Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  №256

 

Гр.Варна, 10.11.2016г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение в публичното съдебно заседание на единадесети октомври през двехиляди и шестнадесета година в състав:

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:  РАДОСЛАВ СЛАВОВ 

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: ЖЕНЯ ДИМИТРОВА

                                                                                           ДАРИНА МАРКОВА     

 

           При участието на секретаря  Е.Т.     

           Като разгледа докладваното от съдията Дарина Маркова в.търг.дело № 461 по описа за 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, образувано по жалба на Р.А., гражданка на Република Литва, срещу решение № 376 от 25.05.2016г. по търг.дело № 1068/15г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е отхвърлен предявения от нея срещу „Златни пясъци” АД осъдителен иск с правно основание чл.163 ал.3 от ЗУТ за сумата 55 000лв., представляваща имуществени вреди – стойността на необходимите разходи за труд и материали за извършване на всички строително-ремонтни дейности по изправяне на недостатъци на извършеното строителство от ответника и поправяне на вредите от тях по апартамент с идентификатор № 10135.513.187.9.117, собственост на ищца, както и е осъдена да заплати направените по делото разноски. 

В жалбата се твърди че решението е неправилно поради противоречие и неправилно приложение на материалния закон. Оспорва извода на съда, че предявеният иск е погасен по давност. Твърди че съдът неправилно е приложил материалния закон относно определящия спора въпрос – за давностния срок за погасяване на правота на иск за обезщетение от възникнала, но неизпълнена гаранционна отговорност на строителя при подадено в гаранционните срокове уведомление за дефект и по въпроса за давността на общия гаранционен срок, в който строителят отговаря за недостатъци, като твърди че това са два различни фактически състава и съдът неправилно е отъждествил давността по тях. Оспорва приетото от съда, че за възникването на отговорността на строителя и за погасяване по давност на отговорността определяща е датата на въвеждане на сградата в експлоатация, а не датата на уведомяването на строителя за констатираните дефекти. Твърди че уведомяването за дефект, извършено преди изтичане на петгодишния гаранционен срок, е релевантно и води до валидно възникване на гаранционно задължение. Твърди че началният момент, от който започва да тече давността за отговорността на строителя за появили се дефекти е уредена изрично в чл.160 ал.5 от ЗУТ и това е деня на въвеждане на строителния обект в експлоатация. Твърди че този момент обаче не съвпада с момента, в който  собственикът на обекта може да упражни правото си на иск и съдебна защита за овъзмездяване стойността на необходимите СМР по отстраняване на дефектите при бездействия на строителя след извършено уведомление в гаранционния срок. Излага, че предвидената в ЗУТ и Наредбата процедура за уреждане на претенциите към строителя касае реда за реализиране на гаранционната отговорност – чрез уведомление, отправено в гаранционния срок, както и че тези норми не уреждат давностния срок за отстраняване на дефекта след уведомление, за който е приложима общата петгодишна давност. Твърди че в рамките на петгодишния давностен срок е изпратила уведомление до дружеството за възникналите дефекти и за строителя е възникнало задължението да ги отстрани, поради което и по-късното изтичане на петгодишния срок е без значение за претенцията и за овъзмедяване на тяхната стойност. Твърди че правото и на иск се погасява с изтичането на пет години от датата на уведомлението за дефекти, когато е възникнало нейното вземане.

Моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд и да постанови друго, с което предявения от нея иск да бъде уважен изцяло. Претендира направените по делото разноски. В съдебно заседание, лично и чрез процесуалния си представител, поддържа жалбата и моли съда да я уважи.

Въззиваемата страна „Златни Пясъци” АД със седалище гр.Варна в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор, изразява становище за неоснователност на подадената жалба  и моли съда да потвърди обжалваното решение. Твърди че изводите на съда за погасяване по давност на претенцията е правилен и съответства на материалния закон. Поддържа и всички направени становища, оспорвания на обстоятелства и възражения, направени в отговора и допълнителния отговор на исковата молба. В съдебно заседание, чрез процесуален представител, оспорва жалбата. Претендира направените по делото разноски. 

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предявен е осъдителен иск от Р.А., гражданка на Република Литва срещу „Златни пясъци” АД за сумата 55 000лв., претендирана като стойността, необходима за отстраняване на появили се недостатъци в резултат на некачествено изпълнени СМР при строителство на собствения и имот, представляващ апартамент Г-20 от сграда в комплекс „Иглика – 1” в к.к.Златни пясъци на основание чл.160 ал.3 - 5 от ЗУТ във връзка с чл.20 от Наредба № 2 от 30.07.2003г. за въвеждане в експлоатация на строежите в РБ и минималните гаранционни срокове за изпълнени СМР, съоръжения и строителни обекти. Претенцията на ищцата е основана на гаранционната отговорност на строителя, и това е ясно заявено от нея в уточняваща молба депозирана пред първоинстанционния съд на 23.07.2015г. С тази правна квалификация искът е докладван и разгледан от съда в обжалваното решение.

Въззивницата А. е собственик на недвижим имот, представляващ апартамент Г-20 от сграда в комплекс „Иглика – 1” в к.к.Златни пясъци, закупен от нея от въззиваемото дружество, с договор за покупко – продажба, сключен в нотариална форма, на 14.11.2008г. Твърденията  в исковата молба са за открити от нея през лятото на 2009г. в имота видими течове и мухъл, неотстранени и влошени още през лятото на 2010г. – вода по стените, прогизнали и раздути плоскости, ръждясали алуминиеви профили, наводнено и унищожено подово покритие, теч на вода от тавана и стълбището, мухлясали и наводнени мебели.

Представени са писмени доказателства за уведомяване на „Златни Пясъци” АД за констатираните дефекти, отправено искане за извършване на съвместен оглед за установяване на щетите и молба за уреждане на въпроса за отстраняването им. Второто писмо носи входящ номер 404 от 06.07.2010г. при въззиваемото дружество. Искът е предявен в съда на 01.07.2015г., с искова молба подадена по пощата на 29.06.2015г.

Не е спорно по делото че сградата, в която се намира имотът на въззивницата, е въведен в експлоатация на 11.07.2007г., за което е представено и удостоверение № 15.

Чл.20 ал.4 от Наредба № 2 от 30.07.2003г. за въвеждане в експлоатация на строежите в РБ и минималните гаранционни срокове за изпълнени СМР, съоръжения и строителни обекти, регламентира петгодишен гаранционен срок за хидроизолационни, топлоизолационни, звукоизолационни и антикорозионни работи на сгради и съоръжения в неагресивна среда. Съобразно чл.160 ал.5 от ЗУТ и чл.29 ал.3 от Наредба № 2 гаранционните срокове текат от въвеждане на строителния обект в експлоатация.

Гаранционното задължение възниква по силата на договорни съглашения, съответно законни и подзаконови нормативни актове, стандарти, отраслови технически норми. Гаранционният срок е елемент от гаранционното задължение. По своята правна същност той е период от време, в течение на който се гарантира наличието на установени качества и свойства на вещта, предмет на договора, и през който период гарантът носи материалната отговорност за недостатъци и повреди, при условие, че купувачът е спазил изискванията за правилно съхранение и надлежната и употреба. С изтичането гаранционния срок се погасява задължението за отстраняване на недостатъците от продавача. Тези мотиви досежно гаранционната отговорност са изложени в тълкувателно решение № 88 от 28.02.1984г. на ОСГК на ВС, с което е даден отговор на въпроса от кога тече давностният срок за погасяване на вземанията по договор за продажба на вещи по чл.197 от ЗЗД, когато има уговорен и гаранционен срок.

Гаранционните срокове по чл.160 ал.3 - 5 от ЗУТ във чл.20 от Наредба № 2 от 30.07.2003г. за въвеждане в експлоатация на строежите в РБ и минималните гаранционни срокове за изпълнени СМР, съоръжения и строителни обекти  са типичен пример на преклузивни срокове, с характерните им белези, отграничаващи ги от давностните срокове: може да са установени с нормативен акт, с административен акт или с договор между страните; започват да текат от момента на възникване на субективното право, а не от пораждане на правото на иск; не предпоставят по начало нарушаване на субективни права за разлика от давностните срокове; текат по отношение на всички, те не могат да бъдат спирани или прекъсвани; прилагат се служебно от съда, който е длъжен да следи за спазването им; водят до прекратяване на субективното право; недопустим е отказ от тези срокове след изтичането им; превръщат изпълнението, след като са изтекли сроковете в недължимо платено и подлежащо на връщане.

С оглед на така изложеното, въззивният съд намира, че в процесния случай петгодишният гаранционен срок е започнал да тече на 11.07.2007г. и е изтекъл на 11.07.2012г. С изтичането му е прекратено субективното притезателно право на въззивницата да претендира от строителя отстраняване на недостатъците, появили се в жилището и, респективно да иска заплащане на стойността на ремонтните работи, необходими за отстраняването им. Релевантно е проявяването на недостатъците и предявяването на иска в рамките на гаранционния срок, а не уведомяването на строителя за съществуването на недостатъците. Правното действие на преклузивния срок настъпва автоматически с изтичане на срока и се състои в прекратяване на субективното право и на съответстващото му правно задължение. За изтичането на преклузивен срок съдът е длъжен да следи служебно, поради което и независимо от липсата на възражение за това, предявеният иск след изтичане на гаранционния срок е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Предвид установеното по делото изтичане на гаранционния срок довел до прекратяване на субективното право, не следва да бъдат обсъждани събраните доказателства и възраженията досежно качеството на въззиваемото дружество като строител и размера на претенцията, направени от въззиваемото дружество в отговора на исковата молба и поддържни в отговора на въззивната жалба, както и възраженията на въззивницата в жалбата срещу извода на съда за изтекъл давностен срок, доколкото всички те предполагат съществуване на субективното право на въззивницата.

С оглед на изложеното и независимо от различните изводи с първоинстанционния съд, приел, че субективното право съществува, а правото на иск е погасено по давност, а не че субективното право е прекратено с изтичането на гаранционния срок, предвид еднаквия краен резултат – отхвърляне на иска обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

На основание чл.78 ал.8 от ГПК и направеното искане в полза на въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени направените пред въззивна инстанция за юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 2 180лв., изчислени съобразно чл.7 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. 

Водим от горното, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 376 от 25.05.2016г. по търг.дело № 1068/15г. по описа на Варненски ОС.

ОСЪЖДА Р.А., родена на ***г., гражданка на Република Литва, да заплати на „Златни Пясъци” АД със седалище гр.Варна, ЕИК 813095472, сумата 2 180лв. /две хиляди сто и осемдесет лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивно производство.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: