Р Е Ш Е Н И Е

 

100 / 18.04.2016 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 22.03.2016 год.  в състав:

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

                                                                 ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

                                                                                   МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

 

При секретаря Д.Ч. като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д.№ 459/2015 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК и е образувано по въззивна жалба от „Стаки моделс” ЕООД гр.Силистра срещу решение № 37/16.04.2015 г. по т.д. № 70/14 г. по описа на СОС, в частта, с която е прието за установено по отношение на „Банка ДСК” ЕАД, гр. София, че „СТАКИ МОДЕЛС" ЕООД, ЕИК 118550488, със седалище и адрес на управление: област Силистра, общ. Силистра, гр. Силистра, ул. „Ангел Кънчев" № 5, представлявано от управителя С.Х.П. дължи изпълнение на парично задължение на "БАНКА ДСК" ЕАД - София, в качеството на кредитор, съгласно издадените по гр.д. № 34/2013г. на РС – Силистра заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 11.01.2013 г., представляващо както следва:

 - договорна лихва в размер на 8 840,53 евро за периода 25.03.2011г. - 09.01.2013г.;

 - санкционираща лихва /надбавка/ в размер на 14 787,21 евро  за периода 25.04.2011г.-09.01.2013г.

 - законната лихва върху главницата, считано от 09.01.2013 год. до окончателното изплащане на цялото задължение.

          По съображения, подробно изложени в жалбата, моли съда да отмени решението в обжалваните части като неправилно и незаконосъобразно и да постанови ново, с което да отхвърли предявените от ищеца искове.

 В законоустановения срок е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, в който се релевират доводи за нейната неоснователност и необоснованост, като се иска от съда да потвърди решението в обжалваните части като правилно и законосъобразно.

Въззивната жалба е предявена в срок, от надлежна  страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Въззивната жалба е допустима и надлежно администрирана.

За да се произнесе по спора, АС – Варна съобрази следното:

       Предявеният иск е с правно основание чл.422 ГПК и е предявен при спазване на особените процесуални изисквания на чл.415 вр. чл.414 ГПК, поради което е процесуално допустим.

1.Обжалваното решение на СОС е влязло в законна сила по установителния иск на Банка ДСК за дължимостта на главница в размер на 97 038, 63 евро, дължима по договор за кредит, заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по гр.д. № 34/2013г. на РС – Силистра. В решаващите си мотиви СОС е приел, че кредитният дълг, формиран при модалитетите на Анекс № 3/20.09.2010 год. е предсрочно изискуем. Предсрочната изискуемост е обективно настъпила и обявена, а последиците й следва да се прилагат, считано от 22.12.2012 год.

Съгласно дадените разрешения в ТР № 4/2014 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год. на ОСГТК уважаването на вземането в заповедното производство обуславя и присъждането на законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението, тъй като същата се дължи като последица от забавата на длъжника, който не е изпълнил на падежа /т.4а/. 

         Влязлото в сила съдебно решение за главницата по кредитния дълг се ползва с предвидените в чл. 299, ал.1 ГПК правни последици.  Последният следва да се счита за установен по основание и размер със сила на пресъдено нещо, респ. всички възражения на въззивника, насочени към пререшаване на спора в коментираната част не следва да се разглеждат по същество като преклудирани. Законна последица от  съдебното установяване е присъждането на законна лихва, считано от датата на иницииране на заповедното производство.

Въз основа на изложеното, съдът намира, че решението в обжалваната част във връзка с присъждането на законна лихва върху главницата по кредитния дълг следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

2.  По претенциите за възнаградителна лихва:

Предмет на съдебно установяване в разглежданата част е съществуването на заповеден дълг, който е индивидуализиран от кредитора Банка ДСК като  договорна лихва по кредитен дълг, който е предсрочно изискуем, считано от 22.02.2012 год.  Акцесорното вземане е индивиуализирано като дължимо от датата на спиране на плащанията - 25.03.2011 год.  до датата на иницииране на заповедното производство – 09.01.2013 год. Величината на претендираната договорна лихва възлиза на 8 840, 53 евро.

Възнаградителните лихви съставляват цена на финансовата услуга, начислявана според срока на предоставеното ползване. Възнаградителните лихви се дължат като следствие от разсроченото изпълнение на задължението за връщане на заетата главница. При предсрочна изискуемост, възнаградителна лихва не следва да се начислява, поради отпадане преимуществата на срока, съответно и на правото на ползване на кредита занапред. Няма пречка страните да уговорят неустойка, включваща компонент договорната лихва, но с отделно притезание за възнаградителни лихви при настъпила предсрочна изискуемост банката – кредитор не разполага. При кумулиране на обезщетителна и възнаградителна лихва за защита на един и същи интерес би се стигнало до неоснователно обогатяване /Определение № 974/07.12.2011 г. по ч. т. д. № 797/2010 г., II ТО/. Следователно – претенцията за дължима възнаградителна лихва за периода след 22.02.2012 год. до 09.01. 2013 год. е неоснователна. Следва да се има предвид, че предсрочната изискуемост на кредитния дълг, считано от 22.02.2012 год. е установена с влязлата в сила част от съдебното решение на СОС. Фактът на настъпила предсрочна изискуемост и нейните модалитети не е била предмет на заявено оспорване от страна на ответника.

Кредиторът има право да претендира договорни лихви единствено за просрочените и изискуеми месечни анюитетни вноски до датата на предсрочна изискуемост в размер, съобразно чл.9.1 от Анекс № 3/20.09.2010 год.   Съобразно заключението на ССЕ, назначена от въззивната инстанция, за периода след сключване на Анекс № 3, дължимите лихви възлизат на 13 474, 53 евро /колона 14 от таблица № 5/, а заплатените такива на 4 243, 51 евро /колона 6 от Таблица № 5/. Разликата между дължимите възнаградителни лихви и начислените, респ. заплатените такива възлиза на сума, надхвърляща заповедния дълг.  Дължимото салдо е формирано от непогасените вноски от м. март 2011 год. до датата на предсрочната изискуемост при отчитане, че вноската за лихви за м. март е частично заплатена. Заключението не е оспорено от въззивника.

Твърденията на страната, че размерът на възнаградителната лихва следва автоматично да се редуцира с оглед спада в референтния показател на тримесечния Euribor, са неоснователни. Съобразно заключението на ССЕ, назначена при въззивното разглеждане на спора, лихвените проценти, съобразени с колебанията на  тримесечния Euribor биха били в увеличен, а не в намален размер /така колона 13 от таблица № 5/.

При съвкупната преценка на гореизложеното, съдът намира, че претенцията за възнаградителни лихви е изцяло доказана в претендирания размер.

2.  По претенциите за наказателна лихва:

Предмет на съдебно установяване в разглежданата част е съществуването на заповеден дълг, който е индивидуализиран от кредитора Банка ДСК като  наказателна лихва по кредитен дълг, който е предсрочно изискуем, считано от 22.02.2012 год.  Акцесорното вземане е индивидуализирано като дължимо от  25.04.2011 год.  до датата на иницииране на заповедното производство – 09.01.2013 год., на основание чл. 21, б.”в”  от Анекс № 3.  Величината на претендираната наказателна лихва възлиза на 14 787, 21 евро.

Основанието, периодът и размерът на претенцията са индивидуализирани по идентичен начин и в исковата молба по чл. 422 ГПК.

Съобразно разпоредбата на чл.21, б.”в” от Анекс № 3 при предсрочна изискуемост на кредита банката събира от кредитополучателя наказателна лихва  върху размера на цялата главница, включваща договорената в чл.9,1 лихва и надбавка от 7 пункта при кредит във валута. Уговореното вземане има обезщетителен характер и по съществото си съставлява мораторна неустойка, приложима при забавено изпълнение на задължението за връщане на предсрочно изискуем дълг. Следователно – претендираното притезание  е основателно единствено за периода от 22.02.2012 год. до иницииране на заповедното производство.

Обстоятелството, че кредитополучателят дълги мораторни неустойки върху просрочените месечни вноски – главница и падежирали лихви, на основание чл. 21, б.”а” и б.”б” от Анекс 3 е правно ирелевантно. Сочените неустоечни задължения не са претендирани в заповедното производство и не са предмет на претенцията с правно основание чл. 422 ГПК.

Съобразно заключението на ССЕ, назначена от СОС, размерът на мораторната неустойка по чл.21, б.”в” от Анекс 3 за периода  22.02.2012 год. – 09.01.2013 год. възлиза на  16 ,679 % или 14 206, 90 евро. /така Приложение № 2, с.167/.

Въззивникът е предявил възражение за прекомерност на неустоечното задължение и необходимостта от заместването му по право със законната лихва по чл. 86 ЗЗД. На първо място, сключеният договор не попада в обхвата на потребителско кредитиране, поради което разпоредбата на чл. 33, ал.2 ЗЗП, въвеждаща ограничение за обезщетенията на кредитора при допусната забава са неприложими. Ответникът няма качеството и на потребител по смисъла на пар.13, т.1 ДР на ЗЗП, поради което не може да релевира възражения за недействителност на клаузата по реда на чл. 146, ал.1 ЗЗП като предвиждаща прекомерно обезщетение за доставчика по смисъла на чл. 143, т.5 ЗЗП. По отношение на сключения договор е приложима разпоредбата на чл. 309 ТЗ въвеждаща забрана да се намалява поради прекомерност неустойка, дължима по търговска сделка, сключена между търговци.

По въпроса за възможността страните по договор да уговарят неустойка за забавено изпълнение на парични задължения /чл.92 ЗЗД/ над размера на законната лихва, съдебната практика еднозначно приема, че няма пречка страните да уговарят неустойка над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗЗД / Решение № 61 от 21.10.2015 г. на ВКС по т. д. № 894/2014 г., I т. о., ТК/. По действащото право максималният размер на неустойката  е ограничен единствено от чл.9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.

По въпроса кога уговорената в търговски договор неустойка е нищожна, поради противоречието и с добрите нрави е налице задължителна практика – ТР № 1/15.06.2010 год. по т.д.№ 1/2009 год. на ОСТК на ВКС. Същата е в смисъл, че сама по себе си прекомерността на договорената неустойка не я прави а priori нищожна, поради накърняване на добрите нрави, ако не излиза извън присъщите и функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна, като конкретната преценка се извършва във всеки отделен случай и то към момента на сключване на договора, а не към момента на неизпълнението.

Уговорената неустойка е формирана чрез завишаване със 7 пункта на редовната лихва по кредита. За сравнение – към датата на сключване на Анекс № 3 е действало Постановление № 72 на МС от 08.04.1994 год., според което размерът на законната лихва за просрочени задължения във валута  се формира от тримесечния Либор с добавка от 10 пункта. Така уговорената мораторна неустойка обезщетява вредите, които кредиторът ще претърпи при предсрочна изискуемост,  с която се прекратява ползването, съответно и начисляването на възнаградителните лихви до края на уговорения срок.  Предвид изложеното, надбавка от 7%  над договорната  лихва не следва да се счита несъответна на предвидимите вреди за кредитора при отчитане и на многократните разсрочки и преструктурирания на кредитния дълг, които кредиторът е предоставил.

С оглед на изложеното, съдът намира възражението на ответника за недоказано, а вземането за неустойка – за валидно възникнало.

В отговора на исковата молба въззивникът е предявил възражение за недължимо плащане на възнаградителни лихви в периода м.09.2005 год. – м. 05.2008 год. Недължимото плащане е обосновано с констатирано от ЕК нарушение на конкурентното законодателство на ЕС, изразяващо се в създаването на картел в индустрията на лихвените деривати и наложени санкции на международни банки по реда на чл.101 ДФЕС и чл. 53 от Споразумението за ЕИП.

Страната поддържа, че констатираните нарушения означават манипулиране на лихвените деривати, респ. на референтния показател EURIBOR. Последният има основополагащо значение за величината на паричните потоци, които банката получава от крайния потребител. Споразуменията за възнаградителни лихви в периода на констатирано нарушение -  м.09.2005 год. – м. 05.2008 год. следва да се считат за недействителни – чл. 15, ал.2 ЗЗК, респ. начислените и платени такива –за недължими.

Нормата на чл. 15, ал.1 ЗЗК забранява всякакъв вид споразумения между предприятия, решения на сдружения на предприятия, както и съгласувани практики на две или повече предприятия, които имат за цел или резултат предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията на съответния пазар.  На основание чл.15, ал.2 ЗЗК споразуменията и решенията по ал. 1 са нищожни. Прогласената нищожност има за предмет единствено  споразуменията с антиконкурентен ефект, но не и производните такива с крайния потребител. Недействителността не засяга конкретните, реални или потенциални резултати на пазара.

Антиконкурентното поведение на пазара подлежи на административно санкциониране чрез система от глоби и имуществените санкции. Вредоносните резултати от антиконкурентно поведение пък подлежат на възмездяване чрез специалния иск по чл.104 ЗЗК, в който е прогласено правото на всички физически и юридически лица да претендират вреди от виновните лица, дори и когато нарушението не е било насочено директно срещу тях. Специалната система за защита изключва правото на въззивника да претендира недължимо плащане  на възнаградителни лихви от насрещната страна по правоотношението, за която не се твърди, че има качеството на виновно лице по смисъла на чл. 104 ЗЗК.

 С оглед на изложеното, коментираното възражение е неоснователно. Идентични правни изводи са приложими и по отношение на нововъведеното с въззивната жалба възражение за последващо недължимо плащане на възнаградителни лихви и с оглед констатирани антиконкурентни нарушения от Департамента по финансови услуги на Ню Йорк.

         Съдът е сезиран и с възражение за недължимо плащане на начислени лихви в завишен размер, неотговарящ на договорните уговорки между страните. В тази връзка, съдът намира следното:

Между страните е възникнало кредитно правоотношение, което е било предмет на многократно преструктуриране. Последният сключен анекс датира от  20.09.2010 год.

В първата си част, анексът представлява установителен договор, с който кредиторът и длъжникът са приели в отношенията си съществуването, произхода и размера на паричните задължения на кредитополучателя към 20.09.2010 год. Съобразно неразминаващите се заключения на  двете ССЕ непогасеният остатък от 99 538, 63 евро съставлява сбор от дължима главница 98  235, 62 евро и капитализирани лихви  1303, 01 евро.  Споразумението обективира още уговорки за преструктуриране на кредитната линия и погасяването на дълга като стандартен кредит.

В установителната си част, анексът има доказателственото значение на двустранно подписан частен свидетелстващ документ, който произвежда обвързващо материалноправно облигационно действие между страните – правоустановително, декларативно и регулиращо. Анексът установява правното положение към 20.09.2010 год. със силата на закон /чл.20а ЗЗД/, респ. кредитополучателят  не може да оспорва размера на дълга до датата на двустранното му установяване. Присъща последица на всеки установителен договор е изключването на възможността да се оспорва предхождащото го правно положение.

С оглед на изложеното, възраженията на въззивника за недължимо платени и начислени лихви, обуславящи различен размер на признатия в Анекс № 3 дълг,  не следва да се разглеждат по същество.

Възраженията за недължимо начисляване на възнаградителни лихви за периода след подписването на Анекс № 3 е разгледано от въззивния съд във връзка с изводите за крайния размер на дължими възнаградителни лихви.

При съвкупната преценка на гореизложеното, съдът намира, че решението следва да бъде отменено единствено за разликата от 14 206, 90 евро до претендираните  14 787,21 евро, съставляващи мораторна неустойка. Решението в останалата обжалвана част следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Разноски: Приетото разрешение по т.12 на ТР 4/2013г на ОСГТК, налага съдът да се произнесе и по разноските, включително присъдените със заповедта за изпълнение, като законна последица от уважаването на част от установителните искове. На кредитора следва да бъдат присъдени  общо 7 493, 87 лева разноски за заповедното производство, съответни на приетите за основателни претенции.

Пред въззивното производство въззиваемата страна Банка ДСК е претендирала разноски единствено за юрисконсултско възнаграждение съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. Размерът на юрисконсултското възнаграждение, съответно на приетите за основателни претенции във въззивното производство възлиза на 1882, 30 лева.  Размерът е изчислен от съда въз основа на минималния размер на адвокатското възнаграждение, предвиден в чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. Въззивникът  е доказал разноски в размер на 1924,23 лева съобразно представен списък по чл. 80 ГПК, от които съразмерна на отхвърлените обжалвани претенции е сумата от 47,26 лева. По компенсация, ответникът следва да заплати на Банка ДСК сумата от 1835, 04 лева – разноски за въззивното производство.

Частичната неоснователност на претенцията за наказателни лихви /мораторна неустойка/ обуславя необходимост от промяна на сторените при първоинстанционното разглеждане на спора разноски. Ищецът е претендирал единствено присъждането на юрисконсултско възнаграждение, чиито минимален размер съобразно приетите за основателни претенции възлиза на 7 576 лева. Ответникът не е представил списък по чл. 80 ГПК, вкл. и доказателства за сторени разноски от името на „Стаки моделс” ООД.

 Включването на юрисконсултско възнаграждение във величината на сторените разноски от ищеца следва от разпоредбата на чл. 78, ал.8 ГПК. В хипотеза на благоприятен изход на спора, в полза на юридическите лица и еднолични търговци се присъжда като разноски адвокатско възнаграждение, ако те са защитавани от юрисконсулт. Налице е въведена от законодателя фикция, че страната прави по повод на делото разноски в размер на минималното адвокатско възнаграждение, въпреки, че се представлява в процеса от свой служител, на който заплаща заплата, а не възнаграждение за осъщественото представителство по конкретното дело. Размерът на възнаграждението, което получава служителят, и реалното му заплащане, касаят само вътрешното правоотношение между него и юридическото лице и са ирелевантни за насрещната страна в процеса при определяне на отговорността за разноските.

 

С оглед на изложеното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 37/16.04.2015 г. по т.д. № 70/14 г. по описа на СОС, в частта, с която е прието за установено по отношение на „Банка ДСК” ЕАД, гр. София, че „СТАКИ МОДЕЛС" ЕООД, ЕИК 118550488, със седалище и адрес на управление: област Силистра, общ. Силистра, гр. Силистра, ул. „Ангел Кънчев" № 5, представлявано от управителя С.Х.П. дължи изпълнение на парично задължение на "БАНКА ДСК" ЕАД - София, в качеството на кредитор, съгласно издадените по гр.д. № 34/2013г. на РС – Силистра заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 11.01.2013 г., представляващо както следва:

- санкционираща лихва /надбавка/ за разликата от 14 206, 90 евро до присъдените 14 787,21 евро  и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от "БАНКА ДСК" ЕАД - София, в качеството на кредитор, съгласно издадените по гр.д. № 34/2013г. на РС – Силистра заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 11.01.2013 г. против „СТАКИ МОДЕЛС" ЕООД, ЕИК 118550488, със седалище и адрес на управление: област Силистра, общ. Силистра, гр. Силистра, ул. „Ангел Кънчев" № 5 положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземане за наказателни лихви за разликата от 14 206, 90 евро до претендираните  14 787,21 евро  за периода 25.04.2011г.-09.01.2013 г.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите обжалвани части.

ОТМЕНЯ решението за присъдените разноски в полза на Банка ДСК  вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „СТАКИ МОДЕЛС" ЕООД, ЕИК 118550488, със седалище и адрес на управление: област Силистра, общ. Силистра, гр. Силистра, ул. „Ангел Кънчев" № 5, представлявано от управителя С.Х.П. ДА ЗАПЛАТИ на „Банка ДСК” ЕАД, гр. София както следва:

-сумата от 7 493, 87 лева – разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№ 34/2013 год. на РС - Силистра;

-сумата от 7 576 лева – разноски за първоинстанционното разглеждане на спора;

- сумата от 1835, 04 лева – разноски за въззивното производство;

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                               ЧЛЕНОВЕ: