Р Е Ш Е Н И Е

 

341/ 03.12.2014 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

         Варненският апелативен съд, търговско отделение в открито съдебно заседание на 11.11.2014 год.   в състав:

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

                                                        ЧЛЕНОВЕ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

АНЕТА БРАТАНОВА

                         

         при участието на секретаря Д.Ч. като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.д. 499/2014 год., за да се произнесе взе предвид следното:

        

         Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от „КОМФОРТ – Р” ЕООД – Варна срещу решение №  485/19.05.2014 год., постановено по т.д.№ 1167/2013 год. по описа на ВОС в частта, в която страната е осъдена да заплати на на М.М.М.,*** сумата от 39 116.60 лева, претендирана като обща стойност на изпълнени от ищеца вместо ответника СМР по довършване, отстраняване на недостатъци, приемане и въвеждане в експлоатация на сградата по нотариален акт № 174 т.2, рег. № 10440, дело № 335/16.11.2009 г. на нотариус рег. № 195 в РНК/, изпълнени в периода 01.04.2009 г. до въвеждане на сградата в експлоатация с Удостоверение № 118/18.12.2009 г. съобразно договор между страните от 16.11.2009 г., на осн. чл. 79 ал.1 от ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от завеждане на иска – 02.07.2013 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 4415.28 лева, разноски в производството за държавна такса, експертизи и адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 78 ал.1 от ГПК, по компенсация.

Решението в отхвърлителната част за горницата над 39116.60 лева, до претендираните 55183 лева не е предмет на въззивно обжалване и е влязло в законна сила.

Въззиваемата страна, чрез процесуалния си представител, оспорва основателността на предявената въззивна жалба.

 Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните по спора, в съответствие с правомощията си по чл.269 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

         Предявената въззивна жалба е депозирана в преклузивния срок по чл.259, ал.1 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и като такава е процесуално допустима.

         За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

За да уважи предявената осъдителна парична претенция ВОС е приел, че в края на м. март 2009 год. между страните е сключен устен договор, по силата на който ищецът е поел задължение да поеме част от разноските, необходими за довършване на сграда на административен адрес гр.Варна, ул.”Кап.Райчо” № 68 с Акт обр.16.  Впоследствие – на 16.11.2009 год. договорът бил възпроизведен в писмена форма като ищецът се съгласил част от разноските по строителния процес, в това число, но неизчерпателно – такси по издаване на надлежни строителни книжа, строителни материали и труд и други, необходими за приключването на обект – жилищна сграда в гр. Варна, на ул. „Кап. Райчо” № 68 да бъдат заплатени от него. В чл. 3 от договора е разписано, че след приключване на строителния процес и въвеждане сградата в експлоатация, за направените разходи ищецът ще представи на ответника отчет и ако последният бъде одобрен без забележки от „Комфорт-Р” ЕООД, то разходваната от ищеца сума за довършване на строителството/ ще бъде приспадната от дължимата цена по нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот № 174/2009 г. на нотариус М., рег. № 195 в НК.

Не е спорно, че ответникът отказал изплащане на сума за разходи от 39 079.91 лева като инициирал заповедно производство по чл. 417 от ГПК и се  снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 т.3 от ГПК /нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 174/2009 г. на нотариус М., рег. № 195 в НК, за остатъка от 20 000 евро, съставляваща дължима цена за гаражното помещение и склад/. Към момента е налице висящо исково производство по предявения от „Комфорт-Р” ЕООД установителен иск по реда на чл. 422 вр. чл. 415 от ГПК пред ВОС. В образуваните съдебни производства никоя от страните не е навела насрещно погасително възражение за прихващане, като всяка претендира собственото вземане.

След анализ на събраните гласни доказателства, съдът приел, че през  пролетта - лятото на 2009 год. ищецът  отпочнал  СМР в сградата с цел довършването й, ведно с  отстраняване на настъпили в хода на строителния процес недостатъци. Приел е още, че осъществените СМР са необходими за въвеждане на сградата в експлоатация, като конкретните им количества и стойност е определена съобразно заключение на тройна СТЕ.  Приел е претенцията за частично основателна до размер на 39116.60 лева, тъй като съгласно ограниченията в договора, на ищеца се дължат суми до размер на  20 000 евро. Присъдената сума не включва начислена от вещите лица печалба,  вкл. и стойността на закупените от ищеца климатици.

По наведените въззивни доводи:

1. Пред въззивната инстанция се оспорват на първо място изводите на първостепенния съд относно наличието на неформален договор,  датиращ от края на м. 03.2009 год.

Не се спори, че страните са субекти на възникнали облигационни отношения по повод продажбата и строителството на конкретно обособени обекти от сградата на административен адрес гр.Варна, ул. „Капитан Райчо” № 68.  Ответникът „Комфорт – Р” ЕООД има качеството на продавач и изпълнител на строителството, респ. ищецът – на купувач и възложител за изграждането на магазин 1 /така нот.акт № 54/24.09.2008 год., л.15 / и на гараж № 2 със склад /така предварителен договор от 19.05.2009 год. и нот.акт № 174/16.11.2009 год /. Продавачът – изпълнител дължи довършване на обектите в степен на завършеност по БДС за приемане с протокол образец 16.

Съобразно показанията на св. Зл. П., през пролетта на 2009 год. свидетелката присъствала на среща между ищеца и К.С. /управител на ответника/. Строителят споделил, че не може да завърши в срок сградата и сам предложил на М. да купи гаража като плати само част от дължимата цена. Уговорката включвала М. да помогне за довършването като приспадне сторените разноски от уговорената цена. След проведения разговор ищецът излязъл в отпуск и се захванал с довършването на обекта.

Действително, коментираните показания изхождат от лице, което живее на семейни начала с ищеца. Близките отношения на свидетеля със страна в процеса обаче не водят до автоматичното некредитиране на показанията. На основание чл. 172 ГПК заинтересоваността на свидетеля поражда процесуалното задължение за съда да провери достоверността на показанията чрез съпоставка с останалия доказателствен мятериял.

В настоящия случай, достоверността на дадените показания се подкрепят и от останалите събрани доказателства. Според показанията на св.М.М. /собственик на обект в строящата се сграда/ през лятото и есента на 2009 год.  строителят препращал собствениците към ищеца за всички довършителни работи; Сталев споделил изрично, че има уговорки с ищеца за довършване на сградата за сметка на остатъка от дължимата цена за гаража. Според показанията на св. Я.П. /подизпълнител на обекта/  управителят на „Комфорт – Р” ЕООД дал изрични указания, че материялите /ел.контакти и ключове, бойлерни табла/ ще бъдат закупувани от ищеца по предварителни уговорки.  

Показанията на св. И.П. /технически ръководител на обекта/ имат изолиран характер и противоречат на останалите гласни доказателства, вкл. и на събраните писмени такива за осъществяване на СМР от трети лица по възлагане от ищеца.

По делото е представен и писмен договор от 16.11.2009 год., в който страните изрично са се споразумяли, че „част от разноските по строителния процес” ще бъдат платени от М.М., а последният дължи отчет след въвеждане на сградата в експлоатация. Приели са още, че при евентуално одобрение на отчета от строителя, дължимата сума ще бъде приспадната  от изискуемата цена по НА № 174/2009 год. в размер на 20 000 евро.

Договорът от 16.11.2009 год. е сключен четири дни преди подписването на Акт 15 за строежа – удостоверителен документ, който установява с обвързващо доказателствено значение, че строежът е изпълнен съгласно одобрените инвестиционни проекти, изискванията към строежите по чл. 169, ал.1 и ал.2 ЗУТ и условията на сключения договор /чл. 176, ал.1 ЗУТ/. Актът обективира готовността на обекта за приемането му с Акт обр.16.

Следователно – договорът от 16.11.2009 год. е сключен при завършено строителство, поради което основното му предназначение е да уреди предходните, неформални отношения между страните във връзка с предприетите от ищеца фактически и правни действия по довършване на вещта.

Въз основа на изложеното, въззивният съд приема, че страните са в договорни отношения във връзка с довършването на сградата, считано от началото на м.април 2009 год. Постигнатото съглашение има характер на договор за поръчка – на ищеца – довереник е делегирано правото да осъществява действия във връзка с довършване на сградата за сметка на ответника.  Учреденият мандат не е ограничен до  конкретни фактически и правни действия,  а визираното в договора от 16.11.2009 год. изброяване няма изчерпателен характер.  Предметът на поръчката обхваща мандат за всякакви действия, необходими за довършване на сградата, вкл. и договаряне с трети лица, по което довереникът действа от свое име.

 На основание чл. 284 ЗЗД довереникът е длъжен да уведоми доверителя за изпълнението на поръчката, вкл. да даде отчет за своите действия. На основание чл.285 ЗЗД доверителят е длъжен да възстанови на довереника направените разноски.

Предявената претенция е такава за възстановяване на сторените разноски с правна квалификация чл.79 ЗЗД вр. чл.285 ЗЗД.

2. С оглед формираните от съда изводи по п.1 релевантно значение в производството имат осъществените от ищеца действия по изпълнение на дадената поръчка в периода от началото на м. април до въвеждането на сградата в експлоатация с Акт обр.16. Във въззивната жалба са наведени изрични твърдения, че претендираните разноски от ищеца са сторени след въвеждане на сградата в експлоатация и съставляват действия по отстраняване на недостатъци в собствените му обекти. Поддържа се, че същите излизат извън предметния и времеви обхват на поръчката и не подлежат на възмездяване по реда на чл.285 ЗЗД.

Възраженията са неоснователни. По делото са събрани показания на св.М.А., кредитирани от съда като обективно дадени и резултат на непосредствени впечатления,  възпроизвеждащи състоянието на вещта в началото на лятото на 2009 год. По настояване на ищеца свидетелката изготвила количествена сметка за необходимите СМР за приемане на сградата с Акт обр.16, което включвало както довършителни работи, така и СМР, необходими за отстраняване на некачествени такива. Впоследствие – през 2010 год. свидетелката изготвила и стойностна сметка за СМР, копие от която е представена по делото. Свидетелката е категорична, че през 2009 год. ищецът предприел действия за изпълнение на предписаните СМР – факт, който се потвърждава и от останалите гласни доказателства /св. М.М., Я. П. и Зл.П./, вкл.и писмените такива – така договор  за СМР от 12.05.2009 год. с изпълнител „Интер – Калев” ЕООД. Изпълнението на СМР – всички обективно необходими за въвеждане на обекта в експлоатация се потвърждава и от издадения Акт обр.16 с дата 18.12.2009 год., който презумира, че описаните от свидетелката М.А. некачествени СМР са били отстранени, а недовършените такива – изпълнени. Същевременно, представените от ответника –строител доказателства, сочат, че в сочения период същият е осъществявал различни СМР, които не съвпадат с претендираните в настоящото производство/така заключение на тройната СТЕ/.

Въззивникът акцентира, че съобразно заключението на експертите от тройната СТЕ не може да се установи периода, в който СМР са възлагани и извършвани. Времето и факта на извършване на довършителните действия подлежат на установяване с всички доказателствени средства в процеса. В настоящия случай, доказването на релевантните факти е осъществено посредством събраните гласни и писмени доказателства.

  Формираните правни изводи не се разколебават от обстоятелството, че по договор за възлагане с „Интер – Калев” ЕООД не е съставян акт обр.19, а фактурата за дължимото възнаграждение е издадена от доставчика на 12.01.2010 год. Договорът с фирмата – изпълнител е сключен на 12.05.2009 год. - визираната в частния документ дата е достоверна за съставителите и за всички други лица, с изключение на третите лица по чл.181, ал.1 ГПК. Документът не се ползва с достоверна дата единствено по отношение на тези неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране.  Другите  субекти не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата е автентична /решение № 193/04.06.2010 год.  на ВКС по гр.д.№ 176/2010 год., II г.о., ТК; /.  Приемането на изработката е обективирано в данъчния документ и признато чрез плащане на дължимото възнаграждение. Доводът на въззивника, че датата на изпълнение на СМР  следва да се определи според датата на издаване на данъчна фактура от доставчика не почива на никаква правна основа. Фактическото осъществяване на СМР, приемането им, счетоводното обективиране и плащане могат да настъпят в различни времеви интервали. 

С оглед на изложеното, съдът приема, че осъществените от ищеца действия предхождат въвеждането на сградата в експлоатация и попадат в предметния и времеви обхват на сключения мандатен договор.  Предприетите действия нямат характера на последваща поправка по смисъла на чл. 265 ЗЗД в личните обекти на ищеца.

 

3. Въззивникът е навел и конкретни възражения против заплащането на разходи във връзка с извършено разкопаване, полагане на захранващ кабел и възстановяване на настилките. Поддържа се, че осъществяването на сочените СМР е задължение на електропреносното предприятие и е обективирано в договора за присъединяване към ел. мрежа.

Соченото възражение не е наведено в отговора на исковата молба. Действалата в процесния период разпоредба на чл. 20, ал.4 Наредба № 6 от 9.06.2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи /отм./ предвижда, че преносното или съответното разпределително предприятие изгражда съоръженията за присъединяване за своя сметка. Съгласно чл. 20, ал.5 от Наредбата страните по договора за присъединяване могат да се отклонят от съдържанието й като уговорят изпълнение на определен вид строителни и монтажни работи по присъединяването от присъединяващия се субект. Следователно – нормата на чл. 20, ал.4 от Наредбата няма императивен характер и за приложението й съдът не следи служебно.

            Въззивникът не е навел други общи или конкретни възражения против правилността на обжалвания съдебен акт. С оглед формираните правни изводи, решението на ВОС следва да бъде изцяло потвърдено.

         На въззиваемата страна следва да бъдат присъдени сторените разноски във въззивното производство в размер на 3500 лева, съставляващи платен адвокатски хонорар.

         Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА  решение №  485/19.05.2014 год., постановено по т.д.№ 1167/2013 год. по описа на ВОС в частта, в която страната е осъдена да заплати на на М.М.М.,*** сумата от 39 116.60 лева, на основание чл. 79 ЗЗД вр. Чл. 285 ЗЗД.

ОСЪЖДА „КОМФОРТ-Р” ЕООД, ЕИК 103931510, гр. Варна да заплати на М.М.М.,*** сумата от 3 500 лева – разноски, сторени при въззивното разглеждане на спора.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                                           ЧЛЕНОВЕ: