Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  № 285

 

Гр.Варна 19.12.2017г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение в публичното съдебно заседание на двадесет и първи ноември през двехиляди и седемнадесета година в състав:

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:  РАДОСЛАВ СЛАВОВ 

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ДАРИНА МАРКОВА

                                                                                          ЖЕНЯ ДИМИТРОВА     

 

          При участието на секретаря Ели Тодорова   

           Като разгледа докладваното от съдията Дарина Маркова в.търг.дело № 486 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, образувано по жалба на Обединена Българска Банка“ АД със седалище гр.София срещу решение № 51 от 22.06.2017г. по търг.дело № 572/16г. по описа на Шуменски окръжен съд, в частите му, с които е отхвърлен предявения от банката срещу Й.С.Й. *** установителен иск за признаване на установено съществуването на парично вземане в общ размер на 111 997.67лв., от които 88 590.58лв. – главница по договор за предоставяне на ипотечен кредит от 16.07.2009г., 22 420.04лв. – договорна лихва за периода 29.05.2014г. – 18.05.2016г., 987.06лв. – наказателна лихва за периода 29.05.2014г. – 18.05.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.05.2016г. до изплащане на главницата, за което вземане е издадена заповед № 101 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 26.05.2016г. по ч.гр.дело № 246/16г. по описа на РС – гр.Велики Преслав, и с което банката е осъдена да заплати на Й. направените по делото разноски в размер на 2 281.21лв.

Твърди че решението в обжалваните от части е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано.

Излагат че съдът е събрал всички поискани от страните доказателства, които са достатъчни за правилното решение на спора, но съдът е интерпретирал събраните доказателства превратно и в размер с материалния закон, а направените от съда заключения са неправилни.

Споделя извода на съда, че използваната в нормата на чл.25 ал.2 от СК /отм/, аналогична на чл.32 ал.2 от СК формулировка „нужди на семейството“, дава основание да се приеме, че те включват задълженията, възникнали не само на текущите, обикновени и ежедневни нужди на домакинството, но и разходи свързани със закупуване на жилище, лек автомобил и друго имущество. Оспорва извода на съда, че средствата по отпуснатия договор за предоставяне на ипотечен кредит от 16.07.2009г. е сключен във връзка с упражняваната от съпругата И.Й. дейност, а не с цел използване за семейни нужди, като този извод не кореспондира с фактите и доказателствата по делото. Твърдят че не е спорно по делото че средствата, предоставени по договора от 16.07.2009г. са с цел закупуване и ремонт на магазин № 4 на партерния етаж и на втори жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда, както и че кредитът е използван за целта, за която е отпуснат, и имотите са придобити от двамата съпрузи Й. и режим на СИО. Сочат, че със средствата, отпуснати за ремонт са използвани за ремонтни дейности на двата имота, като по този начин е увеличена стойността на имуществото, придобито общо от двамата съпрузи.

Излага, че договорът за кредит и допълнителните споразумения към него са подписани освен от кредитополучателя Й. и от съпруга и Й.Й.. Твърди че с подписването на договора за кредит от страна на съпруга на кредитополучателя е дадено съгласие да бъде получен кредита, който да бъде използван за посочената в договора цел и да бъде поето задължение за неговото връщане. Твърди че с подписването на договора Й. е дал съгласие и е удостоверил пред банката, че получените от кредита суми ще бъдат използвани за семейни нужди, а именно за придобиване на имоти в СИО и за увеличаване стойността на общите имоти чрез извършване на ремонт със средства на кредита. Твърди, че подписвайки договора Й. е поел задължение по договора да отговаря солидарно за задълженията по него.

Твърди че по делото не е спорно, че втори жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда е закупен със средства от кредита и е използван от двамата съпрузи.

Оспорва извода на съда, че средствата по кредита са използвани не за посрещане на нуждите на семейството, а за друга цел – за търговската дейност на „Арена 07“ ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала е И.Й.. Твърди че дори и магазинът да е предоставен за нуждите на дружеството, чийто едноличен собственик е съпругата, то това не води до промяна на собствеността и магазинът продължава да е собственост на двамата съпрузи. Твърди че дори и магазинът да е ползван от дружеството, то приходите от дейността на това дружество отново са отивали в полза на семейството.

Твърди че в тежест на оспорвания съпруг е да докаже, че твърдяните разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна. Излагат, че ако той не направи това, следва да се приеме, че сумата е разходвана и то за семейни нужди. Твърди че по делото оспорващият солидарната отговорност съпруг не е доказал, че средствата от получения кредит не са използвани за семейни нужди.

Сочи че съдът изобщо не е коментирал придобиването и използването на описания в договора жилищен етаж, поради което е достигнал до погрешния извод за сключване на договора само с оглед дейността на съпругата Й..

Твърди че щом вещите, удовлетворяващи нуждите на семейството са по начало общи, независимо от това на чие са придобити, то и задълженията, изпълняващи същата функция, следва да бъдат солидарни, независимо дали са поети от единия от съпрузите.

Моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваните от него части и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените от него искове и срещу Й.С.Й.. Претендира направените разноски за двете инстанции. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, поддържа жалбата и моли съда да я уважи.

Въззиваемата страна Й.С.Й. ***, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор, изразява становище за неоснователност на подадената жалба  и моли съда да потвърди обжалваното решение, претендира направените по делото разноски. В съдебно заседание, редовно призован, не се явява, не се представлява, не изразява становище по жалбата.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предявен е установителен иск след заповедно производство от „Обединена Българска Банка“ АД срещу И.М.Й. и Й.С.Й., с който да се приеме за установено в отношенията между страните, съществуването на вземания на банката солидарно от И.М.Й. и Й.С.Й. по договор за ипотечен кредит от 16.07.2009г. с допълнителни споразумения към него, за които има издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК. Решението, в частта му, с която установителният иск срещу И.М.Й. е уважен не е обжалвано и е влязло в сила. Предмет на въззивно обжалване е само вземането на банката срещу Й.С.Й..

Не е спорно между страните по делото както в първа инстанция, така и във въззивна инстанция, сключването на 16.07.2009г. между банката въззивник и И.М.Й. на договор за предоставяне на ипотечен кредит, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя Й. кредит в размер на 100 000лв. и краен срок на погасяване на кредита 29.06.2029г., платим на 240 месечни анюитетни вноски. В договора е посочена целта на предоставения кредит, условията по усвояването му и дължимите за ползването му лихви. Не е спорно получаването на сумата, предмет на договора за кредит.

Не е спорно, че въззиваемият Й. е съпруг на кредитополучателката Й., както и че той е подписал договора и допълнителните споразумения към него.

За вземанията си по договора за кредит срещу кредитополучателката и нейния съпруг банката се е снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 101 от 26.05.2016г. по ч.гр.дело № 246/16г. по описа на РС – Велики Преслав.

Не са спорни пред въззивна инстанция фактите, приети за установени в първоинстанционното решение, във връзка с предпоставките са обявяване на кредита за предсрочно изискуем, а именно: съществуване на обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем - неплащане в срок на две погасителни вноски, уведомяване на кредитополучателя за упражняване на правото да обяви кредита за предсрочно изискуем, извършени преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Няма спор във въззивна инстанция и по отношение на размера на вземането, установен от първоинстанционния съд.

Единственият спор пред въззивна инстанция е отговаря ли въззиваемият Й.Й. - съпруг на кредитополучателката солидарно с нея на основание чл.25 ал.2 от СК /отм./ за задължението за връщане на получения кредит, предвид направеното с отговора на исковата молба възражение, че полученият кредит не е за задоволяване на нуждите на семейството. В тежест на въззиваемия Й. е да установи при условията на главно и пълно доказване, че полученият кредит не е използван за задоволяване на нуждите на семейството.

В чл.2 от договора за кредит от 16.07.2009г. страните по договора са посочили целта на предоставения кредит – за закупуване и ремонт на два недвижими имота: магазин № 4 и втори жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда. Уговорени са два равни по размер транша при предоставянето на кредита, като е посочено че първият транш ще послужи за закупуване на недвижимия имот, а втория транш за ремонт. За всяка от двете суми е уговорена различна по размер лихва. Като доказателство по делото е представен нотариален акт за продажба на недвижим имот № 22/2009г. от 16.07.2009г., удостоверяващ придобиването на недвижим имот – магазин № 4 с площ от 58.89 кв.м., находящ се в гр.Велики Преслав, ул.“Борис Спиров“ № 63 за сумата 63 000лв., от която 13 000лв. е платена в брой и 50 000лв. е платена със средства от предоставения от банката кредит. Плащането по сметка на купувача е установено в заключението на приетата от първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза. Недвижимият имот – магазин е придобит на името на кредитополучателката И.Й., по време на брака и с въззиваемия Й.. Не е спорно по делото че след придобиване на имота, магазинът е предоставен за ползване на „Арена 07“ ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала е И.Й., както и че дружеството не е заплащало на собствениците на имота наемна цена за ползването му. Установено е по делото от съдебно-счетоводната експертиза, че вторият транш в размер на 50 000лв. е преведен по банковата сметка на кредитополучателката Й.. За посочения в чл.2 от договора за кредит втори недвижим имот – втори жилищен етаж няма доказателства да е придобит с отпуснатия кредит, напротив, макар и да не е представен договора за доброволна делба, посочен като придобивно основание, същият е от дата 09.07.2009г., предшестваща датата на договора за кредит.

Въззивният съд намира възражението на въззиваемия Й., че кредитът не е използван за задоволяване на нуждите на семейството за недоказано и неоснователно. „Нуждите на семейството“ и според въззивния съд е обща формулировка и широко понятие, в което следва да бъдат включени както задължения възникнали за задоволяване на текущи, обикновени и ежедневни нужди на домакинството, така и разходи, свързани със закупуване на жилище, лек автомобил и друго имущество, използвано от семейството, разходи за лечение, обучение  и други разходи, свързани за удовлетворяване на нужди на членове на семейството. Сред разходите за нужди на семейството следва да бъдат причислени и разходи за закупуване на недвижими имоти и други вещи, закупени от съпрузите с инвестицонни намерения за получаване на доходи от тях, доколкото с бъдещите доходи от тях това се цели благополучие за семейството и удовлетворяване на общи нужди.

Въззивният съд намира, че по силата на чл.19 ал.1 от СК /отм./ придобитият с отпуснатия кредит недвижим имот – магазин на името на съпругата, по време на брака и с въззваемия, недвижим имот представлява семейна имуществена общност. В настоящата хипотеза, разрешението, дадено в тълкувателно решение № 2/2001г., съобразно което имотите, придобити от търговското предприятие на едноличния търговец по време на брака му са изключени от съпружеската имуществена общност е неприложимо, тъй като имотът не е придобит от съпругата в качеството и на едноличен търговец. Предоставянето на придобития имот за ползване на търговско дружество, управлявано от единия съпруг, поражда отношения между съпрузите и дружеството във връзка с ползването на имота, но не води до изключване на съпружеската имуществена общност по отношение на собствеността върху имота.

На следващо място въззивният съд намира, че за целта на отпуснатите средства релевантен е моментът на получаване на кредита и посочените в подписания от страните договор за кредит цели, а не субективните намерения на кредитополучателите или последвалото фактическо използване на получения кредит. Поради което дори и да се приеме за установено, че след получаване на втората част от сумата по банковата сметка на съпругата, тя със знанието и съгласието на съпруга си се е разпоредила със сумата в полза на притежаваното и управляваното от нея търговско дружество, тези последващи сключването на договора и изпълнението на задължението на банката, действия на кредитополучателя, не могат да бъдат противопоставени на банката. 

С оглед на така изложеното, въззивния съд намира, че възражението на въззиваемия Й., че целта на отпуснатия кредит е изцяло за задоволяване на нуждите на търговската дейност на управляваното от съпругата му дружество „Арена 07“ ЕООД е недоказано и неоснователно. След като целта на отпуснатия от банката кредит е за придобиване и ремонт на имоти, представляващи семейна имуществена общност, то и задълженията, изпълняващи същата функция следва да бъдат солидарни между двамата съпрузи, независимо дали са поети от единия от съпрузите. Поради което и въззиваемият Й.С.Й. отговора към банката солидарно със своята съпруга за поетите задължения по договора за предоставяне на ипотечен кредит от 06.07.2009г.

С оглед неоснователността на възражението на въззиваемия, изключващо солидарната му отговорност, въззивният съд намира, че следва да обсъди възражението за нищожност на клаузи от договора за кредит, поради неравноправния им характер.

Предвид изложеното по – горе, въззиваемият Й. има качеството на потребител по ЗЗП както и възможността да се ползва от предвидената в закона защита, като се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит.

Съобразно разрешенията, дадени в решение № 95 от 13.09.2016г. по търг.дело № 240/15г. на ВКС, II т.о. и в решение № 205 от 07.11.2016г. по търг.дело № 154/16г. на ВКС, I т.о., и двете, постановени по реда на чл.290 от ГПК, е прието, че конкретната формула за изчисление на лихвата, съответно базовия лихвен процент, е съществен елемент от съдържанието на банковата сделка и като такъв изключва възможността да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключване на договор, независимо дали лихвения процент е фиксиран или променлив. Прието е от касационната инстанция, че когато на потребителя не е предоставена предварително достатъчно конкретна информация как банката може едностранно да промени цената на доставената финансова услуга, както и методологията на банката, включена във вътрешните и правила, не е част от кредитния договор, кредиторът не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП. Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите  парични средства може да бъде променена е законово задължение на банката, произтичащо от текста на чл.147 ал.1 от ЗЗП. То е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговореният размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска. Правото на информация за цената на услугите е основно право на потребителя /чл.1 от ЗЗП/, респективно задължение на добросъвестния търговец е да даде на потребителя информация, позволяваща му да направи своя избор /чл.4 от ЗЗП/. Ако предпоставката – добросъвестност на търговеца, /предлагащ на потребителя договор с клауза за изменение на цената, респ.лихвата/, обективирана в ясно, недвусмислено и подробно описан в договора метод за промяна на цената, не е налице, същият не може да се ползва от изключението по чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП.

В чл.5 ал.3 от договора за предоставяне на ипотечен кредит от 16.07.2009г. страните са уговорили право на банката едностранно да променя лихвения процент, посочен  ал.1 в зависимост от размера на инфлацията, основния лихвен процент на БНБ и пазарните условия, за което уведомява кредитополучателя, в които случаи не е предвидено подписване на анекс. В чл.7 ал.3 от договора за кредит е предвидено право на банката едностранно да променя размера на годишната такса за управление на кредита, за което кредитополучателят следва да бъде уведомен, и не е необходимо подписване на анекс. В чл.12 ал.1 изр.второ от договора е предвидено, че при промяна на лихвения процент или на годишната такса са управление и обслужване на кредита банката да уведоми кредитополучателя за новия размер на анюитетната вноска, за което не е необходимо подписването на анекс към договора.

Въззивният съд намира така съществуващите клаузи на договора за банков кредит от 16.07.2009г. за неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 ал.1 т.10 и т.12 от ЗЗП, поради което и нищожни. С тези разпоредби в договора е предвидена възможност за едностранна промяна на лихвения процент и на годишната такса от страна на банката спрямо първоначално съгласувания между страните размер на лихвата, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита. Безспорно факторите, позволяващи промяна на лихвата са обективни фактори, които са извън контрола и волята на търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на лихвата не може да е поставено под контрол на кредитора, защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективната власт на търговеца и/или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо, че ощетената от увеличението страна, винаги е по-слабата, потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението е въведено при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле  на изключващата неравнопостановеността норма на чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП. Този извод следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл.144 ал.4 от ЗЗП – при клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора“. В този смисъл са изложените мотиви в цитираното по-горе решение № 205 от 07.11.2016г.

Въззивният съд намира, че сключеният между страните договор за банков кредит не съдържа ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който предвид настъпилите изменения в съответния финансов индекс ще се формира новият лихвен процент на банката. Липсата на такава конкретна методика или формула, определящ трайно съотношението между изменението и изброените пазарни лихвени индекси създава възможност при наличието на предвидените в анекса изменения на пазарните фактори, банката – кредитор произволно да променя размера на лихвата по кредита.

Независимо от така установената от въззивния съд неравноправност на клаузи от договора за кредит, даващи право на банката едностранно да променя лихвения процент, годишните такси и като последица от това и размера на анюитетните вноски, от заключението на приетата от първата инстанция съдебно – счетоводна експертиза и от представените погасителни планове към договора за кредит, въззивният съд намира за установено, че по време на действието на договора между страните банката не е упражнила правото си, уредено в приетите за нищожни клаузи, да измени едностранно уговорения между страните лихвения процент. Лихвения процент е изменен само веднъж на 05.11.2012г. с подписването от страните на допълнителни споразумения към договора за кредит. Тези споразумения са подписани по молба на кредитополучателя. С тях страните уговарят период на облекчено погасяване на кредита през първите 12 месеца от подписването му и се съгласяват с нов лихвен процент за остатъка от периода на ползване на средствата.

С оглед на така изложеното и независимо от установената нищожност на клаузи от договора за банков кредит, установените по делото дължими от кредитополучателя лихви като цена за ползване на предоставения кредит са в размери, които страните изрично са договорили по между си, поради което и не се налага допълнително преизчисляване на размера на задължението.

Размерът на дължимите към датата на предсрочната изискуемост суми по договора за кредит, установен в приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, не е спорен пред въззивна инстнация.

С оглед на така изложеното, въззивният съд намира, че предявеният установителен иск срещу съпруга на кредитополучателката иск е доказан и основателен до размера на сумите в съдебно-счетоводната експертиза и следва да бъде уважен. Поради което и решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част следва да бъде отменено до тези размери. За разликите до претендираните с исковата молба размери решението следва да бъде потвърдено.

На основание чл.78 ал.1 от ГПК и направеното искане в полза на въззивника следва да бъдат присъдени направените по делото пред въззивна инстанция разноски, съразмерна уважената част от исковете, а имено сумата 6 718.87лв., представляващи държавна такса и адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

ОТМЕНЯВА решение № 51 от 22.06.2017г. по търг.дело № 572/16г. по описа на Шуменски окръжен съд, в частите му, с които е отхвърлен предявения от „Обединена Българска Банка“ АД със седалище гр.София срещу Й.С.Й. *** установителен иск за признаване на установено съществуването на парично вземане до размера на сумата общо 111 401.27лв., от които сумата 88 590.58лв. – главница по договор за предоставяне на ипотечен кредит от 16.07.2009г., до размера на сумата 22 066.38лв. – договорна лихва за периода 29.05.2014г. – 18.05.2016г., до размера на сумата 744.27лв. – наказателна лихва за периода 29.05.2014г. – 18.05.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.05.2016г. до изплащане на главницата, за което вземане е издадена заповед № 101 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 26.05.2016г. по ч.гр.дело № 246/16г. по описа на РС – гр.Велики Преслав, и с което банката е осъдена да заплати на Й. направените по делото разноски в размер на 2 281.21лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Й.С.Й. ***, ЕГН **********, дължи на „Обединена Българска Банка“ АД със седалище гр.София, ЕИК 000694959, солидарно с И.М.Й. ***, ЕГН **********, сумата в общ размер на 111 401.27лв., от които сумата 88 590.58лв. – главница по договор за предоставяне на ипотечен кредит от 16.07.2009г., сумата 22 066.38лв. – договорна лихва за периода 29.05.2014г. – 18.05.2016г., и сумата 744.27лв. – наказателна лихва за периода 29.05.2014г. – 18.05.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.05.2016г. до изплащане на главницата, за което вземане е издадена заповед № 101 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 26.05.2016г. по ч.гр.дело № 246/16г. по описа на РС – гр.Велики Преслав.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 51 от 22.06.2017г. по търг.дело № 572/16г. по описа на Шуменски окръжен съд, в частите му, с които е отхвърлен предявения от „Обединена Българска Банка“ АД със седалище гр.София срещу Й.С.Й. *** установителен иск за признаване на установено съществуването на парично вземане общо за разликата над 111 401.27лв. до 111 997.67лв., от които договорна лихва за периода 29.05.2014г. – 18.05.2016г. за разликата 22 066.38лв. до 22420.04лв. и наказателна лихва за периода 29.05.2014г. – 18.05.2016г. за разликата над 744.27лв. до 987.06лв.

ОСЪЖДА Й.С.Й. ***, ЕГН **********, да заплати на „Обединена Българска Банка“ АД със седалище гр.София, ЕИК 000694959, сумата 6 718.87лв. /шест хиляди седемстотин и осемнадесет лева и осемдесет и седем стотинки/, представляваща направени пред въззивна инстанция разноски.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: