РЕШЕНИЕ

   №207

               гр.Варна, 30.10.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН  СЪД - Търговско отделение в публичното заседание на 04.10.2017 г. в състав:

 

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                                                    ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

    НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

 

при секретаря Ели Т. като разгледа докладваното от съдия В.ПЕТРОВ в.т.дело № 430 по описа за  2017  год., за да се произнесе с решение, съобрази следното:

Постъпила е въззивна жалба от ЗАД „Армеец“ АД гр.София срещу решение № 69/24.04.2017 г. по т.д.№ 201/2015 г. на Окръжен съд Добрич-ТО, с което е осъдено да заплати на „Интерлийз Ауто“ ЕАД- гр.София по иска на „Гондар“ ЕООД гр.Тервел по чл.134-ЗЗД сумата 82 291.08 лв - застрахователно обезщетение след извършена компенсация с насрещното вземане за незаплатени две застрахователни вноски, като го обжалва в частта за главницата за разликата от 18 707.10 лв до 82 291.08 лв и в частта за мораторните лихви за разликата от 4238.38 лв до присъдения размер - 25 605.69 лв, изчислени от 26.06.2013 г. до 17.09.2015 г. /а не от 22.09.2012 г./.

Моли за отмяна на решението в посочените части, ведно с присъждане на разноските пред двете съдебни инстанции съобразно изхода на спора. С писмена молба поддържа въззивната жалба и моли за присъждане на разноски за първата инстанция, както и на юрисконсулнско възнаграждение за настоящата инстанция.

Въззиваемата страна „Гондар“ ЕООД гр.Тервел, обл.Добрич моли с писмен отговор и в с.з. чрез процесуалния си представител за потвърждаване на решението, както и за присъждане на сторените разноски за въззивната инстанция.

Въззиваемата страна „Интерлийз Ауто“ ЕАД не е подала писмен отговор.

Съдебният състав на АС-Варна по оплакванията в жалбата и след преценка на събраните по делото доказателства приема за установено следното:

Жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Искът за главницата е предявен частично за сумата 84100 лв от цял иск за сумата 89100 лв, като е бил уважен за сумата 82291.08 лв след приспадане стойността на две незаплатени застрахователни вноски в размер на 1908.42 лв от сумата 84199.50 лв – действителна стойност на откраднатия автомобил към момента на кражбата по заключението на САЕ, и е отхвърлен до размера на 89100 лв. Решението в отхвърлителната му част за разликата от 84100 лв до 89100 лв е постановено извън заявения предмет на спора, но доколкото няма жалба в тази негова част, този недостатък не може да бъде отстранен от въззивния съд.

Оплакването в жалбата, че ищецът по иска по чл.134-ЗЗД не бил кредитор на кредитор на ответника – застраховател е неоснователно. Качеството на кредитор на лизингополучателя следва от факта, че той е сключил застраховката „каско“ за процесния автомобил от името на лизингодателя по договора за лизинг, застрахователната сума по която при покрит риск „кражба“, както в случая, се дължи от застрахователя на последния. Съгласно пък чл.12.2.3 от Общите условия на договора за лизинг сумата, получена от застраховката на автомобилите обезщетява лизингодателя за пълния размер на претърпените от него икономически вреди, като частта от застраховката, която надвишава този размер се изплаща на лизингополучателя в срок до 1 месец от изплащане на застрахователното обезщетение. Съгласно чл.208, ал.3 във връзка с чл.203, ал.4 – КЗ/отм./ обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието, а именно- действителната стойност на имуществото, в случая – в размер на 84200 лв по заключението на САЕ. Съгласно заключението на СИЕ икономическите вреди за лизингодателя са в размер на 28774.76 лв. Така че разликата между тези две суми представлява вземането на ищеца – лизингополучател спрямо застрахования лизингодател от дължимото на последния от застрахователя застрахователно обезщетение. Искът правилно е воден за целия размер на застрахователното обезщетение, а разпределението му между застрахования лизингодател и лизингополучателя  е въпрос на вътрешните им отношения, не  засяга застрахователя и от него той не може да черпи никакви права.

Оплакването в жалбата, че претенцията по застраховката зависила от чисто личната преценка на застрахования, е неоснователно. Ищецът има право  да води иска по чл.134, ал.1 – ЗЗД, тъй като застрахованият явно бездейства, а той следва да възмезди вредите си от кражбата на лизинговия автомобил, чиято цена е заплатил на лизингодателя. Освен това освен пострадалият ищец, който е уведомил застрахователя на 21.09.2012 г. – л.196, и застрахованият лизингодател с писмо от 08.10.2012 г. на л.203 също е уведомил застрахователя за полицата, лекия автомобил, номера на щетата и номера на банковата си сметка, по която да бъде изплатено застрахователното обезщетение. Така че не е налице и отказ на застрахования да търси обезщетение по сключената за процесния автомобил комбинирана застрахователна полица №0000338581/ 09.03.2012 г. с валидност от 24.03.2012 г. до 23.03.2013 г. за застраховки каско и злополука – л.197.

Оплакването в жалбата относно осъдително решение по воденото по иск по чл.134-ЗЗД  между същите страни гр.д. №171/2014 г. на Районен съд Тервел за друга част от вземането е неоснователно. Решението по това дело е било обезсилено и производството по него – прекратено с въззивно решение на Окръжен съд Добрич по в.т.д. №47/2016 г., така че не е формирана сила на пресъдено нещо по него. Тази част от вземането – за сумата 10000 лв е заявена поради това като увеличение на иска - предмет на настоящото производство, който е счетен предявен общо за сумата 84100 лв.

Оплакването в жалбата, че претенцията за лихви за забава е основателна от датата на отказа на застрахователя за изплащане на застрахователното обезщетение – 26.06.2013 г., а не от претендираната дата – 22.09.2012 г., е неоснователно. Ответникът не е правил възражения за неизпълнение на задълженията по чл.206, ал.1 и 2 и чл.207, ал. във връзка с чл.208, ал.1 – КЗ /отм./, като е бил своевременно уведомен за застрахователното събитие както от ищеца, така и от застрахования. Не е ясно какви документи по т.59.6 от Общите условия към застрахователния договор, която е много обща и неконкретна, не са му били представени от застрахования. Няма и данни да е изискал такива от последния. Всички документи за автомобила, застраховката и събитието, с изключение на тези, които са се намирали в автомобила и са изчезнали при кражбата му, са били представени на застрахователя от самия ищец още на следващия ден след констатиране и обявяване на автомобила за откраднат. Не е доказано наличие на условията на чл.211-КЗ /отм./ за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, в който случай застрахователят губи преимуществото на срока по чл.208, ал.1 – КЗ /отм./.

Обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди в обжалваните му части. Въззивният съд препраща и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 – ГПК.

При този изход на спора в полза на ответника по жалбата се присъждат направените съдебни разноски за въззивната инстанция.

Воден от изложеното и на основание чл.271, ал.1 - ГПК съставът на Варненския апелативен съд

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 69/24.04.2017 г. на Окръжен съд Добрич -ТО по т.д. №201/2015 г. в обжалваните му части.

В необжалваната част решението е влязло в сила.

ОСЪЖДА ЗАД “АРМЕЕЦ“-гр.София,  ЕИК 121076907, да заплати на „Гондар“ ЕООД - гр.Тервел, област Добрич, ЕИК 200973551, сумата 3080 лв -

съдебни разноски за въззивната инстанция.

Решението подлежи на обжалване в месечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при предпоставките на чл.280, ал.1 – ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ:1.                     2.