Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  №320

 

Гр.Варна, 04.12.2015г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение в публичното съдебно заседание на четвърти ноември през двехиляди и петнадесета година в състав:

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:  РАДОСЛАВ СЛАВОВ 

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: ЖЕНЯ ДИМИТРОВА

                                                                                           ДАРИНА МАРКОВА     

 

           При участието на секретаря Е.Т.   

           Като разгледа докладваното от  съдията Дарина Маркова в.търг.дело № 462 по описа за 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, образувано по жалба на „Атлантик Брандс” ООД, дружество, регистрирано по сръбското законодателство, със седалище гр.Белград, Република Сърбия срещу решение № 49 от 18.05.2015г. по търг.дело № 28/14г. по описа на ШОС, търговско отделение, с което са отхвърлени предявените от него срещу „Итал Фууд” ЕАД със седалище гр.Шумен искове в общ размер на сумата 60 000лв., от които: сумата 31 133.41лв., претендирана като стойността на предоставени, но незаплатени маркетингови услуги през 2012г. по сключен между страните договор за продажба за 2012г.; сумата 26 001.28лв., претендирана като обезщетение за пропуснати ползи в размер на печалбата, която нормално е следвало да бъде реализирана от ищеца, ако договорът за продажба за 2012г. не е бил прекратен предсрочно и сумата 2 865.31лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на разкриване на конфиденциална информация в нарушение на сключения договор за продажба, както и са осъдени да осъдени да заплатят направените по делото разноски в размер на 7 200лв.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на съдопроизводствените правила.

Твърдят че ШОС дал грешна правна квалификация като е разгледал иска по реда на българското материално право, вместо по реда на Виенската конвенция, поради което и изводите до които е достигнал за правния ефект на сключения между страните договор за дистрибуция за 2012г. са неправилни. Излага съображения за приложимостта на Конвенция на ООН относно договорите за международна продажба на стоки от 1980г. /Виенска конвенция. Твърди че съгласно чл.11 от Виенската конвенция за този вид договори не е необходимо сключването или доказването им да бъде писмено, като за тях не важи каквото и да е друго изискване за форма, както и е предвидено че могат да бъдат доказвани по всякакъв начин, включително и със свидетели. Твърди че предпоставките за сключването на договора за международна продажба – отправено предложение по смисъла на чл.14 ал.1 приемане на предложението от насрещната страна съобразно чл.18 от Виенската конвенция се установяват от приетата от съда фактическа обстановка. Твърди че издадените фактури през 2012г. също удостоверяват факта за реално осъществена дистрибуция на продуктите на „Итал Фууд” ЕАД от началото на 2012г., като стойността на реализираните продажби възлиза на 388 682.54 евро или 760 196.67лв.

Твърди че страните са започнали да извършват доставки на продуктите на „Итал Фууд” ЕАД при условията на договора за дистрибуция за 2012г., който твърдят че е сключен от момента на приемане на предложението. Твърди че е изпълнявал добросъвестно своите задължения по договора като е приел, че същият е сключен с конклудентни действия и само формално не е бил разписан, но на практика е породил правно действие и последици. Твърди че въз основа на него е осъществявал дейност по дистрибуция на стоките на „Итал Фууд” ЕАД и е инвестирал в маркетинг на стоките, наемал е складови помещения и е изграждал своя дистрибуционна мрежа на територията на Рeпублика Сърбия.

Твърди че дори и да се приеме, че договорът между страните е за дистрибуция, а не за продажба, то отново не е приложимо българското право, са приложими разпоредбите на Регламент /ЕО/ № 593/08г. на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.2008г. относно приложимото право към договорните задължения Рим І.

В отношение на евентуалност твърди че дори и да се приеме за приложимо разпоредбите на българското материално право, оспорва извода за липса на договор между страните. Твърди че от всички представени доказателства се установява съществуването между страните на трайни търговски отношения, независимо от промяната на наименованията на страните по тях. Твърди че фактически съществуващите търговски правоотношения по дистрибуция са възникнали и са се осъществявали между едни и същи страни. Позовава се на нормата на чл.292 ал.1 от ТЗ за извършване на дистрибуция за 2012г.

Моли съда да отмени обжалваното решение изцяло и да постанови друго, с което предявените от него искове да бъдат уважени изцяло. Претендира направените по делото разноски. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, поддържа жалбата и моли съда да я уважи.

Насрещната страна по жалбата „Итал Фууд” ЕАД със седалище гр.Шумен, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор оспорва вззивната жалба. Твърди че договорът за дистрибуция е различен от договора за продажба и не попада в приложното поле на Виенската конвенция. Твърди че той урежда сключването на бъдещи продажби на определена територия, с определени обеми, търговски отстъпки, права за използване на марки и пр. Оспорва че страните са били в трайни търговски отношения. Сочи че такива са били налице между въззивника и „Фикосота Синтез” ООД – Сърбия. Твърди че между страните никога не е постигано съгласие по съществените елементи на договора за дистрибуция, че той не е отправял предложения или контрапредложения за сключване на договор до въззивника, съответно че такива не отправяни от лица, разполагали с представителна власт. Твърди че претенциите за пропуснати ползи са недоказани.

Моли съда да потвърди решението, претендира направените по делото разноски. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, моли съда да потвърди обжалваното решение.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предявени са искове от „Атлантик Брандс” ООД, дружество, регистрирано в Република Сърбия, със седалище гр.Белград срещу „Итал Фууд Индъстри” ЕАД със седалище гр.Шумен в общ размер на сумата 60 000лв., както следва: за сумата 31 133.41лв., претендирана като стойността на предоставени, но незаплатени маркетингови услуги през първите пет месеца на 2012г. по фактури № 66/1200000035 от 14.08.2012г. и № 66/1200000022 от 25.06.2012г. по договор за дистрибуция между страните от 2012г.; сумата 26 001.28лв., претендирана като обезщетение за пропуснати ползи в размер на печалбата, която нормално е следвало да бъде реализирана за срок от 90 дни, ако договорът за 2012г. не е бил прекратен предсрочно и сумата 2 865.31лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на разкриване на конфиденциална информация в нарушение на сключения договор за дистрибуция.

Въззивникът „Атлантик Брандс” ООД твърди в исковата молба че между него и въззиваемото дружество „Итал Фууд Индъстри” ЕАД е съществувал договор за дистрибуция за 2012г., по силата на който той е поел задължение за дистрибуция на произведените въззиваемия продукти на територията на Република Сърбия. Излага че през първите пет месеца на 2012г. е осъществявал дейност по дистрибуция на стоките на „Итал Фууд Индъстри” ЕАД и за целите на договора е инвестирал в маркетинг на стоките, наемал е складови помещения и е изграждал своята дистрибуционна мрежа.  Твърди че въззиваемото дружество не е спазило предвидения срок за 90 дневно предизвестие при прекратяване на договора, а го е прекратил едностранно в средата на м.юни 2012г., считано от началото на месец юни.

Претенциите са за: изпълнение на договорно задължение за заплащане на направени маркетингови услуги; за обезщетение в размер на нереазлизирана печалба и за обезщетение за неимуществени вреди от неизпълнение на договорно задължение за неразкриване на информация.

По въпроса за приложимото право, въззивният съд намира следното:

Твърденията в исковата молба сочат на правоотношение по договор за дистрибуция с международен елемент. Страни по очертаното в исковата молба правоотношение са въззиваемото българско дружество „Итал Фууд Индъстри” ЕАД със седалище гр. Шумен, в сочено качество на производител или продавач, и ишецът – „Атлантик Брандс” ООД, дружество, регистрирано в Република Сърбия, с твърдяно в исковата молба качество на дистрибутор.

Няма твърдения за писмен договор между страните, съответно и няма уговорено приложимо право между тях.

Регламент /ЕО/ № 593/08г. на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.2008г. относно приложимото право към договорни задължения Рим І в чл.4 Приложимо право при липса на избор в б.е изрично регламентира че по отношение на договора за дистрибуция, приложимото право е правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на дистрибутора. Тъй като едната от страните по договора е с регистрация в страна, която не е членка на ЕС, правилата на Регламента са неприложими.

Въззивният съд намира, че в случая не е приложима и Конвенцията на ООН относно договорите за международна продажба на стоки от 1980г., ратифицирана от Република България и Република Сърбия към момента на твърдяното правоотношение. За да приеме това съдът изхожда от вида на твърдяния договор – договор за дистрибуция, или известен в теорията като договор за изключително право на продажба, който договор макар и сходен, е различен от договора за продажба. Взаимоотношенията между производителя и дистрибутора не са идентични и не се изчерпват с тези между купувач и продавач.

Договорът за дистрибуция или договор за изключително право на продажба, не е изрично регламентиран в българското право, няма уредба в правото на повечето европейски страни. Това е договор, по силата на който дистрибуторът купува от производителя и препродава стоката му на трети лица от свое име и за своя сметка, в една договорно определена територия, в която производителят няма право да продава от същия вид стока сам, или чрез друг представител. Дистрибуторът влиза в две групи правоотношения – веднъж с производителя, а втори път  - влиза в правоотношение с клиентите.

Въззивният съд намира, че приложимото право следва да бъде определено съобразно стълкновителната норма на чл.94 ал.1 от КМЧП. Посочената разпоредба предвижда, че когато страните по договора не са избрали приложимото право, договорът се подчинява на правото на държавата, с която е най-тясно свързан. Определянето на привръзката на стълкновителната норма се преценява с оглед на всички обстоятелства на конкретния случай, като е създадена и оборима презумпция за най-тясна връзка - предполага се, че най-тясна е връзката с държавата, в която страната, дължаща характерната престация, е имала своето обичайно местопребиваване или главно управление към момента на неговото сключване.

Прието е в правната теория становището, че за двустранните и възмездни договори, при които се разменя вещ или услуга срещу пари, характерната престация прави лицето, което дължи вещта или услугата, като при договора за продажба това е продавачът. С оглед двете групи правоотношения в които дистибутира влиза, съдът намира, че в правоотношението му с продавача на стоката или производителя, характерната престация е тази на продавача, поради което и следва да се приложат нормите на българското право съобразно очертания обхват в чл.102 от КМЧП.

Договорът за дистрибуция няма изрична нормативна уредба, няма и законово изискване за писмена форма като условие за действителност на сделката.

Не е спорно между страните че между дружеството въззивник от една страна и трето, неучастващо в производството дружество – „Фикосота Синтез” ООД – Сърбия през 2011г. е бил сключен писмен договор за дистрибуция, по силата на който въззивникът е поел задължение да закупува от „Фикосота Синтез”  ООД – Сърбия изделия, посочени в приложение 1 към договора и да продава от свое име и за своя сметка на територията на Република Сърбия. Не е спорно между страните, че продавачът по договора е дружество, свързано лице по смисъла на ТЗ с въззиваемото дружество доколкото и двете дружества имат общ собственик. Не е спорно че изделията, описани в приложение 1 към договора се произвеждат от въззиваемото дружество. Договорът за дистрибуция от 11.07.2011г. е срочен със срок на действие до 31.12.2011г.

Не се спори че след изтичане на срока нов договор за 2012г. не е подписан нов договор за 2012г., както между въззивника и „Фикосота Синтез” ООД – Сърбия, така и между въззивника и производителя на стоките – дружеството - въззиваем.  Представени са доказателства за водена електронна кореспонденция между „Фикосота Синтез” ООД – Сърбия и въззивника във връзка със сключване на договор за 2012г.

Съдът приема, че въпреки липсата на писмен договор между страните между тях за периода от януари до края на м.май 2012г. е съществувало правоотношение по договор за изключително право на продажба. За да приеме това, съдът изхожда на първо място от представените по делото 24 броя инвойс фактури, представени от въззивника и неоспорени от въззиваемата страна. Фактурите са издадени от въззиваемото дружество „Итал Фууд Индъстри” АД за периода от 24.01.2012г. до 17.05.2012г. и касаят извършени продажби на стоки. Фактурите съдът приема за доказателство за съществуването на правоотношението между производителя и дистрибутора по продажба на стоки. Като доказателство по делото е представено писмо изх.№ 714 от 13.06.2012г. Макар и подписано и носещо печат на „Фикосота Синтез” ООД, като автори в писмото са посочени „Фикосота Синтез” ООД и „Итал Фууд Индъстри” АД. Не е спорно между страните, а същите обстоятелства са видни от вписванията в търговския регистър по партидите на дружествата и от обявените финансови отчети, че „Фикосота” ООД /с предходно наименование „Фикосота Синтез” ООД/ притежава мажоритарни дялове и упражнява контрол върху дъщерните дружества във въззиваемото дружество – 50 % от капитала и във „Фикосота Синтез Београд” ООД – Сърбия – 100 %. В писмото се признава за съществуване на делови отношения между страните по повод продажба на техни продукти в Република Сърбия през 2011г. и през периода от януари до май 2012г. Заявява се че поради непостигане на количествени показатели за разпространение за този период преустановяват доставките на стоки и разпространението на техните изделия. Тази част от писмото съдът приема като извънсъдебно признание на фактическото извършване на разпространение на продукти на въззиваемото дружество на територията на Република Сърбия за първите пет месеца на 2012г. Разгледани в съвкупност – фактурите, сочещи на извършени продажби на продукти и признанието на съществуващи фактически отношения по разпространение на същите продукти на територията на Република Сърбия, водят до извод на съществуване на неформално договорно правоотношение по дистрибуция на стоки.

По претенциите съдът намира следното:

По иска за сумата 31 133.41лв., претендирана като стойността на предоставени, но незаплатени маркетингови услуги през първите пет месеца на 2012г. по фактури № 66/1200000035 от 14.08.2012г. и № 66/1200000022 от 25.06.2012г. по договор за дистрибуция между страните от 2012г.:

Дистрибуторът се третира като купувач по отношение на производителя и препродава стоката му от свое име и за своя сметка. Той отговаря към производителя за заплащане на цената на продадената стока, а към купувачите за доставката на стоката и за всички допълнителни условия, свързани с това. Задължението му да разпространява стоките, на производителя на територията, за която се отнася договора от свое име и за своя сметка означава че всички средства и разходи за изпълнение на това му задължение се поемат от него и са за негова сметка. Такива са разходите са наемане на складове за съхранение на стоките, за персонал, за реклама, за маркетингови услуги и друго подобни. Производителят – продавач по договора за дистрибуция не отговаря за тях. Поради което и претенцията за заплащането им е неоснователна.

Неоснователна е и претенцията за сумата 26 001.28лв., претендирана като обезщетение за пропуснати ползи в размер на печалбата, която нормално е следвало да бъде реализирана за срок от 90 дни, ако договорът за 2012г. не е бил прекратен предсрочно поради следното:

Възнаграждението на дистрибутора е под формата на печалба, образувана от разликата между покупната и продажната цена на стоките.  Поради което и за периода на действие на договора до края на м.май 2012г. възнаграждението на въззивника не е предмет на делото. Писмен договор между страните няма подписан, поради което и изрична уговорка за обезщетение на дистрибутора в случай на прекратяване на договора няма предвидена. На следващо място въззивният съд приема по изложени по-горе съображения че между страните има неформален договор за дистрибуция, чието действие не е ограничено със срок. Поради което и всяка страна може да се откаже от него със съответното предупреждение. С оглед разликата между дистрибутора и търговския представител нормата на чл.40 от ТЗ е неприложима.

Претенцията за обезвреда на неимуществени вреди, претърпени от дружеството въззивник от неизпълнение на договорно задължение за неразкриване на информация също е неоснователна.

В мотивите на тълкувателно решение № 4 от 29.01.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 4/12г. е прието че при нарушаване на договорно задължение могат да се причинят неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване. Когато неимуществените вреди са причинени от неизпълнението /или неточното изпълнение/ на договорни задължения на обезщетяване подлежат вредите, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а при установена недобросъвестност на длъжника – обезщетението е за всички преки и непосредствени неимуществени вреди.

Но в случая се претендира обезщетение за неимуществени вреди от търговец – юридическо лице, а присъждането на обезщетение за неимуществени вреди по правилото на чл.52 от ЗЗД на търговец – юридическо лице е лишено от основание в закона. В този смисъл е разрешението дадено в решение № 47 от 10.09.2010г. по търг.дело 625/08г., ІІ т.о. по допуснатия до касация въпрос, постановено по реда на чл.290 от ГПК и представляващо задължителна съдебна практика. Вреди в резултат на разгласяване на конфиденциална информация, могат да бъдат причинени на юридическо лице, но те винаги имат паричен еквивалент и се отразяват в патримониума на търговеца. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното се явява самият общопризнат смисъл вложен в понятието "неимуществени вредите", според който същите нямат своя имуществена стойност и следователно- парично изражение, а това е несъвместимо с правната същност и начин на възникване на юридическото лице търговец. При съобразяване с критерия по чл.52 от ЗЗД се налага правен извод, че неимуществени вреди са причинени, когато увреждането е засегнало психическата сфера на пострадалия, като трайно и продължително състояние, а това житейски и правно, според настоящия съдебен състав, е въобще неприложимо към юридическо лице, дори и да е търговец.

Поради което и само по твърдения в исковата молба, съдът намира предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди за неоснователен.

С оглед на така изложеното, и независимо от различния извод за съществуване на договорно правоотношение между страните по договор за дистрибуция за първите пет месеца на 2012г., поради съвпадане на крайните изводи за неоснователност на предявените искове, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

На основание чл.78 ал.3 от ГПК и направеното искане в полза на въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени направените по делото пред въззивна инстанция разноски в размер на сумата 4 800лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 49 от 18.05.2015г. по търг.дело № 28/14г. по описа на Шуменски ОС, търговско отделение.

ОСЪЖДА „Атлантик Брандс” ООД, дружество, регистрирано в Република Сърбия, със седалище и адрес на управление гр.Белград, ул.”Кумодрашка” № 249, да заплати на „Итал Фууд Индъстри” ЕАД със седалище гр.Шумен, ЕИК 127590277, сумата 4 800лв. /четири хиляди и осемстотин лева/, представляваща направени пред въззивна инстанция разноски.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: