Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

297/21.12. 2017г.                             гр.Варна

 

В     И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А

Апелативен съд   -  Варна                   търговско   отделение

на   двадесет и втори ноември                                      Година 2017

в  открито   заседание в следния състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:В.Аракелян

ЧЛЕНОВЕ:А.Братанова

                   М.Недева

 

при секретар : Д.Чипева

като разгледа докладваното от съдия Недева в.т.дело № 443   по описа за 2017 година, за да се произнесе, съобрази следното:  

          Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от В.Д.С. и М.К.С. *** против решение № 185/13.03.2017г. по т.д. № 1381/16г. на ВОС, ТО в частта, с която са осъдени да заплатят солидарно на „Алианц Банк България“ АД, ЕИК 128001319, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Възраждане“, бул. „Мария Луиза“ № 79 сумата от 141 763.22 евро, представляваща непогасена главница по договор за ипотечен кредит № 32270/21.08.2008г. и Анекс №1/23.09.2010г., Анекс №2/23.03.2012г., Анекс №3/13.11.2012г., Анекс №4/16.05.2013г; сумата от 9 072.77евро, представляваща просрочена договорна лихва за периода 22.10.2013г. до 29.09.2016г; сумата от 91 306.63 евро, представляваща наказателна лихва за просрочена главница за периода 22.10.2013г. до 29.09.2016г., начислена върху просрочената сума за дължима главница в размер на 15 пункта годишно над уговорения размер на възнаградителната лихва; сумата от 43 137.56евро, представляваща неустойка за периода 22.10.2013г. до 29.09.2016г., начислена върху просрочената сума за дължима договорна лихва в размер на 15 % месечно; сумата от 8 123.12 евро, представляваща просрочена лихва върху преструктуриран кредит за периода 29.09.2010г. до 29.06.2016г., включваща по Анекси №1,2,3,4 непогасени плащания на неустойка и годишна възнаградителна лихва, погасяването на които е уговорено в самостоятелен погасителен план, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.06.2016г. до окончателното й изплащане, на основание чл.79, ал.1, пр.1, чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, вр.чл.240, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.430, ал. от  ТЗ, вр. Закона за кредитните институции, както и  сумата от 25  362.81лв - разноски в производството, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. По съображения, подробно изложени в жалбата, молят съда да отмени решението в обжалваната част и вместо него постанови друго, по съществото на спора, с което да отхвърли така предявения иск като недоказан и неоснователен както по основание, така и по размер.

Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна и моли съда да потвърди решението в обжалваната му част като правилно и законосъобразно.

          Постъпила е и частна жалба от „Алианц Банк България“, АД против определение № 1877/19.06.2017г. на ВОС, ТО по т.-д. 1381/2016г., с което се изменя решение № 185 по делото, като банката е осъдена да заплати на адв.Т.  сумата от 182,95лв – адв.възнаграждение. Счита определението за неправилно и моли съда да го отмени.

          В писмен отговор ответната страна моли същото да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

          Съдът, за да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено следното :

          По въззивната жалба на В.Д.С. и М.К.С. :

          Предявените искове са с правно основание чл.79, ал.1, пр.1, чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, вр.чл.240, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.430, ал. от ТЗ, вр. Закона за кредитните институции.    

          Ищецът „Алианц Банк България” АД претендира от ответниците М.К.С. в качеството й на кредитополучател и В.Д.С. в качеството му на поръчител солидарно заплащане на сумата от 141 763.22 евро, представляваща непогасена главница по договор за ипотечен кредит №32270/21.08.2008г. и Анекс № 1/23.09.2010г., Анекс № 2/23.03.2012г., Анекс № 3/13.11.2012г. и Анекс № 4/16.05.2013г. по иска  с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр.чл.240, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.430, ал. от ТЗ, вр. Закона за кредитните институции; сумата от  9 188.28евро, представляваща просрочена договорна лихва за периода 22.10.2013г. до 29.09.2016г. по иска  с правно основание чл.430, ал.2 от ТЗ, вр. чл.240, ал.2 от ЗЗД; сумата от 92 438.16 евро, представляваща наказателна лихва за просрочена главница за периода 22.10.2013г. до 29.09.2016г., начислена върху просрочената сума за дължима главница в размер на 15 пункта годишно над уговорения размер на възнаградителната лихва по иска с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД; сумата от 43 137.56евро, представляваща неустойка за периода 22.10.2013г. до 29.09.2016г., начислена върху просрочената сума за дължима договорна лихва в размер на 15 % месечно по иска  с правно основание чл.92, ал.1 от  ЗЗД, както и сумата от 29 006.68 евро, представляваща просрочена лихва върху преструктуриран кредит за периода 29.09.2010г. до 29.06.2016г., включваща по Анекси №1,2,3,4 непогасени плащания на неустойка и годишна възнаградителна лихва, погасяването на които е уговорено в самостоятелен погасителен план, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.06.2016г. до окончателното й изплащане.

          Безспорно установено по делото е възникването на валидно облигационно отношение между страните по спора, въз основа на сключения Договор за универсален ипотечен кредит № 32270 от 21.08.2008 год., по силата на който ищецът предоставил на кредитополучателя М.С.  кредит в размер на 150 000 евро. Ответникът  В Д. подписал на 23.03.2012г.   договор за поръчителство и договор за учредяване на ипотека върху недвижим имот, вписан с нот.акт № 34, том: XXI, дело: 18928, вх. per. № 24149 от 22.08.2008 год. на Служба по вписванията -  Варна и № 101, том: IV, per. № 3897, дело: 701 от 2008 год. по описа на Нотариус Даниела Върлева, per. № 480 в НК, Районен съд - град Варна.

          С последващи анекси от 23.09.2010г. /анекс № 1/, от 23.03.2012г. /анекс № 2/, от 13.11.2012г. /анекс № 3/ и  от 16.05.2013г. / анекс № 4/ кредита е преструктуриран чрез формиране на нова редовна главница, вкл.и сумата на просрочената главница и разсрочване издължаването на просрочените задължения – неустойка и просрочена годишна лихва, въведен е 12-месечен гратисен период, в който не се дължат вноски по главницата. Безспорно е още, че кредитополучателят е спрял плащанията, като последно частично погасяване на задължения е направено на 25.07.2013 год. в размер на 100 евро. Поради това на два пъти банката е инициирала производство по издаване на заповед за незабавно изпълнение  -  по ч. гр. дело № 5518/2014г.  и по ч. гр. дело № 1424/ 2014г. по описа на ВРС, като и двете производства са приключили с обезсилване на издадените  заповеди за изпълнение и изпълнителни листи поради ненадлежно уведомяване на длъжниците за предсрочната изискуемост на процесния кредит. Поради продължаваща забава в погасяването на задълженията по кредита - главница, възнаградителна лихва и неустойки  и на основание т.19.1., буква „е" от договора за универсален ипотечен кредит, оправомощаващо кредитодателя при просрочие над 30 дни на една погасителна вноска или лихва да отнеме преимуществото на срока, банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, като изявлението й за това е обективирано в исковата молба и е стигнало до длъжниците с връчване на препис от същата.

Безспорно установено е още, че кредитът е реално усвоен, като на  22.08.2008г. по сметка на кредитополучателя е постъпила сумата от 147 000 евро. Остатъкът  от 3 000 евро е използван за заплащането на административни такси по кредита. Общият размер на погасените задължения е 48 811.76 евро. От 22.09.2011г. кредитът е погасяван нередовно. В периода от 23.03.2012г. до 13.11.2012г. съобразно погасителния план, са погасявани само падежиралите преструктурирани лихви. Последното плащане по кредита е извършено на 25.07.2013г., с което са погасени именно просрочени преструктурирани лихви. БЛП е променен веднъж на 15.10.2008г., като е увеличен от 7.6% на 7.9%. Това увеличение, както и уговорените гратисни периоди  за главницата и лихвите в анексите са довели до промяна в размера на погасителната вноска. Размерът на договорната лихва е формиран като сбор от БЛП и надбавка от 1.55%. Към датата на подаване на исковата молба – 29.09.2016г. размерът на дълга при непроменен БЛП е 316 926,21лв, от които : сумата от 141 763.22 евро, представляваща непогасена главница по договор за ипотечен кредит №32270/21.08.2008г. и Анекс №1/23.09.2010г., Анекс №2/23.03.2012г., Анекс №3/13.11.2012г., Анекс №4/16.05.2013г; сумата от 9 072.77евро, представляваща просрочена договорна лихва за периода 16.05.2013г. до 30.01.2014г.; сумата от 91 306.63 евро, представляваща наказателна лихва за просрочена главница за периода 22.09.2013г. до 29.09.2016г.; сумата от 46 660,47евро, представляваща неустойка за периода 22.10.2013г. до 29.09.2016г., сумата от 28 123.12 евро, представляваща просрочена лихва върху преструктуриран кредит за периода от 22.05.2010г. до 29.06.2016г.

          Първото оплакване в жалбата, че неправилно от събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е направил извода за доказано захранване на банковата сметка на кредитополучателя с претендираната от ищеца главница, е неоснователно. По силата на сключения между страните Договор за универсален ипотечен кредит  № 32 270 от 21.08.2008г. банката се е задължила да предостави в полза на кредитополучателя сумата от 150 000 евро. Съгласно чл.2 от договора         147 000 евро от този размер ще бъдат използвани за текущи нужди, а остатъкът от 3 000 евро представлява административна такса. Видно от заключението на ССчЕ  на 22.08.2008г. по сметката на кредитополучателя е постъпила сумата от 147 000 евро, с основание „Усвояване на кредит“. Освен това първите три анекса към договора – Анекс № 1 от 23.09.10г., Анекс № 2 от 23.03.2012г. и Анекс № 3 от 13.11.2012г.  и погасителните планове към тях, чиято формална и материална доказателствена сила не е  била оспорена, съдържат признание от страна на кредитополучателя за размера на остатъчната главница към датата на сключването им, за размера на вземането за лихви по преструктурирания кредит и за размера на възнаградителната лихва. Като съдържащи неизгодни за издателя си факти, тези доказателства също се ползва с материална доказателствена сила по отношение на отделните вземания по кредитното правоотношение. Кредитът е обслужван до определен момент и погасен в размера, посочен от в.лице. При това положение неоснователно е да се твърди, че той не е усвоен от кредитополучателя.

          Твърдението, че ищецът не е успял да докаже исковата си претенция по основание и размер, тъй като в.лице по приетата ССчЕ е извършило всички изчисления на база на 22-ро падежно число, вместо на 25-то падежно число, уговорено в договора за кредит, не съответства на събраните по делото доказателства. Ответниците по иска не оспорват, че с четири последващи процесния договор за кредит анекса кредитното правоотношение е преуредено. Анекс № 1 е подписан на 23.09.2010г. С т.3.5 на същия е въведен 12-месечен гратисен  период, считано от 22.10.2010г. до 22.09.2011г., в който не се дължи вноска по главницата на кредита. Оттам насетне във всички погасителни планове  падежната дата е 22-ро число на месеца. При изчисленията си в.лице се е съобразило именно с тази договореност.

          Не може да бъде споделено и разбирането, че договорната лихва от 9,15 % по чл.5.1 от договора за кредит се дължи върху ползваната сума от 147 000лв, а не върху целия размер на договорения кредит от 150 000лв и след като банката е начислила тази лихва и върху неусвоената част от кредита, то тя е начислила по-високи нива на лихви от постигнатите договорености, поради което предявеният иск в цялост е недоказан по размер. Както беше посочено вече по-горе част от отпуснатия кредит в размер на 3 000лв представляват административни такси, дължими на банката, които не се превеждат на кредитополучателя и не му се предоставят за ползване. Но тази сума е част от предоставения кредит, макар и реално неусвоена, поради което не е налице основание да бъде изключена при определяне на дължимите лихви по кредита.

          Пред настоящата инстанция се поддържа и възражението за нищожност на клаузите на чл.5.1, 5.3 и 5.4 от договора поради тяхната неравноправност, както и възражението за нищожност на клаузата на чл.5.4 от договора поради противоречието й с добрите нрави.  

Съгласно чл. 143 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Неравноправната клауза е нищожна според изричния императив на чл.146 от ЗЗП, освен ако не е уговорена индивидуално.  Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.

 Според въззивниците изведената от банката методология за промяна на лихвения процент по чл.5.1 от договора се основава на неясни критерии, което обстоятелство не им позволява да преценят икономическите последици от сключването му, поради което клаузата се явява неравноправна по смисъла на  чл. 143, т. 10 ЗЗП. По отношение на това твърдение следва да бъде съобразено, че  предоговарянето на елементите от кредитното правоотношение в четири последователни анекса към договора съставлява процедура по индивидуално договаряне, която от своя страна изключва позоваването на потребителя на неравноправност на клаузи от договора. Но дори и да не беше проведено индивидуално договаряне коментираната клауза според настоящия състав  не е неравноправна, по следните съображения :

          Разпоредбата на чл. 143, т. 10 ЗЗП  обявява за неравноправна всяка клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Според чл. 5.1 от договора за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва, формирана от сбора на базов лихвен процент (БЛП) определян периодично от Управителния съвет на банката, плюс надбавка от 1.55 пункта. За изчисляване на БЛП  на заседание на УС на банката от 12.11.2008г. е приета Методика, която е изменена през 2010г. Следователно към момента на сключване на процесния договор от 21.08.2008г. тази методика не е била изготвена и не е била представена на кредитополучателя. Независимо от това обаче предвид точно посочения метод за изчисляване на размера на лихвата, както  и това, че клаузата е формулирана на ясен и разбираем език, даващ възможност на нормално осведомения и средно съобразителен потребител да изчисли цената на заема си,  съдът намира, че възражението за неравноправност на клаузата е неоснователно.

          Този извод обаче не се отнася и до промяната на БЛП, уредена в чл.6 от договора, която се извършва по преценка на банката, при условие, че „преобладаващите пазарни условия налагат това“.

В свое решение по гр.д. № 4452/14г. касационната инстанция  приема, че пазарните условия, при които се извършва кредитната дейност на търговските банки се регулират от Българската народна банка, съгласно чл.2, ал.6 от ЗБНБ, като регулирането се извършва посредством наредба, в която се определят задължителните минимални резерви, които банките са длъжни да поддържат, методите на изчисляването им и условията на заплащане на лихви върху тях, както и на наказателни лихви - чл.41 от ЗБНБ. Съгласно чл.35 от ЗБНБ Българската народна банка обявява основния лихвен процент и го обнародва в „Държавен вестник”. Този лихвен процент отразява и размера на инфлацията. Съобразявайки всичко това кредитополучателят би могъл да прецени дали е налице изменение в пазарните условия, респ. - дали са налице основанията за изменение на размера на лихвения процент по неговия договор. Тази преценка обаче по никакъв начин не влияе на едностранно разписаното правомощие на банката да променя лихвения процент по свое субективно решение, без в същото време да е предвидена възможност за кредитополучателя да прекрати договора или се откаже от него, ако окончателно определената цена на заема се окаже значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването му. В този смисъл клаузата, предоставяща изключителното право на банката едностранно, по свое усмотрение, с решение на управителния си орган, а не при настъпването на обстоятелства, изрично уговорени в договора и по причини от обективен характер, да променя размера на възнаградителната лихва по договора за заем, представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143 вр.чл.144 ЗЗП. Ето защо при преценката на основателността на исковата претенция следва да бъде взет предвид договорения между страните първоначален лихвен процент от 9,15 %, без неговото увеличение.

          Съгласно чл.5.3 от договора при просрочие от страна на кредитополучателя на изплащането на главницата, банката начислява и събира в допълнение към лихвата по т.5.1  / 9,15%/ и наказателна надбавка над нея в размер на 15 пункта годишно, начислявана върху просрочената сума. А съгласно чл.5.4 за начислените, но неплатени в срок лихви кредитополучателят дължи на банката неустойка в размер на 15 % месечно върху начислената, но неплатена лихва, до окончателното й издължаване. Въззивниците считат, че договорения размер на неустойките е прекалено завишен, тъй като се равнява на близо четирикратния размер на законната лихва в случая на чл.5.4 и двукратния размер по чл.5.3 от договора. Ето защо според тях неустойките са уговорени извън  присъщата им обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което те са нищожни  поради противоречие на добрите нрави. В условията на евентуалност правят искане те да бъдат редуцирани по чл.92 от ЗЗД поради тяхната прекомерност. Считат още, че липсата на краен срок, за който наказателните лихви могат да бъдат начислявани, съставлява възможност за неограничено увеличаване на техния размер.

          При преценката на основателността на така възведеното възражение съдът изхожда от разбирането, че в чл.5.3 и чл.5.4 от договора са уговорени две различни и отделни задължения за плащане – наказателна лихва и неустойка. Макар  и двете да се дължат за забавено изпълнение и предвид предварително определения размер на обезщетение да имат неустоечен характер по смисъла на чл.92 ЗЗД, са уговорени за компенсиране на различни вреди. Така наказателната лихва по чл.5.3 е уговорена за забава в плащането на главницата, а неустойката по чл.5.4 – за забава в плащането на текущата лихва, съставляваща цена за ползването на отпуснатия кредит. Т.е. при просрочие в погасяването на главницата се дължи и наказателна лихва в размер на годишния лихвен  процент, завишен с 15 пункта. При просрочие в плащането на договорната възнаградителна лихва  се дължи и неустойка в размер на 15 % месечно върху начислената, но неплатена лихва, до окончателното й издължаване. При това положение размерът на наказателната лихва не достига сочените от въззивниците 39,15 % годишно, а първоначално възлиза на 24,15 %, като в последствие  нараства на 24,45 % годишно, съобразно уговорката в чл.5.3 от договора.  Недоказано остава и твърдението им, че неустойките са уговорени извън  присъщата им обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което те са нищожни  поради противоречие на добрите нрави. Основното предназначение на неустойката за забава е не само да компенсира вредите от забавеното изпълнение, но и да стимулира длъжниците да изпълнят навреме задължението си, за да не попаднат в по-неблагоприятна ситуация. Според константната съдебна практика самият факт, че не е уговорен краен срок, до който неустойката може да бъде  начислявана, не я прави нищожна поради противоречие с морала и добрите нрави. Още повече, че в процесния случай така определеният размер и на наказателната лихва, и на неустойката по чл.5.4 е възприет от длъжника както при самото първоначално договаряне, така и при последващото неколкократно анексиране на договора.  Налице е и продължително неизпълнение от страна на длъжниците, довело до установения по делото размер на санкцията за забава, налице е и двукратно осуетяване на усилията на кредитора да се снабди със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за вземането си, чрез обжалване на разпореждането за издаване на изп.лист. С оглед на претърпените от банката вреди в този смисъл не са налице условията за намаляване на уговорената неустойка по реда на чл.92 ал.2 ГПК. Възражението за прекомерност  е неоснователно и като такова не следва да бъде уважено. 

          По въпроса от кой момент кредитът се счита за предсрочно изискуем, респ. – основателно ли е възражението на поръчителя Д. по чл.147 ЗЗД, съдът съобрази следното  :

          Не се спори, че със заявление вх.№ 10781/25.04.2014г. банката е инициирала производство по реда на чл.417 ГПК. По образуваното ч.гр.д. № 5518/14г. на ВРС, ХХХІХ състав е издадена Заповед № 2995/29.04.14г. за незабавно изпълнение и изп.лист. от 12.05.14г. По последващо заявление вх.№ 29692/10.11.14г.  е образувано ч.гр.д. № 14 240/14г. на ВРС, ІХ състав, по което  е издадена Заповед №7333/13.11.14г. и изп.лист от 13.11.2014г. Тъй като  предмет и на двете заповедни производства  е процесното вземане и е налице идентичност на страните с тези по настоящото производство, въззивниците твърдят, че моментът, в който банката е направила волеизявление за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита съвпада с момента на подаване на първото заявление за издаване на ЗНИ – 25.04.2014г. Предвид на това 6-месечният преклузивен срок по чл.147 ЗЗД е изтекъл на 25.10.2014г. и към момента на подаване на исковата молба отговорността на поръчителя е отпаднала.

          Тезата не може да бъде споделена. Тъй като и двете разпореждания за издаване на ЗНИ са обжалвани, с влязъл в сила съдебен акт е установено, че волеизявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е доведено надлежно до знанието на длъжниците. При това положение не може да се приеме, че дата на депозиране на заявленията по чл.417 ГПК съвпада с момента на обявяване предсрочната изискуемост на кредита. Този момент е именно връчването на преписа от исковата молба по настоящото първоинстанционно производство, поради което твърдяната преклузия за реализиране отговорността на поръчителя не се е реализирала и направеното в тази насока възражение се преценява като неоснователно.

          Твърдението на въззивниците, че волеизявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем изхожда от лице без процесуална власт за това, поради което и не може да породи валидно действие не намира опора в доказателствата по делото. Исковата молба е подадена от В.К. в качеството му на юрисконсулт. Съобразно представеното по делото пълномощно на същия са делегирани правата да представлява банката пред съда и да предявява всякакви искове. Налице е валидно учредена процесуална представителна власт по отношение на банката в лицето на депозирания исковата молба юрисконсулт. В самата искова молба пък са посочени правопораждащите вземането на банката факти и е дефинирана нейната осъдителна претенция. Искането за присъждане на главницата и лихвите по кредита  хипотезата на неговото прекратяване имплицитно съдържа в себе си и волеизявлението за обявяване на предсрочната му изискуемост. В този смисъл съдът намира, че волеизявлението е направено съобразно обема на предоставената на ю.к. К. процесуална представителна власт.

          А след като процесуалният представител на въззивниците е надлежно упълномощен, то всички волеизявления, отправени до неговите доверители намират отражение в тяхната правна сфера и пораждат съответното им правно действие.

          Фактът на неприлагане по делото на приложение № 3 „Ж“ към договора за кредит, съгласно чл.3 на Анекс № 4 и на приложение № 3 „З“ към договора за кредит, съгласно чл.4 на Анекс № 4, съдържащи новите погасителни планове, не може да бъде ценен като недоказване на сроковете, в които е следвало да бъдат извършени съответните плащания на главницата и лихвите, респ. – не доказва липсата на обективния елемент от обявяването на кредита за предсрочно изискуем – неплащане, тъй като тези приложения съставляват неразделна част от този анекс, съгласно изричната уговорка между страните, а самият Анекс № 4 е подписан от самата кредитополучателка М.С.. Анексът е влязъл в сила от деня на подписването му – 16.05.2013г. и неговото изпълнение по делото е доказано, тъй като безспорно установено е, че последното частично погасяване на дълга е извършено на 25.07.2013г.

          По отношение на уважената претенция за  дължимост на сумата за просрочена лихва по преструктуриран кредит в размер на 29 006,68 евро, уважена за 28 123,12 евро, оплакванията са, че липсва договорно основание за нейното начисляване, че с оглед релевираното възражение за давност, вземането претендирано преди 29.09.2013г. е погасено, както и че ССчЕ не е установила периода, за който лихвата е начислена. Всички тези оплаквания са неоснователни : Вземането, представляващо сбор от забавени плащания на неустойка и годишна възнаградителна лихва, за които е изготвен самостоятелен погасителен план, е предвидено  и в четирите анекса към договора. Видно от приложенията към заключението на ССчЕ, това вземане, в уважения от първоинстанционния съд размер, е начислено за периода 22.10.2013г. до завеждането на исковата молба – 29.09.2016г. При това положение претенцията се явява уважена съобразно направеното възражение за изтекла  погасителна давност.

          Доколкото и в четирите анекса е разписано съгласието на страните по кредитното правоотношение преструктурираните вземания да не се олихвяват и за тяхното погасяване да се подписва отделен погасителен план, съдът намира, че не е  налице твърдяния от въззивниците анатоцизъм.

          Претенцията за лихви е съобразена с направеното възражение за давност.

          По изложените съображения въззивната жалба се явява неоснователна. Обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.

          С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на въззиваемата страна се присъжда ю.к.възнаграждение в размер на 300лв.

 

          По частната жалба на „Алианц Банк България“ АД :

          Оплакването за недопустимост на обжалваното определение  № 1877/19.06.2017г. на ВОС  по т.д. № 1381/16г. е неоснователно. Същото е аргументирано с това, че  след като съдът изрично в постановеното по делото решение се е произнесъл по искането на ответниците за разноски то молбата за допълване на съдебния акт в частта за разноските по чл.248 ГПК е недопустима. Изменение или обжалване е допустимо единствено с обжалване на решението пред въззивната инстанция.

          Разпоредбата на чл.248 ГПК дава право на страната, останала недоволна от произнасянето на съда досежно искането й за присъждане на разноски, да поиска изменение на решението в частта за разноските. Молбата за изменение е допустима, ако е подадена в посочения в закона срок и ако страната, която я подава, е представила списък на разноските по чл.80 ГПК. В процесния случай и двете условия за допустимост на молбата по чл.248 ГПК са налице.

          По съществото си молбата е основателна. Във връзка с произнасяне по искането на М.С. и В.Д. за освобождаване от заплащането на държавна такса за въззивно обжалване първоинстанционният съд се е запознал с твърденията и представените доказателства за материалната затрудненост на двамата ответници. От приложените по делото удостоверения от частни съдебни изпълнители в гр.Варна се установява, че срещу тях са водени редица изпълнителни производства, притежаваното от тях имущество на значителна стойност е запорирано, възбранено или изнесено на публична продан. Представени са обилни доказателства за влошеното здравословно състояние на ответницата М.С.. С оглед на това изводът на първоинстанционния съд за наличието на предпоставката на чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. следва да бъде споделен.

          Посоченото в частната жалба цедиране от страна на В.Д. на негово вземане от „Алианц Банк България“ АД в размер на 25 069,27лв в полза на „Тин Инвест“ ЕООД не разколебава горните изводи. Липсват доказателства, че срещу коментираното прехвърляне децентът е получил насрещна престация. Фактът на участие в девет търговски дружества сам по себе си не съставлява доказателство за реализирани доходи от търговска дейност. Придобивните сделки, посочени в частната жалба, освен че касаят доста отдалечен период от време, също  не доказват наличието на доходи за приобретателите им.

          По изложените съображения частната жалба се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.

          Водим от горното, съдът

 

Р       Е       Ш      И       :

 

          ПОТВЪРЖДАВА  решение № 185/13.03.2017г. по т.д. № 1381/16г. на ВОС, ТО в обжалваната му част.

          В необжалваната част решението е влязло в сила.

          ОСЪЖДА М.К.С. с ЕГН **********,*** и В.Д.С. с ЕГН **********,***  да заплатят на „Алианц Банк България“ АД, ЕИК 128001319, гр.София ю.к.възнаграждение в размер на 300лв.

          ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ  частната жалба на „Алианц банк България“, АД против определение № 1877/19.06.2017г. на ВОС, ТО по т.-д. 1381/2016г., с което се изменя решение № 185 по делото, като банката е осъдена да заплати на адв.Т.  сумата от 182,95лв – адв.възнаграждение.

          ОСЪЖДА  „Алианц Банк България“ АД, ЕИК 128001319, гр.София да заплати на М.К.С. с ЕГН **********,*** и В.Д.С. с ЕГН **********,***  адв.възнаграждение за настоящата инстанция в размер на по 300лв за всеки един, на осн.чл.81 ГПК врчл.38 ал.2 вр.ал.1 т.2 от ЗАдв.

          Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му на страните при условията на чл.280 ал.1 и 2 ГПК.

         

Решението в частта, с която съдът се е произнесъл по частната жалба, може да се обжалва пред ВКС на РБ в едноседмичен срок от съобщението по реда на чл.248 ал.3 ГПК.

 

 

 

                   ПРЕДСЕДАТЕЛ :                           ЧЛЕНОВЕ :