Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 340 / 23.12.2015 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 25.11.2015 год.  в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

При секретаря Е.Т. като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д.№ 421/2015 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК и е образувано както следва:

-по въззивна жалба от  С.Р.И. против решение № 20/27.02.2015 год., постановено по т.д.№ 47/29014 год. по описа на ОС – Силистра, по което е прието за установено, че С.Р.И. дължи на „Банка Пиреос България” АД, сума, произтичаща от Договор за кредит № 18/09.03.2006 г. от 15.03.2006 г., изменен и допълнен с 21 броя анекси към него, последния от 29.06.2012г, която към 23.01.2013 г. /включително/  е 195 583.00 лв.  /сто деветдесет и пет петстотин осемдесет и три лева/ и сътавлява  част от дължимата главница по Договор за кредит № 18/09.03.2006 г. и анексите към него, в общ размер на 999 999.72 лв./ деветстотин деветдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет лева и седемдесет и две стотинки/; законна лихва върху главницата, считано от 24.01.2013 г. до окончателното изплащане на задълженията на осн.чл.422 ГПК, както и сумата 17 556.64 лв. разноски.

В депозиран писмен отговор „Банка Пиреос България” АД излага съображения за неоснователност на жалбата и моли за потвърждаване на решението изцяло.

- по въззивна жалба от С.Р.И. против допълнително решение № 39/20.04.2015 год., постановено по т.д.№ 47/29014 год. по описа на ОС – Силистра, с което и отхвърлено на осн. чл.194, ал.3 вр. ал.2 от ГПК оспорването от страна на адв.Р.Д. – процесуален представител на ответника С.И., на истинността на представените от ищеца – „Банка Пиреос България” АД  Анекси.

- по частна жалба от С. Райчен И. срещу определение № 190/21.05.2015 год., постановено по т.д.№ 47/2014 год. по описа на СОС, с което на осн. чл. 248, ал. 1 ГПК е допълнено решение № 20/20.04.2015г. по т. д. № 47/2014 по описа на СОС в частта за разноските, като С.Р.И. е осъден да  заплати  на   „Банка Пиреос България” АД  допълнително  сумата  от   9 309,15 лв. – разноски по гр.д.1019/2014г. на СРС.

В писмен отговор въззиваемата страна „Банка Пиреос България” АД оспорва основателността на частната жалба, подадена срещу определение № 190 от 21.05.2015 г., постановено по т.д.№ 47/2014 г., с което съдът допълва решение № 20 от 27.02.2015 г.,  по изложени в отговора съображения.

В о.с.з. предявените жалби се поддържат, респ. оспорват от насрещната страна. 

Жалбите са депозирани в срок, от надлежни страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същите отговарят на императивните изисквания на чл.260 – 261 ГПК. На посоченото основание, жалбите са  процесуално допустими. 

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

Искът е с правно основание чл.422 ГПК и е предявен при спазване на особените процесуални изисквания на чл.415 вр. чл.414 ГПК, поради което е процесуално допустим. Предмет на иска е фактическата, материално правната дължимост на част от заповедно вземане срещу ответника в качеството на поръчител по кредитен  дълг.

Между страните не се спори, че на 15.03.2006 год. между „Банка Пиреос България” АД,  в качеството на кредитор и  „Меком” ООД /понастоящем „Модена 08” ООД/, в качеството на кредитополучател е сключен договор за кредит № 18 с размер на заетата сума 1 000 000 лева. Кредитът представлява кредитна линия, по която договорените заемни средства могат да се усвояват и погасяват многократно в рамките на предоставен лимит.

Ответникът С.Р.Р. е задължено лице по договора в качеството на поръчител. Не се спори, че поръчителството е поето в изискуемата съобразно чл.138 ЗЗД форма.

Основното възражение на ответника против заповедния дълг е обосновано с прекратяване на учреденото  поръчителството в хипотезата на чл. 147 ЗЗД.   Поддържа се, че поръчителството е учредено при модалитет на главното задължение  - 30.10.2010 год.  Последващото пролонгиране на  дълга по Анекси № 8 до 21 вкл. не е осъществено със съгласие на кредитополучателя,         а положеният подпис върху допълнителните споразумения е неавтентичен.  Истинността на оспорените частни диспозитивни документи, респ. предпоставките за приложимост на чл. 147 ЗЗД са основен предмет и на инвокираната пред АС – Варна въззивна проверка.

Във връзка с така очертания спорен въпрос, съдът намира, следното:

I. Задължението на поръчителя има акцесорен характер. Отговорността му произтича и се определя от предмета на главния дълг, а модалитетите на главното задължение са и модалитети на отговорността на поръчителя – чл.147, ал.1 ЗЗД.  С оглед посочената взаимообвързаност, поръчителят разполага с правен интерес да навежда възражения, свързани с падежа на главния дълг и неговото ненадлежно удължаване по споразумение между кредитора и главния длъжник.

 В практиката на ВКС, включително и създадената по реда на чл.290 ГПК, последователно се приема, че договорите, сключени от лице без представителна власт, не са нищожни, тъй като могат да бъдат потвърдени от представлявания; че в тези случаи се касае за относителна и висяща недействителност, на която не може да се позовава трето лице, защото то не може да упражнява чужди права - правата на ненадлежно представлявания. Трети лица нямат правен интерес да се позовават на относителната недействителност в хипотезата на чл.42, ал.2 ЗЗД. В този смисъл напр. решение № 285 от 28.09.2011 г. по гр. д. № 1033/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 337 от 14.10.2014 г. по гр. д. № 3598/2014 г. на IV г. о., решение № 290 от 18.10.2013 г. по гр. д. № 1362/2012 г. на IV г. о., решение № 1087 от 19.12.2008 г. по гр. д. № 3059/07 г. на III г. о., решение № 1380 от 13.02.2009 г. по гр. д. № 6048/07 г. на II г. о.,  Решение № 1171 от 16.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5189/2007 г., II г. о. и др.

Цитираната практика не третира обаче въпроса допустимо ли е предявяването на възражение по чл.42, ал.2 ЗЗД от поръчителя с предмет – ненадлежното представляване на кредитополучателя. На основание изричната разпоредба на чл. 142 ЗЗД поръчителят може да противопостави на кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника, както и да направи прихващане с вземане на длъжника към кредитора. Той не губи тия права и когато длъжникът се е отказал от тях или е признал своето задължение. Правото на поръчителя да навежда всички възражения на длъжника  се упражнява независимо от характера на възраженията. Поръчителят  може да черпи възражения от чуждите права на длъжника, вкл. и личните такива.  С оглед специалната уредба на поръчителството, поръчителят е процесуално правно легитимиран да предяви и възражения, основани на относителна и висяща недействителност на правните действия, осъществени от името на кредитополучателя в хипотезата на чл. 42, ал.2 ЗЗД.

По изложените съображения, възраженията на ответника са допустими и следва да бъдат разгледани по същество от въззивния съд.

II. Между страните не се спори, че по силата на допълнително договаряне, обективирано в анекси  от 1 до 7, срокът за издължаване на кредитната експозиция е пролонгиран до 30.10.2010 год. Коментираните споразумения са подписани от поръчителя, поради което и по арг. от чл. 147, ал.2 ЗЗД са му противопоставими.

Спорът по делото е концентриран до действителността на последващи анекси с №№ от 8 до 21 вкл., по силата на които  падежът на заемния дълг е удължен последователно при краен срок за връщане  – 30.07.2012 год. Ответникът – поръчител оспорва автентичността на положените подписи  от името на кредитополучателя, респ. истинността на коментираните частни диспозитивни документи е предмет на нарочно открито производство по чл. 193 ГПК.

Не се спори между страните, че към датата на осъществяване на оспорените правни действия, дружеството „Модена 08” ООД е представлявано от Игор Г., в качеството на вписан в ТР управител. По делото са събрани единична и тройна СГЕ, които са дали противоположни заключения досежно авторството на положения подпис от името на кредитополучателя „Модена 08” ООД.

Съобразно заключението на единичната СГЕ положеният подпис за кредитополучателя по оспорените анекси принадлежи на И.Г.. Съобразно заключението на тройната СГЕ, положеният подпис под анекс № 8 принадлежи на И.Г., респ. останалите оспорени подписи не изхождат от законовия управител на търговското дружество. В съответствие с правомощията си по чл. 202 ГПК ОС – Силистра е кредитирал заключението на единичната СГЕ с мотива, че същото е по-обосновано и по-ясно. Съдът е приел още, че анексите са подписани от кредитополучателя, тъй като  е положен печат на дружеството, а останалите задължени лице /поръчители и солидарни длъжници/ са подписали анексите без възражения.

Решението в разглежданата част е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, респ. формулираните изводи са неправилни.

На първо място, тройната СГЕ е допусната  след изрично оспорване на единичната СГЕ, във връзка с което съдът е назначил повече вещи лица /чл.200, ал.3 ГПК/. Заключението на тройната СГЕ не е оспорено от ищеца по процесуалния ред, предвиден в чл. 200, ал.3 ГПК, поради което некредитирането му  съставлява съществено процесуално нарушение.

Вън от гореизложеното, съпоставката в метода и начина на изпълнение на двете експертизи, вкл. съпоставката на заключенията с останалите доказателства по делото по смисъла на чл. 202 ГПК, обуславя извод за кредитиране на заключението на тройната СГЕ по следните съображения:

- на първо място, заключението на единичната СГЕ е осъществено при изследване на копия от анексите, изпратени с e-mail на вещото лице, а не при изследване на оригиналите на оспорените документи /така устни обяснения на вещото лице в о.с.з. на 04.12.2014 год./; обратно – заключението на тройната СГЕ е дадено при изследване на оригиналите на проверяваните анекси;

- Единичната СГЕ е назначена при изричното  отбелязване на съда, че като сравнителен материал следва да бъдат използвани посочените от ответника нотариално заверени образци от подписа на И.Г. /договор за продажба на дружествени дялове, спесимен, декларация по чл. 142 ТЗ/.  Автентичността на посочените сравнителни образци не е оспорена от ищеца, респ. същите следва да се третират като надеждна база за определяне авторството на положените в анексите подписи.

С допълнителна молба от 04.11.2014 год. ищецът  е поискал включването на допълнителен сравнителен материал като база за изследване, а именно: декларация по чл. 13, ал.4 ЗТР, доклад на одитор и ГФО, приложени към заявление  Г1 с № 20100625203912; заявление Г1 с №  20100625203912 и доклад и ГФО, приложени към заявление Г 1 с № 20110629144812. Насрещната страна не е уведомявана за представения сравнителен материал, респ. е била лишена от правото да оспори неговата автентичност.

Заключението на единичната СГЕ е изготвено единствено въз основа на сравнителния материал, посочен от ищеца. Експертът не е ползвал като база за сравнение нотариално заверените образци от подписа на И. Г. /така устни обяснение в о.с.з. на 04.12.2014 год., л. 244/.

В първото по делото с.з. особеният представител на ответника е оспорил автентичността на представения от ищеца сравнителен материал.

Съобразно заключението на тройната СТЕ, подписът на И.Г. по двете групи сравнителен материал не съвпада. Подписите, положени за кредитополучателя върху анекси 9 до 21 и подписите по нотариално заверените документи не са изпълнени от едно и също лице.

На основание чл. 194, ал.1 ГПК съдът извършва проверка на оспорения документ чрез сравняване с други безспорни документи, вкл. и такива, ползвани като сравнителен материал. В настоящия спор, качеството на автентичен сравнителен материал имат единствено нотариално заверените образци от подписа на лицето, респ. истинността на процесните анекси следва да се установява единствено при съпоставка с неоспорените и доказано автентични сравнителни образци.  Посоченият от ищеца сравнителен материал е с оспорена автентичност, която не се презумира от факта, че документите са представени в ТР. В съответствие с изложеното, заключението на тройната СГЕ следва да се кредитира изцяло.

- По делото е представено удостоверение от МВР, че в информационните фондове на МВР няма данни за преминаването през ГКПП на страната на украинския гражданин И.Г. в периода след м.януари 2010 год. Горният факт потвърждава формирания от заключението на тройната СГЕ извод, че оспорените анекси от № 9 до 21 не са подписания от законовия представител на кредитополучателя.  Полагането на печат на „Модена 08” ООД до подписа на кредитополучателя не санира неавтентичното волеизявление.

При съвкупната преценка  на гореизложеното, съдът намира, че предявеното от ответника оспорване на представените по делото частни диспозитивни документи е успешно проведено касателно Анекси с №№ 9 до 21. Същите са неавтентични по отношение положения за кредитополучателя подпис.

III.  Възражението на ищеца за приложимост на презумпцията по чл.301 ТЗ  е въведено в спорния предмет на делото едва в хода на устните състезания при първоинстанционното разглеждане на спора. Възражението се основава на фактически твърдения за узнаване, респ. липса на своевременно противопоставяне от търговеца – кредитополучател. За приложимостта на чл.301 ТЗ съдът не следи служебно.

  Вън от гореизложеното, ищецът не е осъществил главно и пълно доказване на предпоставките за приложимост на презумпцията по чл.301 ТЗ. Съобразно изричната разпоредба на чл.301 ТЗ действията от името на търговец без наличието на представителна власт се смятат за потвърдени, ако последният не се противопостави веднага след узнаването.  Касае се за законодателно предвидено презумптивно саниране на осъществена търговско-правна сделка. Страната, която се позовава на посочената презумпция следва да установи недвусмислено момента на узнаване от ненадлежно представляваната страна. В случай, че последната не се е противопоставила изрично и  непосредствено след твърдяното и доказано в производството узнаване,   счита се,  че е налице потвърждаване на осъществените действия.

В чл.301 ТЗ не са въведени специални изисквания за способа, по който търговецът узнава за ненадлежното договаряне. Узнаването може да бъде установено чрез множество и разнообразни способи: уведомяването на търговеца от страна на ненадлежния пълномощник или от трети лица; отразяване на съответните правни действия и/или последиците от тях в търговските книги на дружеството; вписването в публичен регистър; уведомление чрез средства за комуникация или за масово осведомяване и др.  

В настоящия случай, ищецът твърди узнаване, изводимо от факта на образувано изпълнително дело срещу кредитополучателя и липса на депозирано възражение по реда на чл. 414 ГПК. По делото обаче не са ангажирани доказателства за връчването на заповедта за изпълнение по реда на чл.414, ал.2 вр. чл.428, ал.1 ГПК, което съставлява начален момент на узнаване на заповедния дълг и неговите модалитети. Фактът на образувано изпълнително производство не презумира, че по отношение на солидарно задължения длъжник са осъществени процесуалните действия по чл. 414, ал.2 вр. чл. 428 ГПК. Отделен е въпроса, че заповедта за изпълнение и издаденият изпълнителен лист не обективират изброяване на последващо сключените анекси от кредитополучателя.

Фактът на узнаване за договарянето по анекси 9 – 21 не може да се извлече и от обстоятелството, че кредитополучателят е осъществявал погашения на дълга и през 2012 год. Сочените погашения установяват знание за дълга, но не и за неговите променени модалители. В настоящия казус ненадлежното договаряне има за предмет пролонгиране на крайния падеж на дълга, а не съществуването и размера на вземането.

IV. Според разпоредбата на чл. 147, ал.1 ЗЗД поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск срещу длъжника в течение на 6 месеца.  Началният момент на срока по чл. 147 ЗЗД се определя според модалителитета на главния дълг, който в настоящия случай е 30.10.2010 год. /падеж, определен с Анекс № 7/05.11.2009 год./. Липсва надлежно осъществено последващо пролонгиране на главния дълг. Кредиторът е инициирал заповедно производство срещу кредитополучателя на 24.01.2013 год., т.е. след изтичането на 6 месечния срок по чл. 147, ал.1 ЗЗД.  Следователно – налице са предпоставките за прекратяване на поръчителската отговорност на ответника.

Обстоятелството, че оспорените анекси са подписани от поръчителя не дерогира приложимостта на чл. 147, ал.1 ЗЗД. Срокът по чл. 147, ал.1 ЗЗД е краен и преклузивен, респ. недопустимо е предварителното съгласие за дерогирането му /Решение № 81 от 8.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1705/2013 г., I т. о., ТК/. Уговорките в противен смисъл следва да се считат за недействителни. Хипотезата на чл.147, ал.2 ЗЗД, не може да се тълкува като допускаща възможността за предварително съгласие на поръчителя, че ще отговаря и след падежа на главния дълг. Отделен е въпроса, че подобна уговорка е и недействителна, тъй като поръчителството може да се поеме при условия, различни от тези за длъжника, но само ако същите не утежняват положението на поръчителя /чл. 139 ЗЗД/.

С оглед на изложеното, предявеният иск по чл. 422 ГПК следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Дължимата държавна такса за въззивното производство следва да бъде присъдена в тежест на въззиваемата страна.

С оглед на изложеното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ  решение № 20/27.02.2015 год., постановено по т.д.№ 47/29014 год. по описа на ОС – Силистра, допълнително решение № 39/20.04.2015 год., постановено по т.д.№ 47/29014 год. по описа на ОС – Силистра и Определение 190/21.05.2015 год., постановено по т.д.№ 47/2014 год. по реда на чл. 248 ГПК и вместо същите ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД против С.Р.Р., ЕГН ********** *** иск за приемане за установено, че ответникът дължи на банката сума в размер на 195 583 лева, съставляваща част от дължима главница по договор за кредит № 18/09.03.2006 год. и анексите към него, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 13.02.2013 год. по ч.гр.д.№ 3019/2013 год. на СРС, 2 ГО, 119 състав, на основание чл. 422 ГПК.

ПРИЗНАВА за доказано предприетото от ответника оспорване на автентичността на Анекси с №№ 9 до 21 вкл. към договор за кредит № 18/09.03.2006 год. по отношение положения подпис от името на И.Г. в качеството на управител на „Модена 08” ООД – София, на основание чл.194, ал.2 ГПК.

  ОСЪЖДА „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК 831633691 ДА ЗАПЛАТИ в полза на АС - Варна дължимата държавна такса за въззивното производство или 3911, 66 лева.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                          ЧЛЕНОВЕ: