. 1 и чл. 3, ал. 2 от Договора. Считано от 10.09.2012 г. е намален на 8,20 %. В чл. 3, ал. 1 от Договора за рефинансиране на жилищен кредит се посочва, че годишната лихва по кредита е в размер на БЛП на банката за жилищни кредити в евро, който към момента на подписване на договора е в размер на 8,45 %, намален с 2,95 % за първата година и с 2,45 % за втората и следващи. В чл. 4 от Допълнителното споразумение от 11.08.2012 г. е предоставен седем месечен период на облекчение, през който се начислява годишна лихва в размер на БЛП, който към момента на подписване на споразумението е 8,45 %, намален с 4,99 %. След изтичането на преференциалния срок се начислява лихва от БЛП намален с 2,33 %. С последното допълнително споразумение от 20.06.2013 г. на кредитополучателите е предоставен шест месечен преференциален период, в който се начислява годишна лихва в размер на Референтен лихвен процент ПРАЙМ на банката за жилищни кредити в съответната валута, намален с 3,02 %, който видно от съдържанието на споразумението към момента на подписването му е в размер на 5,20 %. В чл. 5 страните са уговорили, че след изтичането на преференциалния срок се начислява годишна лихва в размер на Референтен лихвен процент ПРАЙМ, плюс договорна твърда надбавка от 0,86 %. В същата разпоредба се съдържа изрично и изчерпателно описание на характера на референтния лихвен процент, начина му на приемане, времевата му променяемост, както и препращане към сайта на банката, на който е публикувана методологията за определянето му. Съдът намира, че с предоставените на потребителите преференциални периоди по всяко едно от допълнителните споразумения за период от седем месеца по първото и шест месеца по второто, по инициатива на кредитополучателите както и за намаляване на вноската и лихвата в този период, поведението на търговеца е съответстващо на изискванията за добросъвестност.

С оглед на горните доводи и аргументи, в продължение на липсата на неравноправно уговаряне е и наличието на индивидуално уговаряне на договорните клаузи. Между страните са подписани две допълнителни споразумения, съответно след депозирани молби от длъжниците за намаляване на месечните вноски чрез реструктуриране на кредита им. Разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП предвижда неравноправните клаузи в договорите да са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а според ал. 2 не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при ОУ. Възможността на потребителя да се запознае предварително с клаузата на договора и оттам възможността му да влияе върху нея е основание, изключващо неравнопоставеността на клаузата, което е налично в конкретния случай. С оглед на горното, съдът намира, че сочената неравноправност не е налице.

Дори да се приеме противното, за да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Дали е налице значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя или не обаче е ирелевантно в настоящия случай, тъй като клаузите не са допринесли за настъпването на значително неравновесие в договора за кредит.

III. При постановяване на настоящия съдебен акт, съдът съобрази и следните обстоятелства:

С оглед на дадените разрешения в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател, и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Освен обективните предпоставки е необходимо съществуването на субективната предпоставка за настъпване на предсрочната изискуемост – отправено от банката волеизявление до кредитополучателя за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Отнемането на преимуществото на срока по договора е субективно право, установено в полза на кредитора. Преценката дали да го упражни и кога, принадлежи изцяло на титуляра на това право, от което следва, че настъпването на предсрочната изискуемост предпоставя осъществяването на два юридически факта – неизпълнението на длъжника и нарочно волеизявление на кредитора за отнемане преимуществото на срока му. Когато заявителят се е позовал на предсрочна изискуемост на целия кредит/остатък от кредита и предвид разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от ГПК, съгласно която искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, настъпването на предсрочната изискуемост трябва да предхожда образуването на заповедното производство. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното от заявителя основание, какъвто не е настоящият случай.

IV.         По повод на размера на претендираните задължения, съдът формира следните правни изводи:

При определяне на размера на задължението за заплащане на претендираната главница и договорна лихва, които са възникнали в тежест на кредитополучателите, съдът съобразява волята на страните, изразена в Договора за кредит за рефинансиране на жилищен кредит, променян с допълнително споразумение от 11.08.2012 г. и допълнително споразумение от 20.06.2013 г., които договорености са задължителни за страните на основание чл. 298, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 287 от ТЗ.

С оглед на заключенията по ССчЕ, които съответстват с останалия събран доказателствен материал, съдът намира, че размерът на вземането за главница е 97 290.96 евро, поради което искът се явява основателен в пълния претендиран размер от 97 270.96 евро.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че в т. 9, б. „а“ от заявлението за издаване на заповедта за незабавно изпълнение, както и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 от ГПК, банката претендира заплащането на законна лихва за забава върху главницата от подаване на заявлението /02.02.2016 г./ до окончателното изплащане на задължението. В т. 4, б. „а“ от ТР № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС е прието за недопустимо претендирането на законна лихва за забава в периода от изискуемостта на задължението до датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 2 от ГПК. В настоящия случай обаче това разрешение се явява неприложимо доколкото се претендира заплащане на законна лихва за забава от депозиране на заявлението до окончателното изплащане. Въззивния съдебен състав намира за неоснователно и възраженето, инвокирано във въззивната жалба за невъзможност за претендиране на законна лихва за забава върху парични задължения във валута, доколкото отсъства законово предвидено ограничение в тази насока.

По отношение на договорната лихва, съдът съобразявайки посочените размери от експерт-счетоводителя по заключението, което е обективно, компетентно дадено, неоспорено от страните и съответстващо на останалия събран доказателствен материал, установи, че размерът й за периода от 10.07.2013 г. до 27.01.2016 г. възлиза на 11 062.19 евро /л. 406/. Същият размер е определен след съобразяване на неотчетеното плащане в счетоводното извлечение на сумата в размер на 15.47 евро, представляваща заплатена лихва на 20.06.2013 г.. С оглед на горното, искът за установяване на дължимостта на договорната лихва е неоснователен за разликата над 11 062.19 евро до претендирания размер от 11 077.66 евро.

Възражението на въззивниците, че просрочените лихви се включват като част от главницата и отново се олихвяват по погасителен план, въззивният съд намира за неоснователно. Страните неколкократно са изразило волята за преструктуриране на задължения по вече ползван кредит, като кредиторът се е съгласил да добави признато просрочено задължение към редовно ползван кредит. В конкретния случай не може да се приеме, че е налице анатоцизъм, тъй като с подписване на допълнителните споразумения договорът за кредит е преструктуриран дълга или експозицията, съгласно чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите операции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск. С уговореното преструктуриране всъщност се формира едно ново по размер задължение, което е допълнително за кредитополучателя и по необходимост е свързано с неизпълнение на договореното. В този смисъл и няма начисляване на лихва върху лихвата, тъй като е налице постигнато съгласие между страните за нов размер на дълга, който след като е преструктуриран се дължи от кредитополучателя, а всяко неизпълнение на парично задължение под формата на забавено изпълнение обуславя дължимостта на обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че възражението за злоупотреба с право от страна на банката, основано на твърдения за възможността за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита на по-ранен етап от претендирания е неоснователно, доколкото отнемането на преимуществото на срока е право, а не задължение на кредитодателя.

В производството се претендира заплащането на сумата в размер на 42.72 евро, представляваща вноска по договор за застраховка със застрахователен сертификат № А003Н0032110. Въззивният съдебен състав намира същата за дължима, доколкото в чл. 10, ал. 5 от Договора страните са предвидили като задължение на кредитополучателя застраховането на недвижимия имот, ипотекиран в полза на банката, покриваща целия период на издължаване на кредита, като я прехвърли в полза на банката. В продължение на горните доводи и съображения е и представеното в производството уведомление за промяна на номера на договора за кредит след рефинансирането му, подписано от кредитиполучателя. С оглед на горното, съдът намира за приложима разпоредбата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, касаеща невъзможността страната да се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението.

Настоящият съдебен състав намира за дължима и претендираната сума в размер на 216 лв., представляваща заплатени нотариални такси, съобразно представените в производството доказателства за направата им и свързаността им със съобщаване на изявлението на банката за предсрочната изискуемост на кредита.

V.            По отношение на възражението за прихващане, съдът формира следните правни изводи:

В отговора на исковата молба е наведено възражение за прихващане на вземането на ищеца със сумата в размер на 112 000 евро, включваща и 22 000 евро законна лихва за забава изчислена за периода от 18.01.2008 г. до датата на извършване на прихващането. Безспорно в производството е сключването на предхождащ договор за жилищен кредит № HL 32091 от 14.01.2008 г. между същите страни /л. 146/ за покупка и довършване на недвижим имот на банков служител, от което може да се заключи за наличие на продължителни отношения между страните по повод отпускането, рефинансирането и преструктурирането на кредити. Сумата по същия е уговорена в общ размер на 135 000 лв., представляваща сбор от суми за закупуване на апартамент № 5, находящ се в гр. Добрич, ул. „Кубадин“ № 5, стойност за довършване и за други разплащания. В чл. 3, ал. 1 от Договора страните са определили лихвен процент в размер на БЛП, намален с 1,75 %, както и че БЛП към момента на сключване на договора е 7,50 %. Доколкото един от кредитополучателите към момента на сключване на договора е бил служител на банката /администратор/ в чл. 4, ал. 1 е предвидената сума за такси и комисионни в размер на ½ от таксите и комисионните на банката прилагани за граждани, които не са нейни служители. Безспорно е усвояването на сумата на три транша и предоставянето на обезпечение – договорна ипотека. В производството е представен и нот. акт за изменение и допълнение на нот. акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 186, том IV, рег. № 6121, нот. дело № 355/2008 г.. В същия нот. акт /л. 154/ е посочено, че остатъчният дълг по разглеждания кредит се превалутита в швейцарски франкове по официално обявения курс на Централната банка, годишна лихва в размер на 4 %, както и че погасяването по кредита ще се извършва в швейцарски франкове. Неразделна част от нот. акт е приложение № 1 към допълнително споразумение по договора за кредит от 14.01.2008 г., в което е посочен превалутираният остатъчен дълг по кредита в размер на 112 200.25 CHF. Подписани са и допълнителни споразумения от 04.11.2009 г., от 17.03.2010 г., от 21.09.2011 г. към договора за кредит. Вещото лице по ССчЕ посочва, че за периода от 14.01.2008 г. до 18.05.2008 г. са осъществявани плащания в размер на 2 958.38 лева /л. 462/. От експертизата се установява, че БЛП за кредити в български лева за периода от януари 2008 г. до май 2008 г. /превалутирането/ е между 7,50 % и 7,75 %, като за същия период БЛП за кредити в CHF е 4, 50 %. След превалутирането са осъществявани плащания в размер на 24 740.09 CHF. По инициатива на кредитополучателите разглежданият договор е рефинансиран, като в производството е безспорно установено погасяването на задължението и възникване на ново в размер на 92 942 евро, включващо и допълнителна сума от 52 853.05 лева.

          Вземането на ответниците се основава на твърдения за получаване от банката на сумата в размер на 90 000 евро при начална липса на основание, поради неравноправността на клаузите на клаузите в договора от 18.01.2008 г. за прехвърляне на валутния риск върху потребителя, едностранното увеличаване на размера на годишната лихва и размера на погасителните вноски по чл. 143, т. 9, т. 10, т. 11, т. 12, т. 18 от ЗЗП, както и на нищожността на допълнителните споразумения от 04.11.2009 г., 17.03.2010 г. и 21.09.2011 г. поради липсата на постигнато съгласие на всички страни, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД.

          Настоящият съдебен състав намира, че не е налице твърдяната неравноправност на клаузите на договора за кредит за покупка и довършване на недвижим имот на служител № HL 32091 от 14.01.2008 г., доколкото същият съдържа преференциално определени условия, с оглед на служебното правоотношение между банката и единия от кредитополучателите. Посредством извършеното по инициатива на длъжниците превалутиране на кредита от лева в швейцарски франка се е понижила значително стойността на дължимия БЛП, съответно от 7,75 % на 4,50 %, поради което не е налице твърдяната неравноправност.

Възражението на въззивниците за нищожност на договора от 14.01.2008 г. и на допълнителните споразумения към същия, основано на твърдения за липсата на постигнато съгласие от всички страни, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД, съдът приема за неоснователно, доколкото от представените в производството заверени преписи на същите се установява наличие на поставени подписи от всички страни. За пълнота на изложението следва да се посочи, че последващата промяна на валутните курсове не зависи от поведението на банката. С оглед на горното, съдът намира, че не е осъществен фактическият състав на твърдяното неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, поради което неоснователно се явява и наведеното възражение за прихващане, поради отсъствието на твърдяното вземане на длъжниците.

Във въззивната жалба се съдържа оплакване за липсата на солидарност в отношенията между длъжниците – кредитополучатели. Подобни твърдения не са инвокирани в първоинстанционното производство, поради което същите се явяват преклудирани. Вън от горното, дори да се приеме, че не са своевременно заявени, същите са и неоснователни, доколкото в договорите за кредит като кредитополучатели са посочвани и двамата въззивници, поради е налице приложение на разпоредбата на чл. 304 от ТЗ, определяща солидарна отговорност за лицата, които при сключване на търговска сделка поемат общо задължение, ако от сделката не следва друго /какъвто е настоящият случай/.

По разноските:

Съобразно изхода от спора разноски се дължат по съразмерност. За въззивната инстанция, процесуалният представител на въззиваемото дружество в о. с. з. посочва изрично, че не претендира заплащането на съдебно-деловодни разноски за настоящото производство. Съобразно съотношението между отхвърлената част на въззивната жалба на сбор от вземания в размер от 108 375.87 евро и 216 лева /общо 212 211. 03 лева. и уважената й част от 15. 47 евро /30. 26 лева/, при процентно съотношение от 0.00014 %, настоящият съдебен състав, намира, че не е необходимо произнасянето по разноските на въззивниците за настоящото производство, както и по изменението на вече присъдените разноски за заповедното и първоинстанционното производство в полза на „Юробанк България“ АД, с оглед незначителността на левовата равностойност на същите.

Водим от горното, съдът

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение № 97 от 29.05.2017 г. по т. д. № 144/2016 г. на Добричкия окръжен съд, в частта, с която е признато за установено, че Ж.П.Ж., ЕГН: ********** с адрес: *** и М.А. Николoва, ЕГН: **********, с адрес: *** дължат солидарно на „Юробанк България“ АД, ЕИК: 000694749, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, сумата над 11 062.19 евро до присъдените 11 077.66 евро – договорна лихва за периода от 10.07.2013 г. до 27.01.2016 г., за която сума е издадена Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 280/2016 г. по описа на Районен съд – гр. Добрич, като вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ иска за признаване за установено, че Ж.П.Ж., ЕГН: ********** с адрес: *** и М.А. Николoва, ЕГН: **********, с адрес: *** дължат солидарно на „Юробанк България“ АД, ЕИК: 000694749, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260 сумата над 11 062.19 евро до претендираните 11 077.66 евро – договорна лихва за периода от 10.07.2013 г. до 27.01.2016 г., на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, за която сума е издадена Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 280/2016 г. по описа на Районен съд – гр. Добрич,

ПОТВЪРЖДАВА решение № 97 от 29.05.2017 г. по т. д. № 144/2016 г. на Добричкия окръжен съд в останата част.

Решението може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд на РБ на основание чл. 280, ал. 1, респ. ал. 2 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                

                                                                                      2.