Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

355/11.12. 2014г.                                           гр.Варна

 

В     И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А

Апелативен съд   -  Варна                      търговско   отделение

на  единадесети ноември                                             Година 2014

в публично заседание в следния състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В.Аракелян                                                               ЧЛЕНОВЕ:  М.Недева

                                                                                         А.Братанова       

при секретаря : Д.Ч.

като разгледа докладваното от съдия Недева в.т.дело №  467   по описа за 2014 година, за да се произнесе, взе пред вид следното :

Производството по делото е въззивно и е образувано по подадена жалба от „Е” ЕООД, с.Т, община Варна и С.К.С. *** против решение № 481/16.05.2014г. на Варненския окръжен съд, І с-в, постановено по т.д. № 2383/2013г., с което е прието за установено по иска на «У Л» АД, ЕИК 121887948, със седалище и адрес на управление гр.София, район р-н Младост, ул.»Цариградско шосе» № 40, съдебен адрес гр.Варна, ул.»Бдин» № 21а, ет.1, офис 4 срещу „Е” ЕООД, ЕИК 103512918, със седалище и адрес на управление с.Т, община В ул. „О” №59, представлявано от Светлозар Илиев Дечев и С.К.С., ЕГН **********,***, че ответниците ДЪЛЖАТ СОЛИДАРНО на «У Л» АД сумата от 26 490.10 евро /двадесет и шест хиляди четиристотин и деветдесет евро и десет евроцента/, представляваща неизплатена част по запис на заповед № 83008/30.04.2008 год., издаден от “Е” ЕООД, ЕИК 103512918, със седалище и адрес на управление в гр.Варна, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда /22.10.2013 год./ до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 15559/2013 год. на ВРС –ХІ състав, на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК.

По съображения за недопустимост, евентуално – за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, подробно изложени в жалбата, моли съда да обезсили обжалваното решение и върне делото на първоинстанционния съд за оставяне на исковата „без движение” със съответни указания, респ. – да го отмени и отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна и моли съда да потвърди обжалвания съдебен акт като правилен и законосъобразен.

Съдът, за да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено следното :

Предявеният иск е с правно основание чл.422 ГПК : Ищецът  «У Л», АД  с ЕИК 121887948 претендира за признаване за установено в отношенията му с ответниците „Е” ЕООД, ЕИК 103512918 и С.К.С., ЕГН ********** солидарна дължимост на сумата от 26 490.10 евро, представляваща неизплатено задължение по запис на заповед от 30.04.2008г., издаден в гр. София и предявен за плащане с нотариални покани на издателя на ефекта „Е” ЕООД на 07.05.2013г. и на авалиста  С.С. – на 23.04.2013г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда  - 22.10.2013г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 15559/2013 год. на ВРС –ХІ състав.

Първото възражение, направено в отговора на исковата молба и поддържано във въззивната жалба  за недопустимост на исковата претенция  поради непредявяване на записа на заповед за плащане в срока по чл.487 ал.1 ТЗ –  до 49 месеца от издаването му или – не по-късно от 30.05.2012г.,  е неоснователно. Преди всичко погасяването на менителничното задължение по давност би довело до извод за неоснователност на исковата претенция, а не до извод за нейната недопустимост. Освен това самото възражение за давност е неоснователно по следните съображения :

Съгласно т.17 от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС предмет на делото по предявен установителен иск по реда на чл.422 ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417 т.9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед . Правото на пряк менителничен иск /осъдителен или установителен/ срещу издателя по запис на заповед се погасява по давност съобразно правилото на  чл.531 ал.1 ТЗ, т.е. – с изтичане на специалната 3-годишна давност / Решение № 102 от 23.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2680/2013 г., I т. о., ТК, по чл.290 ГПК/. Процесният запис на заповед е издаден на 30.04.2008г., с падеж – „ на предявяване в срок до 49 месеца от издаването му”, т.е. – в срок до 30.05.2012г. Специалната тригодишна давност в случая изтича на 30.05.2015г., а ефектът е предявен за плащане с нотариална покана, връчена на издателя му „Е” ЕООД на 07.05.2013г., а на авалиста С.К.С. – на 23.04.2013г., поради което вземането по него не се явява погасено по давност.

В този смисъл възражението за недопустимост на исковата молба също е неоснователно.

Фактическата обстановка по делото е безспорно установена : Ищецът и ответното дружество „Е” ЕООД са сключили договор за финансов лизинг на пътно транспортно средство № 83008/30.04.2008г., по силата на който лизингодателят се задължил да придобие срещу възнаграждение лек автомобил марка „Cadilak”, модел Escalade, рама: 1GYFK63827R421842 и да го предостави за ползване на лизингополучателя срещу възнаграждение при условията на договор за финансов лизинг. С Приемо – предавателен протокол от 16.05.2008г. лизинговият обект е предоставен за ползване на лизингополучателя. Поради неизпълнение на задълженията на последния ищецът му отправил нотариална покана, рег.№ 4121, том 2, акт 14 по описа на нотариус Е Д, рег. №190 при НК, с район на действие РС – Варна, с която му предоставил 7-дневен срок от получаването й да погаси задълженията си, произтичащи от договора, като изрично е направил волеизявление, че в случай на неизпълнение в указания срок, договорът следва да се счита за развален, на основание чл.87 ЗЗД във вр. чл.33 и чл.32, ал.1, б.”в” от договора. Поканата е получена на  24.08.2010г. Тъй като изпълнение по договора не е последвало договорът е развален, считано от 01.09.2010г. – обстоятелство, по което страните също не спорят. Лизингованият обект е върнат на лизингодателя на 06.01.2011г.

          На осн. чл.18, ал.15 от договора, лизингополучателят издал в полза на ищеца запис на заповед, платим на предявяване, но не по-късно от 49 месеца от издаването му, т.е.е – не по-късно от 30.05.2012г., за сумата от 64 964.45 евро, който запис на заповед е авалиран от втория ответник С.К.С..

Записът на заповед е предявен за плащане на издателя му „Е” ЕООД  на 07.05.2013г., а на авалиста -  на 23.04.2013г. с нотариални покани рег. № 545/19.04.2013г., респективно рег. № 542/19.04.2013г. на нотариус С. Стойчева, рег. № 193 на НК София.   

Със заповед № 9111 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 23.10.2013г., ВРС – ХІ състав по ч.гр.д. № 15559/2013г. е осъдил „Е” ЕООД и С.К.С. да заплатят солидарно на кредитора „У Л” АД сумата от 26 490.10 евро, представляващо неизплатено задължение по запис на заповед от 30.04.2008г., издаден в гр. София и предявен за плащане с нот. покани на 07.05.2013г. и 23.04.2013г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на задължението, ведно с разноски по делото.

                    Размерът на претендираното вземане е доказан със заключението на ССчЕ, съгласно т.1 от което задълженията на лизингополучателя с настъпил към 01.09.2010г. падеж са : за данъци и други разходи – 1 233,01лв; непогасена главница – 45 647,42лв и възнаградителна лихва – 4 929,72лв.– л.96/гръб/.

                   Въз основа на горната фактическа установеност съдът прави извод за основателност на предявения иск по следните съображения :

          Предмет на предявения установителен иск е вземането на лизингодателя „Уникдети Лизинг” АД, гр.София, ЕИК 121887948, инкорпорирано в процесния запис на заповед № 83009, издаден на 30.04.2008г. от „Е” ООД, гр.Тополи, ул.”О” № 59, представлявано от С.К.С., в качеството му на лизингополучател по сключения с ищеца Договор за финансов лизинг на пътно превозно средство  № 83008/30.04.2008г.  и авалирано от втория ответник С.С.. Процесният запис на заповед е издаден като обезпечение изпълнението на задълженията на лизингополучателя – чл.18 ал.15 от договора. И тъй като ищецът – кредитор е посочил в исковата си молба обезпечителната функция на записа на заповед  спрямо каузалното правоотношение, възникнало по силата на сключения договор за финансов лизинг от 30.04.2008г., на изследване в настоящото производство подлежи и самото каузално правоотношение - т.17 на ТР № 4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 4/2013г., както и заявените от ответника – лизингополучател релативни възражения срещу дълга.

                   Записът на заповед от 30.04.2008г. е редовен от външна страна, като съдържащ всички предвидени в чл.535 ТЗ реквизити, поради което е основание за възникване на валидно менителнично правоотношение между страните по спора. Възражението на лизингодателя за погасяване на менителничното задължение по давност е неоснователно по съображения, изложени по – горе. Във връзка с установената връзка между него и каузалното правоотношение ищецът е установил размера на вземането си със заключението на ССчЕ, прието пред първата инстанция.

          Основното възражение на авалиста С.С. се свежда до липсата на основание на претенцията спрямо него, тъй като не е страна по каузалното правоотношение и за него няма задължение да авалира записа на заповед, обезпечаващ изпълнението на  задълженията на лизингополучателя по договора за финансов лизинг от 30.04.2008г.  Възражението е релативно / относително/ и не може да бъде направено в настоящото производство предвид самостоятелния и независим характер на отговорността на авалиста спрямо главното задължение. Съгласно доктрината и непративоречивата съдебна практика / Р № 17/21.0.42011г. по т.д. № 213/10г. на ВКС-­ ІІ т.о.; Р № 120/30.07.2010г. на ВКС, ТК,ІІ т.о.; Р №5/09.02.2010г. на ВКС по т.д. № 268/09г., ТК , ІІ т.о./ авалистът не може да се позове на недействителността на задължението на хонората, както и не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията , които би могъл да му противопостави самият хонорат – както абсолютните възражения за недействителност на ефекта / с изключение възражението за липса на форма по чл.485, ал.2 ТЗ/, така и неговите лични  /относителни, релативни/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Това следва от изричната разпоредба на чл.485 ал.2 ТЗ, според която задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително поради каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата.

От страна на авалиста са допустими  всякакви възражения / в т.число и лични/ във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя ЕДИНСТВЕНО в хипотезата, когато авалистът също е страна по него.

Когато не е страна по каузалното правоотношение авалистът може да противопоставя на приносителя на ефекта относителните възражения на хонората САМО АКО приносителят на ефекта е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право / според систематичното тълкуване на разпоредбите на чл.8 ЗЗД, чл.63 ал.1 ЗЗД, чл.289, чл.465 и чл.485 ал.2 ТЗ/, каквито твърдения не са наведени.

Въпросът лизинговите вноски имат ли характер на периодични плащания по смисъла на ТР № 3/18.05.2012г. на ВКС по т.д. № 3/2011г. на ОСГТК е ирелевантен за спора, тъй като тезата на въззивниците е, че като периодични плащания спрямо тях се прилага кратката 3-годишна давност, а съдът вече се е произнесъл по възражението за давност, като е приел, че спрямо процесното вземане се прилага именно 3-годишната давност по чл.531 ал.1 ТЗ. Прието е разбирането на въззивниците за приложение на кратката давност и на тази база е разгледано възражението им за давност.

Поради изцяло съвпадение на фактическите констатации и правни изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора въззивниците се осъждат да заплатят на въззиваемото дружество сторените от него разноски за водене на делото в настоящата инстанция в размер на 2 500,80лв, съобразно направеното искане в тази насока и приложените писмени доказателства.

Водим  от горното, съдът

 

Р       Е       Ш      И       :

 

ПОТВЪРЖДАВА  решение № 481/16.05.2014г. на Варненския окръжен съд, І с-в, постановено по т.д. № 2383/2013г.

ОСЪЖДА  „Е” ЕООД, ЕИК 103512918, със седалище и адрес на управление с.Тополи, община Варна, ул. „О” №59, представлявано от С И Д и С.К.С., ЕГН **********,*** да заплатят солидарно на «У Л» АД, ЕИК 121887948, със седалище и адрес на управление гр.София, район р-н Младост, ул.»Цариградско шосе» № 40 сумата от 2 500,80лв –разноски за водене на делото в настоящата инстанция.

Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщението му при условията на чл.280 ал.1 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                           ЧЛЕНОВЕ :