Р Е Ш Е Н И Е   № 77

 

07.04.2017г., гр. Варна.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на седми март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

 

                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                                                                          ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

                                                                                НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

 

при участието на секретаря Е.Т., като разгледа докладваното от съдията Н. Дамянова въззивно т. д. № 48 по описа на ВнАпС за 2017г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по жалба на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)" ЕАД, ЕИК 831558413, представлявано по пълномощие от ю. к. А.Ц., срещу решение № 810/02.11.2016г., постановено по т. д. № 1938/2015г. по описа на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените искове от въззивника срещу В.В.В. и В.Т.В., за приемане на установено, че ответниците дължат на ищеца, в условията на солидарност, вземане в общ размер на 42174.55 евро, от които 36740.73 евро - неиздължена главница по Договор за банков кредит от 17.10.2007г., изменен и допълнен с Анекс от 18.01.2011г., 4536.89 евро - изискуема редовна лихва за периода от 05.07.2013г. до 02.07.2015г., 719.45 евро- изискуема наказателна лихва за периода от 05.08.2013год. до 23.07.2015г., 177.48 евро- изискуема комисионна за управление, дължима съгласно чл.3.6 вр.чл.3 от договора за периода от 05.11.2012г. до 04.11.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 24.07.2015г., до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена Заповед № 4520/ 27.07.2015г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК по ч. гр. д. № 9006 по описа на ВРС, XVI състав.

Поддържайки доводи за неправилност на решението, въззивникът моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което исковете да бъдат уважени изцяло. В условията на евентуалност се претендира частично уважаване само на исковете срещу солидарния длъжник В.В. за падежиралите вноски към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и начислените върху тях наказателни лихви. Твърдят се допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, както и необоснованост. Въззивникът счита, че не са обсъдени в тяхната цялост и взаимовръзка събраните по делото доказателства относно факта за настъпването на предсрочната изискуемост на кредита. Твърди се, че банката - кредитор е изпълнила договорното си задължение и е отправила писмени уведомления до кредитополучателя и поръчителя, които са редовно връчени. В условията на евентуалност се твърди неправилност на извода за неоснователност на иска в частта за установяване на вземания за такси и месечни погасителни вноски по кредита, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването в съответните части, и е процесуално допустима. Същата отговаря на изисквания на чл. 260 и чл. 261 от ГПК.

Въззиваемите В.В.В. и В.Т.В. не са подали отговор по реда и в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК и не изразяват становище по жалбата.

В проведеното открито съдебно заседание жалбата се поддържа.

За да се произнесе по спора съставът на ВнАпС съобрази следното:

Варненският окръжен съд е бил сезиран с разглеждането на специални положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, чл. 121 ЗЗД и чл. 60, ал. 2 ЗКИ, предявени от „Райфайзенбанк (България)" ЕАД срещу В.В.В. и В.Т.В., за установяване съществуването на солидарни парични задължения на оспорващи кредитополучател и солидарен длъжник, към банката, по Договор за банков кредит от 17.10.2007г., изменен и допълнен с Анекс от 18.01.2011г., за които вземания е издадена Заповед № 4520/ 27.07.2015г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК по ч. гр. д. № 9006 по описа на ВРС, XVI състав.

Обжалваното решение № 810/02.11.2016г., с което исковете са изцяло отхвърлени, е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК. Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното до съда искане, спорът е правилно квалифициран. Исковата молба е подадена в рамките на законоустановения срок, считано от уведомяването на ищеца за подадените от длъжниците възражения по чл. 414 ГПК за недължимост на сумите по заповедта за изпълнение. Следователно особените процесуални предпоставки за допустимостта на производството по чл. 422 ГПК са налице.

От съвкупната преценка на събраните в хода на производството доказателства безспорно се установяват следните факти и обстоятелства, съставляващи фактическо основание на предявените искове:

Между ищеца „Райфайзенбанк (България)" ЕАД, В.В.В. като кредитополучател, и В.Т.В., като съдлъжник, е сключен Договор за банков кредит от 17.10.2007г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 150 000 евро с краен срок на погасяване - 05.10.2027г. Договорът съдържа уговорки и относно начин на усвояване и погасяване на кредита, размери на редовни и наказателни лихви, такси и др. Дължимата годишна лихва за целия срок на кредита, изчислима на база 360 дни, за реалния брой дни на използване на всяка сума от кредита, представлява СБР / стойност на банков ресурс/ за евро, определян от банката периодично, съобразно промени на пазарните условия, плюс 2.35 пункта надбавка. В чл.10 от договора е уговорена автоматична предсрочна изискуемост, настъпваща при неплащане от страна на кредитополучателя/ съдлъжника изцяло или части„ на което и да е парично задължение по договора в продължение на 150 дни от падежа, считано от 151 –вия ден. Част от условията по договора са предоговорени с Анекс № 1/18.01.2011г., с който страните се споразумяват за частично погасяване на кредита за сумата 99 000 евро, съставен е нов погасителен план с постигнато съгласие за размер на редовна лихва – 8.25 %, банката е дала съгласие за заличаване на ипотеката върху един от ипотекираните при сключването на основния договор недвижими имоти. Всички останали клаузи по договора са останали непроменени и са запазили действието си между страните.

За установяване на релевантните по спора факти, за които се изискват специални знания, по искане на ищеца първоинстанционният съд е допуснал съдебно - счетоводна експертиза, заключението по която се преценява като обективно и компетентно извършено и се кредитира изцяло. Въз основа на заключението, преценено в съвкупност с приетите писмени доказателства, съставът на въззивния съд приема за установено следното:

На 22.10.2007г. личната сметка на кредитополучателя е била захранена с договорената сумата в размер на 150 000 евро, с основание - договор за банков кредит от 17.10.2007г. След сключването на договора, както и в периода след предоговаряне на част от условията по Анекс № 1/18.01.2011г. до месец август 2013г., дължимите вноски по кредита за заплащани със закъснение, но в следвщия период обслужването на кредита е изцяло преустановено. Последното плащане по разчетната сметка е от 28.08.2013г., с което са погасени просрочени задължения от предходен период и частично договорна лихва по анюитетна вноска с падеж 05.08.2013г. Към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по счетоводни данни на банката са налице просрочени дължими 23 бр. месечни вноски /главница и лихви/ за периода 05.08.2013 – 03.07.2015г., просрочена наказателна лихва по чл.3.10 от договора в размер на 719.45 евро /за същия период/ и комисионна за управление на кредита с падежни дати 05.11.2013г. и 05.11.2014 г. в общ размер на 177.48 евро.

По отношение на лихвения процент, ползван от банката за изчисляване размер на договорна лихва, вещото лице установява периодични промени, произтичащи от промяна на СБР, при непроменена надбавка от 2.35 пункта, както следва: към датата на сключване на договора размерът на договорната лихва е в размер на 6.35 % /4.00 евро СБР + 2.35 пункта надбавка/, за периода 05.04.2008г.-05.01.2009 г. е увеличен на 7.75 %, за периода 05.01.2009-05.01.2011 г. – на 8.75 %, за периода 05.01.2011г. - 04.10.2012 г. – на 8.25 %, за периода 05.10.2012-04.11.2013г. – 7.55 %, за периода 05.11.2013г.-04.12.2014г.– на 6.65 % и за периода 05.12.2014г. – 24.07.2015 г. – 5.45 % / поредно при намаление на СБР/.

Двадесет и два месеца след преустановяване на плащанията банката е упражнила правото си по чл. 10 от договора за обявяване на кредита за изцяло предсрочно изискуем, преди изтичане на крайния срок за погасяване, поради неизпълнение - неплащане от страна на кредитополучателя/ съдлъжника изцяло или части на което и да е парично задължение по договора в продължение на 150 дни от падежа, считано от 151 –вия ден. Въпреки уговорката за автоматична предсрочна изискуемост банката не се позовава на такава, а до кредитополучателя и солидарния длъжник са изпратени нотариални покани, чрез Нотариус Е. Д. с рег. № ХХХ в НК, в които са обективирани идентични изявления, че към 09.06.2015г. е допуснато просрочие на дължими месечни вноски за периода от 05.08.2013г. до 08.06.2015г., поради което и кредитът се обявява за предсрочно изискуем. Посочени са видовете и размерите на задълженията към 09.06.2015г., като е даден 7- дневен срок за погасяването им. И в двете покани е удостоверено от нотариуса фингирано връчване на 03.07.2015г., по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, чрез залепване на уведомления на входната врата и пуснати такива в пощенската кутия на адрес: гр. Варна, ул. “Антон Неделчев“ № 2, ет. 5, ап. 18. Този адрес е посочен в процесния Договор за банков кредит като адрес на кредитополучателя В.В. и на съдлъжника В.В. / нейн съпруг към датата на сключване на договора и анекса/, на който ще бъдат изпращани всички уведомления и изявления във връзка с договора, и ще се считат за получени ако, чрез лично доставяне или изпращане по пощата или куриерска фирма с обратна разписка или с телеграма, достигнат до адреса – чл. 11.1 и чл. 11.8. Същият адрес е посочен и за двете солидарно задължени лица в Анекс № 1/18.01.2011г.

На 24.07.2015г. е инициирано заповедно производство и банката е снабдена със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК, за всички падежирали и предсрочно изискуеми вземния по счетоводни данни. Възражение по чл. 414 ГПК за недължимост на сумите по заповедта за изпълнение са подадени от кредитополучателя и съдлъжника.

Въз основа на така приетата установеност за факти и обстоятелства, съставът на ВнАпС намира следното:

Между страните по спора е възникнало валидно правоотношение по Договор за банков кредит от 17.10.2007г., изменен и допълнен с Анекс от 18.01.2011г., по който ответницата В.В.В. е кредитополучател, а В.Т.В. – съдлъжник. Съдържанието на договорните клаузи, преценено и с оглед обстоятелствата, че двете задължени лица са съпрузи към датата на сключване на договора, не позволява третиране на лицето - съдлъжник, като задължило се в качеството на поръчител, поради което и доводът на втория ответник за преклудиране на възможността на банката да насочи претенцията си към него поради изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, е изначално неоснователен поради неприложимост на нормата спрямо лица, чиято солидарна отговорност не произтича от договор за поръчителство.

И двете солидарно задължени лица релевиран аналогични възражения за нищожност изцяло на правоотношението, на което кредиторът - ищец основава претендираните за установяване права, поради нарушения по Директива 93/13. Твърденията обосновават квалификция на възраженията като такива за нарушение по чл. 143, т. 9 ЗЗП. По възраженията не е предприето доказване от ответниците, като при произнасянето по тях съдът може да обсъди само съдържанието на договора, в който е обективирано кредитното правоотношение, и анекса към него. Възражението, основаващо се на разпоредбите на чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, е лишено от предмет, тъй като процесният договор не е сключен при общи условия и в него няма препращане към клаузи, извън съдържанието на договора.

За потребителя е от основно значение да бъде информиран преди сключването на договора за договорните условия и за последиците от това сключване. Именно въз основа на тази информация той взема решение дали да се обвърже с условията, изготвени предварително от продавача или доставчика (вж. решение RWE Vertrieb, EU:C:2013:180, точка 44). Изискването за прозрачност на договорните клаузи, предвидено в Директива 93/13, не може да бъде ограничено единствено до разбираемия характер на тези клаузи от формална и граматическа гледна точка. Доколкото въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на по - слабата страна в отношенията с продавача или доставчика, по-специално по отношение на степента му на информираност, това изискване за прозрачност трябва да се тълкува разширително. С оглед дадените разрешения в решение С 26/2013 -  Árpád Kásler и Hajnalka Káslerné Rábai срещу OTP Jelzálogbank Zrt съдът следва да определи дали с оглед на всички елементи на релевантните факти, включително публичността на информацията, предоставена от кредитодателя при договаряне на договор за кредит, средният потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, е могъл да установи договорното съдържание, потенциално значимите за него икономически последици и общата себестойност на сключения договор.

Сключеният процесен договор за кредит обективира ясно, разбираемо и достъпно съществените условия по кредита по смисъла на чл. 58, ал. 1 и чл. 59, ал. 2 ЗКИ, респ. задължените по него лица са имали възможност да се запознаят със същите при проявено желание и грижа към собствените си дела. Спазено е изискването на чл. 5 от Директива № 93/13, който предвижда, че предлаганото в писмен вид договорно съдържание „се съставя“ на ясен и разбираем език, а потребителят е имал възможност да проучи всички клаузи на договора по смисъла на съображение 20 от Директивата. Механизмът на ценообразуване по договора включва относително малко елементи, определянето на себестойността на договора включва приложението на подлежащи на периодично оповестяване на потребителите фактори, с оглед на което ответниците, при проява на обичайно дължимата грижа и съобразителност, са имали възможност да преценят личните си икономически последици от договора. Преустановяването на плащанията, което е настъпило при месечна анюитетна вноска от 351.39 лв., с периодично намаляващ размер в следващия период до 311.69 лв. към 05.06.2015г., не се свързва от задължените лица с твърдения за влошени финансови възможност и непосилно за тях оскъпяване на кредита, а с промяна на семейното им положение.

Твърденията за нарушени потребителски права от неравноправни клаузи– чл. 3.3 и чл. 3.10 от договора, следва да се квалифицират като попадащи в приложното поле на чл. 143, т. 10 ЗЗП. Тази разпоредба обявява за неравноправна всяка клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание.

От заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че банката не се е възползвала от потестативното право, предвидено в чл. 3.10 от договора, за едностранна промяна размера на надбавката, т. е. последната е останала непроменена, в размер на 2.35 пункта за целия период от сключването на договора до обявяване на предсрочната изискуемост, поради което твърдения за нищожност на тази клауза не могат да обосноват релевантно за спора правоизключващо възражение за несъществуване на част от размера на вземанията за договорна лихва.

Вещото лице установява осъществяване на периодични промени на договорната лихва, на основание чл. 3.3 от договора, произтичащи от промяна на СБР, при непроменена надбавка. След сключването на Анекс № 1/18.01.2011г., при който е постигнато съгласие между страните за размер на договорна лихва от 8.25%, периодичното намаление на СБР / стойност на банковия ресурс/ е обусловило единствено спад в лихвата до позиция от 5.45% към датата на образуване на заповедното производство, която е под размера на договорната лихва при сключване на договора за кредит през 2007г. Следователно обвързването на договорната лихва през процесния период след м. 07.2013г. с показателя СБР не е в ущърб на кредитополучателя и съдлъжника, тъй като констатираните от банката обективно настъпили промени в пазарните условия са обусловили трайно намаление на дължимата цена за получената финансова услуга. В резултат на това, твърденията за нищожност на тази клауза също не могат да обосноват релевантно за спора правоизключващо възражение за несъществуване на част от размера на вземанията, тъй като при третиране на оспорената клауза като нищожна, респ. несъществуваща, акцесорното задължение за процесния период би било в по – висок размер от заявения от банката.

Отделно от изложеното, периодичното определяне на договорната лихва само по себе си не съставлява непременно форма на едностранно изменение на договора на основания, които не са изрично предвидени в него по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП. ЗКИ допуска дължимата лихва по договора за кредит да се определя като променлива величина, подлежаща на актуализация – 58 ЗКИ. Съществената престация при ипотечното кредитиране е свързана с дългосрочно ползване на значителни заемни средства, което винаги предполага периодично актуализиране на цената на тази финансова услуга.

При безспорно установено от събраните доказателства преустановяване на плащанията за период повече от 150 дни, и с това, осъществяване на предвидените в чл. 10.1 от договора обективни факти за възникване на преобразуващото право на банката да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем, преди изтичане на крайния срок за погасяване, ищецът настоява пред въззивния съд, че е осъществена и втората предпоставка за настъпване на действието на предсрочна изискуемост спрямо кредитополучателя и съдлъжника, необходима за пораждане вземането на банка - заявител да получи цялата предоставена главница по кредит преди изтичане на уговорен в полза на длъжника срок, съгласно задължителните указания по тълкуването на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции по т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК. Твърди се, че изявлението на банката е достигнало до кредитополучателя и съдлъжника посредством изпратени нотариални покани, чрез Нотариус Е. Д. с рег. № ХХХ в НК, връчени на 03.07.2015г. при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Оплакванията във въззивната жалба са свързани именно с необоснованост на извода на първоинстанционния съд, че уведомлението за упражняването на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем не е достигнало до длъжниците. Въззивникът се позовава освен на приложената от нотариуса процесуална норма за фингирано връчване– чл. 47, ал. 5 ГПК, и на договорна фикция, по силата на чл. 11.1 и чл. 11.8 от договора, с достигане на нотариалните покани до адреса, при липса на последващо уведомление за неговата промяна.

Няма спор, че административният адрес: гр. Варна, ул. “Антон Неделчев“ № 2, ет. 5, ап. 18, е посочен в договора и анекса като адрес на кредитополучателя и съдлъжника, на който ще бъдат изпращани всички уведомления и изявления във връзка с договора, и ще се считат за получени ако, чрез лично доставяне или изпращане по пощата или куриерска фирма с обратна разписка или с телеграма, достигнат до адреса.

Конкретните уговорки в договора за фингиране като получено на фактически недоставено или само на изпратено съобщение целят ефективно упражняване на правата на банката при отравяне на изявления във връзка с договора, при необходимост от преодоляване на евентуално недобросъвестно поведение на длъжниците, когато същите се укриват или отказват да получават съобщения и поради това опитите за връчване са неуспешни, дори и при полагане на дължимата грижа от изпращащата страна. Същевременно приложението на уговорките относно изпращането на съобщение не следва да ограничава правата на получаващата страна, поставяйки я в позиция, включително и при полагане на дължимата грижа от нейна страна, тя да не е в състояние да получи изявлението на своя съдоговорител. Както е посочено в мотивите на обжалваното решение, според решение по дело С-327/10 от 17.11.2011г., при прилагане на нормите на процесуалното право, националният съд трябва да изследва дали са предприети всички действия за откриване на длъжника, изисквани от принципите на дължимата грижа и добросъвестността. За надлежното уведомяване на длъжника, съдът разглеждащ иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, следва да направи преценка на положените усилия по откриване на длъжника в зависимост от обстоятелствата при всеки конкретен случай / в този смисъл решение № 40 от 17.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 601/2014 г., I т. о., ТК/.

При липса на ясно разписани в договора правила относно предпоставките, при които кредиторът може да счита, че опитът му за връчване представлява полагане на дължимата грижа и при липса на изрично обвързване на неуспешния опит за връчване с конкретни последици за получаващата страна, следва да се приема, че текстовете на на чл. 11.1 и чл. 11.8 не обективират годна за приложение договорна фикция за връчване на съобщения.

По силата на препращащата норма на чл. 50 ЗННД, разпоредбата на чл. 47 ГПК е приложима в нотариалното производство, но за да е налице хипотезата на чл. 47, ал. 5 ГПК следва да е изпълнена процедурата по предходните ал. 1 и ал. 3 на същата разпоредба. В случая, на обратната страна на двете нотариални покани е обективиран текст относно осъществено връчване по чл. 47, ал. 5 ГПК и са положени подпис и печат от нотариуса под изявления, че са залепени уведомления на входната врата и пуснати такива в пощенската кутия на адрес: гр. Варна, ул. „Антон Неделчев“ № 2, ет. 5, ап. 18. Следователно извършено е нотариално удостоверяване за връчване на нотариална покана по чл. 47, ал. 5 ГПК, с характера на официален свидетелстващ документ в тази част, но извън удостоверителните изявления на нотариуса са останали фактите, предвидени от закона като предпоставка за пристъпване към връчване чрез залепяне на уведомление поради отсъствие от адреса – кога и колко пъти са потърсени адресатите, въз основа на какви обстоятелства е прието, че същите отсъстват от адреса и че не е намерено лице, което да е съгласно да получи съобщението. Няма удостоверяване от нотариуса и не се съдържат данни в други събрани доказателства за изпращане на нотариалната покана на регистрирания настоящ адрес на кредитополучателя в гр. София, а това е предвидена фикционна предпоставка в приложима в нотариалното производство процесуална норма - чл. 47, ал. 3, изр. 2 ГПК, за редовност на връчване по чл. 47, ал. 5 ГПК. В тази връзка, обстоятелството дали в периода на връчването адресатът фактически пребивава на регистрирания от него настоящ адрес или е на постоянния си адрес, дали е напуснал или временно не се е намирал на никой от двата адреса, не е относимо към задължението на органа, връчващ съобщението – съд, нотариус, съдебен изпълнител и т. н., да разпореди връчване както по настоящ, така и на постоянен адрес, по реда на ал. 1 и ал. 2 на чл. 47 ГПК, за да може да се приложи чл. 47, ал. 5 ГПК. Предвид избрания от кредитора конкретен способ за връчване на волеизявлението му за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, не са относими към преценката за спазването на процедурата по чл. 47 ГПК от нотариуса, клаузите на чл. 11.1 и чл. 11.8 от договора / поначало връчането чрез нотариус или частен съдебен изпълнител не са посочени в договора като предвидени от страните способи за връчване, при които тези договорни разпоредби намират приложение/. Приложимата, съгласно чл. 50 ЗННД, процесуална норма е с императивен характер, поради което страните не могат да се позовават на изключване на действието й в резултат на постигнато съгласие. Отделно от това, при тълкуване на клаузите по правилата на чл. 20 ЗЗД, не се извежда съгласие за приравняване на опита за доставяне, по посочените в договора способи за връчване, на фактическо получаване на писмен документ, съдържащ уведомления и изявления във връзка с договора.

По изложените съображения, поради липса на осъществено фактическо връчване на адресите на длъжниците – кредитополучател и съдлъжник, неудостоверен от нотариуса елемент от предвидено в чл. 47, ал. 1 ГПК фактическото основание за пристъпване към връчване на нотариална покана чрез залепяне на уведомление, липса на изпълнение на процедура по чл. 47, ал. 3, изр. 2 ГПК по отношение на кредитополучателя, и неосъществяване на никакви други действия по откриване на длъжниците, следва да се приеме, че уведомленията за упражняването на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем не са достигнали до кредитополучателя и съдлъжника.

Вземанията, произтичащи от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката – кредитор по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 ЗКИ не е изискуемо, независимо, че кредиторът се е позовал на предсрочната изискуемост на целия остатък от кредита в исковата молба. Искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, когато е предявен за цялото вземане по договора за банков кредит, е неоснователен и подлежи на отхвърляне в частта за вземането, което не е изискуемо към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тъй като изискуемостта към този момент, към който на кредитора - заявител е признато изпълняемо право и право на принудително изпълнение, е задължителна предпоставка, обуславяща основателността на иска. В тази хипотеза изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания / неустойки, лихви/, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги, тъй като упражняването на правото по чл. 60, ал. 2 ЗКИ няма отношение изискуемоста на тези вземания. / в този смисъл решение № 148/02.12.2016г. на ВКС по т. д. № 2072/2015г., I т.о., ТК, решение № ХХХ/14.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2349/2015г., I т. о., ТК, решение № 149/19.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2142/2015г., I т.о., ТК и др./.

Размерът и падежите на всяка вноска са определени в договора и са намерили отражение в счетоводните книги на банката и за настъпване на изискуемостта им не е необходимо удостоверяване на обстоятелства по чл. 418, ал. 3 ГПК. За събиране на вноските с ненастъпил падеж и/или за остатъка от кредит, предсрочната изискуемост на който има действие за длъжника от момент след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, кредиторът разполага с правото да предяви осъдителен иск или да иницииране ново заповедно производство.

В подаденото от „Райфайзенбанк (България)" ЕАД заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както и исковата молба са въведени твърдения за падежи и размери на просрочени от солидарните длъжници анюитетни вноски по погасителен план към Договора за банков кредит от 17.10.2007г., които са дали основание на кредитодателя да обяви предсрочна изискуемост, както и за падежирали други задължения за периода 05.08.2013 – 03.07.2015г. - просрочена наказателна лихва по чл. 3.10 от договора в размер на 719.45 евро и комисионна за управление на кредита с падежни дати 05.11.2013г. и 05.11.2014 г. в общ размер на 177.48 евро. Въпреки че ответниците не твърдят погасяване на процесните задължения чрез плащане, по размерите на отделните, произтичащи от договора, падежирали задължения е предприето насрещно доказване от ищеца, чрез включване на тези въпроси в предмета на съдебно – счетоводната експертиза. Съгласно заключението на ССчЕ и представения погасителен план към договора, към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 24.07.2015г., размерът на непогасени задължения за редовна изискуема главница по вноски с настъпил падеж възлиза на сумата 3 207.43 евро, просрочените редовни лихви са в размер на 4 544.49 лв. / заявеният размер е 4 536.89 евро/, а падежирали други задължения - просрочена наказателна лихва по чл.3.10 от договора за периода 05.08.2013 – 03.07.2015г. и комисионна за управление на кредита с падежни дати 05.11.2013г. и 05.11.2014г. са установени като дължими в размерите, посочени в заявлението.

По изложените съображения съставът на ВнАпС прави крайния правен извод, че предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал.1 и чл. 86 ЗЗД са частично доказани по основание и до размерите за посочените суми за падежирали задължения към 24.07.2015г. и следва да бъдат уважени до тези размери. Поради противоречивите правни изводи на двете инстанции решението на ВОС в тази част, с която исковете за изискуемите вземания към датата на подаване на заявлението са отхвърлени, следва да бъде отменено, като се постанови друго, съобразно изводите на въззивната инстанция. В останалата част първоинстанционното решение следва да се потвърди.

Предвид резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и по аргумент от мотивите по т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013г., ОСГТК, ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца, при условията на солидарност, част от направените съдебно– деловодни разноски за заповедно производство и исково производство за две инстанции съразмерно с уважената част от исковете, в следните размери: 599.65 лв. за заповедно производство, 1015.19 лв. за първа инстанция и 434.36лв. за въззивна инстанция.

Воден от горното, съдът

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 810/02.11.2016г., постановено по т. д. № 1938/2015г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените искове от „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)" ЕАД, ЕИК 831558413, срещу В.В.В. и В.Т.В., за приемане на установено, че ответниците дължат на ищеца, в условията на солидарност, следните суми, за което е издадена Заповед № 4520/ 27.07.2015г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК по ч. гр. д. № 9006 по описа на ВРС, XVI състав: сумата 3 207.43 евро, представляваща дължима главница за периода от 05.07.2013г. до 02.07.2015г. по Договор за банков кредит от 17.10.2007г., изменен и допълнен с Анекс от 18.01.2011г., сумата 4 536.89 евро - изискуема редовна лихва за периода от 05.07.2013г. до 02.07.2015г., сумата 719.45 евро- изискуема наказателна лихва за периода от 05.08.2013год. до 23.07.2015г., и сумата 177.48 евро- изискуема комисионна за управление, дължима съгласно чл.3.6 вр.чл.3 от договора за периода от 05.11.2012г. до 04.11.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението- 24.07.2015г., до окончателното изплащане на вземането, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, по предявени искове по реда на чл. 422 ГПК от „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)" ЕАД, ЕИК 831558413, срещу В.В.В. и В.Т.В., че ответниците дължат на ищеца, при условията на солидарност, следните суми, за което е издадена Заповед № 4520/ 27.07.2015г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК по ч. гр. д. № 90062015г. по описа на ВРС, XVI състав: сумата 3 207.43 евро, представляваща неиздължена главница за периода от 05.07.2013г. до 02.07.2015г. по Договор за банков кредит от 17.10.2007г., изменен и допълнен с Анекс от 18.01.2011г., сумата 4536.89 евро - изискуема редовна лихва за периода от 05.07.2013г. до 02.07.2015г., сумата 719.45 евро- изискуема наказателна лихва за периода от 05.08.2013год. до 23.07.2015г., и сумата 177.48 евро- изискуема комисионна за управление, дължима съгласно чл. 3. 6 вр. чл. 3 от договора за периода от 05.11.2012г. до 04.11.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението - 24.07.2015г., до окончателното погасяване на задължението.

ОСЪЖДА В.В.В., ЕГН **********, и В.Т.В., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, да заплатят, при условията на солидарност, на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)" ЕАД – гр. София, ЕИК 831558413, сумата 599.65 лв., представляваща част от направени разноски за заповедно производство по ч. гр. д. № 9006/2015г. по описа на ВРС, XVI състав, включени в издадените в това производство Заповед № 4520/ 27.07.2015г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК и изпълнителен лист, както и сумата 1449.55 лв., представляваща част от направени съдебно – деловодни разноски за исково производство в две инстанции съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                                2.