Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  №286

 

Гр.Варна, 19.12. 2017г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение в публичното съдебно заседание на двадесет и първи ноември през двехиляди и седемнадесета година в състав:

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. СЛАВОВ                                                                     ЧЛЕНОВЕ:  ДАРИНА МАРКОВА

ЖЕНЯ Д.

                                                                                      

При участието на секретаря Ели Тодорова   

            Като разгледа докладваното от съдията Дарина Маркова в.търг.дело № 436 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, образувано по жалба на „Юробанк България“ АД със седалище гр.София срещу решение № 32 от 02.03.2017г. по търг.дело № 143/16г. по описа на Добрички окръжен съд, в частите му, с които е отхвърлен предявения от банката срещу Р.В.К. *** осъдителен иск за сумата 10 299лв., претендирана като договорна лихва за периода от 10.07.2013г. до 10.07.2016г. и за сумата 550.19лв., претендирана като такса, и двете по договор за банков кредит за извършване на ремонт/подобрения на недвижим имот HL 11642 от 10.07.2006г. и шест броя допълнителни споразумения към него, както и е осъден да заплати направени по делото разноски в размер на 860лв.

Твърди че решението в обжалваните от части е несъобразено с приложените по делото доказателства, противоречи на материалния закон и е постановено при допуснати процесуални нарушения, довели до неговата незаконосъобразност.

Оспорва извода на съда, че първоначалната договорна разпоредба на чл.3, ал.2, 3 и 5 и чл.6 ал.3 са неравноправни, както и че липсват мотиви по отношение на договорните клаузи, свързани с начисляване на договорни такси, доколкото в техния размер няма промяна. Твърди, че съдът не е отчел, че претендираната договорна лихва в размер на 10 299лв. не е начислена съгласно чл.3 и чл.6 от договора, а съгласно чл.6 от допълнителното споразумение от 31.10.20011г., което от своя страна е подписано след изрично искане на кредитополучателя, приложено по делото.

Излагат че от съда не е отчетено, че в цитираната договорна разпоредба е изрично записан размерът на договорната лихва, като същият от подписване на споразумението не е увеличаван, а напротив намален е. Твърди, че съдът не е отчел, че претендираната от ищеца договорна лихва включва както договорна лихва за редовна главница, така и договорна лихва за просрочена главница. Твърди че не е отчетено също така, че с четири броя споразумения  дългът е предоговорен, като кредитополучателят е заплащал значително намалена договорна вноска, а също така е променян размерът на договорната лихва. Излага, че за периода на договора всички пазарни индекси са повишавали своето ниво, което е довело до промяна на лихвените нива. Твърди че със сключването на допълнителните споразумения всъщност приложимата договорна лихва е намалявана, макар приложимия към договора референтен лихвен процент да е увеличавал своята стойност. Твърди че първоинстнационният съд не е указал на страните, че ще разгледа сделката за наличие на неравноправни клаузи, нито е уведомил ищеца, че с оглед проверката за наличие на неравноправни клаузи той може да установи индивидуално сключване на договора за банков кредит. Твърди че въпреки липсата на указания в тази насока, банката е представила по делото доказателства и е установила индивидуалното договаряне на банковата сделка и нейните условия, както и възможността на потребителя да влияе върху клаузите и. Сочат, че в обжалваното решение липсват мотиви на съда за евентуално наличие на индивидуално договаряне на условията по договора. Твърди че обстоятелството, че договорните клаузи попадат в приложното поле на изключението, визирано в чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП не е изследвано от съда.

Твърди че съобразно актуализираната методика за определяне на БЛП на банката определя базовия лихвен процент /БЛП/ като референтен лихвен процент, който се определя в зависимост от планираните разходи по пасива на банката, пазарните лихвени нива, както и допълнителни компонентни, включващи валутен, бизнес и остатъчен риск. Съобразно дадените определения на всеки един от компонентите, БЛП се определя като функция от очаквани промени – бъдещи несигурни събития, но обективни фактори от финансовия пазар, които са извън контрола на банката. Твърди, че размерът на БЛП и Методиката за неговото изчисляване са били обявявани своевременно в банковите салони и на интернет страницата на банката, поради което и кредитополучателят е имал възможност и е следвало да се уведомява за тази промяна.  Твърди че доколкото предоставения кредит представлява финансов инструмент, чието равнище се определя изключително и само от пазарните, независещи от банката индекси, не са налице неравноправни клаузи на договора.

Твърди че съдът, констатирайки че клаузата на чл.3 ал.2 от договора е неравноправна, не е установил, че в същата клауза изрично е посочен размерът на БЛП за жилищни кредити към датата на отпускане на кредита, а също така и приложимата договорна лихвена надбавка, а именно 7.9%, поради което и не може да се направи извод за незнание за приложимия лихвен процент. Твърди че съдът не е обсъдил и клаузите на допълнителните споразумения, с които приложимия лихвен процент е намаляван, още повече, че във всяко едно от тях изрично е записан приложимия нов лихвен процент, с който кредитополучателят изрично се е съгласил с промените. Твърди че съдът е основал своя акт без да изследва дали реално има неравновесие между правата на ищеца и на ответника. Твърди че съдът не е изследвал движението на договорната лихва за редовен кредит и договорната лихва за просрочен кредит.

Моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваните от него части и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените от него искове за договорна лихва и за договорни такси. Претендира направените разноски за двете инстанции. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, поддържа подадената жалба и моли съда да уважи предявения от него иск за договорна лихва и договорна такса изцяло.

Въззиваемата страна Р.В. ***, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор, изразява становище за неоснователност на подадената жалба  и моли съда да потвърди обжалваното решение, претендира направените по делото разноски. В депозирана за съдебно заседание молба от процесуален представител, моли съда да потвърди решението на първоинстнационния съд в обжалваните му части.

Към настоящето производство е присъдено и производство по частна жалба на „Юробанк България“ АД със седалище гр.София срещу определение № 203 от 27.04.2017г., с което е отхвърлено искането на банката за допълване на постановеното решение в частта за разноските с искане да се присъдят разноски в пълен размер, съобразно представения списък и доказателства за реалното им извършване.

В срока по чл.276 от ГПК от насрещната страна по частната жалба Р.В.К. е постъпил отговор, в който изразява становище за неоснователност на частната жалба, претендира направените разноски.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предявен е осъдителен иск от „Юробанк България“ АД срещу Р.В.К. за сумите както следва: сумата 24 679.92лв., претендирана като главница по договор за кредит за извършване на ремонт/подобрения на недвижим имот № HL11642 от 10.07.2006г. и допълнителни споразумения към него от 13.05.2009г., 21.05.2010г. 24.03.2011г., 29.03.2011г. и 31.10.2011г., за сумата 10 299лв., претендирана като договорни лихви за периода от 10.07.2013г. до 10.07.2016г. и за сумата 550.19лв., претендирана като договорни такси, ведно със законна лихва върху главницата. Решението, в частта му, с която К. е осъден да заплати дължимата по договора за кредит главница в размер на 24 679.92лв., ведно със законна лихва върху сумата, считано от завеждане на иска в съда до окончателното изплащане на задължението, не е обжалвано и е влязло в сила. Предмет на въззивно обжалване са претенциите са договорни лихви и такси.

Между „Българска Пощенска Банка“ АД и наследодателят на въззиваемия В Т К. е сключен договор за кредит за извършване на ремонт/подобрения  на недвижим имот № HL11642 от 10.07.2006г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя сумата 22 000лв. със срок за погасяване 300 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка по кредита. Към договора за кредит са подписани споразумения от 13.05.2009г., 17.09.2009г., 21.05.2010г., 24.03.2011г., 29.03.2011г. и 31.10.2011г. В част от тях страните признават съществуващи към датите на подписването им просрочени вземания по погасителния план към договора за кредит, уговорят се периоди на облекчено погасяване, нови размери на дължими лихви.

Кредитополучателят В Т К. е починал на 12.07.2012г. и въззиваемият Р.К. е негов единствен наследник по закон, приел по опис, наследството останало от баща му.

Не е спорно пред въззивна инстнация, че на 22.01.2016г. на въззиваемия К. при условията на чл.47 от ГПК е връчена нотариална покана съдържаща изявление на банката за наличие на падежирани и неплатени месечни вноски от кредитополучателя с падеж 10.05.2012г. и за обявяване на цялото вземане по договора за кредит за предсрочно изискуемо.

Не е спорно пред въззивна инстанция съществуването на обективните предпоставки, даващи право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем.

Спорно пред въззивна инстанция е налице ли е нищожност на клаузи от договора за кредит и допълнителните споразумения към него като неравноправни и дължима ли е поради неравноправния им характер договорна лихва.

Не е спорно че наследодателят на въззваемия има качеството на потребител по ЗЗП както и възможността неговия наследник да се ползва от предвидената в закона защита, като се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит.

По възражението за нищожност на клаузите в договора за кредит и допълнителните споразумения, даващи прави на банката едностранно да променя лихвения процент, въззивният съд намира следното:

Чл.39 от ЗБ /отм./, действал към момента на сключване на процесния договор задължава банките при отпускане на кредит да предоставя на своите клиенти правила за делова дейност, които да съдържат данни за общите разходи по заема /лихви, такси, комисионни и други/ и за обективните критерии въз основа на които тези разходи могат да се изменят, метода за изчисляване на лихвата,  и други, а в случаите на предоставен потребителски заем в писмена форма и сведения относно прилагания текущ лихвен процент, изразен като годишен лихвен процент, размера на дължимата от заемателя сума, критериите за определяне на плаващ лихвен процент, ако такъв е прилаган, както и за другите разходи. Съобразно разрешенията, дадени в решение № 95 от 13.09.2016г. по търг.дело № 240/15г. на ВКС, II т.о. и в решение № 205 от 07.11.2016г. по търг.дело № 154/16г. на ВКС, I т.о., и двете, постановени по реда на чл.290 от ГПК, е прието, че конкретната формула за изчисление на лихвата, съответно базовия лихвен процент, е съществен елемент от съдържанието на банковата сделка и като такъв изключва възможността да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключване на договор, независимо дали лихвения процент е фиксиран или променлив. Прието е от касационната инстанция, че когато на потребителя не е предоставена предварително достатъчно конкретна информация как банката може едностранно да промени цената на доставената финансова услуга, както и методологията на банката, включена във вътрешните и правила, не е част от кредитния договор, кредиторът не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП. Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите  парични средства може да бъде променена е законово задължение на банката, произтичащо от текста на чл.147 ал.1 от ЗЗП. То е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговореният размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска. Правото на информация за цената на услугите е основно право на потребителя /чл.1 от ЗЗП/, респективно задължение на добросъвестния търговец е да даде на потребителя информация, позволяваща му да направи своя избор /чл.4 от ЗЗП/. Ако предпоставката – добросъвестност на търговеца, /предлагащ на потребителя договор с клауза за изменение на цената, респ.лихвата/, обективирана в ясно, недвусмислено и подробно описан в договора метод за промяна на цената, не е налице, същият не може да се ползва от изключението по чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП.

В чл.3 от договора за потребителски кредит от 10.07.2006г. страните са уговорили правила за дължимата за дължимата от кредитополучателя лихва като възнаграждение за банката за ползваната от кредитополучателя сума. За първата година е предвидена фиксирана лихва в размер на 0 %. Уговорено е за всяка следваща година до крайния срок, че дължимата лихва се формира от сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период плюс договорна надбавка от 0.9 пункта. Изрично е разписано в ал.2, че към момента на сключване на договора базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева е в размер на 7 %. В ал.5 е прието, че действащият базов лихвен процент на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. В чл.6 ал.3 от договора страните са се споразумели че при промяна на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити, размерът на погасителната вноска, определен в погасителния план при сключване на договора се променя едностранно от банката, считано от падежа на следващата месечна погасителна вноска.

 Така съществуващите клаузи на чл.3 ал.5 и  чл.6 ал.3 на договора за банков кредит от 10.07.2006г. въззивният съд намира за неравноправна клауза по смисъла на чл.143 ал.1 т.10 и т.12 от ЗЗП, поради което и нищожна. В тази разпоредба в договора е предвидена възможност за едностранна промяна на лихвения процент от страна на банката спрямо първоначално съгласувания между страните размер на лихвата, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита.

В констативната част на приетото от първата инстанция заключение на съдебно-счетоводната експертиза, се установява, че за периода от 23.05.2006г. до 20.01.2017г.многократно е изменян годишният лихвен процент по договора за кредит, като във всички случаи изменението е в посока на увеличение на лихвения процент, с изключение на изрично договорените в анексите периоди на облекчено погасяване на задълженията. Не е спорно между страните, че  базовият лихвен процент на банката се изчислява съобразно методика на банката, одобрена с решение на УС на банката и достъпна на официалния сайт на банката, и представлява сбор от две компоненти: трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. От своя страна трансферната цена на ресурса се формира от разходите, които банката прави при привличане на паричен ресурс от депозитори и външни финансирания и се влияе от следните компонентни – пазарни лихвени измерители, рискова премия, приложима за банката при привличане на финансов ресурс и директни нелихвени разходи на банката по привличане на паричен ресурс. Буферната надбавка изразява оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива. В самата методика липсва формула, в която са включени компонентите, влияещи на трансферната цена на ресурса и буферната надбавка.

Безспорно факторите, влияещи на трансферната цена на ресурса са обективни фактори, които са извън контрола и волята на търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на лихвата не може да е поставено под контрол на кредитора, защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективната власт на търговеца и/или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо, че ощетената от увеличението страна, винаги е по-слабата, потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението е въведено при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле  на изключващата неравнопостановеността норма на чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП. Този извод следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл.144 ал.4 от ЗЗП – при клауза в потребителския договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора“. В този смисъл са изложените мотиви в цитираното по-горе решение № 205 от 07.11.2016г.

Въззивният съд намира, че пазарните фактори, изменението на които може да доведе до промяна на лихвата с оглед промяна на базовия лихвен процент не са разписани в договора за кредит, сключен между страните, а в методология на банката, оповестена на интернет страницата на банката. Сключеният между страните договор за банков кредит и допълнителни споразумения към него не съдържат ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който предвид настъпилите изменения в съответния финансов индекс ще се формира новият лихвен процент на банката в частта му за базовия лихвен процент. Липсата на такава конкретна методика или формула, определящ трайно съотношението между изменението и изброените пазарни лихвени индекси създава възможност при наличието на предвидените в анекса изменения на пазарните фактори, банката – кредитор произволно да променя размера на лихвата по кредита. В този смисъл доколкото определянето на базовия лихвен процент е въз основа на методика на кредитодателя – част от вътрешните му правила, посочените по-горе клаузи   са неравнопоставени по смисъла на чл.143 ал.1 т.10 от ЗЗП – допускат доставчикът едностранно да промени условията на договора въз основа на предвидено в него основание. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното е и че доколкото базовият лихвен процент на банката се формира както от лихвени, така и от нелихвени разходи и фактори, специфични за конкретната банка и определяни от нея, но публично недостъпни, то субективният елемент не може да бъде изключен. При неговото наличие за стойността на тази лихва не може да се направи никаква прогноза или самостоятелни изчисления от страна на кредитополучателя, което само по себе си е в противоречие с изискването за добросъвестна търговска практика.

С оглед на така изложеното, съдът намира, че клаузите на чл.3 ал.5 и чл.6 ал.3 от договора за потребителски кредит от 10.07.2006г., чл.6 ал.2 от допълнително споразумение от 21.05.2010г., чл.6 ал.2 от допълнително споразумение от 29.03.2011г. и чл.6 ал.2 от допълнително споразумение от 31.10.2011г., даващи право на банката едностранно да променя базовия лихвен процент са нищожни и не пораждат действие. Поради което в отношенията между страните по повод предоставения кредит при определяне на дължимите възнаградителни лихви, и съответно в хипотеза на забава и при определяне на наказателна лихва, следва да намерят приложение изрично уговорените между страните лихвени проценти, а именно – 7 % базов лихвен процент плюс договорна надбавка от 0.9 пункта, или дължимата възнаградителна лихва за целия период следва да бъде в размер на 7.95 %.

Въззивният съд не констатира други разпоредби на договора за потребителски кредит и допълнителните споразумения към него, които да са наравноправни по смисъла на чл.143 ал.1 от ЗЗП, поради което и нищожни.

В чл.3 ал.2 от договора страните уговорят дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва за ползвания банков ресурс, /след изтичане на първата година с фиксиран лихвен процент 0 %/, като в текста страните изрично уговарят размера на двете компонентни – базов лихвен процент и надбавка.

Въззивният съд намира, че разпоредбите на чл.4 от допълнително споразумение от 13.05.2009г., чл.3 ал.1 от допълнителното споразумение от 21.05.2010г., чл.2 от допълнително споразумение от 24.03.2011г., чл.3 ал.1 от допълнително споразумение от 29.03.2011г. и чл.3 от допълнително споразумение от 31.10.2011г. не са нищожни. С тези норми, страните се съгласяват, че начислените просрочени задължения се преоформят служебно от банката чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит. Уговорките, включително тези, с които страните уговорят, че просрочените лихви се включват като част от главницата и отново се олихвяват по погасителен план не са нищожни. Тези уговорки са действителни, волята на страните е за преструктуриране на задължения по вече ползван кредит, като кредиторът се е съгласил да до добави признато просрочено задължение към редовно ползван кредит. С подписване на допълнителните споразумения към договора за кредит е преструктуриран дълга или експозицията, съгласно чл.13 от Наредба № 9 от 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите операции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск. С уговореното преструктуриране всъщност се формира едно ново по размер задължение, което е допълнително за кредитополучателя и по необходимост е свързано с неизпълнение на договореното. В този смисъл и няма начисляване на лихва върху лихвата, тъй като е налице постигнато съгласие между страните за нов размер на дълга, който след като е преструктуриран се дължи от кредитополучателя, а всяко неизпълнение на парично задължение под формата на забавено изпълнение обуславя дължимостта и обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД.

С оглед приетата нищожност на клаузите на договора, позволяващи едностранно увеличение на лихвения процент от страна на банката, размерът на вземанията на банката – представляващи просрочена главница, просрочена лихва и наказателна лихва към датата на сключване на всяко едно от допълнителните споразумения, който съобразно уговореното става част от дълга, не следва да бъде този, посочен от страните в анекса, а определеният от експерта. Съобразно изчисленията, на приетата от въззивната инстанция съдебно-счетоводна експертиза, обективно и компетентно дадена, неоспорена от страните и кредитирана от съда изцяло, при вариант Б, при погасителен план съобразно първоначалната уговорка в договора за кредит – 7.9  % след първата година и при отчитане на всички извършени от кредитополучателя плащани към датата на сключване на първото допълнително споразумение – 13.05.2009г. са били налице следните непогасени на падежа задължения: просрочена главница – 176.45лв., просрочени лихви по редовна главница – 842.02лв., както и лихви по редовна и просрочена главница. Наличие на просрочени задължения е установено от експерта и към датите на сключване на другите споразумения. Предвид на това въззивният съд намира, че сключените допълнителни споразумения към договора за кредит, с които се признава съществуването на просрочени задължения, преструктурира се размера на главницата и се договаря период на облекчено плащане на дълга имат предмет и не са нищожни. Поради което и при определяне на размера на задълженията съдът ще използва вариант Б на заключението, при който са отчетени договорените с анексите периоди на облекчено погасяване на задължението и преструктурирания размер на задължението е определен съобразно изчисленията на експерта.

С оглед на така изложеното, въззивният съд намира, че размерът на дължимите към датата на предсрочната изискуемост – 22.01.2016г. от наследника на кредитополучателя суми, определени, съобразно вариант Б на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, приета от въззивния съд са както следва: главница в общ размер на сумата 22 834.78лв., от които 1 336.84лв., просрочена неплатена главница и 21 597.94лв. остатъчна главница; сумата 6 960.17лв. лихви, от които просрочена неплатена договорна лихва в размер на 6 531.65лв. и наказателна лихва в размер на 428.52лв., дължими такси в общ размер на 229.49лв. и застраховки в размер на 286.27лв. Периодът, за който следва да бъдат начислявани договорни лихви и такси е до датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, в настоящия случай до 22.01.2016г. Претенция за незаплатени суми за застраховки няма предявена.

Предвид на така установеното и с оглед предмета на въззивно производство и съобразно чл.271 ал.1 предл.второ от ГПК, въззивният съд намира, предявеният иск за договорни лихви за доказан и основателен до размера на сумата 6 960.17лв., а претенцията за дължими такси до размера на сумата 229.49лв., до които размери исковете следва да бъдат уважени. Решението на първоинстанционния съд, с която исковете са отхвърлени следва да бъде отменено за тези размери и постановено друго, с което исковете да бъдат уважени. За разликата над тях до претендираните суми, решението следва да бъде потвърдено.

По частната жалба срещу определение № 203 от 27.04.2017г., с която молбата на банката по чл.248 от ГПК е оставена без уважение, въззивният съд намира следното:

С оглед изхода на спора съобразно първоинстнационното решение дължимите в полза на ищеца разноски са в общ размер на сумата 2 664.80лв., от които 1 334.52лв. – държавни и такси и възнаграждение за вещо лице и 1 330.28лв. – адвокатско възнаграждение. Първоинстанционният съд е присъдил общо сумата 3 201.17лв /1 921.17лв. – разноски и 1 280лв. – адвокатско възнаграждение/. Поради което и въззивният съд намира, че в полза на ищеца са присъдени в повече от дължимите му съобразно чл.78 ал.1 от ГПК разноски и частната жалба срещу определението по чл.248 от ГПК е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

С оглед изхода на спора пред въззивна инстанция, дължимите в полза на ищеца разноски за първа инстанция са в размер на сумата общо 3 441.10лв. Предвид присъдените от първа инстанция разноски в общ размер на сумата 3 201.17лв., с настоящето решение следва да бъдат присъдени още 239.93лв. – дължими разноски за първоинстанционното производство.

С оглед изхода на спора пред въззивна инстанция дължимите в полза на въззиваемия К. разноски за първоинстнационното производство са в размер на сумата 206лв. Поради което и решението на окръжния съд в частта му, с която банката е осъдена да заплати на К. разноски за разликата над 206лв. до 860лв. следва да бъде отменено.

С оглед изхода на спора пред въззивна инстанция дължимите в полза на банката – въззивник разноски са в размер на сумата 471.16лв., представляващи държавна такса и възнаграждение за вещо лице. С оглед неоснователността на частната жалба срещу определението по чл.248 от ГПК дължимата за частната жалба държавна такса не следва да бъде възлагане върху насрещната страна.

От въззиваемата страна няма представени доказателства за извършени разноски във въззивното производство. Представени са доказателства за изплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300лв. за изготвения отговор на частната жалба, която сума, с оглед неоснователността на частната жалба следва да бъде възложена в пълен размер върху банката.

Водим от горното, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

ОТМЕНЯВА решение № 32 от 02.03.2017г. по търг.дело № 143/16г. по описа на Добрички окръжен съд, в частите му, с които е отхвърлен предявения от „Юробанк България“ АД със седалище гр.София срещу Р.В.К. *** осъдителен иск до размера на сумата 6 960.17лв., претендирана като договорна лихва за периода от 10.07.2013г. до 22.01.2016г. и до размера на сумата 229.49лв., претендирана като такса, и двете по договор за банков кредит за извършване на ремонт/подобрения на недвижим имот HL 11642 от 10.07.2006г. и шест броя допълнителни споразумения към него, както и в частта, с която банката е осъдена да заплати на Р.В.К. разноски за първа инстанция за разликата над 206лв. до 860лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Р.В.К. ***, ЕГН **********, да заплати на „Юробанк България“ АД със седалище гр.София, ЕИК 000694749, сумата 6 960.17лв. /шест хиляди деветстотин и шестдесет лева и седемнадесет стотинки/, представляваща дължими договорни лихви за периода от 10.07.2013г. до 22.01.2016г. и сумата 229.49лв. /двеста двадесет и девет лева и четиридесет и девет стотинки/, представляваща дължими такси, и двете по договор за банков кредит за извършване на ремонт/подобрения на недвижим имот HL 11642 от 10.07.2006г. и шест броя допълнителни споразумения към него, сключен между банката и В Т К., наследодател на Р.В.К..

ПОТВЪРЖДАВА решение № 32 от 02.03.2017г. по търг.дело № 143/16г. по описа на Добрички окръжен съд, в частите му, с които е отхвърлен предявения от „Юробанк България“ АД със седалище гр.София срещу Р.В.К. *** осъдителен иск за разликата над 6 960.17лв. до 10 299лв., претендирана като договорна лихва за периода от 10.07.2013г. до 10.07.2016г. и за разликата над 229.49лв. до 550.19лв., претендирана като такса, и двете по договор за банков кредит за извършване на ремонт/подобрения на недвижим имот HL 11642 от 10.07.2006г. и шест броя допълнителни споразумения към него.

ОСЪЖДА Р.В.К. ***, ЕГН **********, да заплати на „Юробанк България“ АД със седалище гр.София, ЕИК 000694749, сумата 239.93лв. /двеста тридесет и девет лева и деветдесет и три стотинки/, представляваща дължими разноски за първа инстанция и сумата 471.16лв. /четиристотин седемдесет и един лева и шестнадесет стотинки/, представлява дължими разноски за въззивно производство.

ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД със седалище гр.София, адрес на управление гр.София, ул.“Околовръстен път“ № 260, ЕИК 000694749, да заплати на Р.В.К. ***, ЕГН **********, сумата 300лв. /триста лева/, представляваща направени разноски – адвокатско възнаграждение по частна жалба.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 203 от 27.04.2017г. по търг.дело № 143/16г. по описа на Добрички окръжен съд.

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ на основание чл.280 ал.3 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: